Тери Брукс
Талисманите на Шанара (31)

XXXI

Стреса не дойде при Рен Елеседил чак до зори. Звездите продължаваха да греят през черното кадифе на небето и плътни сенки покриваха гората. Само едно слабо проясняване на изток отвъд дърветата намекваше за настъпването на новия ден. Рен се изправи при появата й, готова веднага да я посрещне, и успокоена от идването й. Беше я чакала през цялата нощ, макар че спокойно можеше да й е нужен още един ден, за да стигне до нея. Елфският й слух долови шума от стъпките й преди да изникне от мрака и тя тихо й подвикна:

— Стреса. Ела тук.

Тя покорно приближи, шиповете й бяха прилегнали върху мускулестото тяло с вдигната муцуна, за да души. Очите й горяха като свещи.

— Вече те виждам добре, Елфска Кралице — промърмори Комбинираната котка, докато приближаваше. — И те чувам добре.

Рен се усмихна на познатия глас. Само преди три дни си мислеше, че никога няма да го чуе отново. Изпитанието й с Тиб Арн и Глун я научи да цени по нов начин нещата, които на времето приемаше за естествени. Странно как шепотът на смъртта караше човека изведнъж да чува по-добре. Питаше се колко ли пъти ще трябва да го чува отново, за да запомни урока му.

— Какво разбра? — попита я тя, като клекна, за да вижда по-добре лицето й.

Стреса подсмъркна.

— Разбрах как ние да се измъкнем, а те да пропаднат. Пссст. Може да стане — тя се огледа наоколо. — Къде е ффррр, Пискунът?

Рен посочи с ръка.

— Отиде да разузнае на изток, където чакат и останалите. Не исках никой да чуе какво си говорим. Странно е колко по-добре сме започнали да се разбираме.

Щиповете на Комбинираната котка се наостриха, после се отпуснаха отново.

— Не е кой знае какво постижение. Пискуните не умеят много да приказват. Хсссстттт. Накратко, Елфска кралице.

Рен сдържа усмивката си. Нямаше защо да я поощрява.

— Значи, според теб, ние двете можем да се справим?

— Това не е Мороуиндъл и Тресавището не е Ин Джу. Разбира се, че можем. Брррр! — тя плю. — Трябваше сама да се сетя за това.

Сгамо три дни, след като бе избягала от Шадуините, Рен се Готвеше да ги предизвика отново. Спуснала се бе в лагера заедно с Тайгър Тай и бе приета с поздравления и удивление от Елфите от челния отряд, които я смятаха за изгубена. Все още бяха разположени в покрайнините на Катеричина гора и наблюдаваха постоянното напредване на федеративната армия, докато чакаха Барсимон Оридио и основната елфска армия. Десидио я посрещна възторжено и й каза направо, че Елфите имат нужда тя да ги води и той е на нейните заповеди, като в този момент каза повече, отколкото бе казвал през цялото време, откакто бяха тръгнали от Арборлон. Трис беше ядосан, посочи й, че нейната прибързаност е станала причина за залавянето й и я предупреди, че вече никога не бива да ходи където и да било без Телохранители и всъщност без него лично. Тя поздрави двамата и се ръкува с тях, като ги увери, че втори път няма да предприема подобен риск — макар вече да знаеше, че точно това възнамерява да направи.

В нейно отсъствие челният отряд не бе бездействал. Десидио и Трис се бяха отказали да съблюдават всякаква стратегия, за да продължат онова, което тя толкова успешно бе започнала. Бяха изпратили втори нападателен отряд срещу Федерацията още същата нощ след нейното залавяне, като бяха подпалили провизиите и каруците, подплашили конете и обезпокоили спящата войска и бяха направили всичко, за да объркат и причинят неприятности на врага и да забавят напредването му. След смъртта на Ъринг Рифт командването на Летящите ездачи бе поверено на Тайгър Тай, най-опитния измежду тях, водач, към когото изпитваха симпатия, груб и безцеремонен, но винаги на своя пост. Той бе довел Летящите ездачи в подкрепа на земните Елфи. Този път Федерацията бе по-подготвена отпреди, но все пак не достатъчно, за да предотврати значителните загуби на провизии и коне. При това нападение Елфите бяха изгубили повече от десетина мъже, но Федерацията отново беше спряна, принудена да изчака, докато се възстановят конете, да се снабдява с още храна и вода и да лекува ранените.

