Джим Бъчър
Фурията на капитана (29)

Глава 28

Дъждът, реши Амара, е нож с две остриета. Докато постоянният, неспирен дъжд помогна да се скрият следите и да се влоши видимостта, намалявайки шансовете да бъдат забелязани, след три дни той започваше да дразни.

Тук, в най-южния край на Империята, подобни валежи не бяха необичайни за това време на годината, но Амара никога досега не й се беше налагало да се бори с такъв безмилостен дъжд.

Нощите бяха неприятни, особено защото нямаше сухи дърва за огъня. Бърнард каза на Амара, че би могъл да използва призоваване, за да създаде по-подходящ подслон от дърветата, или да открие суха пещера в скалите, но не смее да рискува, опасявайки се, че вражеските патрули могат да забележат това.

Въпреки това съпругът на Амара беше толкова изобретателен по практическите въпроси, колкото и преди. Винаги успяваше да намери някакво средство, с което да ги защити от водата, поне отчасти, но никой от тях не успяваше да си почине добре.

Ако скоро дъждът не спре и не им позволи да ядат нещо друго освен сухи сухари, те бързо щяха да изчерпат запасите си и да бъдат принудени да ядат само онова, което Бърнард би могъл да получи от лова, докато пътуват. Амара не гореше от желание да яде суров заек.

Тя погледна с негодувание към небето и съжали, че няма по-голям опит в метеорологичните магии, вместо да лети.

— Знам точно как се чувстваш — измърмори Гай, упорито куцукайки напред. — Не мога да спра да мисля колко приятна може да бъде топлината на огъня и горещата чаша чай.

Амара се усмихна.

— Толкова ли е очевидно?

— Всички мислим за едно и също — отговори Гай. Той присви очи към облаците. — По принцип вината е моя, ти го знаеш.

Амара го погледна косо.

— Защо го казвате?

— Защото това беше моя грешка. Вятърът, който ни докара тук, беше от далечния север, студен и сух. Помолих го да ни пренесе на юг и той се срещна с топлия, влажен въздух над морето. Дъждът е резултатът.

Амара поклати глава.

— Не е толкова ужасна грешка. Дъждът вероятно ни помогна много.

Гай се усмихна, святкайки със зъби.

— Само между нас? И аз самият не бих отказал помощ.

Амара се засмя и погледът й падна върху ствола на най-близкото дърво. На височина може би седем фута кората беше небрежно разкъсана и надрана до дървесината с широка продълговата бразда.

— Бърнард? — тихо го повика Амара.

— Видях — каза той.

— Какво е това?

— Териториален знак — отговори Бърнард.

— Териториален знак…? Чий?

— На хищник — каза Бърнард. — Може би някаква дива котка. А може би някой от онези големи гущери — той спря и вдигна ръка, свеждайки глава на една страна.

— Наричат се гарими — спокойно добави Гай. — Те разкриват изумителни пелерини, когато…

Храстите на десет фута вляво от Първия лорд внезапно се раздвижиха и нещо масивно, космато и ниско се понесе по горската постеля, главата му със зееща уста се обърна към Гай, за да се вкопчи в крака му.

Беше огромен гущер — гарим.

Първият лорд видя атаката и реагира със завидна бързина. Успя да се обърне и стовари тежката тояга в муцуната на звяра. Гаримът рязко затвори уста и ловко отхапа края на тоягата. После изплю парчето дърво и отново нападна Гай.

И все пак маневрата на Гай даде на Амара ценни секунди, за да действа. Курсорът призова Сирус, заимствайки бързина от вятърната фурия, и светът се забави до ленив, сякаш в гъст сироп, танц.

Ръката на Амара се спусна към пояса и пръстите й напипаха дръжката на ножа. Тя го извади, като едновременно се обърна към разгневения гарим, пренасяйки тежестта подлудяващо бавно, и хвърли ножа с това, което според нея беше почти нормална скорост.

Ножът направи точно един и половина оборота, удари люспестата кожа на съществото и проникна на няколко инча в хълбока на гарима, малко зад предната му лапа.

