Тери Брукс
Талисманите на Шанара (6)

VI

Само след секунди се озоваха пред вратата на стълбището и излязоха на площадката. От коридора зад тях нахлу пушилка, трясъци и гневни викове. Падишар с всички сили се опитваше да задържи федеративните войници.

Пар се извърна и ритна вратата на кулата, за да я затвори.

А сега накъде?

Отдолу се чуваше чаткането на ботуши и крясъците на хора, които се качваха по стълбите. Значи не можеха да слязат.

— Пусни ме! — яростно извика Дамсон и се отскубна от него. Зелените й очи блестяха от сълзи и гняв. — Ти го изостави!

Пар почти не я чуваше. Трябваше да вървят напред по пътя, по който бяха дошли, към мястото, където ги чакаше Кърта. Освен ако Падишар беше прав и Кърта наистина ги беше предал. Възможно е. Кърта може би е бил отвлечен преди време, когато Федерацията за пръв път ги бе открила в скривалището им. Но не, ако е бил подкупен тогава, той нямаше да им помогне да избягат от мелницата; щеше да ги остави в ръцете на Федерацията и с това да се свърши всичко. Ами ако е бил заловен, когато отиде да търси Дамсон и е бил завербуван, превърнат в Шадуин?

Дамсон го разтърси.

— Аз трябва да се върна, Пар! Той има нужда от нас! Той е мой баща! — зъбите й проблеснаха. — Той се върна, за да те спаси!

Пар я сграбчи за ръцете и я притегли толкова близо до себе си, че усети топлия й дъх в лицето си.

— Ще ти кажа само едно. Аз му дадох дума. Каквото и да се случи, да те изведа жива и здрава оттук. Той се пожертва заради тебе, Дамсон, и жертвата му не бива да остане напразна! А сега бягай напред!

Той я обърна и я тласна нагоре по стълбата. Тичайки, чуваха преследвачите си все по-близо. На лицето на Пар се четеше твърда решителност. Ако Кърта ги беше предал, с тях бе свършено, накъдето и да побягнат. А ако не, техният единствен шанс беше да го открият.

Стигнаха следващата площадка и Пар напразно се огледа, търсейки скритата врата. Не си спомняше къде е; не беше обърнал кой знае колко внимание, когато идваха насам. Сега цялата стена му се струваше равна.

— Кърте! — извика отчаяно той.

Стената веднага се отвори и косматото лице на Кърта се показа от другата страна.

— О, ето те! Ето те, скъпа Дамсон! — извика той обезумял от щастие.

Те бързо се промъкнаха през отвора и Кърта затвори стената зад тях.

— А Падишар? — разтревожено попита той и по интонацията и погледа, който се четеше във влажните му очи, Пар по някакъв необясним начин разбра, че предателство не е имало.

— Той попадна в ръцете им — отвърна Равнинеца, като си наложи да погледне Дамсон право в очите. Тя отмести поглед встрани.

— Да вървим тогава — подкани ги Кърта и ги поведе със свещта напред. — Побързайте.

Те заслизаха покрай стените на кулата. Пътят им се виеше в мрака, а зад тях се чуваха виковете на войниците през каменните стени. Стигнаха избата и бързо преминаха през коридора оттатък. Отвън се виждаха войниците, които прибягваха покрай прозорците на бараките и се насочваха към стражевата кула и портите. Просветваха факли и долиташе оглушителен шум от отваряне на брави и спускане на метални резета. Кърта остана за момент прилепнал до стената и после им махна да го последват. Те се спуснаха един след друг в празния коридор до вратата, от която бяха влезли, и бързо излязоха във външния двор.

Бе паднал пълен мрак, луната и звездите бяха скрити зад облаците, ниско надвиснали над тях. Огньове хвърляха мъждиви проблясъци в мрака, но без особен ефект. Навсякъде се стрелкаха фигури, но лицата им не се виждаха.

— Оттук! — дрезгаво прошепна Кърта.

Поеха вляво покрай стената, бързайки заедно с всички, които се щураха наоколо. В мрака и суматохата успяха да се промъкнат без никой да ги забележи.