Барсимон Оридио бе стигнал до Ренската долина и вече идваше насреща им. Бяха пристигнали вестоносци, изпратени от стария генерал, за да оповестят, че им идват на помощ. Десидио и Трист ги върнаха обратно с поздравления от Кралицата — защото още не желаеха да разкрият, че самата Кралица е изчезнала. Никой от тях не беше готов да приеме, че е изчезнала завинаги, въпреки онова, което се беше случило с Ъринг Рифт и Грейл. Рен с удоволствие установи, че те бяха запазили нейното изчезване в тайна.

Но тя вече беше решила, че челният отряд трябва да направи нещо, а не просто да чака, докато Бар и останалата армия ги настигнат. Беше обмислила всичко, докато летеше от ливадите насам. Тялото й бе уморено от битката с Тиб Арн и Глун, но съзнанието й бе учудващо ясно и активно. Знаеше какво трябва да се направи и щеше да го направи на всяка цена, независимо от всичко, което се беше случило. Смоците трябваше да бъдат спрени. Те сигурно бързо приближаваха към федеративната армия, излизайки от Ърфинг, пресичайки Мермидон и минавайки през ливадите източно от Пайкън. Щяха да я настигнат след не повече от няколко дни и да се присъединят към своите съюзници в преследването на Елфите. А когато това стане, всичко ще бъде загубено. Елфите бяха безпомощни пред Смоците както по численост, така и по умения и сила. Тези Шадуински оръдия щяха да ги преследват през горите на Западната земя чак до Арборлон и щяха бързо да приключат с тях.

Няма да допусна това да се случи, зарече се Рен и отново си спомни за Мороуиндъл и съществата, които я бяха преследвали там. После се върна още по-назад в мислите си към онези, които преследваха целия род Омсфорд през всичките години, докато най-неочаквано, изневиделица, стигна до решението, от което се нуждаеше.

 

Но то още веднъж щеше да я изложи на риск и още веднъж се налагаше да използва Елфовите камъни.

Тя довери плана си на Тайгър Тай, Трис и Десидио още същата нощ и тримата ахнаха. Умоляваха я да се откаже, да измисли нещо друго, да опита друга тактика. Настояваха да си представи какво би означавало за Елфите да я загубят отново — този път завинаги. Но тя отрхвърли техните молби с аргументи и голи факти, със силата на логиката и накрая те се принудиха да приемат нейното решение, макар и неохотно. Успяха да постигнат само един компромис — Тайгър Тай и Трис да я придружат докъдето може.

Това стана преди два дни. Същия ден тя бе отишла на юг заедно с Трис, Тайгър Тай, петдесетина Телохранители и половин дузина Летящи ездачи. Роковете бяха пренесли Телохранителите в огромните кошове, като успяха да се прикриват зад дърветата и планините, когато имаше опасност да ги съзрат от равнината. Рен долетя с Тайгьр Тай. Остави да я почакат и изпрати Фавн в Катеричината гора, за да намери и доведе Стреса. Каза на Комбинираната котка какво възнамерява да направи и понеже много разчиташе на нея, почака да провери дали планът й може да се осъществи. Когато Стреса се съгласи, Рен я качи на гърба на Дух, превърза я с ремъците, пъхна Фавн в торбата си и полетяха.

Десидио и останалата част от челния отряд бяха изпратени на север да посрещнат Барсимон Оридио и да изчакат нейното завръщане.

