Тери Брукс
Талисманите на Шанара (5)

V

Каналите под Тирс бяха влажни и хладни и в мрака, през скарите се процеждаше съвсем бледа светлина, която играеше надолу като разлято мастило. Дневната светлина се бе оттеглила на запад и сенките на сградите и стените се бяха удължили като оживели призраци. Стъпките и гласовете бяха стихнали зад стените на домовете и умората в края на деня отекваше като въздишката на горещия летен вятър, който се стаяваше в задухата на градските улички и пресечки като неподвижна пелена, стелеща се над катакомбите долу.

Падишар Крийл, Пар Омсфорд и Кърта бавно си проправяха път през тези катакомби като сенки в настъпващата нощ, тихи като праха, който се вдигаше под краката на минувачите по улицата над тях. Дишаха през устата си заради противната миризма на канализацията, а мудно влачещите се отточни води леко се плискаха в краката им. Понякога изкачваха метални стълби или каменни стъпала, после пълзяха през тесни тунели и през цялото време се стремяха да се отдалечат колкото се може повече от центъра на града към покрайнините, за да достигнат крепостта, в която беше затворена Дамсон Рей.

— Няма да се връщаме без нея — бе заявил Падишар. — Ще направим всичко, за да я освободим. Веднъж я спасихме, няма да я оставим повече да ни я отнемат.

— Кърте — бе прошепнал той, коленичил пред странното дребно създание, — ти трябва да ни заведеш вътре и ако може отново да ни изведеш навън. Но не бива да влизаш в битка, разбираш ли? Стой настрана. Защото, Кърте, когато освободим Дамсон — той дори не допускаше друга възможност, както забеляза Пар — единствен ги знаеш как да я изведеш в пълна безопасност. Съгласен ли си? — И Кърта кимна тържествено.

— Пар, твоята задача е по-тежка — продължи вождът на независимите, като се обърна към Равнинеца. — Ако се сблъскаме с Шадуините, трябва да използваш магията си, за да ги отблъснеш. Планинеца успя да постигне това с неговия Меч, когато бяхме обсадени в Шахтата. Този път ще трябва ти да го направиш. Аз нямам средства за защита срещу тези чудовища. Ако ги срещнем, момко, не се колебай.

Пар беше решил, че в краен случай, при тези обстоятелства ще използва песента-заклинание, тъй че не се поколеба да обещае на Падишар. Онова, което не можеше да обещае — но не му каза — бе дали ще успее да овладее магията. Вече бе доказал, че не може да разчита на нея, че тя може да му се изплъзне и да освободи сила, която да го унищожи. Но всички подобни страхове бледнееха пред тревогата му за Дамсон Рей. Чувствата му, потиснати докато бягаха от града и преследвачите и той си мислеше, че ще се спасят заедно, го овладяха изведнъж щом разбра, че е отвлечена, и сега бушуваха в него като неукротим огън. Обичаше я. Може би я бе обикнал от пръв поглед или най-късно в момента, когато тя го бе спасила след смъртта на Кол. Тя бе част от него, по-скъпа от всичко и той не можеше да допусне мисълта да я загуби. Беше готов да пожертва каквото и да е, за да я спаси. И щеше да го направи. Дори с риска да освободи една магия, която да го промени завинаги и дори да го унищожи. Така да бъде. Ако Ример Дал беше прав относно неговата същност, значи и без това нищо не можеше да направи, за да се спаси. Не можеше да се предпазва от опасностите на магията в момент, когато бе заплашен животът на Дамсон. Щеше да направи всичко, което е по силите му.

И така, тримата тръгнаха, решени че животът на Дамсон си струваше да загубят всичко, с ясното съзнание че рискът беше голям и трябваше наистина всичко да заложат. Канализацията се простираше пред тях под формата на тесни, извити тунели, мракът бързо се сгъстяваше. Скоро щяха да бъдат принудени да запалят факла, а това щеше да бъде опасно, когато приближат до градските стени. Защото там онези чудовища сигурно имаха постове и под земята, както и над нея, а светлината на факлата можеше да се види отдалеч.

