Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
No Pockets in a Shroud, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Хорас Маккой

Заглавие: Уморените коне ги убиват, нали?

Преводач: София Василева

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 23.06.2014

Редактор: Елка Николова

ISBN: 978-954-655-500-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7704

История

  1. — Добавяне

savanut.png

Първа част

I

Още щом предадоха на Долан да отиде при отговорния редактор, той разбра, че ще го изхвърлят, и докато се качваше по стълбите, съжали, задето във вестниците вече няма хора, на които да не им треперят гащите. Прииска му се да живее в доброто старо време на Дейна[1] и Грийли[2], когато вестниците са били вестници и са наричали негодниците негодници, пък после всеки се е оправял както може. Сигурно е било чудесно да си репортер в някой от едновремешните вестници. Не като сега — из цялата страна се бяха навъдили разни последователчета на Хърст[3] и на Макфадън[4], които само едно знаеха: да бият барабана, да развяват байраци по на цяла страница и да разправят, че Мусолини бил същински Цезар (само дето имал самолети и бойни газове), а Хитлер пък бил като Фридрих Велики (само дето имал танкове и сбъркани пиромани), да продават патриотизъм по намалени цени и да не ги интересува нищо друго, освен тиража. (Господа, много съжаляваме, до днес следобед не ще можем да ви преотстъпим нашите камиони за превозването на парите от касата на Общината, тъй като трябва да разнесем последното ни издание. Ще ви ги предоставим с най-голямо удоволствие след шест часа. Или: О, да, сър, да, мистър Деланси, напълно ни е ясно. Двете жени просто са се изпречили пред колата на сина ви. О, да, сър, ха-ха, ха-ха-ха! А миризмата на алкохол, тя идвала от костюма му, защото някой го залял с коктейл.)

„Гащите им треперят“, повтаряше си Долан, като влизаше в кабинета на Томас — отговорния редактор. Имаше предвид шефовете на вестниците.

— Откъде си измъкнал тази история? — попита го Томас, вдигнал два листа изписана на машина хартия.

— Всичко е вярно. В този конкретен случай нищо не могат да опровергаят.

— Не те питам за това. Искам да знам откъде си я измъкнал.

— Имам сведенията от завчера. От заключителната среща. Защо?

— Звучи доста фантастично.

— Не само че звучи фантастично, ами си е направо фантастично. Едно бейзболно дружество, което е дори носител на награда, съвсем преднамерено организира среща в полза на няколко комарджии — ето това е фантастичното. Досещам се, че ще изхвърлиш и този материал, нали?

— Ще го изхвърля… но не те повиках само за това. Сега остави материала. От икономическия отдел…

— Чакай малко. Такова нещо не се оставя току-тъй. Не разбираш ли, в бейзболното дружество има мошеници. На всички, които гледаха мача, им стана ясно, че са се продали. Дори не си дадоха труд да го прикрият. Има и нещо друго — не сме единствените, които знаем това. Останалите вестници също получиха информация и ще я пуснат днес следобед. Трябва да защитим интересите си.

— Хайде, хайде, според мен и те няма да я използват — отвърна Томас. — А може би нещата не са толкова ужасни, колкото ти ги виждаш.

— Не са по-малко ужасни, отколкото скандалът с „Блек Сокс“ навремето. В какво положение щеше да бъде бейзболът днес, ако тогава никой не беше писал, а?

— Пък и Ландис щеше да си остане най-обикновен съдия. Виж какво, Майк — подхвана тежко Томас, — безсмислено е да водим подобни спорове всеки път, когато ти щукне да излееш личната си омраза към някого. Знаеш каква е политиката на нашия вестник…

— Да, да, да. Знам политиката на нашия вестник. Знам политиката на всеки вестник в нашия град. Знам политиката на всеки скапан вестник в страната. Не можеш да намериш и грам смелост във всичките, взети заедно.

— Защо полагаш такова старание да обиждаш хората? Защо непрекъснато се опитваш да създаваш неприятности?

— Нищо не се опитвам да създавам. Материалът, който изхвърляш, е НОВИНА. Ти винаги изхвърляш новините. Миналата седмица изхвърли съобщението за сина на Деланси… Това малко ли ти се струва? Той уби две млади жени. Напил се, минал в другото платно и ги оставил на място в зоната за пешеходци. Да, сър, какво ли не направил, само и само да предотврати станалото. Естествено, ние замазахме цялата история. Това, че получаваме купища пари от баща му за реклами, няма нищо общо с въпроса…

— Ти си същински Дон Кихот — рече Томас.

