Хорас Маккой
Саванът няма джобове (19)

XII

Брой пети от първата годишнина на списание „Космополит“ се появи за втори път по вестникарските будки малко след пет часа подир обед на същия ден, точно навреме, за да си го купят хората, които се прибират от работа. На големи афиши пишеше:

Тук се продава

„КОСМОПОЛИТ“

Списанието, което се опитаха да изземат

В този брой:

Това, което не се знае за д-р Хари Карлайл

„КОСМОПОЛИТ“

Истината, цялата истина и нищо друго освен истината

При седемте по-централни будки, където минаваха най-много хора, до купа списания стоеше по един от здравеняците. Всеки от тях беше получил палка, обвита в кожа, и месингов бокс (Долан ги купи от някаква заложна къща) и сега само чакаха да ги предизвикат. Бяха напълно осведомени и знаеха много добре как трябва да постъпят при евентуален опит да се действа със сила.

Долан, Бишъп и Майра минаха край всичките тези седем будки, за да проверят как вървят нещата, дадоха на всеки от здравеняците по десет долара и им обещаха още по десет, ако опазят списанията до девет часа.

— Чудесно. Списанието се харчи като топъл хляб — обобщи Долан, когато си тръгнаха от последната будка. — А Карлайл никакъв не се обажда.

— Не се радвай предварително. Има достатъчно време, за да организира нещо…

— Тези типове си знаят работата. И при това много им харесва. Трима от тях са били в бандата на Бъргоф.

— Кой Бъргоф?

— Пърл Бъргоф. Как да не си чувал за него?

— Май че си спомням нещо. Не писаха ли във „Форчън“?

— Точно така…

— Майк — прекъсна ги Майра, — вземи да се обадиш на Макгонагил, за да разбереш нещо повече за момичето, което е работело при Карлайл. Ще имаш нужда от него. Абсолютно сигурно е, че сега предварителното жури ще прояви интерес, а също и Асоциацията на лекарите…

— Ще му се обадя довечера. Ще успея да докажа фактите, които сме посочили, ти не се притеснявай…

Той спря на светофара.

— Погледни — тихо привлече вниманието му Бишъп. — Колата вляво…

Долан погледна. До тях беше спряла луксозна лимузина. Караше я мъж, а до него седеше жена. Жената четеше на глас нещо от „Космополит“. Мъжът беше наклонил глава, за да чува по-добре.

— Видя ли? — попита Бишъп.

— До вечерта ще узнае целият град.

— Вече го е узнал.

Светна зелено и Долан подкара на юг, към океана. Майра ги подсети:

— Къде ще отидем да хапнем?

— Боже мой — изненада се Бишъп. — Пак ли си гладна?

— Умирам от глад.

— Искате ли да отидем в някое заведение по крайбрежието?

— Обичам яхния с миди, но досега не съм яла това ядене по крайбрежието. Много е близо до океана.

— Ами нали мидите ги вадят от океана, глупачке — заяде се Долан.

— Знам. Нали това казвам…

— Аз съм готов да ям всичко друго, но не хамбургери — заяви Бишъп. — Сега, щом имаме пари, да не видя повече хамбургери.

Долан се обърна към Майра:

— Подсети ме да занеса довечера по един чек на Дейвид и на мисис Марсдън.

— Защо бе, човек? — намеси се Бишъп. — Тези пари може да ни потрябват. Не се налага да ги връщаш още сега…

— Ще ги върна, докато имам. И ще изплатя още някои сметки. Току-що ми дойде нещо наум. — Той се засмя и натисна докрай газта — искаше да стигнат по-бързо до крайбрежието, да се навечерят и да се върнат.

 

 

Телефонът иззвъня и няколко минути по-късно Юлисис влезе в стаята му.

— Обади се мистър Макгонагил. Каза, че знаеш за какво те търси.

Долан скочи от леглото си и тръгна към вратата.

— Но той затвори — спря го Юлисис.

— Защо не ме извика? — разсърди се Долан. — Знаеш, че исках да говоря с него…

— Не, сър, не знам, каза ми, че не искаш да говориш с никого. Нали така каза, мис Майра?

— Прав си, Юлисис — потвърди тя. — Не ти е виновен той, Майк. От осем часа не може да похване друга работа — само стои до телефона.

— Извинявай, Юлисис. Ще му се обадя у тях.

Той излезе във всекидневната и позвъни на домашния телефон на Макгонагил.