Бързаха, водени от Кърта, който виждаше надалеч и с верен усет избираше пътя им, като усещаше кои пътеки са безопасни и избягваше онези, които можеха да ги подведат. Докато вървяха, до тях долитаха шумовете на града, чийто живот бе толкова откъснат от техния, колкото животът от смъртта. Мислите на Пар се рееха. Струваше му се, че са погребани под каменната плоча, върху която бе построен Тирс — едни призраци на мястото на хората, които някога са били. И наистина, ако се замислеше, Равнинеца приличаше повече на призрак, отколкото на човек. Докато траеше цялото това бягство от Шадуините и при всички опасности, с които се бе сблъскал по време на пътуването си, той се бе променил, без напълно да разбира как и в резултат сякаш бе станал безплътен. Сега водеше някакво призрачно съществувание с все по-малко приятели и близки, в клопката на някакви тъмни магии, които го разрушаваха. Знаеше, че трябва да има някакво спасение, но все не можеше да разбере какво.

Достигнаха до едно кръстовище на канали и забавиха ход зад Кърта, който им даде знак да внимават. Скупчиха се в дъното на кладенец, от който нагоре се издигаше каменна стълба и тук се посъветваха за последен път.

— Тази стълба извежда до едно мазе под вътрешната стена — прошепна Кърта. Носът му лъщеше от пот. — Оттам трябва да се изкачим в коридор, от който ще излезем навън. След това ще минем през друга врата и по втори коридор ще стигнем един таен проход, по който ще се изкачим в стражевата кула, в която е заключена Дамсон.

Той изгледа внимателно Падишар и Пар. Едрият мъж кимна.

— Има ли стражи на Федерацията?

Кърта примигна.

— Навсякъде.

— А Шадуини?

— Има някъде из крепостта.

Падишар хвърли на Пар кисела усмивка.

— Някъде. Много остроумно.

Той сви едрите си рамене.

— Така. Помнете и двамата какво ви казах — какво да правите и какво не.

Обърна се към Пар:

— Ако падна, ти продължи, докато можеш. А ако не, върви към Огнеръбата планина — там ще намериш помощ. Обещай ми.

Пар кимна, като в същото време знаеше, че това е лъжливо обещание, че той никога няма да отстъпи, докато не спаси Дамсон, каквото и да му струва това.

Падишар затегна ремъците на меча на гърба си и провери дали ножовете и камата са на мястото си на кръста му. От едната му обувка се подаваше дръжката на още един нож. Всички те бяха много внимателно обвити в кърпа и поставени в калъфките им, за да не трака металът и да не отразява светлината. Пар носеше със себе си само Меча на Шанара, а Кърта — никакво оръжие.

Падишар вдигна поглед отново.

— Е, добре. Да вървим.

Един по един те започнаха да се катерят по стълбите, пълзейки ниско приведени по камъните, по посока на слабата светлина, която проникваше отгоре. Показа се решетка, чиито метални пречки хвърляха мрежа от сенки по стълбите и по телата им. Над тях всичко бе тихо, една куха празнота.

Когато стигнаха решетката, Кърта спря и се ослуша, вдигнал глава като дебнещо или заплашено животно, после доближи до решетката и с учудваща сила я отмести почти беззвучно. Излезе от дупката и задържа скарата над главата си, докато другите двама се изкачиха бързо, а след това внимателно я постави обратно на мястото й.

Озоваха се в килия, която преминаваше в свързани едно с друго помещения, нижещи се от двете страни, додето поглед стига. Повечето се използваха за складове, натъпкани с кошове от оръжия, инструменти, дрехи и най-различни вещи, внимателно надписани и натрупани покрай дебелите каменни стени върху дървени палети. В една съседна стая бяха поставени бъчви и едва забележими в мрака ръждясали рамки на стари легла, които образуваха нещо като мрежа от метални кости. Високо на стените, точно под тавана на килията и всъщност едва над земята навън имаше един ред тесни решетъчни прозорци, през които проникваха снопове бледа здрачна светлина.