— Така ли мислиш? — Долан стисна тънките си устни. — А какво ще кажеш за ку-клукс-клан, предал съм материала преди две седмици?

— Ку-клукс-клан вече не съществува. Онова не е било тяхна работа.

— Добре, добре, нека да са кръстоносци или както там се наричат сега. Не само розата продължава да си мирише по един и същи начин, независимо как ще я наречеш. Покриват се с чаршафи, носят качулки, събират се тайно.

— И друг път съм се опитвал да ти обясня, че никой вестник в нашия град не може да споменава такива неща за кръстоносците. Все едно да си играеш с динамит. И колкото по-бързо се освободиш от тези реформаторски идеи, толкова по-добре за теб.

— Стига си ме наричал реформатор — разсърди се Долан. — Всеки може да прави каквото си иска насред улицата, мен това не ме интересува. Не е важно. Но има нещо друго и то е важно — да се пусне някоя и друга новина за терористите в политиката и за крадците на едро… защото и самият губернатор на щата е мошеник и ти го знаеш много добре. Какво стана с онзи материал от миналата година — информацията от пияния конгресмен заедно с писмената му клетвена декларация? Изхвърли ги. Както и да е, това да върви по дяволите. Но сега съм ти дал материал за едно бейзболно дружество, което се е продало, и настоявам да го пуснеш, а ти ми припомняш разни стари спорове и ме наричаш реформатор. А какво ще кажеш за стотиците хлапета, които всеки ден се тълпят в парка, за да боготворят тези мошеници и гледат на тях като на герои? Какво ще кажеш за тях?

— Това твоето е донкихотщина. Седни и се успокой.

— Няма да се успокоя. Това не с вестник. Това е един зависим парцал.

— Е, добре — започна мрачно Томас, — оставих те да се зъбиш, защото смятах, че ще ми помогнеш да взема решение за твоето бъдеще, ако ти дам шанс. Досега имах някакви надежди за теб. Понасях буйствата и ругатните ти, защото смятах, че рано или късно главата ти ще уври и ще проумееш как стоят нещата. И аз се борих не по-малко упорито от теб, но за друго — да разубедя икономическия отдел, който настоява за уволнението ти. Поне десет пъти са искали от мен да те разкарам. Не ти се вярва, нали? Я погледни това:

— Той извади един лист от класьора за кореспонденцията си. — Прочети го…

ДЕЙЛИ ТАЙМС ГАЗЕТ
Вътрешноведомствена кореспонденция

До Мистър Томас

Дата 3 октомври

От Мистър Уомък

Относно Майкъл Долан

 

Мистър Лъди от отдел „Реклама“ се е обадил вчера на „О’Хърн — спортни стоки“ във връзка с подновяването на техния договор. Както ви е известно, тази фирма има една от най-големите сметки при нас. О’Хърн категорично отказал да преговаря за ново споразумение, тъй като Долан дължал на фирмата 154,50 долара за закупени топки за голф, ракети за тенис, стикове за голф и др. още от миналата година. Той смята, при това с пълно право, че ако ще поддържа делови връзки с нашия вестник, то нашите служители следва да се издължават, както е редно. Моля да ме приемете по този въпрос.

— От икономическия отдел непрекъснато получавам записки за това, че дължиш суми на наши клиенти.

— В това има известна ирония — каза Долан и остави листа в класьора. — Икономическият директор иска от мен да си платя дълговете, но очевидно никога не му е минавало през ума, че и този вестник има някакъв дълг. Дълг към обществеността…

— Повече няма да се разправям с теб за едно и също — заяви Томас и в гласа му прозвуча категоричност. — Може би ние двамата с теб просто се разминаваме в мненията си. Кой знае дали няма да ти направя услуга, ако те уволня…

— Не можеш да ме уволниш. Аз вече не работя тук…

 

 

Той си разчистваше бюрото, когато вратата се отвори и влезе Еди Бишъп. Бишъп се занимаваше с новините от полицейските участъци, имаше петнайсетгодишен стаж. Щеше да напомня на Пат О’Брайън, ако Пат О’Брайън беше репортер. Водеше със себе си някаква жена.

— Какво става, какво става? — попита Бишъп. — Чувам, че си напуснал.

— Напуснах — отвърна му Долан, но гледаше жената, застанала до него (кабинетът му беше толкова малък, че трима души го изпълваха до краен предел), и мислено си отбеляза, че устните й са много силно начервени — по-червени устни не бе виждал досега.

— Запознай се с Майра Барновски — подкани го Бишъп. — Сигурно знаеш кой е Майк — лукаво смигна той към нея.

— Гледала съм ви в постановки на любителския театър — проговори Майра и протегна ръка. — Не играете лошо.

