Джим Бъчър
Фурията на капитана (8)

Глава 7

Маркус огледа окаяната шатра на кръчмата, една от многото, израснали в бежанския лагер. Не беше идвал в това заведение преди, но през деня видя много подобни на него. Наистина, малко от тях бяха толкова трагични.

Брезентът на палатката беше леко намазан със смола, вместо да бъде обработен правилно. Подът, който можеше да бъде поне добре пометен и застлан с тръстика, тук беше заменен с обикновена кал. Краката на масите бяха потънали в нея цели шест инча и плотовете щяха да са прекалено ниски, ако пейките пред тях не бяха потънали по същия начин.

Маркус погледна халбата пред себе си. Бира с някакви парчета, плуващи в нея, най-вероятно беше зърно от ферментационните резервоари, но никой не би го казал със сигурност. Не миришеше на бира, както би трябвало. Миришеше на нещо като мръсна вода, но не толкова приятно.

Той плати за това със сребърен бик, а медните овни, които получи като ресто, бяха изсечени толкова зле, че рогата от лицевата страна почти изцяло ги нямаше.

Беше интригуващо в известен смисъл. Лагерът на бежанците правеше това, което несгодите винаги правеха с хората. В някои от тях откриваше величие на духа, което изглеждаше почти невероятно.

Фиделиас видя мъже, които буквално нямаха нищо, да дават плаща от гърба си на премръзнали деца. Видя семейства, едва имащи храна за собственото си оцеляване, да вземат друго бездомно дете, да намират начин да опънат одеяло върху още едно замръзващо тяло. Видя легионери от Първи алерански, които, след като видяха страданията на бежанците по време на тренировките, харчат цялата си току-що получена заплата за храна и я разпределят на нуждаещите се в лагера.

В други обаче това предизвикваше само най-лошото. Той водеше отряди, които погребваха труповете на хора, убити заради парцаливите си плащове и дрипите, с които увиват краката си. Видя мъже, които караха жените да плащат с телата си вместо с пари, видя как тези, които имаха нужното на други, да тъпчат и унижават, преди да го споделят.

Той видя ожулвания и счупени кости, появили се в резултат на страх и бурен гняв. Болести, причинени от въздействието на природата и липсата на храна, дори и тук — в най-плодородните земи на Империята. И всичко това, всички тези нещастни, жалки, отвратителни прояви на човешката природа се събраха в едно цяло, превръщайки се в почти видима мъгла, смрад, увиснала във въздуха, която миришеше като…

Ами да. Която миришеше като тази бира.

Маркус избута плесенясалата си дървена халба малко по-далече и положи всички усилия да игнорира миризмата. После извади миниатюрна лампа от торбата си, промърмори на фурията в нея да се събуди, постави я на грубата маса и зачака.

В безименната кръчма влезе перачка и леко се поколеба на входа, докато се оглеждаше. Вътре беше достатъчно тъмно, така че малката му лампа й послужи за ориентир, тя тръгна по неравния под и седна на масата му.

— Добър ден — каза преобразената лейди Акватайн. Тя гнусливо огледа кръчмата. — Винаги съм знаела, че си скрит романтик.

Маркус й бутна халбата.

— Ще пийнете ли?

Тя хвърли поглед на халбата, леко пребледня и го измери с високомерен поглед.

— Както желаете — каза той.

— Защо тук? — попита тя.

— Тук никой няма да ме разпознае.

— Аз едва те познах.

Маркус сви рамене.

— Без броня. В друг плащ. Покрит с качулка. Приличам на всички останали.

— Можехме да се срещнем навсякъде — отвърна тя. — Защо тук?

Маркус вдигна поглед и срещна нейния.

— Може би съм искал да видите това.

Перачката наведе глава встрани.

— Да видя какво?

Той направи всеобхващащ жест с ръка.

— Последствията.

Тя рязко вдигна вежди.