— Бъд?… Обажда се Майк Долан. Търсил си ме… Браво! Как, как?… Чакай малко, ще взема молив, за да го запиша… Казвай. Джийн Кристи. Къде живее?… Жилищните блокове „Доли Мадисън“. Добре… Говорил си, така ли? Браво, Бъд… много ти благодаря. Я ми кажи, Карлайл обаждал ли ти се е?… Нищо, а? Днес следобед отпечатахме списанието… Така ли? Е, тогава какво ще кажеш?… Един път е, нали? Благодаря ти, Бъд, много ти благодаря…

Долан се върна в стаята си.

— Макгонагил е открил онова момиче, медицинската сестра. Казва се Джийн Кристи и живее в жилищните блокове „Доли Мадисън“. Нещо повече, говорил е с нея и тя го уверила, че ще свидетелства, ако я потърсим.

— Ха така, какво по-хубаво от това! — зарадва се Бишъп.

— Посъветва ме да й бутнем една петдесетарка, задето й губим времето. Както и да е…

Майра лежеше на леглото съвсем пребледняла и в един момент взе да си вее с една книга. Долан се разтревожи.

— Какво ти е?

— От онези миди е… стомахът ще ме скъса от болки. Знаех си аз… знаех си…

— Искаш ли нещо?

— Не, след малко ще се оправя — простена тя.

Долан се обърна към Бишъп:

— Аз ще отскоча да поговоря с тази Кристи.

— Щом искаш, тръгвай, но според мен няма смисъл. Нали Бъд е говорил с нея, няма защо да се притесняваме.

— И все пак ще съм по-спокоен, ако се срещна лично… Сигурна ли си, че нямаш нужда от нищо, Майра? Искаш ли да ти купя нещо от аптеката?

— Нищо ми няма. Само не се бави, моля ти се. Ед, не е ли по-добре и ти да отидеш с него?

— Стой си тук, Ед. Няма да се бавя…

 

 

— Простете, но не мога да ви поканя в стаята си. Тук живеят само жени, а схващанията им са старомодни — обясни Джийн Кристи.

— И в общата приемна е добре — отвърна Долан. — Благодаря ви, че се съгласихте.

— Няма защо. Аз ви очаквах. Мистър Макгонагил ме предупреди, че може да ме посетите.

— Той ви е казал и какво ще искам от вас, нали?

— Да. Да ви разкажа каквото знам във връзка с материала за Хари Карлайл във вашето списание.

— Вие прочетохте ли го?

— Специално този материал го прочетох. Казвате си всичко направо, а?

— За такива неща може да се пише само по един начин — удар по муцуната. Помните ли някое от момичетата — Грифит или Макалистър?

— Помня ги и двете. Асистирах му и при двете операции. Момичето, което се казваше Макалистър, почина в ръцете ми.

— Наистина ли? — извика Долан от изненада. — Боже мой, никога не съм допускал, че ще е толкова просто да се срази Карлайл. Мис Кристи, длъжен съм да ви предупредя, че ще има разследване и не знам дали… ако…

— Дали ще повторя каквото ви казах пред предварителното жури ли?

— Ще го направите ли? Крайно ми е неприятно да ви моля за това, но ако не посочим свидетели, ще се окажем в неудобно положение.

— Ще го повторя, можете да сте съвсем сигурен, че ще го повторя — каза тя твърдо. — И това съвсем не е всичко, което ще разкрия. Той и на мен ми направи криминален аборт. Сам ме вкара в беля, после ме оперира… а след месец ме уволни.

— Имате достатъчно причини да го мразите. Дошло е време да ви се чуе думата. Но все си мислех, че е по-предпазлив човек и не би ви настроил срещу себе си.

— Всеки би помислил същото. Навярно вината е у мен, навярно аз не съм намерила най-добрия подход към него. Молех му се, пък това, разбира се, винаги кара един мъж да те презира. И нещо друго, той винаги е разчитал, че със силата на брат си може да се измъкне от всякакви каши. Беше уверен, че се е справил с мен. Повярвайте ми, мистър Долан, молех се да ми се удаде такъв случай… да се появи възможност да му го върна…

— Ето че се появи. Ще ви кажа какво предлагам. Според мен най-разумно ще бъде да отидем при някой нотариус още сега и да подпишете клетвена декларация. Познавам един, който ще ни приеме. Имате ли нещо против?

— Оставям вие да прецените. Само трябва да се прибера преди единайсет часа…

— Тогава да вървим. От това вреда не може да има, а аз ще се чувствам много по-спокоен.

— Добре. Отивам да се приготвя.

— Вземете това. — Когато тя ставаше, Долан й подаде един плик — плик с петдесет долара.

— Какво е то? — попита го тя и се изчерви, защото всъщност разбра.

— Ще видите. Отворете го, след като се качите горе. Аз ще ви изчакам тук…

Тя му се усмихна и тръгна към асансьора.