Това стана преди два дни. Пътуваха през цялата нощ дотук, немигнали от два дни. През цялото време проучваха местността.

Рен поклати глава, загледана към тъмните дървета, като вдъхваше аромата на мъх, дървесна кора и диви цветя и се удивляваше колко много неща можеха да се случат за толкова кратко време. Долови как Стреса неспокойно се раздвижи в мрака пред нея и хвърли поглед назад.

— Откри ли онази Твар? — попита тя, като не знаеше как по друг начин да го нарече.

— Хссстт — засмя се Стреса. — Не Твар, Рен Елеседил. Твари! На повече от сто метра всичко е различно. Вече не е само една.

И сигурно не е била никога една, само така е изглеждало — помисли си тя ненадейно. Изправи се, като съзерцаваше настъпването на новия ден. Пред нея на изток я очакваха Летящите ездачи и Телохранителите, а отвъд тях, някъде сред ливадите — Смоците. Но зад нея на запад се намираше Мъгленото тресавище.

Не един. Ами толкова по-добре.

— Чакай ме тук, Стреса — нареди тя, като нямаше вече търпение да започне. Долината стигаше до една клисура, която водеше право до тях.

Стреса се обърна и изчезна обратно сред мрака.

— Ще ида да подремна, уморена съм от цялото това кръстосване наоколо. В мочурищата вони много неприятно, както знаеш. Пфффтт. Бъди внимателна, докато се върнеш, Кралице на Елфите.

Тя я пусна да върви без нищо да каже, после свърна сред дърветата на изток и тръгна в посоката, от която изгряваше зората. Тук гората беше рядка, клисурата приличаше на широко старо корито на река, спускащо се от височината, където свлачищата и вятърът бяха отмили всякаква растителност. Почти веднага намери Фавн, малкото създание скочи на рамото й и продължи заедно с нея, докато тя вървеше сред дърветата. Този план може да се осъществи — каза си тя и за да се увери в това, отново си го повтори наум. Механизмът бе съвсем прост. Всичко зависеше от това, как ще се осъществи, а то беше изцяло в нейните ръце.

Тя се спусна по северния склон, където сенките оставаха най-гъсти при нахлуващата светлина. Надничаше към равнината отсреща, която бе прибулена с лека мъгла. Предишния ден, докато се подготвяха, бяха проучили подробно околността. Телохранителят познаваше терена добре, а Летящите ездачи си бяха намерили места, където да се скрият, близо до Тресавището. Игри в игрите, мислеше си тя. Колела в колелата. Мисълта й отново се върна към Мороуиндъл, където се бе научила да играе на котка и мишка с Шадуинските създания и да прилага на практика всички умения на Скитниците, на които Гарт я беше научил. Помисли си колко далновидни се бяха оказали майка й и баща й поверявайки я на ръцете на Гарт. Като си представи какъв живот щеше да води, ако не беше станало така. И сега й се струваше странно колко жертви бяха направени за нея, но вече приемаше това по-естествено. Животът изискваше толкова отговорност, колкото бе нужно, и не винаги в равна степен от всички. Важното беше да не се страхуваш, когато разбереш, че е така.

Фавн тихо записука близо до ухото й и тя се протегна да потупа топлата му мъхеста глава. Трябва да се грижим един за друг, каза си тя, трябва да си помагаме и да се обичаме, за да има животът някакъв смисъл. Но за съжаление първо трябва да намерим начин да оцелеем в битката с тези твари, които могат да ни унищожат.

Тя намери Трис и Телохранителите, скрити в самото начало на долината в малка борова горичка, обрасла с гъст храсталак. Равнините отвъд бяха притихнали и обвити в лека мъглица, светлината се пречупваше в мъглата на земята, така че тя изглеждаше като сняг. Въздухът беше влажен, с остър бакърен привкус.

— Намират се на не повече от миля оттук — тихо каза Трис и се обърна към нея с неспокоен поглед. — Там, където на времето е бил Гарт. Изпратили сме разузнавачи, които да следят за приближаването им, за да не ни изненадат. Готова ли си, Милейди?

