Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кодексът на Алера (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captain’s Fury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20 гласа)

Информация

Начална корекция
proffessore (2020 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Джим Бъчър

Заглавие: Фурията на капитана

Преводач: Пламен Панайотов

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Тип: роман

Националност: английска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12981

История

  1. — Добавяне

Пролог

Амара плавно се рееше в бавно, постепенно спускане през студените, тежки струи дъжд, приближавайки към лагера на Легиона на короната.

Сирус, въздушната й фурия, я държеше на плещите на миниатюрна буря и макар тя да беше в кожената си летателна униформа, която всеки летящ намираше за необходима, имаше чувството, че студът се просмуква в нея и я кара да се тресе.

Три въоръжени фигури излетяха и се насочиха към нея, носени от собствените си фурии. Амара забави и увисна на място, за да ги изчака. Това беше третият и последен периметър около лагера. Един от рицарите с ръце показа условните сигнали, докато другите двама заеха позиции над нея, готови да я нападнат във всеки един момент.

Амара разпозна мъжете по лице, точно както и те нея, но в тези смутни времена дружеското лице не беше гаранция за дружеско отношение. Тя им отговори с условния сигнал и едва тогава тримата рицари Аери свалиха ръце от оръжията си и се престроиха около нея като дружески ескорт, докато тя уморено летеше последната миля до лагера.

Амара се приземи не на стандартното място за кацане, разположено недалеч от оградата на лагера. През последните три дни беше прелетяла повече от три хиляди мили и самата мисъл да върви през лагера можеше да я изпрати в безсъзнание.

Тя се спусна до командната палатка, въпреки забраняващите правила и вдигнатата от Сирус пушилка. Омекналите й от умора крака затрепериха, след като тя прехвърли тежестта върху тях и спря да се поддържа с помощта на Сирус.

— Графиньо — посрещна я дребен, строен мъж с рядка сива коса, подстригана в стила на легионите. Изглеждаше доста елегантно в изисканата си туника, но Амара знаеше, че Енос, самият той бивш курсор, беше един от най-смъртоносните ножове на Алера. Мекото неодобрение в гласа му не можеше да отслаби неговата усмивка.

— Долетяхте тук за собствено удоволствие, както виждам.

— Съжалявам, че ви създадох допълнителна работа, Енос — отговори Амара, когато влязоха в най-близката палатка и се скриха от дъжда.

— Глупости. Ще изпратя някой от нашите подтрибуни по снабдяването да почисти. Ние, камериерите, сме твърде значими за подобни задачи, знаете.

Той й предложи топла кърпа и след като тя я използва, за да избърше лицето и ръцете си, й пъхна димяща чаша в ръцете. Амара отпи глътка от гъстия бульон и изстена от удоволствие. Дългите полети винаги я оставяха ужасно гладна, а през последните няколко дни тя имаше много повече полети, отколкото храна.

— Ти си светец, Енос.

— Съвсем не, графиньо — отговори той. — Това е най-малкото, което мога да направя за някой, който току-що е подобрил с цял ден предишния рекорд за скоростен полет от столицата до тук.

— Първият лорд няма да ми плати за скоростта — каза Амара и му се усмихна. — Колко спечелихте?

— Четиринадесет сребърни бика — отговори Енос и тонът му беше безсрамно самодоволен. — Старшият камериер на лорд Акватайн просто не може да се контролира, когато стане въпрос за хазарт.

Амара довърши бульона и Енос веднага й пъхна друга чаша в ръката, този път с чай. Тя го опита. Възхитителен. Може би дори ще успее да измине целия път до топлото легло, преди да рухне от изтощение.

— Свободен ли е?

— Капитанът е на среща с лорд Акватайн — каза Енос. — Но каза да ви заведа при него веднага щом пристигнете.

— Акватайн — промърмори Амара. — Страхотно. Благодаря ви, Енос.

Енос леко й се поклони с нова усмивка и Амара влезе в палатката на командира. Зимите тук на юг не бяха толкова мразовити, колкото в по-северните райони на Алера, но въпреки това бяха студени, влажни и дъждовни.

Палатката беше двойна, като външната беше малко по-голяма и така се създаваше слой топъл въздух между вътрешното и външното пространство. Амара отметна едно платнище, после второ, и влезе в палатката на капитан Майлс.

Това беше доста просторно помещение, осветено от три ярки магически лампи, висящи на централен стълб. Самият стълб беше част от голяма пясъчна маса в центъра на палатката, изобразяваща релефа на местността между лагера на легиона от едната страна и град Калар от другата, с малки фигурки, представящи различни родове войска, разпръснати около него.

В допълнение към пясъчната маса обстановката включваше бюро, няколко походни стола, самотен малък сандък и сгънато спално бельо върху походното легло, единствените лични вещи на Майлс.

— А аз ви казвам, че това е единственият начин — изръмжа Майлс. Той беше мъж със среден ръст, но по телосложение приличаше на каменна стена, мощен и набит. Бронята му беше покрита с вдлъбнатини, драскотини и неизличими следи от сажди от бойните действия, които бяха видели от началото на бунта на Калар.

В късата му тъмна коса се виждаха сиви косми, а когато крачеше покрай пясъчната карта и я изучаваше, той се движеше с леко, но очевидно накуцване.

— Ако не се придвижим съгласувано, рискуваме да претърпим поражение.