Кърта ги преведе през целия лабиринт от килийни помещения, покрай складираните вещи и бурета до едно второ стълбище, което стигаше до тежка дървена врата. Те внимателно се изкачиха по стълбите и косата на Пар направо се изправяше от ужас при мисълта, че може би някакви невидими очи следят всяка тяхна стъпка. Той се озьрна наляво и надясно, нагоре и навсякъде наоколо, но не можа нищо да види.

Пред вратата отново се спряха, докато Кърта отвори бравата с малко метално приспособление. Само след секунди се озоваха вътре и бързо поеха по коридора. Сега се намираха от вътрешната страна на цитаделата. Това беше втората защитна стена на града, където бяха разположени бараките на по-голяма част от Федеративния гарнизон. Коридорът бе прав и тесен, с много врати и прозорци, откъдето всеки би могъл да ги види. Но никой не се появи, докато Кърта ги преведе към входа, който търсеха и те минаха през една друга врата, още преди Пар да успее дъх да си поеме.

Сега вече се намираха в една мрачна ниша, от която се виждаше дворът между външната и вътрешната стена на града. Федеративни войници стояха на пост пред вратите и покрай крепостните валове като тъмни сенки в сгъстяващия се мрак. Иззад прозорците на спалните помещения на войниците проникваше светлина, както и от наблюдателните постове, бойниците и вратите. Чуваше се чаткане на ботуши в тишината, разнасяше се тих шепот. Някъде наостряха оръжие на брус. Пар почувства как коремът го свива. Отвсякъде долитаха шумове, които показваха засилена активност.

Няколко дълги минути те се криеха в сенките на нишата, като внимателно се вслушваха и оглеждаха, изчаквайки преди да се опитат да продължат. Пар чуваше дъха на Падишар, който бе свит до него, облегнал се на стената. Той самият се опитваше да успокои разтуптяното си сърце като бавно си поемаше дъх. Почувства в гърдите си как се разбужда магията на песента-заклинание — някъде дълбоко в него, откъдето се раждат всички чувства, и той положи усилие да удържи този порив. Отново си помисли какво ли би станало, ако се опита да използва магията. Тя бе скрита в него и той можеше да я използва — в това беше сигурен. Но дали ще може да я овладее изцяло, беше съвсем друга работа. И изведнъж му хрумна, че ако тази магия наистина вземе надмощие над него и го превърне в онова, за което Ример Дал го бе предупредил, то какво би го спряло да се обърне срещу своите приятели?

Дамсон, реши той. Дамсон, която значеше всичко за него, щеше да му помогне да овладее магията.

В този момент Кърта отново тръгна и като се плъзгаше покрай грубия камък на огромната стена, започна да се отдалечава от тъмния вход. Падишар веднага го последва и Пар побърза да ги настигне още преди да осъзнае какво прави. Те бързо си проправяха път в мрака, като се стремяха да се крият от светлината на факлите, която от време на време осветяваше пътеката им, и да се долепят по-плътно до камъка, стремейки се да бъдат съвършено невидими. Навсякъде наоколо кръстосваха войници на Федерацията, невъобразимо шумни, в смущаваща близост и Пар всеки миг си мислеше, че ей сега ще ги открият.

Но само след секунди те се озоваха пред друга врата, която се оказа отворена и излязоха на светло навън.

Сепнаха един от войниците на Федерацията, който се готвеше да отиде на пост и държеше пиката си отпуснато в ръце. Той направо зяпна от изненада и за секунда остана вцепенен. Това колебанието му костваше живота. Падишар мигновено се озова върху него. С една ръка запуши устата му, в другата проблясна нож и изчезна. Пар видя как очите на войника се разшириха от удивление. Видя болката и после празнотата в тях. Войникът се отпусна в ръцете на Падишар като парцалена кукла. Копието му падна и Кърта бързо го пое в ръце, преди да се удари в пода. В този каменен, осветен от факли коридор, останали без дъх, нашествениците стояха неподвижни пред мъртвия войник, заслушани в тишината.

