Тери Брукс
Талисманите на Шанара (13)

XIII

Около два дни Уокър Бо обмисляше плана си преди да направи поредния си опит да се измъкне от обсадения от Шадуините Паранор.

Може би и сега нямаше да предприеме нищо, но усети, че го обзема опасно състояние. Колкото повече обмисляше различни варианти да излезе на свобода, толкова повече му се струваше, че трябва да мисли още и още. Всеки вариант му изглеждаше несъвършен и колкото по-детайлно го обмисляше, толкова по-несъвършен му се струваше той. Не можеше да се спре на нищо и колкото повече мислеше, толкова повече започваше да се съмнява в себе си. Най-сетне разбра, че ако продължава така, съвсем ще престане да си вярва й ще стане неспособен да предприеме каквото и да било.

Плашеше се, че това е част от играта, която Шадуините играеха с него.

След първата си среща с Четиримата конника остана физически разбит, но не това го плашеше. Не можеше да се освободи от психическата травма, тя го изгаряше отвътре като треска. Уокър Бо винаги бе господар на своя живот, умееше да ръководи събитията и да отстранява неприятностите. Но това беше, когато живееше в тесните предели на Сенни дол, когато изпречващите се пред него опасности и проблеми не надхвърляха неговите общо взето големи възможности. Той разполагаше с магическа сила и интелигентност, съчетана с проницателност, както и редица други вродени и придобити способности. С всичко това далеч превъзхождаше своите противници.

Но сега нещата бяха различни. Той бе напуснал Сенни дол и бе навлязъл в големия свят. Сега този свят бе неговия дом. Къщата в Хартстоун бе станала на пепел, познатият му живот принадлежеше на миналото. Преживяното бе унищожило цялото му съществуване като самата смърт. Бе приел повелята на Аланон и я бе изпълнил докрай. Беше намерил Черния камък на Елфите, бе върнал Паранор на земята. Станал бе родоначалник на новото родословие на Друидите. Бе напълно различен човек, вече нямаше нищо общо със самия себе си отпреди седмици. Тази промяна му бе дала прозрение, сила, познание, мощ. Но го бе натоварила и с нови отговорности, очаквания, предизвикателства и врагове. Оставаше да се реши дали предимствата можеха да му помогнат да преодолее трудностите. Поне засега този проблем оставаше открит. Уокър Бо можеше да се провали и да пропадне завинаги — а можеше и да се възвиси и да бъде спасен. Беше като човек, увиснал на ръба на пропастта.

Шадуините много добре знаеха това. И те се появиха веднага, щом разбраха за възстановения Паранор. Уокър бе още дете в новата си роля на Друид и тъкмо сега бе най-уязвим. Да го обкръжат, да го обезсърчат, да го влудят, по възможност да го убият, но на всяка цена да го парализират — такъв беше техният план.

И този план успяваше. Уокър се бе завърнал в Паранор след първия си опит за бягство, осъзнал няколко пре-неприятни истини. Първо, че не може да устои на пряк сблъсък с Шадуините и да излезе на свобода. Четирима конници бяха равностоен, ако не и по-могъщ противник. Силата на тяхната магия бе равна на неговата. Второ, той не можеше да се промъкне незабелязано покрай тях. И най-лошо от всичко — те притежаваха опит и не се бояха от него. Бяха дошли да го унищожат и не криеха това, не шикалкавеха по никакъв начин. Бяха го предизвикали, бяха го накарали да влезе в единоборство с тях. Бяха обсадили Паранор, без изобщо да се интересуват от неговите евентуални действия. Той се беше озовал в положението на затворник в собствения си дворец. Не му оставаше нищо друго, освен да крои планове как да излезе на свобода, а Четиримата конници бяха сигурни, че няма да успее. А и той бе принуден да признае, че имат известно право.

— Твърде се преуморяваш — каза му Коглин веднъж, когато го завари край стените, загледан в призраците, които кръжаха отдолу. Изглеждаше отслабнал, блед, запуснат и изтощен. — Виж се само, Уокър. Почти не си лягаш, напълно си се занемарил, не си се къпал откак си се върнал. Не се храниш.

Излинелите пръсти на стареца потъркаха обраслата му брадичка.