— Не бъди такъв паникьор — каза вторият мъж в палатката. Той беше много по-висок от Майлс, с дълги крайници, и седеше на походния стол с безгрижна увереност, която го караше да изпълва палатката повече, отколкото Майлс. В него имаше нещо лъвско — от тъмната златиста коса, падаща върху раменете му, и тъмните, прикрити очи, до небрежната сила, видима в раменете и краката.

Атис Акватайн, Върховен лорд Акватайн, беше облечен в червена копринена риза, тъмни кожени панталони и очевидно не смяташе за нужно да носи броня.

— Ако двете години тук са ни показали нещо, то е, че Калар не може да маневрира през блатата по-лесно от нас. Шансовете той да успее да прихване твоята войска навреме са минимални.

Майлс погледна към другия мъж.

— Искам да отбележа, че ако следваме този план, вашите собствени войски ще бъдат напълно изолирани от опасностите.

— Ако сработи — отвърна Акватайн, — ще атакуваме мобилните сили на Калар преди разгара на лятото и след две седмици ще обсадим града.

— А ако не сработи, моите хора ще се сблъскат с всички, които ще изведе Калар.

— Това е война, капитане — с мек тон каза Акватайн. — От време на време трябва да се рискува.

Майлс промърмори нещо под носа си, а ръката му легна на дръжката на меча.

Акватайн оголи зъби в бавна, котешка усмивка.

— Капитане, не мислите ли, че трябва да изслушаме любезната графиня, преди да продължим обсъждането?

Едва тогава Майлс погледна през рамо и забеляза Амара. Бузите му се зачервиха, а очите му заискриха от гняв. Той сърдито погледна Амара, после поклати глава със сдържано изражение на лицето, кимна й и каза:

— Добре дошла, графиньо.

— Благодаря, капитане — тя кимна на Акватайн. — Ваша светлост.

Акватайн й отвърна с изучаващ поглед и любезна усмивка. Амара се постара да не се издаде, че й е неловко да усеща погледа на мъжа върху себе си.

Акватайн най-вероятно бе ненадминат призовател на фурии в Империята и лично бе спасил Първия лорд — а тогава Гай вече не бил юноша. Въпреки че никога не го беше виждала да използва фурии, тя знаеше, че Акватайн притежава огромна сила. Това я караше да се чувства неудобно, ставайки обект на натрапчивото му внимание.

— Какви са новините от короната? — попита Майлс.

— Съветът на Военния комитет се събира, за да определи хода на настоящата кампания — отговори Амара. — Първият лорд моли и изисква вашето присъствие, капитане, както и вашето, лорд Акватайн.

Майлс грубо изръмжа.

— Първо комитет. А сега съвет.

— Това е комитет за Комитета — промърмори Акватайн, като тонът му подсказваше, че тази тема е една от малкото, по която е напълно съгласен с капитан Майлс. — Нелепо е.

— Кога? — попита Майлс. — И къде?

— След три седмици, броено от вчера, милорди, в Елинарх.

— Елинарх, а? — каза Майлс. Той се подсмихна. — Добре ще е да се срещна с този млад виртуоз, който води Първи алерански. Чух много приказки за него.

Акватайн издаде приглушен звук.

— Ако Калар реши да нападне позициите ни, докато ние… — Амара осъзна, че има предвид самия себе си. — … сме далеч, нашите войски ще се окажат в голяма беда.

Майлс сви рамене.

— Според докладите от разузнаването слуховете за неговото осакатяване са верни. Доколкото разбрах, той е получил сериозни наранявания при падането, благодарение на граф Калдерон. Може да са го направили недееспособен.

— А може би той точно това иска да си мислим — отбеляза Акватайн, — да не говорим за неговия наследник. На младия Бренсис му липсва опит, но има значителен талант в призоваването.

— Първият лорд ни даде заповед, ваша светлост — каза Майлс.

Акватайн завъртя очи и въздъхна, след което се изправи на крака.

— Да, разбира се. Старецът поръчва музиката, а всички останали са длъжни да танцуват на нея. Капитане, при тези обстоятелства вярвам, че можем да продължим обсъждането на този въпрос по-късно.

— Устройва ме — каза Майлс.

Акватайн кимна на двамата и излезе.

Майлс изпроводи с поглед Акватайн, после взе тенекиеното войнишко канче, което стоеше на пясъчната маса, и изгълта остатъците от течността, която миришеше на бира.

— Високомерно магаре — промърмори той и погледна Амара. — Отново го прави.

— Прави какво? — попита Амара.

Майлс посочи пясъчната маса.

— Причинява загуби във войските на верните на Гай хора.

Амара примигна.

— Как?

— Не мога да докажа нищо в съда. Легионите на Акватайн се бият редом с нас, но винаги се придвижват или малко по-бавно, отколкото е необходимо, или прекалено бързо. И когато започне битката, на Легиона на короната му се пада най-трудното — той със сила тръсна канчето на пясъчната маса. Песъчинките подскочиха от удара. — Моите хора умират, а аз, враните да го вземат, не мога да направя нищо по въпроса.

— Той е много добър в подобни неща — каза Амара.

— А аз не — отвърна Майлс. — Той иска да ни принуди да се сражаваме срещу Калар, което ще ни направи твърде слаби, за да се противопоставим на легионите му в мига, в който всичко тук приключи.