Гаримът реагира по-бавно от което и да е животно, което беше виждала, и Амара успя да направи по-голяма част от крачката, преди той изведнъж да се извърти, да се наклони бавно, да щракне с челюсти, захапвайки ножа, и да го извади.

Амара измъкна меча си и се хвърли към звяра, стиснала късото оръжие с две ръце. Допълнителната скорост, която й даваше фурията, й позволяваше да нанесе мощен удар — и тя се надяваше, че ще пробие кожата му, ако фактът, че не можа да я пробие с хвърления нож, беше някакъв показател.

Разстоянието между нея и гарима намаляваше достатъчно бавно, за да оцени смесените си чувства: въпреки че скоростта, която я даваше фурията, да я правеше достатъчно бърза да се намеси и подкрепи Първия лорд, имаше и достатъчно време, за да осъзнае опасността от начина си на действие.

Звярът се оказа много по-голям, отколкото бе решила в началото. Макар да беше на не повече от два фута над земята, телосложението на гарима беше широко и плоско, с мощни крака, простиращи се отвъд контура на прекалено мощното тяло, състоящо се от сухожилия и хрущяли.

Вероятно тежеше два пъти повече от Амара, а може би и повече. Краката му завършваха с големи нокти, главата му беше твърда и набраздена, издута поради мускулите, движещи страшната му челюст.

Очите му бяха като мъниста от черно стъкло, малки, злобни и тъпи, а опашката, дълга колкото тялото, се мяташе твърде бързо и силно. Кожата му беше тъмна, сиво-зелена, набраздена от ивици с по-тъмен цвят, което я правеше идеален камуфлаж в залятата от дъжд гора, люспите изглеждаха твърди и дебели.

Ако гаримът я сграбчи, ще й отхапе крайниците толкова лесно, както края на тоягата на Гай. Тя лесно би могла да избяга, ако ставаше дума само за нея. Но не беше така.

Съществото умишлено се нахвърли на Гай и ако тя не го разсее, то щеше да се върне към атаката на Първия лорд. Тя беше принудена да се бие, което означаваше, че трябва да нанесе решителен, промушващ удар още от първия път, в противен случай имаше риск да бъде зашеметена от силата и бързината на звяра.

Тя се насочи към гърлото му, сякаш това беше саблезъб или тревен лъв или един от маратските овцерези. Макар че шията на гарима беше покрита с гънки люспеста кожа и тя се усъмни, че ще успее да я пробие.

За разлика от гарима, който ще отхапе врата й без особени усилия.

Амара се ужаси.

В очите, реши тя. Вярно, целта е малка, но скоростта на Сирус може да й помогне в това. Добре насоченият удар много вероятно ще убие звяра — и дори само да го рани, ще може да го осакати достатъчно силно, за да му попречи да преследва Гай.

Въпреки че, помисли си тя в този ред на мисли, ако гаримът убие Амара и завлече тялото й в гората, за да го изяде, това също би могло да му попречи да преследва Гай.

Веднъж представяйки си тази перспектива, Амара не можа да я изхвърли от мислите си.

Ужасната, уродлива глава на гарима се обърна в нейната посока и широката му уста се отвори, разкривайки нещо като стотици извити и остри зъби.

Амара изкрещя и заби острието, влагайки в удара цялата сила и скорост, на които беше способна.

Върхът на меча й удари точно над окото на гарима, проби тънкия слой кожа и надра дебелата кост на черепа му. Инерцията я повлече напред над ниския гарим и тя осъзна с болезнено чувство на паника, че всеки момент ще падне.

Амара се опита да превърне падането в претъркулване, за да може веднага да се изправи на крака и да бяга — но на половината път нещо я удари по рамото и я изпрати в неконтролирано падане.

Тя се приземи тежко, на коляно, по инерция блъсна земята с едното рамо и накрая с огромна сила се заби в едно дърво. Падайки на земята, тя загуби концентрацията, необходима за връзка със Сирус, и светът отново се забави до нормалното.