— Само си помисли, Уокър. Та нали те тъкмо това искат. Страх ги е от теб. Ако не беше така, просто щяха да нападнат и да приключат с всичко. Но това няма да им се наложи, ако те накарат да се съмняваш в себе си и да се паникьосаш, да се откажеш от предпазливостта и решителността, с които успя да постигнеш всичко до този момент. Ако успеят, те ще спечелят битката. Рано или късно все в нещо ще сглупиш и ще им паднеш в ръцете.

 

От завръщането му досега Коглин не бе произнасял толкова дълга реч. Уокър го изгледа — това древно, съсухрено лице, мършавото му като върлина тяло, ръцете и краката, които стърчаха като пръти изпод диплите на робата. Коглин го бе посрещнал с утешителни думи, но оставаше дистанциран и затворен в себе си — както през дните преди опита на Уокър за бягство. Нещо ставаше с Коглин, някаква вътрешна борба, но и тогава Уокър бе твърде много зает със собствените си проблеми, за да му обърне внимание.

Въпреки това се остави старецът да го отведе от брустверите във вътрешната част на замъка, където му предложи топла храна. Хапна, макар и неохотно, пийна бира и накрая си каза, че една баня няма да му се отрази зле. Отпусна се на парите и се остави водата да отмие всички вътрешни и външни наслоения и от душата, и тялото му. Мърко му правеше компания, свит до ваната, сякаш да се топли. Докато се бършеше и обличаше, Уокър размишляваше над това невероятно спокойствие, което се излъчваше от дивата котка, над онази невъзмутимост, с която котките гледаха на околния свят, над тяхната странна непроницаемост. Нямаше да е зле, ако и той притежаваше поне отчасти подобно спокойствие.

В този миг мислите му внезапно приеха друга насока.

Какво ли става с Коглин?

Той се отърси от собствените си тревоги след банята и тръгна да търси стареца. Намери го в библиотеката, отново зачетен в Историята на Друидитс. Когато влезе, Коглайн вдигна поглед към него, изненадан от появата му и от още нещо, за което Уокър не можеше да се досети.

Уокър се настани до него на една гравирана пейка, покрита с възглавници.

— Какво има, старче? — тихо попита той. С успокоителен жест сложи ръка върху тънкото рамо на стареца. — Виждам тревога в очите ти. Кажи ми защо.

Коглин сви рамене малко демонстративно.

— За теб се тревожа, Уокър. Зная колко странно може да ти се вижда всичко откак…, ами, откак се започна с всичко това. Никак не е лесно. Мисля си как да ти помогна.

Уокър отмести поглед встрани. Откак — откакто се появи Черният камък на Елфите — каза си той. Откакто Аланон се превърна в част от мене, откакто проникна в мен чрез магията, останала да пази Паранор, докато Друидите се появят отново. Странно едва ли е точното определение.

— За мен не е нужно да се тревожиш — отвърна той. Усмивката му бе малко иронична.

Поне в този смисъл. Вътрешната борба между минало и настояще бе приключила, когато те взаимно се бяха асимилирали и животът и знанието на Друидите се превърнаха в част от него. Спомни си как магията го изгаряше целия, докато той не можеше вече да се съпротивлява и не му оставаше нищо друго, освен да я приеме.

— Уокър — обърна се Коглин към него съвсем сериозно. — Струва ми се, че Аланон нямаше да те въвлече във всичко това, ако не беше сигурен, че ще намериш сили да устоиш на Шадуините.

— Ти имаш по-голяма вяра от мен.

Коглин кимна сериозно.

— Винаги съм имал, Уокър. Не знаеше ли това? Но един ден и ти ще имаш същата увереност. Нужно е само време. На мене ми бе предоставено време и аз го използвах, за да се сдобия с познание. Живял съм твърде дълго, Уокър. Твърде дълго. Само вярата ми дава сили да продължа.

Уокър отдръпна ръка.

— И аз имах вяра. Когато знаех кой съм и какъв съм. Но вече не е така, старче. Промених се и не познавам самия себе си. Как мога да си вярвам? Трудно е.

— Да, трудно е — съгласи се Коглин. — Но и това ще стане с времето.

— Ако изобщо ми е останало време — допълни Уокър.

После излезе. Мърко шареше наоколо и се прокрадваше като черна сянка в светлината на лампите, като клатеше равномерно глава и въртеше опашка. Уокър усещаше присъствието на котката без да й обръща внимание. Мисълта му се върна към Шадуините, дебнещи вън.