— По принцип хората, които вземат сериозни решения, никога не виждат какво може да се случи. Всичко това… и дори по-лошо от това тук, или това, което видяхте по пътя до тук — всичко това е резултат от такива решения.

Дълго време тя го гледаше, без да изразява никакви емоции.

— Това трябва да ме уплаши ли?

— Това? Това е нищо — отговори Маркус. — Това тук се случва при културни разногласия, каквито в една или друга степен имаме сега с канимите. Това се случва, когато всеки трябва да затегне малко колана, но все пак може да го направи. На юг всичко е много по-лошо. Върлуват болести. Глад. Разбойници, мародери, наемници. Беззаконие. Затова хората правят линчове.

Той кимна към кръчмата. Навън, зад мокрото, лепкаво платно, някой се опитваше да си поеме дъх между пристъпите на влажна кашлица.

— Това е цвете в сравнение с другото, което може да се случи.

Лейди Акватайн присви очи.

— Имаш предвид, ако съпругът ми и аз продължим да изпълняваме плановете си.

— Трябва да знам всичко за тях — отговори Маркус. — И съм сигурен, че не знам. Така че, кажете ми.

— Най-много от всичко аз постоянно се възхищавам на твоя професионализъм. Това не ти подхожда.

Маркус сви рамене.

— Тук е доста безопасно място. Трябваше да ви кажа някои неща. Направих го. Вие решавате как да постъпите.

Лейди Акватайн се намръщи. Няколко секунди тя гледа окаяната кръчма. После бързо тръсна глава, хвана халбата и плисна съдържанието й на пода. Рязко постави халбата обратно на масата.

— Фокусирай се върху поставената задача.

— Бих го направил, ако той беше благоволил да дойде навреме.

Тя сви рамене.

— Свикнал е да бъде най-важната персона. Важните хора винаги закъсняват за срещи.

— Защо така го глезиш? — попита Маркус.

— Имам нужда от него — каза тя просто.

— Какво се случва, когато престане да бъде нужен?

Тя леко му се усмихна.

— Ще има възможност по-добре да усвои работни навици.

Точно в този момент платнената завеса на входа на кръчмата отново се отметна и половин дузина фигури влязоха вътре, всички в плащове и твърде добре облечени за обстановката наоколо. Маркус въздъхна. Най-лошото след напускането на курсорите беше недостигът на професионализъм и компетентни сътрудници.

Една от фигурите се обърна към мрачния на вид мъж зад евтината дървена маса, която служеше за тезгях. Тя вдигна ръце към качулката и я свали, разкривайки лицето си. Маркус леко се напрегна, разпознавайки Наварис от Фригия.

Наварис хвърли малка кожена кесия. Тя удари бармана в гърдите, отскочи и се приземи на мръсния бар. После погледна в упор мъжа и каза:

— Изчезни!

Маркус можеше да направи същото — но тогава мъжът първо щеше да преброи парите. Маркус не винеше бармана, че взе кесията и се изпари, без да си прави труда да погледне вътре.

Най-ниската фигура се огледа, после побърза и седна на масата срещу лейди Акватайн. Седна на наметалото си, смъкна качулката надолу, раздразнено промърмори, огледа се и чак след това я отметна назад.

— Тази дискретност — промърмори сенатор Арнос — е по-скоро безсмислена параноя. Трябваше ли да се срещаме в тази конюшня?

— Е, стига, бъди добро дете, Арнос — каза лейди Акватайн. — Уверявам те, че от тази страна на масата смърди също толкова лошо.

Маркус огледа сингуларите на сенатора. Наварис остана до входа, гледайки в нищото и показвайки емоции на замразен гранит. Останалите четирима се пръснаха из стаята, наблюдавайки платнените стени и хората, седнали на масата.

Маркус забеляза оръжията по бедрата на мъжете и лъка в по-тънката ръка. После се съсредоточи върху Арнос. Сенаторът от своя страна се взираше упорито в Маркус.

— Свали си качулката — хапливо каза Арнос.