— Затова ли спорите за стратегията? — предположи Амара.

Майлс изсумтя и кимна.

— Достатъчно трудно е да се сражаваш с противника пред себе си и без още един, маршируващ редом — той разроши и без това стърчащата си коса. — И Комитетът оказва твърде голямо влияние върху нашите стратегически планове. Комитетите не печелят войни, графиньо.

— Знам — тихо каза Амара. — Но вие знаете положението на Първия лорд. Има нужда от подкрепата на Сената.

— Има нужда от тяхното финансиране — каза Майлс с гневен тон. — Сякаш не е в правото си да очаква лоялност от тях по време на криза, просто въз основа на това кой е той.

Той се обърна и удари празното канче в пясъчната маса.

— Две години. Две години упорита борба с психарите на Калар насред тези от враните забравени блата. Трябваше да дойдем при Калар веднага след като той нападна. Сега максимумът, на който се надяваме, са тежки кървави битки в блатата и обсада на града, която може да се проточи няколко години. На всеки паднал в битка имам трима, умрели от болести. И преди съм виждал лоши кампании, графиньо, но от тази направо ми се повдига.

Амара изгълта чая и кимна.

— Значи мога да предположа, че искате да съобщите на короната, че желаете да бъдете освободен от командването?

Майлс шокирано я погледна. После каза:

— Разбира се, че не.

— Добре.

— На кого можете да разчитате тук, ако не на мен? — сърдито попита Майлс.

— Просто си помислих…

— Какво? Че няма да издържа — изсумтя Майлс. — Не. Ще измислим нещо.

Той се обърна към пясъчната маса.

— Но имаме основен проблем, който трябва да бъде решен.

Амара пристъпи към масата до него и се приготви да слуша.

— Калар и неговите сили не са трудни за удържане. Ако се отдалечи твърде далеч от крепостта, ще го смажем или дори ще превземем града. Имаме достатъчно сили за това — той кимна към „северната“ страна. — Но канимите са съвсем различна работа. Когато бяха отблъснати при Елинарх, те не взеха страната на Калар, но и не воюват с него. И самото им присъствие вече защитава северния му фланг.

— Докато присъствието му защитава техния южен фланг.

— Точно така — каза Майлс. Само по себе си това е достатъчно лошо. Но ако те наистина започнат да поддържат Калар, това веднага ще промени значително баланса на силите.

— Това е една от причините да съм тук — каза Амара. — Гай ме изпрати, за да разбера какво ви трябва, за да приключите с Калар.

— Едно от две неща. Или да концентрираме по-солидни сили на южния фланг и да тръгнем за решителна победа, или да неутрализираме канимите на северния фланг, така че да можем да ударим Калар от две страни едновременно.

Амара направи гримаса и кимна.

— Подозирам, че знам в по-голяма или по-малка степен каква ще бъде темата за обсъждане на съвета в Елинарх.

Майлс мрачно кимна и се намръщи, гледайки към миниатюрните войски, разгърнати на пясъчната маса.

— Проклети бунтовници. Трижди проклети каними. Ако всички слухове за този нов капитан Руфус Сципио са верни, човек би си помислил, че вече е натикал тези кучета обратно в кървавото море. Най-вероятно е просто късметлия.

— Може би — каза Амара, опитвайки се да запази неутрално изражение на лицето. От известно време тя очакваше реакцията на Майлс за личността на новия капитан и не искаше сега да му дава подсказки. — Мисля, че времето ще покаже.

— Късметлия — промърмори Майлс.

* * *

— Ти си човек с късмет, алеранецо — отсече Кайтай съвсем сериозно. — Всяка друга жена вече щеше да ти е счупила врата и да приключи с теб. Защо не ги оставиш на мира?

Тави вдигна поглед от мястото, където седеше на земята, задъхан от усилието.

— Още не е достатъчно добре — отговори Тави. — Все още не съм направил това, което искам. И все още не мога да осъществя нито едно от техните проявления.

Кайтай завъртя очи и пъргаво скочи от клона на дървото върху пролетната трева на малката долина. Момичето-марат носеше кожени панталони на кавалерист заедно с една от резервните туники на Тави — не нещо, което би позволило на всеки с очи да я обърка с мъж.

Тя беше обръснала разкошната си бяла коса по начина на Конския клан на своя народ — напълно, с изключение на дълга ивица през центъра на главата си, която беше оставила да расте, за да наподобява конска грива.

Косата и бледата й кожа рязко контрастираха с искрящите зелени очи — очи със същия цвят като тези на Тави — като придаваха на ярките й черти оттенък на варварска свирепост. На Тави никога не му омръзваше да й се любува.

— Алеранецо — каза тя намръщено. — Вече можеш да правиш повече, отколкото някога си се надявал. Защо продължаваш да натискаш?

— Защото способността да материализираш фурии е първата стъпка към най-сложните магически техники — отговори той. — Нематериалната магия е нещо чудесно, но всичко най-впечатляващо се основава на материализацията. Огнени взривове. Изцеление. Манипулиране на времето. Летенето, Кайтай. Замисли се за това.

— Защо ти е да летиш, когато можеш да яздиш кон? — попита тя, сякаш това е един от въпросите, които трябва да бъдат казани на глас само заради глупостта на събеседника. Тя се намръщи, приклекна до Тави и го погледна в очите.