 

Все трябва да има някакъв начин…

Само сила не беше достатъчна. Магията на Друидите притежаваше изключителна мощ, но не ги беше спасила дори на времето. Нужно бе знание. Ум. Решителност. Непредсказуемост. Може би най-вече непредсказуемост — недосегаемост, която единствено можеше да помогне да се оцелее. Внезапно се запита дали той самия притежава такова качество. Дали освен магията на Друидите притежава и нещо друго, на което да разчита. Твърде много разчиташе на това, че може да съхрани своята самоличност при всички въздействия на Друидите. Но дали наистина беше така? И ако е така, до каква степен в този момент можеше да се уповава на себе да си върне вярата в собствените сили?

И дали това не беше ключът към всичко? Да повярва в себе си дотолкова, че да не се отдава на отчаяние.

Той отново се отправи към парапетите на стените, следван по петите от Мърко. Нощта беше ясна и светла, осеяна със звезди. Въздухът ухаеше на чистота и свежест. Той го вдишваше дълбоко, докато минаваше по горния ръб на стените, без да поглежда надолу към онова, което го очакваше там. Остави мислите си да се реят свободно, без да се натоварва от тях. Внезапно се улови, че мисли за Куикнинг, за дъщерята на Краля на Сребърната река, това създание от първични елементи, което бе пожертвало всичко, за да върне живота на тази земя, започнала да се превръща в камък, за да излекува земята. Представи си нейното лице и гласа, с който му говореше от спомена. Почувства лекотата на тялото й, когато я носеше към покрайнините на Елдуист, онова чувство за сигурност и сила, което се излъчваше от нея. Тя умря, изпълнявайки поетото обещание. Сама го бе пожелала. Но тя бе отдала частица от своя живот и на него, бе вдъхнала смисъл и цел на живота му и решителност да доведе докрай онова, за което тя се беше пожертвала.

Той спря, зареял поглед в нощта. Колко дълъг път изминах, мислеше си Уокър Бо с искрено удивление. Колко продължително пътуване. И всичко, за да се озове тук в този момент.

Извърна се към вътрешната страна на замъка, загледан в крепостните стени и кулите, които се очертаваха като черни силуети в нощта. Дали не към обречен да довърша тук живота си? — хрумна му най-неочаквано. Дали най-сетне тук няма да бъде краят на пътуването?

Ако бе така, значи всички усилия са били напразни.

Отново се обърна и отправи поглед надолу оттатък стената. Един от Конниците минаваше точно под него, като едва се открояваше сред мрака. Смъртта, каза си той, макар че не можеше да бъде сигурен. А и не беше ли все едно. При всичките им различни имена и проявления, те бяха Смърт в една или друга форма. Убийци Шадуини, които нямаха друго предназначение и цел, освен склонността си към унищожение. Кое ли ги бе довело до всичко това? Какъв ли избор ги бе тласнал в такава посока?

Той проследи ездача докато се изгуби от погледа му и зачака следващия. Щяха да патрулират така през цялата нощ, а призори да се съберат още веднаж пред портите, за да го предизвикат за пореден път.

Той се хвана за тази си мисъл. Всички заедно пред портите.

Някаква надежда му просветна. Ами ако реши да отвърне на това предизвикателство?

С непроницаемо лице той се извърна от стената и заслиза надолу покрай назъбените парапети на бойниците, за да потърси Коглин.

В тези ранни зори небесата на изток бяха сребристи, което предвещаваше влажен и душен ден. Дори и в този ранен час бе твърде топло и не полъхваше никакъв ветрец, вчерашният зной сякаш още не се беше разсеял. А това беше знак, че лятото не се канеше лесно да отстъпи на есента. От време на време се чуваше къс, немощен повик на птица, сякаш и птиците не се радваха особено на утрото.

Четиримата конници се скупчиха един до друг пред вратите в разпукващата се виделина, възседнали чудовищните си кобили. Змейовете риеха пръстта като обезумели, докато техните ездачи безмълвно стояха пред високите стени на Паранор, като неми привидения с пресъхнал живот. Когато лъчите на слънцето огряха върховете на Драконовия зъб, Войната подкара напред своето чудовище, вдигна ръка, цялата покрита в броня, и тъпо удари по вратата. Звукът дълго отекваше в тишината, додето ехото заглъхна сред мрака и дърветата. Портите се разтърсиха от удара, после отново застинаха.