Тя кимна и пъхна Фавн в торбата, която носеше специално за него. И Фавн не искаше да я пусне сама.

— Изпратете някого при Тайгър Тай и да вървим.

Пратиха вестител и Телохранителите, въоръжени с лъкове и стрели, се измъкнаха от укритието си и навлязоха в равнината, пробивайки си път през гъстите треви и шубраци. Равнината беше мокра от роса, но земята бе твърда като камък. Движеха се бавно, предпазливо и веднага клякаха, щом водачът им дадеше знак за това, като зорко следяха дали не се приближават чудовищата.

Успяха да ги чуят преди да ги видят, тежките им бронирани крила разтърсиха земята, въпреки че се оказаха по-тихи, отколкото Рен бе предполагала. Първите разузнавачи се върнаха, за да докладват, че Смоците са пред тях на изток, на не повече от двеста метра, общо осем на брой, в колона по двама. С тях имаше Преследвачи — в черни роби и със знака на вълчата глава, тъй че не можеше да има грешка. Рен бе изненадана. Не беше видяла Преследвачите, но тяхното присъствие нищо не променяше, тъй че тя заповяда на Трис да се разгърнат. Телохранителите тихо се промъкнаха през мъглата и разгърнаха редици като призраци.

Оттук нататък им оставаше само да чакат. Минутите минаваха мъчително бавно. Чуваха шума, който издаваха Смоците, и внезапното притихване на земята наоколо при тяхното приближаване. Трис се ядосваше на мъглата. Обърна се към нея и тя му се усмихна. Трис погледна настрани. Дори и сега, след всичко, което бяха преживели заедно, той спазваше известна дистанция. Тя беше кралица, в края на краищата, трябваше винаги да се държи на разстояние.

Небето просветляваше и мъглата започна да се стопява.

Появиха се двойка Смоци, очертавайки се като привидения — чудовищно огромни, така че черните силуети, които вървяха до тях, изглеждаха като джуджета. Последните са около двайсетина — бързо отчете Рен.

Тя пъхна ръка в туниката си и извади Елфовите камъни. Те почиваха спокойно на дланта й и просветваха като отломки синкав огън. Само аз мога да ги използвам, помисли си тя. Скри ги в длан и зачака.

Когато се появи втората двойка Смоци, тя се изправи, издигна Елфовите камъни, призова магията и изпрати сини огньове насреща им. Огньовете разцепиха полумрака и мъглата и се забиха в най-близките Шадуински чудовища. Смоците шокирани се дръпнаха назад, а един от тях падна и от него се издигна дим и огън. Останалите се спуснаха насреща й и в този миг Телохранителите атакуваха. Дъжд от стрели се заби в Смоците и Шадуините, и Елфите нададоха викове. Сред Смоците и техните господари настъпи мигновено объркване, но после те отвърнаха на атаката, като се втурнаха бясно напред, претърсвайки ливадите, за да открият нападателите.

Но Телохранителите вече се отдръпваха към дърветата, като изпращаха стрели и проклятия и бягаха да спасяват живота си. Смоците бяха огромни, но много бързи, и вече бяха съвсем наблизо. Рен ги забави с още една струя синкав огън от Камъните, като в същото време отстъпваше заедно с Трис от едната й страна. Смокът, който бе паднал, отново се изправи и осемте настъпиха в строй. Тя точно на това се бе и надявала, точно това бе очаквала, но сега, когато го виждаше, й изглеждаше ужасяващо. Както се бяха втурнали в мъглата, тя отново видя Уистерона от Мороуиндъл, умножен осемкратно, и трябваше да се пребори със страха, предизвикан от този спомен. До нея долиташе дращене на нокти и тракане на челюсти и щипци. Видя дърветата на запад, които се показаха пред погледа й, прибра Елфовите камъни и се втурна към тях.