Раненият гарим размаха мускулестата си опашка, с която току-що я беше „запознал“, и се обърна, извивайки се с плавна грация. С оголени зъби гущерът се втурна към нея. Зашеметена, Амара неловко размаха меч, макар да знаеше, че ползата от оръжието й ще е малка.

Когато гаримът приближи достатъчно, тя мушна напред — и мечът просто се плъзна и отскочи от гърдите му. И тя закрещя.

И тогава от нищото се появи дълго дърво и с невероятна сила се стовари върху муцуната на съществото, затваряйки челюстите му и забивайки носа му в земята. Главата на чудовището отскочи от земята, но дървото се стовари отново и отново, с прецизно изчислени и жестоки удари.

Първият лорд на Алера се хвърли върху гарима, подпъхна счупената си тояга под създанието и като ръмжеше от напрежение, го превъртя заедно със себе си, обръщайки го с корема нагоре.

— Удари в гърлото! — възкликна Гай. — Там, където люспите са по-тънки!

Амара сграбчи меча си, олюля се, застана на колене и заби острието в незащитеното гърло на гарима, точно до мястото, където тоягата на Гай все още удържаше главата на съществото. За нейна изненада мечът с лекота проби люспестата кожа, която тук се оказа тънка, и кръвта плисна в ален фонтан.

Гаримът бясно се загърчи, но Първият лорд го държеше здраво. Въпреки че гущерът се мяташе напред-назад, той не можа да се отърве от хватката на Гай. Амара удряше отново и отново, докато конвулсиите на гарима не започнаха да затихват, след което тя издърпа Първия лорд по-далече от умиращото животно.

— Милорд! — изхлипа Амара.

— Аз съм добре — тежко дишайки, отвърна Гай. — Графа.

Амара стана, диво се огледа и осъзна, че има още нещо, което не знае за смъртоносните гущери.

Те се движат в група.

Един гарим висеше на върба на петнадесет фута над нивото на земята, където десетки тънки клони сякаш се бяха прострели към него и го бяха обгърнали.

Друг, пребит и диво сгърчен на земята, се извиваше на пет-шест фута. Брадвата на Бърнард стърчеше от главата му, с мощно хвърляне той я беше забил в черепа на гущера до самата дръжка.

А окървавеният граф Калдерон, невъоръжен, се бореше с трети гарим. Подобно на Първия лорд, и той беше успял да мине в гръб на звяра, а ръцете му се бяха затворили върху гърлото на създанието. Амара видя, че кръвта залива едната страна на главата му и половината от горната част на туловището му, но той оставаше в съзнание, а лицето му беше замръзнало в озъбена гримаса.

Гаримът се бореше жестоко, няколко пъти се преобръща, а опашката му с бясна енергия биеше Бърнард в краката и долната част на гърба. Той виеше от ярост и болка.

Амара изкрещя и се втурна към мъжа си с меч в ръце.

Главата на Бърнард се обърна, той пусна едната си ръка и хвана с нея опашката. Звярът се въртеше безумно, освободи се от захвата на графа и като стъпи с мощните си крака на горската почва, стана и се опита да забие зъби в Бърнард.

Но стиснал опашката на гарима, Бърнард успя пръв да стъпи на крака, преди животното да успее да възстанови равновесието си. Гаримът с всички сили се опитваше да стигне до него, а Бърнард избягваше челюстите му и здраво стискаше опашката.

Отначало Амара си помисли, че той просто се опитва да печели време — но на второто завъртане гаримът започна да набира скорост. Звярът беше най-големият от всички, които Амара беше видяла, и сигурно тежеше към петстотин фунта, но граф Калдерон го откъсна от земята и го завъртя, сякаш беше някаква детска играчка.

След като описа широк кръг, Бърнард изръмжа от ярост и триумф и размаза черепа на гарима в дебелия ствол на дървото. Той се разби с мокър, глух трясък, като звук от спукване на пъпеш, и гущерът тупна на земята абсолютно безжизнен.