Войната се извъртя, за да се върне обратно.

Уокър Бо чакаше. Той вече се бе озовал отвъд стените, промъкнал се през тайната порта на една от кулите и сега бе на не повече от петнайсетина метра разстояние от Шадуините. Беше се обвил в магия, за да стане невидим и при докосване, по вид и мирис напомняше древен камък, тъй че да изглежда неотделима част от Паранор. Те съвсем не очакваха появата му. Но дори и да го бяха очаквали, нямаше да могат да го различат.

Уокър вдигна дясната си ръка. Вече беше призовал магията и, разпалена до бяло, я насочи право срещу Шадуините.

Магията се разби във Войната и направо разполови нищо неподозиращия призрак. Змеят се втурна напред с краката и торса на Шадуина, все още провиснали на стремената, и се изгуби.

Уокър удари още веднаж. Магията се вряза в останалите трима, като ги завари скупчени плътно един до друг и съвършено неподготвени. Навсякъде избухнаха пламъци и ги погълнаха. Змейовете се издигнаха на задните си крака и разтвориха яростно нокти, като се виеха на всички страни, опитвайки се да избягат. Уокър насочи огъня към очите им, за да ги ослепи и към ноздрите, за не могат да душат, тъй че да блокира сетивата им и да ги влуди. Шадуините се блъскаха един в друг, ослепени и объркани.

Надвих ги! — възбудено си помисли Уокър.

Силите му бързо го напускаха, но той не се предаваше. Отказа се от магията, която го правеше невидим, за да пести сили и продължи атаката, като запращаше унищожителни магически пламъци срещу Шадуините. Един от Конниците се отдели от групата, изригвайки огън и жупел. Беше Чумата. Странното й туловище се разплу в мрака, загубило форма и очертания. Гладът бе рухнал на земята. Змей и ездач се гърчеха в пръстта и отчаяно се опитваха да потушат изгарящите ги пламъци. Смъртта се въртеше в шеметен вихър като обезумяла.

И тогава се случи нещо невъзможно. Иззад пушеци и пламък, където бе избягала унищожена и съсипана, Войната се появи отново, възседнала своя змей.

Бе отново цяла и невредима.

Уокър направо не можеше да повярва на очите си. Беше разкъсал Конника по средата на тялото, а ето че той се връщаше, сякаш нищо не се е случило.

Той нападна Уокър като бързо преодоля разстоянието помежду им. Бе привел яростно тяло, целият устремен напред и бронята му проблясваше в бледата утринна светлина. Уокър чу как ноктите му се забиват в земята, как диша на хрипове, как бронята му прозвънва и вятърът пропищява покрай него. Не може да бъде!

Инстинктивно Уокър насочи магията, за да срещне атаката, като събра цялата й сила за една последна експлозия. Конникът и неговото чудовище бяха обхванати от огнена вихрушка, която ги отхвърли далеч от пътеката, обкръжаваща замъка. Те с трясък изчезнаха сред дърветата.

Но нямаше време да продължи тази атака. Останалите конници се бяха окопитили. Смъртта се насочи кьм него в сивото си наметало, покрита с качулка, снижила бляскава коса. Чумата я последва, като съскаше, сякаш чувал змии, и тялото й придоби форма с приближаването. Уокър отсече краката на змея, когото бе възседнала Смъртта, и двамата с ездача рухнаха на земята. Но в този момент Чумата връхлетя върху него. Той отскочи встрани, бърз като котка. Но протегнатите пръсти на Ездача го одраскаха.

В същия миг го обзе пристъп на гадене, който премина през цялото му тяло. Той се свлече на колене, отслабнал и замаян. При всичките си усилия едва ги беше докоснал! Той се спусна по следите на Чумата и насочи нов взрив от огън към черния гръб на Шадуина. Чумата се разби на черни искри.

Всичко взе да изглежда на Уокър Бо като в забавен каданс. Гладът започна да приближава тежко, мудно, със залитане. Той се опита да се отбранява, но силата му изглежда го беше напуснала. Той забеляза настъпващия ден, светлината, която обливаше хоризонта на изток и нахлуваше на гъсти, сладникави потоци през разкъсаното наметало на отстъпващата нощ. Вдъхваше въздуха с всичките си сетива, аромата на листа и треви, примесен с прах и зной. Паранор му се струваше чудовищна каменна сянка на лакът разстояние от него, толкова близо, че можеше да го докосне и все пак невъобразимо далече.