— Не мисля — отвърна Маркус.

Арнос се ухили. Той напомни на Маркус за ръмжащ чакал.

— Свали я веднага.

— Не.

— Наварис — каза Арнос, — ако той не махне качулката от главата си, махни и нея, и това под нея от раменете му.

— Да, сър — отговори Наварис. Тя дори не помръдна към Маркус, нито погледна към него. Но ръката й се плъзна към дръжката на меча.

Лейди Акватайн възкликна нетърпеливо и махна с ръка. Въздухът внезапно стана по-плътен, усети се лек натиск от използването на фуриите на въздуха, за да се предотврати възможността за подслушване.

— Арнос, сдържай се. Качулката му остава там, където е.

— Защо?

— Защото вие сте блестящ политик, сенаторе — отвърна Маркус, — но сте новак в конспирациите. В момента аз съм скритият коз. Ако ви позволя да разберете кой съм, вашето незнание за цялостната ситуация несъмнено ще изпрати целия план на враните.

Челюстта на Арнос увисна и той замръзна за миг с отворена уста.

Маркус се възползва от възможността да се наслади на глупавия му вид.

— Това е грубо — каза лейди Акватайн, хвърляйки лукав поглед на Маркус. — Но по същество е точно.

Тя вдигна ръка в успокояващ жест.

— Вие сте политик и стратег, Арнос. А не шпионин. Ако всички бяхме еднакво квалифицирани във всичко, нямаше да има нужда от съюзи, нали?

Лицето на сенатора се наля с кръв.

— А този? С какви умения може да се похвали?

— Знам някои неща, сенаторе.

Арнос вдигна брадичка.

— Например?

— Например, че имате талант да намирате способни служители — отговори Маркус. Той кимна към един от мъжете с качулки, стоящи на пост. — Аресиус Флавис. Два пъти шампион на военния турнир на Зимния фестивал в Алера Империя. Човекът, който уби по-големия брат на сегашния Върховен лорд Родес в честен двубой на тревата край Сивата кула. Предполагам, че младата жена, която пази вратата, е Айрис Сокол. Тя беше доста известна със стрелбата си с лък на Защитната стена, както и с факта, че успя да убие шестима Безсмъртни убийци на лорд Калар, докато защитаваше лейди Вория в Нощта на червените звезди. Лейди Вория беше единствената, оцеляла след нападението над къщата й за гости.

Обгърнатата с плащ фигура до вратата се обърна, за да погледне Фиделиас. После кимна късо. Той й кимна в отговор.

— Човекът до отсрещната стена се казва Тандус. Той е ням. Служил е в шест различни легиона както като рицар на метал, така и като рицар на земя. Стана известен с това, че самичък щурмува портите на крепостта на лорд Гардус, когато Гардус отвлече дъщерята на един от почетните граждани на града. Уби тридесет души, за да я върне.

Лейди Акватайн не сваляше поглед от лицето на сенатора, но леката й усмивка постепенно се разширяваше.

— А този — каза Маркус и кимна към последния човек от онези, които бяха по-близо до масата, — е Ривар Армениус. Той е млад рицар Аери и рицар на метала и се смята за най-бързия меч в Алера. Спечелил е единадесет двубоя срещу признати майстори, девет от тях със смъртен изход.

Увитият в наметало Армениус се обърна за миг към тях. После свали качулката от младото си красиво лице и каза:

— Десет. Маестро Питър почина от двустранна пневмония.

Маркус леко наклони глава.

— Десет — той погледна последния представител на сингуларите. — И, разбира се, Наварис от Фригия. Един от най-опасните живи специалисти. Много надеждна — при условие че не загуби самообладание.

Ръката на Наварис продължи бавно да гали дръжката на меча.

Арнос злобно погледна Маркус. Сложи ръце на масата и стисна устни в тънка линия.

— Няма да действам на сляпо, милейди. Покажете ми лицето на този човек.