Бяха почти пред вратата, която извеждаше обратно към градските подземия, когато се изпречиха пред препятствие. Някой извика и ги накара да се обърнат. Един тъмен силует приближи към тях в мрака. В първия момент Пар си помисли, че може би е Падишар, избягал по чудодеен начин, но после забеляза пагоните на капитан от Федерацията върху тъмната униформа. И тримата замръзнаха на място. Не знаеха какво да предприемат. Капитанът приближи и мургавото му брадясало лице се открои в светлината.

Тогава Дамсон пристъпи напред, ласкава и спокойна, като му се усмихваше. На лицето му се изписа объркване. Тя му даде още минута отсрочка, след което го удари три пъти през лицето с толкова бързи удари, че Пар почти не можа да ги види. Тя пристъпи към него, изви ръцете му и го тръшна на земята. Той издаде някакъв хрип и се опита да извика, но един последен удар в гърлото го накара да млъкне завинаги.

Дамсон се изправи и бързо премина покрай Пар нататък, където Кърта вече изчезваше през вратата. Пар си спомни с каква лекота тя го бе надвила онази нощ в Народния парк, когато той бе помислил, че тя е причината за капана, чрез който Федерацията бе успяла да залови Падишар и останалите. Тя е могла да направи същото и в стражевата кула, даде си сметка той. Могла е да го принуди да се върнат, ако бе поискала. Защо тогава не го направи?

Отново се озоваха пред вътрешната стена и започнаха бързо да се спускат надолу към избите, през които бяха дошли. Звуците отвън ставаха все по-глухи отвъд редицата каменни блокове. Стигнаха до капандурата, минаха през нея и започнаха да се спускат по стъпалата към подземните тунели. Оттам се заспускаха бързо в мрака, отдалечавайки се от градските стени към центъра на града. Скоро се озоваха дълбоко в подземната канализация и настана отново повсеместна тишина.

— Нека…нека починем за малко — предложи накрая Пар. Не можеше дъх да си поеме от бягане, а и се нуждаеше да размисли, да реши, какво ще прави оттук нататък.

— Ето тук — предложи Кърта, като им посочи площадка, от която се издигаше стълба към улиците, в близост до няколко кръстосващи се канали и тръби. Над тях се процеждаше слаба светлина през решетката на скарата. Улиците продължаваха да бъдат безлюдни.

— Ще се върна да проверя дали не са ни проследили — каза Кърта.

Той изчезна в мрака, като им остави свещта. Равнинеца и момичето го проследиха с поглед, после се наместиха внимателно, облегнали гърбове на стената един до друг със свещта пред тях. Пар събираше сетни сили. Гледаше с празен поглед в мрака отвъд пламъка на свещта и изтощението го обземаше целия. Чуваше диханието на Дамсон и усещаше топлината на тялото й.

— Нали знаеш какво ще направят с него — каза накрая тя. Той не отвърна, загледан право пред себе си. — Ще го направят един от тях. Ще го използват.

Ако успеят да го заловят жив, помисли си Пар. А може и тогава да не постъпят така. Ример Дал беше непредсказуем.

— Защо не ме принуди да се върна за него? — попита я той.

Тя дълго мълча, преди да отговори.

— Никога не бих могла да постъпя така с теб.

Той дълго не каза нищо, оставяйки целия смисъл на думите й да отзвучи.

— Съжалявам за това, което стана с Падишар — каза най-сетне той — и аз не исках да го изоставя.

— Зная — тихо отвърна тя.

Тя каза това така, сякаш не подлежи на никакво съмнение, тъй че той се обърна към нея да види дали правилно е чул. Очите им се срещнаха.

— Зная — повтори тя. В гласа й се долавяше болка. — Вината не е твоя. Падишар те е помолил да спасиш преди всичко мене. Ако бях на твое място, щеше да ме помоли за същото — тя отново извърна поглед. — Просто се ядосах когато видях… — тя тръсна глава.

— Добре ли си?

Дамсон кимна безмълвно със затворени очи.

— Те знаят ли коя си?

Тя отново погледна към него.

— Не. Откъде могат да знаят?

Той си пое дълбоко дъх.

— Кърта. Онова там беше капан, Дамсон. Причакваха ни. Нещо ги е накарало да мислят, че ще дойдем да те освободим. А какво по-голямо основание от това, че си дъщерята на Падишар Крийл? Падишар смята, че Кърта ни е предал.

В очите й вече нямаше гняв.