Навлязоха в долината преди Смоците, без изобщо да се обърнат, за да видят дали ги преследват, защото шумът от преследването не можеше да се сбърка. По средата на долината Рен се обърна, извади още един път Елфовите камъни и изгради стена от син пламък пред прохода, който водеше към долината. До нея долиташе яростният вой на Смоците, звук, подобен на стържене на ръждясал метал, пронизителен и нечовешки. Смоците преминаха през огнената стена дим и пушек, които се издигаха от плътта и броните им. Тя отново изпрати огнена струя насреща им със сила, която я вдигна на пръсти. Така бе приповдигната от магията, че имаше чувството, че ще полети. Изпълнена от нейната сила, тя нададе предизвикателен вик.

— Достатъчно — подвикна Трис и я издърпа назад — А сега бягай!

В очите й проблесна гняв от това вмешателство. Тя сключи пръсти върху Елфовите камъни и започна да се дърпа на всички страни, докато се освободи. Но направи това, което й бе казано, и побягна заедно с него към клисурата, сред дърветата и хладните сенки. Дишаше така тежко, сякаш дъх не й достигаше, и усещаше как магията прелива в тялото й, неспокойна и взискателна, настояваща да бъде освободена, умоляваща да бъде използвана. Такава огромна сила! Тя сви ръце в юмруци и продължи да бяга.

Те се спуснаха през клисурата към отсрещните дървета, Елфските ловци предвождаха Рен и Трис, а някои Телохранители пазеха тила им. Смоците настъпваха, като унищожаваха всичко по пътя си, от храсти до огромни дървета, и тътенът от унищожението беше ужасяващ. Нещата вървят по план, мислеше си Рен. Така и трябва. Но Смоците бяха прекалено бързи!

На една поляна ги чакаха Летящите ездачи с товарните кошове. Телохранителите се качиха в тях, всички освен Трис, който бе настоял да остане с Рен. Роковете полетяха към небето и изчезнаха на запад. Рен мина през поляната и навлезе сред дърветата, като отново извади Елфовите камъни. Когато се появиха Смоците, като разярено си проправяха път през шубраците, целите обвити в метал и с шипове по крайниците, тя отново изпрати насреща им огън, който изгори всичко по поляната и изтри следите от бягството на Телохранителите, а чудовищата накара да приближат.

После се отдръпна сред дърветата и побягна заедно с Трис. Внезапно се появи Стреса, която ги пресрещна и пое водачеството. Тя нищо не каза, дори не се обърна към тях. Масивното й тяло се движеше далеч по-бързо, отколкото можеше да се очаква, и тя ги поведе право към мрака, обвил източния край на блатото, наречено Мъгленото тресавище.

Рен се обърна назад, за да се увери, че Смоците продължават да ги следват и продължи да бяга. Само след миг те щяха да се озоват в Тресавището. Елате насам, елате насам, повтаряше тя отново и отново наум, за да им внуши волята си. Планът, който бе измислила, за да унищожи Смоците, беше прост. Да ги нападне в равнините с толкова хора, че да си помислят, че това е челният отряд на Елфовата армия или поне значителна част от него, да ги привлече сред дърветата и оттатък към Мъгленото тресавище, да ги накара да тръгнат по следите, които Стреса бе избрала и познаваше, докато те не ги познаваха, и да ги въвлече в капан, от който не можеха да избягат — капан, където тяхната сила и коварство щяха да се окажат безполезни.

Както и много други неща, решенията на настоящия момент можеха да се открият в миналото, в случаите, описвани в песните на Пар Омсфорд и легендите за техните Шанарски предци.