Веждите на Тави литнаха нагоре: това беше едно от движенията, които тя използваше, когато беше сериозна. Той я погледна, приготвяйки се да слуша.

— Искаш твърде много от себе си, чала — каза Кайтай. Тя докосна бузата му с тънките си пръсти. — Тази война. Твоята работа за Гай. Тези практически упражнения. Ядеш много малко. И прекалено рядко спиш.

Тави затвори очи и за миг се разтвори в топлината на докосването й. Тялото го болеше, а в очите му сякаш бяха посипали пясък. Безмилостното главоболие беше неизменна последица от практическите му занятия и му пречеше да се храни и да спи известно време след това.

Но той нямаше друг избор, освен да пожертва съня или храната. Командването на Първи алерански само по себе си беше достатъчно отговорно занимание, за да погълне цялото му внимание, а задълженията му като курсор изискваха събиране на информация от всякакви достъпни източници и изпращането й към непосредствените му началници, в допълнение към задълженията му като капитан на легиона.

Единствено необяснимата издръжливост, дошла, както той подозираше, в резултат на връзката му с Кайтай, му даваше достатъчно време и енергия да се обучава на толкова незначително призоваване на фурии, колкото беше в състояние да разбере.

Въпреки това той осъзнаваше, че такова темпо го изтощава.

Изглежда Кайтай беше права.

— Може би — предаде се Тави. — Но в момента нямам много варианти. Ще са нужни години практика, за да развия уменията си на призовател, а вече съм закъснял с петнадесет години.

— Аз все още мисля, че трябва да кажеш на някого. Нещата щяха да вървят по-бързо, ако имаше учител.

Тави поклати глава.

— Не.

Кайтай раздразнено изсумтя.

— Защо не?

— Защото още не съм способен на много — отговори Тави. — Като цяло. Нека малкото, което имам, да бъде изненада, ако някога трябва да го използвам.

Кайтай поклати глава.

— Не си струва риска, на който се подлагаш, като се занимаваш без надзор.

— Обучавах се в Академията. Знам теорията — каза Тави. Всеки скучен, унизителен, погубен час от онези уроци гореше в паметта му заедно с детските кошмари. — Изминаха само две години; помня всичко.

— Прекалено отдавна, вероятно — каза тя. — Знам малко за магията, алеранецо, но знам достатъчно, за да преценя колко опасна може да бъде. Както и всички други хора. Нима това няма да спира потенциалните ти врагове, ако знаят, че си силен призовател?

— Да, но… но въпреки това няма да кажем на никого — упорито настоя Тави.

— Защо не? — попита Кайтай.

Той откъсна погледа си от нея и дълго гледа в нищото.

— Не съм сигурен — прошепна тихо. — Времето още не е дошло. Усещам го. Знам го — той поклати глава. — Не съм сигурен, че мога да ти го обясня по-добре. Просто те моля да ми се довериш.

Кайтай се намръщи, но след това се наведе, целуна го нежно и притисна слепоочие към него.

— Ти си луд. И аз съм луда, щом ти обръщам внимание. Но добре.

Тави нежно се притисна към главата й.

— Благодаря.

— Но, разбира се, си запазвам правото да променя мнението си.

— Разбира се — каза Тави и изкриви уста в уморена усмивка. Пое си дълбоко дъх и събра сили. — Отлично. Още един опит да призовем тази фурия на камъка и можем да кажем, че денят не е минал напразно.

— Не — каза Кайтай абсолютно непоколебимо. — Достатъчно практика за днес. Има много по-належащи проблеми, които се нуждаят от твоето внимание.

Тави примигна.

— Какви?

С едно грациозно движение Кайтай се измъкна от бялата си туника и притисна голата си кожа към гърдите на Тави. Ръцете й се увиха около врата му, а устните й се притиснаха към устните му в изгаряща целувка.

Тави издаде слаб протестиращ звук, но миризмата й — на смачкани диви цветя, детелина и сапун — се разнесе наоколо и изпълни всичките му сетива, а всепоглъщащият, страстен пламък на целувката, топлината на устните и настойчивостта на ръцете й не му оставиха друг избор, освен да отговори със същото.

Внезапно Тави разбра, че няма никакви основателни причини да разубеждава момичето и можеше само смътно да предполага защо смята, че е трябвало да се опита да го прави. Ръцете му се плъзнаха по талията й, галейки нежната бяла кожа на голия й гръб и изследвайки грациозната сила на мускулите, криещи се под горещата й кожа, и той я целуна в отговор с все по-нарастващ плам.

Кайтай издаде нисък страстен звук и едва не разкъса туниката на Тави. Тя го бутна, но той се обърна и се озова отгоре, притискайки гърба й към гъстата трева. Тя издаде къс чувствен смях и се надигна, за да посрещне новата му целувка.

После плъзна ръце по раменете и гърба му, като сластно прекара нокти по кожата му — усещането беше толкова дълбоко и опияняващо, че той не забеляза конника, който се приближи толкова близо до тях, че ботушите му бяха на една ръка разстояние от неговия нос.

Тави извика и почувства, че започва да се изчервява от корените на косата до върховете на пръстите си. Напипа туниката си и седна, твърдо убеден, че ще умре от целомъдрен срам.

Кайтай известно време лежа мълчаливо на тревата, очевидно безразлична към голотата си, след което изпусна кратка тъжна въздишка, преди да седне по абсолютно същия начин.