— Пар, Кърта ни спаси! Поне тебе спаси. А аз просто нямах късмет. Федеративните войници ме разпознаха на улицата и знаеха, че аз съм ти помогнала да избягаш от мелницата. — Тя се поколеба. — Онова също беше капан, нали? Те са знаели…

Дамсон отново замълча, защото не беше съвсем сигурна в думите си.

— Би могъл да бъде Кърта — настояваше Пар. — Може да са го завербували, когато дойде да те потърси. Или преди това.

— И въпреки това ни е помогнал да избягаме? — попита тя недоверчиво. — Защо? Какъв би бил смисълът на всичко това? Федерацията щеше всички ни да излови, ако той не ни беше измъкнал от стражевата кула.

— Зная. И аз си го помислих — той поклати глава. — И все пак те постоянно ни откриват, Дамсон. Как правят всичко това? Имам чувството, че и стените имат уши. Това е ужасно. Понякога ми се струва, че няма никой, на когото можеш да се довериш.

Тя се усмихна горчиво.

— Няма, Пар. Наистина няма. Нима не си разбрал това? Ние сме само ти и аз. А нима можем да се доверим дори и един на друг?

Той я изгледа поразен. В очите й се мярна тъга. Тя протегна към него ръце и го притисна до себе си.

— Извинявай — каза Дамсон и той я усети да хлипа.

— Помислих си, че съм те загубил завинаги — прошепна той в косите й и долови кимването й. — Така съм уморен от всичко. Ще ми се най-сетне да свърши.

Те мълчаливо се притиснаха един до друг и Пар се отпусна на близостта й, затвори очи и цялата умора се свлече от него. Изведнъж му се прииска да е отново в Равнината, отново у дома при своето семейство, при стария си начин на живот. Прииска му се Кол да бъде отново жив и нищо да не се е случвало. Ако можеше да започне отначало, никога нямаше да тръгне с такъв ентусиазъм да търси Аланон. Никога нямаше така решително да предприеме издирването на Меча на Шанара.

И нямаше да повярва, че магията му е някакъв дар.

Помисли си как песента-заклинание на времето бе част от него, а сега му изглеждаше толкова чужда. Ето, и в стражевата кула бе излязла изпод контрола му, въпреки цялата му предварителна подготовка, въпреки всичките му усилия. Можеше ли да определи фактически дали я беше призовал, или тя просто сама се бе явила в присъствието на Шадуините? Във всеки случай, бе се държала както си иска, бе ги разрязала направо като с нож. Пар целия потръпна при този спомен. Той самият никога не би пожелал точно това. Магията бе унищожила онези черни създания без никаква мисъл, без угризения. Той смръщи вежди. Не, не магията. Самият той. Той ги бе унищожил. Дори и да не беше искал, беше го направил. На Пар никак не му харесваше смисълът на подобно поведение. Шадуините бяха, каквото бяха. Те едва ли биха се поколебали дори за миг да го убият. Но това с нищо не променяше самия него. Още му беше пред очите погледът на онзи войник, който Падишар уби. Още му беше пред очите как животът в един миг го напуска. Щеше му се да заплаче. Противна му беше мисълта, че всичко това е необходимост, че той е част от него. Не му ставаше по-леко и от това, че не разбираше истинските му причини. И все пак, що за лицемер беше той — в един момент стигаше до отчаяние от смъртта на един човек, а в следващия убиваше половин дузина, без да се замисли?

Не искаше да разбира отговора на този въпрос. Струваше му се, че не може да го понесе. Ясно беше само това, че магията на песента-заклинание в някакъв момент се е променила, променяйки и него самия. Това го караше все повече да се замисля над твърдението на Ример Дал, че и той самият е Шадуин. По какво в края на краищата се отличаваше от тях?

— Дамсон?

Кърта предпазливо прошепна името й, изниквайки от мрака и тя се обърна към него, откъсвайки се от Пар. Колко е странно, помисли си Пар, че Кърта се обръща само към нея.

Малкият човечец се появи на светло и примигна с очи.

— Не са ни проследили. Тунелите са празни.

Дамсон обърна очи към Пар.

— А какво да правим сега, Елфе? — прошепна тя и протегна ръка да поглади косата му. — Накъде да вървим?

Пар се усмихна и взе ръката й.

— Обичам те, Дамсон Рей — каза той толкова тихо, че думите му се загубиха в прошумоляването на дрехата му.

Изправи се.