— Или какво, Арнос? — попита лейди Акватайн, гласът й беше пропит с отрова. — Ще си тръгнеш?

— А защо не?

— Може би защото знам какво се случи с първия капитан, назначен в Първи сенаторски. Мисля, че се казваше Аргавус. Толкова е странно, че той изчезна точно в нощта преди потеглянето ви — погледът на лейди Акватайн се насочи към Наварис. — Ще избухне скандал, ако някой намекне на гражданския легион за местонахождението на тялото му. По време на разследването могат да излязат много неприятни факти.

Арнос сви рамене спокойно.

— И преди са ме разследвали. Изморително, но се справих.

— Да. Много по-лесно е да убиваш времето, когато можеш да угаждаш на всичките си прищевки — погледът й се върна към Арнос и въпреки сегашния й външен вид усмивката й стана сладострастна и хищна. — Не се уморявам да се чудя колко често изпитваш гнева на разярен съпруг. Ти, разбира се, помниш катастрофата на кея преди четири години?

Кръвта се оттече от лицето на Арнос.

— Няма да посмееш.

— Тази карта ще изиграя само веднъж. Предпочитам да не постъпвам така с теб, скъпи Арнос — очите й не трепнаха. — Разбира се, ти можеш да пуснеш хрътките си, ако смяташ, че ще е от полза.

Под плаща Маркус вече държеше ножове в двете си ръце. Ще се погрижи за сенатора, а след това и за Армениус, бързия меч, който стоеше най-близо до масата. Каквото и да направи лейди Акватайн, ще е мощно и ще въздейства основно върху по-далечните противници, докато той се оправя с тези до тях. Беше сигурен, че и тя мисли същото.

Разбира се, той вече не беше толкова бърз, колкото някога. Арнос нямаше да е проблем, но младият дуелист можеше да се окаже по-опасен. Маркус беше сигурен, че в честен двубой почти няма шанс срещу него. Това беше основната причина той да избягва подобни боеве, когато е възможно.

В течение на една дълга минута Арнос мълча, капчици пот избиха по челото му. Напрежението наоколо се покачи. Но тогава сенаторът отмести поглед, като гордо вирна брадичка.

— Безсмислено е да спорим в дадения момент, скъпа Инвидия, когато имаме толкова много работа.

Лека усмивка озари лицето й.

— Радвам се, че стигнахме до съгласие.

Маркус потисна облекчената си въздишка и върна ножовете обратно в ножниците им.

— Дадох заповед на легионите да тръгнат срещу канимите. Коя, според вас, трябва да бъде следващата ни стъпка?

— Руфус Сципио — каза тя. — Той е опасен.

Арнос вдигна вежди.

— Сигурно се шегуваш. Той е само едно хлапе. Харесва се на публиката и има невероятния късмет да бъде на правилното място в правилното време, но нищо повече.

— Не се притеснявам за това кой е сега, а за това какво може да стане. Грешки се случват, Арнос, но ще е най-добре, ако той умре, преди легионът да потегли. Ще можеш ли да се погрижиш за това?

До долнопробния бар Наварис започна да гали дръжката на меча си.

— Милейди — каза Маркус, — ще позволите ли?

Тя го погледна и отново вдигна вежди.

— Говори.

— Прекалено късно е за открити действия — каза Маркус. — Вече имаше такъв опит и той се провали. Капитанът е нащрек, както и хората му. Още едно покушение може да се обърне срещу нас.

Лейди Акватайн направи гримаса и кимна.

— Твоето предложение?

Маркус заговори внимателно, запазвайки тона си абсолютно неутрален.

— Предаността на легиона към него заплашва плановете ви. Изключете го от легиона и напълно изключвате способността му да нарушава хода на събитията.

— Не мога просто да го освободя от командването — отвърна Арнос, — нямам причина.

— Досега — каза лейди Акватайн — той беше достатъчно умен, за да не се поддаде на манипулации.

— Няма да е трудно — каза Маркус. — Просто трябва да знаете къде да натиснете.