— Здрасти, Ена.

— Добър ден, Кайтай — отвърна ездачката. Ена носеше ботуши и панталони в алерански стил, точно като Кайтай, но коженото й яке беше скроено по образец на легионерските брони. Подобно на Кайтай, косата й беше подстригана и дългата грива спокойно се стичаше по гърба й, но за разлика от нея, тя беше боядисана в яркосин нюанс.

Жената-марат, ветеран от Конския клан, държеше в една ръка обичайното за кавалеристите копие и се усмихваше, гледайки надолу към тях.

— Знаете ли, не е нужно да спирате заради мен. Имам време да се полюбувам на алеранеца, който си избрала.

Кайтай отвърна на усмивката й.

— Гледането е всичко, което ти остава.

Ена наведе глава встрани, открито изучавайки Тави с абсолютно непоносима непосредственост, карайки го да се чувства още по-смутен, отколкото беше.

— Винаги ли е толкова розов? — попита Ена. — Или просто прави така, за да те забавлява?

— Кървави врани — промърмори Тави, пъхайки ръце в туниката си.

Кайтай избухна в смях и каза:

— Той постоянно ме забавлява, братовчедке.

Ена се намръщи и каза:

— Но той не е кон.

— Никой не е съвършен — спокойно парира Кайтай.

Тави прочисти гърло и си напомни кой е капитанът на легиона.

— Центурион — каза той, заставяйки гласа си да звучи премерен и спокоен, както винаги, когато беше зает със задачите на легиона. — Искате нещо да доложите ли?

Веселите искри и заинтересуваността останаха в очите на Ена, но тя се съсредоточи и отдаде чест, удряйки с юмрук в гърдите.

— Капитане. Сър Сирил ви изпраща най-добрите си пожелания и смята, че ще искате да знаете, че Ерен се е върнал.

Тави рязко я погледна и си пое дълбоко дъх. Сърцето му подскочи в гърдите и някак замръзна едновременно от радост и безпокойство. Ерен се беше завърнал жив от опасната си мисия в окупираните алерански територии. Сега те се владееха от безмилостните каними и Тави изпита огромно облекчение, че Ерен е невредим. Но от друга страна, мисията му не предполагаше, че ще се върне толкова скоро, и това беше причината за притеснението на Тави.

Ако Ерен е прекъснал мисията си толкова рано, това ще е, защото е попаднал на нещо, нетърпящо отлагане. Тави имаше няколко отвратителни мисли за това кое би могло да се окаже толкова важно, че да принуди неговия приятел и колега курсор да действа незабавно, и най-малко приятните от тях обещаваха повече от просто безпокойство.

— Кайтай — тихо каза Тави и я погледна.

Момичето-марат вече беше направило няколко крачки, докато издърпваше туниката по грациозните извивки на гърба си. Тя отиде до конете и ги развърза.

— Ена — каза Тави, — избързайте напред. Кажете на трибун Максимус всичките му четири крила да бъдат готови за потегляне и предупреди трибун Красус, че неговите рицари също е желателно да са готови за тръгване.

Ена рязко кимна.

— Да, сър. Какво да предам на Първото копие?

— Предайте му да строи Бойните врани — каза Тави. — Освен това, нищо друго. Валиар Маркус знае по-добре от мен какво трябва да се направи.

В това време Кайтай се върна с конете и Тави скочи на седлото. Беше нарекъл дългокракия и широкогърдест черен жребец Актеон. Конят беше подарък от лелята на Кайтай Хашат.

Е, всъщност не точно подарък, тъй като Кланът на конете не смяташе своите тотемни животни за собственост. Както разбра Тави, той беше поверен на коня, за да има грижата да му осигури бързина в случай на необходимост, а конят беше поверен на него за всички останали въпроси. Докато споразумението не бъде прекъснато.

Тави рязко обърна Актеон, когато Кайтай скочи на своя маратски кон — петниста сива кобила, която можеше да бяга по-неуморно от всеки алерански кон, който Тави някога беше виждал. Ена се обърна и с широки крачки бързо се върна при своя чала, оседлан с почти нямащо ремъци недоразумение, което маратите наричаха седло, и от място го пришпори в галоп.

Безсмислено беше да се опитва да я настигне — нито един ездач в цяла Карна не можеше да се сравни със скоростта на ездачите от маратския Клан на конете.

Нямаше нужда да казва нищо на Кайтай. И двамата бяха яздили толкова често до тук, че за тях беше обичайно да подгонят и двата коня в галоп още на мига — и те препуснаха обратно към укрепленията на Първи алерански при Елинарх.

* * *

— Знам, че все още няма заповеди — гръмогласно заяви Валиар Маркус, докато намръщено гледаше собственика на конюшнята. — Дори и никога да не дойдат, това ще е добра практика за моите хора. Така че ти, враните да те вземат, перфектно ще подготвиш тези коне за Бойните врани и ще го направиш веднага, или ще заповядам да нашибат мързеливия ти задник на позорния стълб.

Собственикът на конюшните на първата в Алера кохорта конна пехота навъсено отдаде чест на Първото копие и забърза нататък, като веднага се развика на конярите, които се грижеха за допълнителните коне. Маркус се намръщи, гледайки в гърба на мъжа.