— Да се измъкваме от града. Ще се опитаме да намерим помощ. От Морган, от независимите или от някой друг. Не можем да продължим сами — той сведе очи към сгърбената фигура на Кърта. — Кърте, можеш ли да ни помогнеш да се измъкнем оттук?

Кърта погледна към Дамсон.

— Под града има тунели, които ще ви изведат в равнината отвъд града. Мога да ви ги покажа.

Пар отново се обърна към Дамсон. Известно време тя не можа нищо да каже, в зелените й очи се четяха неизречени мисли.

— Добре, Пар, ще дойда с теб — каза най-сетне тя. — Зная, че не можем да останем тук. В Тирс само си губим времето и възможностите. — Тя пристъпи по-близо. — Но сега ти трябва да ми обещаеш нещо — както си обещал на Падишар. Обещай ми, че ще се върнем за него — че няма да го оставим да умре.

И през ум не й минава дори, че той може вече да е мъртъв. Смята го за твърде силен. А и аз мисля същото.

— Обещавам ти — прошепна той.

Тя приближи и топло го целуна по устата.

— И аз те обичам, Пар Омсфорд — каза тя. — И ще те обичам винаги.

 

През останалата част от нощта те извървяха целия лабиринт от тунели под Тирс — древните проходи, които в някогашни времена са служили за укрития на защитниците на града, а сега служеха на тях, за да избягат. Тунелите се кръстосваха отново и отново, понякога бяха толкова широки и високи, че през тях можеха да минават каруци, а понякога пък — толкова тесни, че Кърта и спътниците му едва се промъкваха. На места скалата бе суха и прашна и миришеше на недокосната пръст; другаде бе влажна, хладна и вонеше на отпадъчни води. При приближаването им пропищяваха плъхове и се скриваха в пролуките на стените. Насекоми гъмжаха и шушнеха като сухи листа, духани от вятъра по камънаците. Звукът от стъпките и дъха им глухо отекваше надолу из проходите и на тях все им се струваше, че няма начин да не ги усетят. Но Кърта избираше пътеките им предпазливо, често ги отвеждаше встрани от прекия маршрут и се водеше най-вече от инстинкта и опита си. Не им казваше нищо; водеше ги през своето тихо подземно царство като призрак. От време на време спираше, за да погледне назад към тях, да огледа пода на тунелите или пък да се вслуша в тъмнината, която се спускаше наоколо им, насочил цялото си внимание към вътрешния глас, който го водеше. А Пар и Дамсон спираха заедно с него, изчакваха, наблюдаваха го и се питаха за какво ли мисли. Не задаваха въпросите си на глас. На Пар му се искаше, но щом Дамсон намираше за разумно да мълчи, той също си налагаше мълчание.

Най-сетне стигнаха място, където мракът бе пронизан от бледа сребриста светлина. Приближиха през пелена от паяжини и прах, като едва се задържаха по хлъзгавата скала, където пътеката ставаше толкова тясна, че трябваше да вървят превити одве. Пред тях се изпречиха толкова гъсти храсти, че Кърта трябваше да проправя пътя с един дълъг нож, който някак си бе успял да скрие под козината си. Като си проправяха път през сплетените клони, тримата пропълзяха през шубрака и излязоха на светло.

Изправиха се и се огледаха наоколо. Планините, които обграждаха Тирс, се издигаха зад тях като черна стена, изпречена срещу светлината на утрото, и върховете им хвърляха източени сенки на северозапад през равнините, които се скриваха чак сред дърветата на отсрещните гори. Въздухът бе топъл и ухаеше на треви, изсъхнали на лятното слънце. Долитаха песни на птици, скрити сред дърветата. Водни кончета се стрелкаха над малките вирчета, обкръжени от тръстики, които образуваха потоците, спускащи се от скалите зад тях.

Пар погледна към Дамсон и се усмихна.

— Ето че излязохме — нежно й каза той и тя отвърна на усмивката му.

Той се обърна към Кърта, койю несигурно примигваше на непривичната за него светлина. Пар импулсивно протегна ръка към него.

— Благодаря ти, Кърте. Благодаря ти за всичко.

Лицето на Кърта се сбърчи и той запримигва още по-често. Протегна внимателно ръка и докосна ръката на Пар, после бързо се отдръпна.

— Беше ми приятно — тихо отвърна той.