— Благодаря — отговори Долан учтиво. Когато докосна ръката й, целият изтръпна и мускулите на раменете му неволно се свиха. Явно се смути, но тя като че ли не забеляза това…

— За какво се счепкахте? — попита го Бишъп.

— Оо… вечната история. По повод на поредния материал, който отказа да публикува.

— Аз пък ти завиждам за смелостта да напуснеш. Страхотно ти завиждам. Да не бяха жената и децата, още преди години щях да кажа на Томас къде да си завре шубелийския вестник…

— Не се съобразявайте с нас — обади се Майра. — Гледайте си работата.

— Кажи-речи, свърших. Само разчиствах някои боклуци…

— А сега какво ще правиш? — попита Бишъп.

— Не знам. Най-напред трябва да реша дали съм доволен, че стана така, или съжалявам.

— Внимавайте — Майра вдигна пръст пред тези свои червени, червени устни, — внимавайте да не се предадете…

— Доволен си, как да не си доволен — намеси се Бишъп, — слушай какво ти казвам. Поне си възвърна самоуважението.

— Ако ми е останало нещо от него. — Долан го погледна и се опита да се усмихне. Бишъп му беше симпатичен. И не отсега. Бишъп му беше приятел. Беше от тези приятели, при които можеш да отидеш и да попиташ как се пишат трудни имена като Ницше и Бетховен, без той да ти се присмива зад гърба. На Долан изведнъж му се прииска Бишъп да бе дошъл сам, без Майра Барновски (дори се зачуди коя ли е тя, откъде се е взела и защо той се чувства така особено в нейно присъствие), така че да седнат двамата по мъжки и той да си признае, че усмивката и безразличието му са престорени, че се чувства несигурен и безпомощен и тъй като не познава друга професия, може би ще е най-добре да се върне при Томас, да се извини и после да обещае вече да слуша и да си държи езика зад зъбите. Но Бишъп не бе дошъл сам, бе довел Майра Барновски. — Да, ако ми е останало нещо от него…

— Всичко ще се оправи. Ще се видим на обяд — каза му Бишъп и тръгна да излиза.

— Според мен не бива да го оставяме — обади се Майра. — Той е на път да отиде при шефа си, да се извини и да му се примоли да го върне на работа. По-добре да го вземем с нас, за да сме сигурни, че няма да го направи…

Долан се извърна и я изгледа изненадан.

— Не се учудвайте — заобяснява му Майра. — Не беше трудно да се досети човек. Изписано е на лицето ви. Колко странно се подреждат нещата — обърна се тя към Бишъп. — Ако бях станала една минута по-късно тази сутрин, ако се бях забавила една минута повече в тоалетната, ако бях изпуснала трамвая, с който дойдох, ако бях отишла да изпия едно кафе както обикновено… а всъщност защо не отидох — странно е, защото от години не се е случвало да не пия кафе сутринта… — ако се бях забавила само една секунда, докато правех някое от тези неща, ако бях отишла да пия кафе, нямаше да те срещна. А ако не се бях случила тук, Долан несъмнено щеше да се върне и да се примоли да го оставят на работа. И щяха да го оставят. А сега това няма да стане. Той приключва с тази история. Не мислите ли, че е странно? — попита тя Долан.

— Така изглежда… — Долан отново потрепери, докато я наблюдаваше с очите на мъж, който знае, че просто трябва да си поиска от жената насреща, знае, че когато я види просната на леглото без дрехи, тялото й ще бъде красиво и ще копнее за любов, разбра също или усети (което е едно и също според философията на сексуализма), че от самия акт няма да изпита по-голямо удоволствие, отколкото ако си вземе за любовница красив труп.

Това го сепна и сега разбра защо бе потреперил, когато докосна ръката й, изведнъж проумя какво се бе опитала да каже тази жена с обърканите си обяснения как е попаднала тук. И тя самата бе объркана и се бе изразила зле, но сега, само за частица от секундата, той разбра. И тя бе изпитала същото усещане. Да допуснем, че бе отишла да пие кафе…

Майра Барновски го спря на вратата.

— Хубаво се огледайте. Никога вече няма да се върнете тук…

Бележки

[1] Чарлс Андерсън Дейна (1819–1897) — американски журналист и писател. — Б.пр.

[2] Хорас Грийли (1811–1872) — американски журналист, основател на „Ню Йорк Трибюн“. — Б.пр.

[3] Уилям Рандолф Хърст (1863–1951) — собственик на вестник в САЩ. — Б.пр.

[4] Бернар Макфадън (1868–1955) — собственик на вестник в САЩ. — Б.пр.