Всъщност трябваше да срита човека, който цял живот вършеше тази работа, за да го принуди да изпълни задълженията си, но беше твърде стар, за да изразходва толкова много енергия за глупаци. Изглежда, че добрите помощници ставаха все по-трудни за намиране, въпреки факта, че Империята се бореше срещу най-голямата заплаха за своята цялост от поне четиристотин години.

Маркус гордо премина през Първи алерански, чиито палатки се простираха в подредени редици зад стените на града, и по Елинарх — огромният мост над широката река Тибър.

По пътя той спря да каже на няколко старши центуриони, че нещо се случва в офицерския щаб. Така или иначе, смутът сред офицерите означаваше, че на обикновените легионери е заповядано да бързат и да чакат едновременно, но винаги беше добре центурионите да наблюдават подготовката и да не проявяват безпокойство, независимо колко неочаквани или спешни бяха новините.

Маркус се движеше през града. През двете години, откакто Първи алерански го използваше за оперативна база, той беше нараснал значително.

Всъщност южната част на града беше възстановена от камък и превърната в крепост, която издържа на две свирепи атаки на елитните канимски воини и два пъти повече нападения от техните виещи рейдъри — преди капитанът да поеме инициативата и да започне решаваща битка с канимските нашественици, преподавайки им жесток урок, който да ги научи да стоят по-далече от Елинарх.

Улиците бяха претъпкани с бежанци от окупираните територии на юг, а на пазарите цените на хранителните стоки се повишиха до скандални нива — просто нямаше достатъчно храна, а търсенето повиши цените до невиждани висоти.

Маркус премина през всичко това, без да забавя крачка. Никой не пречеше на движението му. Въпреки че не бе висок мъж и не изглеждаше много по-заплашително от всеки друг легионер, тълпата сякаш усещаше неговата воля и решителност. Хората просто се отдръпваха от пътя му.

Маркус стигна до командните помещения точно когато копитата започнаха ритмично да тропат по калдъръма. Половин дузина маратски оксиларии[1] от Първи алерански се движеха по улицата, разчиствайки пътя на капитана и посланика на маратите, които се бяха върнали по-рано от ежедневната си разходка, а шестима други затваряха шествието.

Откакто смъртоносните канимски убийци, които станаха известни като Ловците, се опитаха да пробват късмета си срещу капитана и неговата жена, младият човек никога повече не оставаше без надзор.

Маркус се намръщи. Сингуларът на капитана, неговият личен телохранител, който по правило рядко можеше да се види на повече от няколко крачки зад гърба му, все още отсъстваше от лагера. Липсваше каквото и да е обяснение защо или къде е изчезнал този човек. Маркус обаче нямаше намерение да пита капитана по този въпрос. Като Първо копие — старши центурион на легиона, той имаше практически неограничен достъп до командната структура в сравнение с всеки друг обикновен войник от Първи алерански, но дори сравнително широките му правомощия си имаха граници и той не възнамеряваше да ги надвишава.

Това можеше да накара хората да задават опасни въпроси.

Маркус изхвърли неприятния ход на мислите си и притеснения трепет, свил стомаха му, когато си позволяваше да мисли за това.

— Маркус — каза капитанът. Те си размениха бързи поздрави. — Какво чухте?

— Току-що пристигна, сър — отговори Маркус.

Капитанът кимна.

— Изпратих заповед оксилариите да се подготвят за тръгване, както и Бойните врани.

— Вече е направено, сър — каза Маркус.

— Браво! — отвърна капитанът с кратка усмивка, поразително приличаща на момчешка.

Две години по-късно дори Маркус понякога забравяше колко млад е капитанът им в действителност. Неговото достойнство, мъжество и ум поведоха опитния вече легион през смъртоносна война на маневри с безпощаден враг, и той беше застанал отпред и в центъра, пред лицето на опасността, редом до своите хора на всяка стъпка по този път.

Те го обичаха заради това. Младият капитан зае поста командир толкова естествено и толкова умело, сякаш беше роден за това.

Което беше съвсем естествено, защото всъщност беше точно така.

Стомахът на Маркус отново се сви.

По-лесно му беше да мисли за него като за капитан. Какъвто и да стане младият човек с времето, сега той беше капитан — и то капитан, достоен за предаността на Маркус.

Достоен за уважението му. „Достоен за твоята честност“ — прошепна отровен глас в сърцето му.

— Да вървим — каза капитанът, а погледът и мислите му бяха насочени към командния щаб. — Ако Ерен се е върнал толкова скоро, значи има нещо неотложно. Хайде да разберем какво точно.

Валиар Маркус, чието истинско име не беше Валиар Маркус, последва капитан Руфус Сципио, чието истинско име не беше Руфус Сципио, в укрепената каменна сграда на командира, борейки се с внезапното предчувствие, че дните, когато трябва да се преструва на някой друг, са практически преброени.

* * *

Исана, холтър от долината Калдерон, направи гримаса, когато фургонът подскочи от неравност на пътя и това я накара да зацапа цифра в колоната с числа, която изписваше на малка масичка.

Тя направи пауза, за да си поеме дъх и да се успокои, решително напомняйки си, че нейното недоволство е предизвикано от дългите седмици усилен труд и пътувания, а не от бездарността на строителите на фургона, управляващия животните каруцар или инженерите, които първоначално са построили пътя.

Тя посегна към нов лист чиста хартия, но откри, че дървената кутия е празна.