Предвождана от Стреса и следвана от Трис, Рен увлече Шадуинските твари дълбоко сред блатото, без да им позволи да разберат, че вече не преследват цяла армия, а само едно момиче, един мъж и едно същество от друг свят. Насочи огъня на Елфовите камъни срещу тях, както и към земята, по която стъпваха, към гъстите дървета, обвити с лиани и мъх, и към зловонните зеленикави води наоколо. Правеше го, за да ги обърка и разгневи, да ги извади от равновесие и да не им позволи да се откажат от преследването. На времето се страхуваше да използва магията на Елфовите камъни. Но това беше отдавна, толкова отдавна, колкото животът й преди пътуването до Мороуиндъл и преди да открие чия наследница е. Беше се освободила от тези страхове, когато прие, че е по рождено право Кралица на Елфите, и измъкна своя народ от Мороуиндъл. Магията сега бе част от нея, част от завета, които й бе предала нейната баба, огънят бе кръвно наследство от нейните предци, предназначено да я пази от всяка опасност. Вярваше, че ако е достатъчно силна, нищо няма да може да й навреди.

Стана по-светло и наближаваше обяд. Когато можаха, те хапнаха и пийнаха в кратката пауза по време на бягството им. Понякога спираха и се вслушваха, за да се убедят, че преследвачите им са след тях. Тресавището ставаше по-гъсто, пълно със сплетени корени, с дървета, чиито клони висяха надолу като трупове, с тихи бездънни води и подвижни пясъци, които можеха да погълнат човека мигновено. Стреса внимателно подбираше пътя им, като откриваше твърдата почва и уверено вървеше напред. На два пъти Смоците неочаквано ги настигаха, първия път в опит да ги обкръжат, втория при един внезапен щурм на тези обвити в желязо чудовища, при който те за малко не бяха смазани. Тресавището явно не ги задържаше. Смоците преминаваха през него като по твърда земя. Рен не можеше да разбере дали някой от тях се е загубил или върнал назад. Надяваше се, че не. Надяваше се, че всички продължават да я преследват. Те бяха създадени тъкмо за такава цел и нищо друго и тя се молеше, че инстинктът им за преследване ще продължи да ги води дори там, където по-разумни и не така силни същества биха се оттеглили.

Малко след пладне стигнаха до водата.

Тогава започнаха да плуват, като се стремяха да не вдигат много шум. Зад тях шумът на прерледвачите им отекваше сред дърветата, груб, страховит и все по-близък. Водното пространство бе огромно и застояло-зеленикаво, тихо като гробница. Простираше се, обгърнато в облак мъгла, която висеше над него като саван. Бреговата ивица от всички страни не се виждаше сред мъглата. Отсрещният бряг бе напълно скрит. Лиани и мъх висяха по околните дървета, като зелени дантелени пелени, а корените се сплитаха и увиваха долу във водите като лакоми змии. Навсякъде беше тихо — нито птици, нито насекоми, нито риби, нито дори шепот на вятъра не нарушаваха тишината. Човек имаше чувството, че времето тук е спряло, че животът е застинал, че всичко стои в очакване.

Тук, каза си Рен и дъхът й неволно спря. Тук ще бъде краят.

Но нямаше време за повече размисли. Смоците приближаваха, като цапаха през блатото и смазваха всичко, което им се изпречеше на пътя. Стреса вече бе свила към една тясна ивица суша, образувана от земя и корени, която се намираше в центъра на огромното водно пространство. Рен и Трис побързаха да я последват. Те свърнаха в тази посока, като си проправяха път сред плътната мъгла. Рен вдигна поглед към небето за първи път, откакто бяха тръгнали да бягат. Но небето беше празно. Още бе твърде рано. Продължиха бързо, като стъпваха леко, тихо и се заслушваха, за да чуят приближаването на Смоците. Загледаха се към водите, очаквайки Тварите, но не се виждаше нищо, освен непроницаемата им, застинала повърхност.

Бяха напълно обгърнати в мъгла, когато Смоците се появиха откъм дърветата и спряха внезапно. По бронята на телата им се влачеха лиани и клони и бяха толкова разгорещени, че от тях се издигаше пара. Те изравняваха със земята всичко наоколо и се скупчиха на брега на мочурището. Преследвачите бяха с тях. Щом видяха Рен, те бързо се спуснаха към нея.