Дамсон се приближи, коленичи пред Кърта и го прегьрна.

— Засега сбогом — прошепна тя. — Намери си сигурно убежище, Кърте. Пази се от онези черни създания. Стой скрит, докато се върнем.

Кърта вдигна ръце и сбръчканите му длани леко потупаха крехките рамене на момичето.

— Винаги, скъпа Дамсон. За тебе — винаги.

Тогава тя го пусна и Кърта нежно я погали по лицето. На Пар му се стори, че вижда сълзи в ъгълчетата на светлите очи на човечето. После Кърта се обърна и изчезна в мрака.

Те останаха загледани след него, после се погледнаха в очите.

— А сега накъде? — попита Пар. Тя се разсмя.

— Значи така. Ти не знаеш къде е Огнеръбата планина, нали? Понякога забравям, че можеш да не знаеш нещо — до такава степен изглеждаш наясно с всичко.

Той се усмихна.

— Забрави времето, когато ме нямаше до теб, нали?

Тя го погледна изпитателно.

— Не се оплаквам. Ами ти?

Той приближи до нея и за миг я притисна до себе си. Нищо не казваше; просто стоеше и я прегръщаше, зарил лице в кестенявите й коси, затворил очи. Мислеше за всички премеждия, през които бяха минали, за това колко пъти животът им бе висял на косъм и колко опасно бе пътуването им. Толкова кратко разстояние бяха преминали, а толкова трудно, мислеше си той. Такова кратко време, а толкова много неща бяха открили.

Продължаваше да я държи в прегръдките си и леко да я гали по гърба.

— Ще ти доверя нещо. Аз изпитвам непрестанен страх. Страхът не ме напусна през всичките седмици, изминали откак двамата с Кол за първи път напуснахме Варфлийд. Всичко става с цената на много жертви. Не зная какво мога да загубя във всеки следващ миг. Всичко това ми е противно. Но онова, от което най-много се страхувам, Дамсон Рей, е че мога да загубя теб.

Той я прегърна по-силно.

— Какво мислиш за това? — прошепна той.

В отговор тя само се притисна още повече до него.

Те вървяха в ранната утрин, без да кажат нищо повече, оставили зад гърба си град Тирс. Отправиха се на север през равнините към гористата крепост на Драконовия зъб.

Времето бързо се затопляше с настъпването на деня. Кристалната роса се стопяваше под слънчевите лъчи и влагата изсъхна, за да се превърне в прах. Дълго време те не срещнаха никого, а след това се появиха само тьрговци и някои семейства, които бяха тръгнали от фермите да продават стоката си в града. Пар отново се замечта за дома, за своите родители и Кол, но му се струваше, че всичко това е било много отдавна. Понякога му се искаше да върне нещата назад и ако можеше да заличи всичко, случило се след срещата му с Коглайн — но много добре знаеше, че това е все едно да желае денят да стане нощ, а слънцето луна. Погледна към Дамсон, която вървеше редом с него, към нежните ясни очертания на лицето й и движенията на тялото й и бързо се отърси от всякакви подобни мисли.

Към обяд пресякоха Мермидон и навлязоха в отвъдните гори. Там спряха да хапнат. Потърсиха прясна вода, къпини, корени и зеленчуци и успяха да се нахранят. Под дърветата бе прохладно и тихо, докато дневната жега наоколо спускаше задушна тежка пелена. Хапнаха и решиха малко да поспят, уморени от нощните си усилия, макар че се стремяха да стигнат по-скоро до някакво убежище. Според Дамсон до Кенънския проход имаше още няколко часа път. Оттам можеха да пресекат през Драконовия зъб до мястото на някогашния Паранор. Оттам щяха да продължат на североизток към Джанисънския проход и Огнеръбата планина. Тя обещаваше след още два дни да стигнат при независимите.

Спаха повече, отколкото възнамеряваха, под приспивния шум на вятъра и прохладата. Когато отново се събудиха, слънцето вече залязваше. Веднага станаха и потеглиха, за да спестят колкото се може повече време. Ако изгрееше луна, можеха да успеят да преминат прохода и през нощта. В противен случай трябваше да чакат до сутринта. При всички случаи им се искаше да стигнат Кенънския проход още вечерта.