Падишар вдигна тялото, довлече го в мрака на нишата и го скри от погледа. Пар наблюдаваше всичко, сякаш се случваше на голямо разстояние от него, сякаш той самият не участваше в събитието, студен като камъка наоколо. Опитваше се да не гледа. В ушите му още кънтеше последното дихание на войника. Пред очите му бе неговият последен поглед.

Те бързо се спуснаха надолу през прохода, за да избегнат срещи с други войници, наострили слух за всичко, което можеше да наруши тишината. Но никого не срещнаха и още преди Пар да разбере се промъкнаха през малка врата с метална брава, която почти не се виждаше дори и от тъмната ниша, където се намираше.

Вратата се затвори зад тях и те се озоваха в пълна тъмнина като в безлунна нощ. Пар усещаше мирис на прах и дърво и чувстваше грубите дъски под краката си. Настъпи моментно мълчание, докато Кърта се суетеше наоколо. После се чу удар на кремък — веднъж, два пъти — и съвсем малко пламъче на свещ просветна в мрака. Намираха се в нещо като изба, дълга не повече от два метра, натъпкана със стари провизии и вехтории. Кърта отмести някои неща внимателно встрани, за да освободи място в задната част на бокса, след което натисна стената. В нея се оказа една незабележима с просто око малка вратичка, която се отвори навътре.

Те бързо преминаха през нея. Пред тях се откри тесен каменен коридор с дървени подпори, с толкова нисък таван, че Падишар се принуди да пълзи, за да не си удари главата. Една едра ръка се протегна, сякаш да го предпази. Пар забеляза кръв по ръката и почувства близостта на смъртта, сякаш я бе видял в очите на мъртвия войник.

Кърта премина покрай него и ги поведе надолу покрай стените, от които се подаваха ръбати камъни, едри пирони и груби дървени греди. Паяжини полепваха по лицата им и дребни плъхове пробягваха с писукане в тъмнината пред тях. Свещта им едва успяваше да освети гъстия мрак.

Започнаха да се изкачват по плитко врязани в камъка стъпала, които се виеха нагоре между стените. Вече намираха в самата кула и си проправяха път към затвора на Дамсон. От време на време до тях долитаха слаби и приглушени гласове. Ставаше все по-задушно и непроветриво и Пар се обля в пот. Проходът ставаше все по-тесен и труден за изкачване и Падишар едва успяваше да се промъква.

Изведнъж Кърта спря и застина на място. Водачът на независимите и Равнинеца също спряха, свити в мра ка, наострили слух. Не се чуваше нищо, но въпреки тов Пар усети някакво присъствие — имаше чувството, че нещо се движи оттатък стените, точно от другата страна. Магията на песента-заклинание се размърда в него като гладна котка и огънят й неспокойно се разгоря. Пар затвори очи и насочи цялото си внимание към това, да заглуши звука й.

Отвъд стената усети присъствието на един от Шадуините.

Като си представи тези черни създания, направо дъхът му спря в гърлото. Това бе представа, извикана от собствената му магия. Видя как създанието се прокрадва из коридора на кулата, обвито в наметало и качулка, и пръстите му дебнат въздуха като пипала в търсене на плячка. Дали можеше да ги усети? Дали знаеше, че са тук? Магията просъскваше като змия в гърдите на Пар Омсфорд — навита, стегната, събираща сили. Пар я потискаше и не й даваше да се разгърне. Още е рано! Още е рано!

Ушите му пищяха, сякаш въздухът бе оживял. Той стисна зъби и продължи да върви.

Тогава Шадуинът изчезна, изгуби се като моментно привидение — тъмно, зловещо и омразно. Магията на песента-заклинание изстина и стихна отново. Напрежението на Пар спадна, мускулите на гърдите и стомаха му се отпуснаха. Той почувства, че Падишар се е загледал в него, и на лицето му се чете тревога. Падишар протегна ръка назад и го хвана за рамото с безмълвен въпрос. Пар усети железните му пръсти и се опита да почерпи от неговата сила. Успя някак си да му кимне успокоително с глава.