— Отсам — просъска Стреса и обърна глава наляво.

Тя погледна и видя един риф сред водите — това беше скала, обвита с мъх и лишеи, и тогава забеляза две струйки пара. Разбра, че това са ноздри. Бяха двама, а зад тях, почти невидим в мъглата, още един. Още бяха тук, както по времето на Уил Омсфорд. Това бяха чудовищата от дълбоките води на Мъгленото тресавище, Тварите.

Стреса тръгна отново и тя забърза след нея, едва сдържайки се да не се втурне напред, за да вървят колкото се може по-тихо, както се носят облаци по небето. Не трябва с нищо да ги обезпокоим, каза си тя. Нека дремят още малко. Мъглата се стелеше наоколо им, но не беше толкова гъста, че да ги скрие от преследващите ги създания. Хвърли поглед назад и забеляза, че Смоците са се качили върху наноса.

Но само двама от тях!

Тя рязко спря и прошепна на Стреса и Трис също да спрат. Двама не е достатъчно! Искам ги всичките! Тя се обърна назад, извади Елфовите камъни и ги вдигна нагоре.

— Не! — чу се резкият вик на Стреса. Но въпреки това Рен насочи огъня напред над неподвижните блатни води срещу Смоците, които бяха спрели на брега. Пламъците се забиха в тях като стрели, които ги пърлеха и изгаряха. Смоците отстъпиха назад, разравяйки земята. Почувства как нещо в езерото се размърда. Не още! Смоците по брега започнаха да кръжат наоколо, чернодрехите им господари се опитваха да ги успокоят. Един от Преследвачите с писък изчезна в бъркотията от железни нокти.

 

Огледално неподвижните зеленикави води се надиплиха от вълни. Рен си пое дълбоко дъх. Спокойно, спокойно.

После тя удари отново, Елфовият огън избухна сред Смоците и този път те тръгнаха срещу нея, втурнаха се към наноса.

Всичко в езерото започна да се движи, рифовете бавно се преместваха, скупчваха се черни сенки. Тя виждаше всичко това с ъгълчето на очите си, докато тичаше подир Трис и Стреса — видя го от двете страни, отпред, а също и отзад и си даде сметка, че е в голяма опасност. Ако Тварите нападнеха сега, никой от тях нямаше да се спаси. Чудовища от блатото, по-древни от Шадуинските изчадия и неумолими като вечността — срещу тях тя искаше да изправи Смоците. Те са били тук, когато Уил Омсфорд и Амбърн Елеседил са преминали през Тресавището преди повече от триста години да търсят Огнената кръв. Тези чудовища бяха погълнали двама от Елфите-Ловци, изпратени да придружават Равнинеца и Избраницата. Тя се надяваше, че ще погълнат и Смоците.

Пред тях се появи остров, малко по-голям от ивица каменлива земя, осеяна с храсти и на места — с по няколко кипариса. Наносът стигаше до нея и продължаваше и по-нататък. Ивицата беше единствената земя наоколо, обвита в мъгла и напълно безжизнена.

— Побързай! — просъска й Стреса.

Тя отново се обърна назад и видя и шестте Смока, които вървяха с отворени нокти по обвитата в коренища ивица земя, която Рен бе оставила зад себе си. Преследвачите бягаха след тях, някои крещяха, полагаха усилия да не бъдат смазани. Смоците излязоха изпод контрол, когато видяха своите жертви толкова наблизо, предчувствайки, че ще ги настигнат за няколко мига. Приближаваха бързо, без да се интересуват от опасностите наоколо, сигурни в своята сила и броня. Елфската магия можеше да гори, но не можеше да унищожава. Родени ловци, те мислеха само за плячка, никога за укритие или отстъпление. Един се подхлъзна и падна и моментално потъна в застоялите блатни води, но се постара отново да изплува.