— Майра — обърна се тя към дъщерята на каруцаря, — имаш ли още хартия?

— Да, милейди — раздаде се млад женски глас. Фургонът изскърца, когато някой се размърда на предната седалка, след което платнището, закриващо входа откъм гърба на фургона, беше отметнато и се появи слабо и мило къдраво момиче, която протегна нова пачка хартия.

— Благодаря, дете — каза Исана и взе хартията.

— Няма за какво, милейди — каза сияещата Майра. — Знаете ли, че сега сме на територията на бежанците? Охраната показа на мен и татко мястото, точно тук, на пътя, където е станало това страх-жение с канимите.

— Сражение, скъпа — поправи я Исана. — Да, знам, че от време на време има битки от двете страни на реката.

Майра кимна, тъмните й очи станаха внимателни, а младото й лице — сериозно.

— Този керван е много важен, нали, милейди?

Исана започна наново зацапаната страница. Ентусиазмът, който усещаше в момичето, беше подкопан от чувството за бавно нарастваща тревога. Исана чувстваше тези емоции толкова ясно, колкото и своята собствена уморена раздразнителност, благодарение на постоянното, тихо присъствие на своята водна фурия Рил.

— Да, така е — отговори тя, запазвайки уверен и спокоен тон, за да успокои детето. — Затова сме толкова добре защитени. Храната и провизиите, които караме на бежанците, ще им помогнат да преживеят зимата.

— А без тях те щяха да гладуват — каза Майра. — Ние им помагаме.

— Точно така — съгласи се Исана.

— И всичко това благодарение на вас! — възкликна момичето.

Степента на такова опростяване беше огромна, но нямаше смисъл да се опитва да обяснява това на дъщерята на каруцаря.

— Доставките и парите идват от голям брой знатни и щедри граждани — обясни тя. — От водачите на Дианическата лига. Аз само организирам всичко това.

Майра се намръщи.

— Но татко казва, че без вас всички тези стари кокошки не биха направили нищо!

Това отчасти беше вярно, въпреки че тя едва ли би назовала, да кажем, лейди Плацида, стара кокошка. Но Исана успя да превърне публичните изяви, на които трябваше да присъства като постоянен съюзник на лейди Акватайн в Дианическата лига, в нещо далеч по-полезно от просто хранилка за жадната за власт своя покровителка.

Лейди Акватайн не беше особено доволна от това как Исана използва своето лично влияние, но ако се опиташе да прекъсне изпълнението на хуманитарния проект на Исана, това би обърнало много умове в Лигата срещу нея и лейди Акватайн го осъзнаваше.

Оттенъкът на слабо раздразнение, което напоследък присъстваше всеки път, когато Исана разговаряше с лейди Акватайн, беше напълно достатъчна причина да издържи на безкрайните часове усилия, които й бяха необходими за събирането на средствата и създаването на хуманитарния керван.

Вярно, както признаваше пред себе си, че тази малка победа не беше нищо в сравнение с несгодите и страданията, които керванът трябваше да облекчи.

Исана помагаше. Тя правеше нещо добро, нещо, с което можеше да се гордее — нещо, с което Септимус би се гордял.

Исана потисна усмивката и в същото време слабия блясък на сълзата.

— Всеки искаше да направи нещо, за да помогне на бежанците, дете. Просто имаше нужда някой да им даде начин да го направят.

Майра гризеше нокътя си и внимателно я гледаше.

— Татко казва, че вие сте важна.

Исана се усмихна на момичето.

— Всеки е важен.

— Майра — чу се гласът на каруцаря от предната част на фургона. — Ела тук и остави холтъра да работи.

— Идвам, тате — каза момичето. Тя се усмихна на Исана и изчезна.

Исана се върна към инвентаризацията и не вдигна поглед от нея, докато керванът не спря за обедна почивка. Тя продължи да работи, докато всички други обядваха. В крайна сметка не беше вървяла цяла сутрин, не беше управлявала коне и не беше се занимавала с товарене.

Предупредителен вик се раздаде от един от конните пазачи на кервана и Исана почувства напрежение. Керванът, въпреки че не караше очевидни богатства, все пак беше натоварен със значително количество полезни и ценни материали.

Той беше прекалено голяма мишена за бандити, но тук винаги имаше шанс канимите да опитат да намерят храна и провизии, за да хранят своите собствени, безспорно гладни войници.

Но не започна паника и Исана се отпусна, връщайки се към описите, докато чаткането на копитата на приближаващ кон не стигна до фургона и замря.

Исана вдигна очи и леко се намръщи, докато се съсредоточаваше над връзката си с Рил, след което изведнъж скочи от мястото, където седеше, разливайки мастило по последната страница, но без изобщо да се притеснява за това. Сърцето й се разтуптя по съвсем момичешки начин, абсолютно неуместен за някого на нейната възраст, положение или отговорности, и изведнъж осъзна, че нервно сресва косата си и си оправя роклята.

После притеснено погледна изцапаните си с мастило пръсти. Току-що бе опипала всичко наоколо — сигурно и лицето си в добавка. Усети как руменина залива бузите й.

Ботуши удариха в земята отвън, конят пристъпи от крак на крак. Някой почука отстрани на фургона.

Чувствайки се леко нелепо, Исана отдръпна завесата и излезе от фургона под обедното слънце на един от първите пролетни дни в долината на Амарант.