Хванатият от капана на върбата гарим заръмжа и разкъса клоните, освободи крайниците си и падна на земята зад Бърнард. Амара изпищя предупредително.

Той я погледна, а после рязко обърна глава, вдигна ръка и извика:

— Брут!

Почвата под гарима внезапно потрепна и се раздели от някакво движение. Фигурата на куче с големина на малък кон се появи изпод земята, раменете и гърдите му бяха от пясъчник и глина, в очите му искряха зелени скъпоценни камъни, а челюстите му бяха от гранит.

Земната фурия на Бърнард сграбчи гарима с каменната си уста и гущерът засъска и бясно заудря, когато Брут го вдигна изцяло над земята. Голямото куче продължи да изниква от земята, като куче, излизащо от езеро, и разтърси гарима, както териер — плъх.

На Амара й се стори, че чу как шията на гущера изхрущя, но Брут не се успокои, докато не хвърли гарима върху дърветата и не го стъпка в земята. По времето, когато фурията приключи с него, гаримът представляваше кървава маса от разкъсана плът и раздробени кости.

Амара забави ход и приближи на няколко фута от съпруга си. Бърнард проследи действията на Брут, после кимна и каза:

— Благодаря.

Каменното куче изщрака два пъти с челюсти, тръсна глава, обсипвайки почвата с камъчета и прах, и отново потъна в земята, правейки няколко кръга, като куче, което ще си ляга.

Бърнард клюмна и падна на едно коляно. Амара се втурна към него.

— Бърнард!

— Нищо, добре съм — промърмори Бърнард, все още дишайки тежко. — Гай?

— Жив е — каза Амара. — Дай да ти видя главата.

— Изглежда по-лошо, отколкото е — отговори Бърнард. — Раните по главата винаги кървят силно.

— Знам — отговори Амара, — но имаш цицина с размерите на яйце около раната. Сътресението вече не е само рана.

Бърнард протегна ръка и хвана дланта й. Погледна я в очите и каза тихо, но твърдо:

— Проверете как е Първият лорд, графиньо.

Тя замръзна в пристъп на гняв.

— Бърнард.

— Имам задължения към своя владетел. Точно като теб.

— Но аз имам задължения и към моя съпруг — прошепна тя в отговор.

Бърнард пусна ръката й и изръмжа:

— Провери състоянието на Гай — и тонът му стана по-нежен и уморен. — Знаеш, че съм добре.

Тя за миг покри лицето си с ръце, пое си дълбоко дъх и докосна ръката му. После се обърна и се насочи към Първия лорд.

Гай лежеше на земята със затворени очи. Той ги отвори, когато Амара приближи, и каза:

— Отдавна не съм се занимавал с това.

— Сър?

— С лов на гарими. Може би от седемнадесетгодишна възраст — той въздъхна тежко. — По онова време определено отнемаше по-малко сили.

В гласа му имаше болка, както в началото на пътуването им.

— Вие сте ранен.

— Кракът — отговори тихо той. — Този, който беше здрав.

Той кимна към все още потрепващия гарим.

— Страхувам се, че този тук успя да го притисне между себе си и камъка. Почти съм сигурен, че е счупен.

Амара се наведе, за да огледа крака на Първия лорд. Беше подут, а стъпалото беше обърнато под неестествен ъгъл спрямо подбедрицата. Беше сложно счупване с много фрагменти. Амара знаеше колко гадни могат да бъдат такива фрактури.

— Това определено не е открито счупване — каза тя тихо. — Няма кървене. Колко е зле?

— Само боли — отговори Гай, но гласът му трепереше. — Бърнард, доколкото виждам, се представи много по-добре.

Амара осъзна, че кракът трябва да се фиксира възможно най-скоро. Тя трябваше да сложи шина.

— Той уби три.

— В убийството на хора призователите на метал нямат равни — промърмори Гай. — Но животните не се бият както хората. Бият се примитивно. Диво. В техния случай значение има само грубата сила. И мисля, че никой не може да ме упрекне в избора на спътник в това пътуване.