Елате след мен — зовеше ги тя на ум. — Елате да видите какво съм ви приготвила.

Тя стигна до острова и се обърна още веднъж назад. Огънят на Елфовите камъни вече нахлуваше в ръката й. Направо изстина като си помисли, че може би се е забавила твърде дълго, че най-близкият Смок е на не повече от петнайсет метра. Тя бързо призова магията и изпрати огъня не срещу Смоците, а към езерото наоколо, към тези рифове с ноздри, през които дишаха, към Тварите.

В езерото избухнаха гейзери на десетки метри във въздуха и тъмните силуети се издигнаха нагоре като китове. Смоците забавиха ход по наноса, объркани от онова, което ставаше, железните им челюсти потракваха, ноктите стържеха. Езерото наоколо вреше и кипеше и в този момент Тварите нападнаха. Те изскочиха от застоялите зеленикави води, от бездънната сенчеста тъма и събориха Смоците от моста. Смоците се катурнаха и като не можаха да намерят опоръ във водата, потънаха и изчезнаха от погледа. Преследвачите — заедно с тях, надавайки писъци. Всичко стана толкова бързо, че свърши още преди да започне. Нужни бяха само секунди. Огромното вълнение в блатото, смрачаването, сблъсъка на желязо и плът, и ето че Смоците ги нямаше.

С изключение на един — този, който беше най-близо до острова. Той се завтече към тесния нанос и цялата земя се разтърси от яростната му атака. Рен насочи огъня насреща му, но Смокът премина през пламъците, сякаш те не представляваха нищо за него, освен аленозлатисти листа. Озова се на острова само за миг — толкова огромен, че препречи цялото блато зад гърба си, където вълните стихваха в неподвижността на голата повърхност. Трис извика и скочи на помощ на Рен с изваден меч. Стреса диво крещеше и дори Фавн се беше измъкнал от торбата и пищеше от страх.

В този миг от мъглата се появи един тъмен силует, бърз като стрела, и ноктите на Дух се забиха в главата на Смока и в гърба му, събаряйки звяра. Смокът скочи отново на крака и целият се огъна от ярост. Дух прелетя покрай него, направи един кръг и нападна Смока втори път, като го изблъска още по-назад. Трис хвана Рен през кръста, метна я на рамо и затича от острова назад към наноса. Не! — искаше да го предупреди тя. — Тварите са още там! Но дъхът й не й стигна и тя само заби нокти в него. Фавн се бе спуснал напред със Стреса и двамата тичаха един подир друг, като мишки по въже.

Сред дълбоките сенки на блатото нещо отново се размърда.

Но Тайгър Тай не бе забравил задачата, която Рен му бе възложила, и Дух връхлетя за трети път, като пренебрегна Смока и се насочи към наноса. Той ги беше следил от момента, когато навлязоха в тресавището, и сега бе готов да ги вземе на крилете си и да ги отнесе. Дух се спусна над тясната пътека в блатото и остана там, докато Трис подхвърли Рен като перце до Тайгър Тай и я последва. Фавн политна след тях дори Стреса бе изтеглена на гърба на Рока. Тогава Дух полетя, като едва успя да избегне чудовищните челюсти, които се издигнаха от блатото и изтракаха в празния въздух.

Полетяха бавно, Рен се понамести, привърза се здраво с ремъците и погледна надолу. Последният от Смоците бе клекнал на острова, обграден от всички страни от чудовищата на блатото. По него лежаха сенки като болестни петна, той не можеше да избяга. Щеше да умре там, в блатото, както останалите. Рен го изгледа продължително, напълно безчувствена.

Дух излезе от мъглата и полетя на слънце и Рен премигна с очи от внезапната ярка светлина. Мъгленото тресавище и всичко, скрито в мъглата и мрака, останаха долу.

Както Мороуиндъл бяха изпратени в миналото.

Рен обърна лице към слънцето и не погледна повече назад.