Затова вървяха бързо. Тук не се препъваха в храсталаци и треви, тъй като горите бяха просторни и проходими. Освен това бяха отпочинали и изпълнени със сили след съня. Слънцето клонеше на запад и се скриваше зад дърветата, докато от него останаха само огненозлатистите проблясъци през мрежата от листа и клони. Луната се показа на ясното небе и дневните песни на птиците замлъкнаха с настъпването на нощта. Пар за първи път от много дни насам се чувстваше спокоен, в мир със себе си. Чувстваше облекчение, че се е измъкнал от Тирс, че е далеч от каналите и мазетата, свободен от затвора на градските стени, спасен от всичко онова, което го преследваше там. Той често поглеждаше Дамсон и й се усмихваше. Мислеше за Падишар и се опитваше да прогони тъгата си. Мислите му подскачаха по клоните на дърветата и по тревния килим на земята, като дребни животинки, които си играят. Той ги оставяше да се скитат на воля, доволен, че се е освободил от бремето им.

Не му хрумна нито за миг, че е разумно да прикрият следите си.

 

Залезът гореше като огън долу над равнините край Тирс. Наближаваше нощта и горещината започна да намалява. Сенките се удължаваха и нарастваха, придобивайки странни внушителни форми и сякаш оживяваха в настъпващия мрак. Издигаха се от дерета и клисури, от гори и уединени горски кътчета, протягаха се насам-натам, сякаш да раздвижат крайници и, събудили се от съня, да поемат на лов.

Измежду тези сенки имаше една, която сякаш преднамерено изкачваше голите склонове северно от Мермидон и сееше тъма сред дългите треви, през които минаваше. С отмирането на светлината сянката сякаш стана по-смела и започна от време на време да се надига, като че ли да подуши въздуха преди отново да сведе гръб към земята, за да помирише прясната следа, по която вървеше. По пътя ядеше всичко, каквото намери — корени и къпини, насекоми и дребни животинки, всичко, което не успяваше да й убегне. През цялото време вниманието й бе насочено към дирята, която следваше, като душеше миризмата на онова, което така упорито преследваше и което я докарваше до лудост.

Край Мермидон сянката се изправи на задните си крака — един прегърбен, разкривен силует, загърнат в бляскава черна мантия, която го предпазваше от праха наоколо. Той премина през плитчините на реката, като придържаше мантията си с ръце, които бяха жестоко одраскани и окървавени. Нито за миг не изпускаше мантията. Изглежда тази мантия по някакъв начин го крепеше. Тази мантия го предпазваше.

Но тя по някакъв начин причиняваше и неговото безумство. Нещо подсказваше на това същество, че е така. То само си го повтаряше отново и отново, само се предупреждаваше.

Но преди всичко мисълта на съществото му внушаваше увереност, че мантията е полезна и необходима, за да оцелее и че лудостта му е причинена от онзи, когото преследваше. Тъкмо от него (от моя брат?) — не можеше да си спомни името му. Само лицето. Безумно му се виеше свят, ушите му бучаха и край устата му сякаш сновяха комари, които го хапеха и изпиваха разума му, докато вече не можеше да мисли за нищо друго.

По-рано същия ден, в сянката на късния следобед, когато омразната светлина започваше да се скрива, безумието го бе тласнало да излезе от бърлогата си и той иай-сетне усети миризмата на онзи, когото преследваше. (Името му? Какво ли бе името му?). Нощ след нощ бе дебнало вече повече от седмица и все повече се отчайваше, нуждаеше се да го открие, да го издири, за да получи някакво облекчение, да сложи край на това безумие.

Но как? Как ще свърши всичко това?

То не знаеше. Все някак щеше да стане. Когато разбере причината. Когато го нарани…както той го нараняваше…

Все му беше пред очите тази неясна представа. Но това бе мисъл, в която имаше някакво удоволствие, в самия й вкус, в самото й преживяване.

Зъбите и очите му проблясваха на лунната светлина.

На другия бряг на реката създанието лесно намери следата и отново тръгна по дирите. Следата беше прясна. Ясна като дъха на нещо мъртво и оставено да гние на слънце. Не беше далеч. Още няколко часа, а може би и по-малко…

Тръпка премина през тялото му. Очакването. Потребността. Семената на безумието, които даваха плод.

Кол Омсфорд сведе носа си към земята като животно, в каквото вече се беше превърнал, и се изгуби сред дърветата.