Той поклати глава и примигна няколко пъти.

— Мисля си на глас. Извинявам се. Умът е склонен да блуждае, когато човек е на възраст като моята или страда от непоносима болка.

— Ще направим всичко, което можем, сър — каза Амара.

— Болката няма да ме убие. А Бърнард кърви. Помогни му. Мисля, че сега ще изгубя съзнание, ако това не ви затруд…

Първият лорд замълча и Амара панически се втурна към него. Той продължаваше да диша равномерно и пулсът му беше уверен. Тя прехапа устни в прилив на съчувствие и дори се зарадва, че той е загубил съзнание. Контузията му очевидно беше истинско мъчение.

Тя свали плаща си, нави го и го сложи под счупения крак. После се изправи и се върна при Бърнард. Той вече беше свалил раницата си и активно търсеше нещо в нея.

Амара му взе раницата и извади кутия с превръзки, мазила и лекарства. Проми раната му възможно най-старателно, но тя въпреки това продължи да кърви, което беше характерно за такива рани.

— Ще трябва да се зашие — каза тя тихо. — Това означава, че се нуждаем от преварена вода. Огън.

— Опасно е — с усилие произнесе Бърнард. — Твърде забележимо.

— Изборът не е голям — отговори тя. — Той е в безсъзнание. Кракът му е счупен. Трябва да го затоплим и да изправим крака му. Може ли Брут да организира убежище за нас?

Той я погледна, после и Гай.

— Опасно е.

Тя хвана лицето му с ръце.

— Бърнард, имаш нараняване на главата. Говориш с усилие и мислиш с още по-голямо усилие. Довери ми се. Това наистина е необходимо.

Той въздъхна тежко и затвори очи. После кимна, отвори ги и вяло се огледа, вглеждайки се в дъжда. После кимна към малък хълм и едва чуто прошепна:

— Там е леговището на гаримите. Брут ще го разшири и укрепи. Но преди всичко донеси дърва за огрев, нека да изсъхнат. След това ще пренесем Гай.

— Добре — отговори Амара.

Тя сложи сгънат на няколко пъти плат върху раната му и го уви с превръзка, за да го фиксира поне докато не се заеме по-сериозно с него.

— Бърнард. Той е счупил здравия крак.

Бърнард направи гримаса и каза:

— Врани. Няма да може да върви.

— Няма — потвърди Амара.

— Това е лошо — каза той.

— Да.

— Но има и добра новина — каза той.

Тя го погледна, намръщена.

Ноздрите му се разшириха.

— Усещаш ли миризмата?

Амара озадачено подуши. Усети миризма на застояло и гнилоч.

— Само едно нещо мирише така — каза Бърнард. — Блато. Успяхме. Щом стигнем до него, можем да не се притеснявате за преследването.

— Да — промърмори Амара. — Само за болести, рани, липса на храна и нови гарими.

Бърнард се подсмихна.

— Е — каза той, — за меден месец това пътуване по принцип не ставаше.

Амара го изгледа за момент, след което избухна в смях, изненадващо чист и силен.

Той й се усмихна уморено, очите му светеха топло.

— Така е по-добре. Обичам, когато се усмихваш.

После си пое дълбоко въздух и се застави да стане на крака. Докосна превръзката и изсъска от болка.

— Не прави така — разсеяно каза Амара.

Тя се изправи и трепна при болезненото пробождане в гърба. Вече беше забравила, че гаримът я удари с опашка, както и падането си след това. Нейните мускули и кости обаче не бяха забравили.

— Той не може да ходи — каза тя тихо. — Какво ще правим?

— Ще измислим нещо, графиньо. Едно по едно.

Тя докосна лицето си, а след това и превръзката му.

— Много те обичам, знаеш го.

Той взе пръстите й от главата си и нежно ги целуна, очите му искряха:

— Кой би могъл да те обвини.

Амара отново се засмя.