Среден на ръст мъж я чакаше отвън, тъмната му коса беше подстригана на дължината, предписана от устава на легиона, бронята му беше проста и износена. Едната страна на лицето му беше грубо издялана. Другата беше обезобразена от изгаряне — клеймо, с което легионите заклеймяваха страхливците, до самата скула. Носеше обикновен меч на кръста и ален плащ на сингулар на легиона.

Сърцето на Исана заби още по-бързо и тя му се усмихна:

— Арарис.

Лицето му се озари от рядка, мимолетна усмивка, а очите му грейнаха отвътре.

Внезапната топлина на неговите емоции заля Исана и тя се почувства така, сякаш буквално ще полети над земята. Усещаше щастието и вълнението му от това, че я гледа, неговата привързаност и някаква сдържана и потисната страст към нея, от което, както тя знаеше, бузите й порозовяха.

— Исана — тихо каза той. Тя протегна ръка. Той я взе и се наведе, докосвайки с устни пръстите й. Исана усети топлината на дъха му, от който приятно усещане се разля нагоре по ръката й и затанцува във всяка клетка на тялото й.

Той се изправи, очите му сияеха, а пръстите му нежно стискаха китката й.

— Ти изглеждаш… — той присви очи, в ъгълчетата им се появиха бръчки. — Залята с мастило.

Исана отметна глава назад и се засмя.

— И прекрасна — добави той. — Липсваше ми.

— И ти на мен — отговори тя, покривайки дланта му със своята. — Какво правиш тук? След два дни ще пристигнем в Елинарх.

Усмивката на Арарис угасна.

— Нося ти съобщение. Можем ли да говорим тук?

Исана се огледа. Каруцарите и техните помощници бяха седнали и обядваха в кухненския фургон по-надолу по пътя. Наоколо нямаше никой друг.

— Предполагам, че да.

Арарис кимна.

— Изпратен съм, за да те предупредя да помниш, че макар да си кръвна роднина на Тави, никога не си се срещала с Руфус Сципио. Трябва да вземеш всички предпазни мерки да не разкриваш неговата самоличност.

— Разбира се — отвърна Исана. — Не съм отчаяна стара жена. Какво друго?

Арарис я гледа известно време, без да сваля поглед. После каза:

— Когато той беше дете, беше справедливо и правилно ти да вземаш решения за него — той се наклони напред, стискайки пръстите й и нежно подчертавайки думите си. — Но той вече не е дете.

Исана почувства как раменете й се сковават.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — каза той със същия нежен тон, — че има право да знае, Исана. Има право да знае истината. Сега той има право да взема самостоятелни решения.

Исана рязко вдигна брадичка, обичайните за последните две десетилетия безпокойство и предпазливост прераснаха в изблик на ярост и гняв.

— Да? А кой си ти, че да решаваш?

Лицето на Арарис не трепна.

— Неговият сингулар, Исана. Неговият телохранител и защитник. Аз защитавам неговото благополучие и пазя живота и свободата му — с цената на моя собствен, ако е необходимо. И според мен невежеството може да бъде опасно за него. Дори смъртоносно.

Исана прехапа устни и сведе очи, неспособна да срещне погледа си със спокойните, немигащи очи на Арарис, да се потопи в неговата безкрайна, силна любов, ясно осъзнаваща загрижеността му за нея, неговото уважение и неговата абсолютна искреност.

Той докосна брадичката й с върховете на пръстите си, принуждавайки я да го погледне.

— Исана — каза той. — Той е твой син. Трябва да му кажеш. И трябва да го чуе от теб — той поклати глава. — Но ако не можеш или не искаш, аз ще го направя вместо теб.

Исана леко трепна при тези негови думи, сякаш не бяха казани със спокоен, овладян тон.

— Вече дотам ли се стигна? Наистина ли?

— Да.

Простият отговор не оставяше абсолютно никакво място за съмнение. Исана отново прехапа устни.

— Той… дали ще разбере? Защо е трябвало да постъпя така? Да го лъжа… — тя поклати глава. — Той порасна толкова бързо, Арарис.

— Той ще разбере — каза той тихо. — Или няма да разбере. Но така или иначе заслужава да знае. Той трябва да знае.

Исана потрепери и без да чака молбата й, Арарис пристъпи напред и я прегърна.

Тя с благодарност се притисна в него и затвори очи. Бронята му беше топла от нежните слънчеви лъчи и тя го чувстваше като нещо стабилно, неподвижно, като упорит камък в бърз поток. Да, той наистина беше такъв.

Той винаги беше до нея, до Тави, винаги се грижеше за тях, помагаше им, защитаваше ги, неговото присъствие и неговата надеждност бяха нещо толкова познато и естествено, че тя едва ли се замисляше над това повече, отколкото това трябва ли да пипне огъня, за да се увери, че пари, или водата, за да се увери, че тя е мокра.

Но въпреки всичко мисълта беше плашеща. Да каже на Тави истината, след като толкова години я беше крила от него. От всички.

— Не искам да му казвам — каза тя тихо.

Арарис кимна, мълчалив и неподвижен.

— Но ти си прав.

Той отново кимна.

— Ще му кажа.

Бележки

[1] — от латинското Auxilia — помощни войски или отряди в древния Рим. Съставът им бил от покорени от римляните народи — бел. прев.