 

Не трябваше да се отказва от магията, която го правеше невидим. С това бе загубил всяко предимство.

Той насочи огъня срещу Глада и го отблъсна, приличното на скелет тяло на Конника бе превито и разкъсано от удара.

Още една мнима смърт, помисли си Уокър. Чувстваше как го обливат горещи вълни и го тресе.

Конниците напираха от всички страни, змейовете се вдигаха на задните си крака и нападаха. Защо ли не умират? Как ставаше така, че все се връщаха? Въпросите се изплъзнаха от езика му и той осъзна, че ги задава на глас, че изпада в някакво бълнуване. Чувстваше невероятна слабост, докато се влачеше към стената и се опитваше да събере сили, за да посрещне възобновената атака. Планът му се бе провалил. Нещо не беше преценил. Какво ли?

Вдигна ръка и запрати огън във всички посоки в отчаяно усилие да отблъсне нападателите си. Но силите му се бяха изчерпали, изразходвани при първата атака и изсмукани от Чумата. Магията едва успя да забави Шадуините, които бързо пробиха стената и продължиха напред. Войната запрати насреща му назъбен боздуган и той го гледаше как профучава към него, без да може да се помръдне. Успя все пак в последния момент да призове магията, колкото да може да отклони боздугана, но желязото все пак го засегна странично. Той се превъртя назад и се трясна в камъка на Паранор с такава сила, че чак дъхът му спря.

Този удар спаси живота му.

Докато дращеше по каменните стени на Паранор, за да се задържи да не падне, откри очертанията на тайната врата. Главата му мигновено се проясни и той си спомни, че си бе оставил възможност за изход, ако нещата се объркат. Беше забравил за това в разгара на битката, в треската и делириума. Още имаше шанс. Четиримата конници настъпваха, приближавайки се с невероятна бързина. Той затърси отверстието на тайната врата с вдървени, окървавени пръсти. Ех, ако имаше две ръце! Ако беше цял! Мисълта само му се мярна през съзнанието, отчаянието бе гневно прогонено на мига.

Чу се подрънкване на метал и дращене на нокти.

Пръстите му бяха върху резето.

Вратата се отвори навътре и го завлече и него като безформен вързоп. В същото време той запрати към пространството отвън огнени стрели, остри като бръснач. Чу ги да се врязват в преследвачите му и му се стори, че чува как Шадуините вият направо в мозъка му.

После се озова сред плесенясалия, хладен мрак. Ревовете и настървението останаха навън, битката свърши.

 

Коглин го намери на пътеката под крепостния вал, свит на кълбо, толкова изтощен, че не можеше да събере сили да се помръдне. С огромно усилие старецът довлече Уокър до леглото и го сложи да легне. Разсъблече го, изтърка го с влажна гъба, даде му лекарства, зави го в одеяла и го остави да спи. Говореше му нещо, но Уокър изглежда не разбираше думите му. Отговаряше му, но нищо от онова, което казваше, не можеше да се разбере. Знаеше само, че е оживял, че е оцелял, за да може да продължи борбата и нищо друго нямаше значение.

Разтреперан, болен, напълно изтощен от борбата, той бе настанен и оставен да почива в мрака. Усети как Мърко се сгуши на кълбо до него, готов да дебне всяка заплаха и да повика Коглин, ако се появи нужда. Той преглътна, защото гърлото му беше пресъхнало, с надеждата, че когато се събуди, вече няма да е толкова зле, че прилошаването му ще бъде отминало. Бе твърдо решен, че ще бъде така.

Затвори очи и в този момент съзнанието му бе обхванато от една окончателна, оздравителна мисъл.

Този ден битката беше изгубена. Четиримата конници отново го бяха сразили. Но от тази загуба той бе научил нещо — нещо, което окончателно щеше да ги погуби.

Той си пое дъх бавно и дълбоко. Отпусна се постепенно в топлите, омайни вълни на съня.

Докато се унасяше, си обеща и се закле, че следващият път, когато се изправи пред Шадуините, с тях ще бъде свършено.