Продължиха да се изкачват, като едва си проправяла път в тъмнината. Всичко наоколо им бе тихо, гласовете и чаткането на ботушите на федеративните войници бяха напълно стихнали. Нощта ги обвиваше с пелена от тишина, сякаш всичко живо бе потънало в сън. Това е измама, помисли си Пар, докато вървеше с усилие напред. Опасна измама.

След минута спряха отново, този път на една площадка, заобиколена от каменни стени, измазани с хоросан, и яки дървени подпори, които крепяха тавана. Кърта подаде свещта на Падишар и опипа камъка с пръстите си. Чу се леко изскърцване и една секция от стената се отвори. Появи се бледа смътна светлина.

Кърта се обърна отново към Падишар и му каза с глух глас:

— Държат я един етаж по-надолу, зад втората врата оттук — той се поколеба. — Ще ви покажа.

— Не — отсече Падишар. — Чакай ни тук, докато се върнем.

Кърта се загледа в него за момент, а после неохотно кимна с глава.

— Втората врата — повтори той.

Натисна с две ръце стената и порталът целият се отвори. Падишар и Пар Омсфорд пристъпиха внимателно напред.

Озоваха се на една площадка, от която започваше стълбище в двете посоки. Отсреща на площадката имаше врата, която бе заключена и препречена със силно ръждясали метални греди. В метални скоби, забити в камъка, бяха поставени факли, чийто пламък очертаваше редица протрити стъпала, а лютивият им дим се издигаше в мрачината на кулата.

Наоколо бе пълна тишина.

Тайната врата зад тях отново се затвори.

Пар хвърли поглед на Падишар. Едрият здравеняк предпазливо се оглеждаше наоколо. Отново в очите му се четеше тревога. Той поклащаше глава пред нещо невидимо.

Започнаха да слизат, обърнали гръб към стената и напрегнато се вслушваха да доловят дали нямаше някакви заплашителни шумове. Стълбите извиваха като змия покрай зида и светлината на факлите на всеки завой едва достигаше до следващия. През някои от процепите в камъка, разположени високо отвъд обсега им, от време на време можеха да зърнат нощното небе. Стомахът на Пар се свиваше. Струваше му се, че чува някакви стъпки отгоре над тях, съвсем леко стържене на ботуши и шумолене на дрехи. Примигна и избърса потта от лицето си. Наоколо бе пълна тишина.

Стигнаха до следващата площадка. Там имаше само една врата без часовой, незаключена. Отвориха я и спокойно минаха през нея. Това на Пар никак не му се хареса. Ако тук държаха Дамсон, щеше да има часовой. Той отново хвърли поглед към Падишар, но здравенякът вървеше напред по слабо осветения коридор, който извеждаше към обещаната втора врата. Те бързо се придвижиха към нея и в това време Пар отново усети внезапно как магията на песента-заклинание се надига в него. Остана смаян от бързината, с която идваше, почти се огъна от топлината, която излъчваше, сякаш бе отворена вратата на гореща пещ.

Нещо не беше наред.

Той хвана Падишар за ръката. Огромният мъж се обърна изненадан. Пар се огледа наоколо, усети някакво движение отзад, някакво тъмно присъствие… Шадуините! Те бяха…

И вратата зад тях се отвори с трясък. Трима Преследвачи в черни наметала се втурнаха към тях. Това бяха силуети на Шадуини, сгърчени и свити в прикриващите ги облекла, оръжията им просветваха на светлината на факлите. Падишар извади меча от ножницата. Пар протегна ръка към Меча на Шанара, но веднага я отдръпна като от въглен. Щеше да го изгори, ако го докосне! Знаеше, че гори!

— Падишар! — изпъшка той.

Едрият здравеняк се обърна към вратата зад тях, но тя също зейна широко и още две прибулени в черно чудовища се появиха. Сега коридорът бе блокиран от двете страни и Пар Омсфорд и Падишар Крийл бяха хванати в капан.

— Кърта! — изруга Падишар, сигурен, че са предадени.

Но Пар не го чуваше. Следотърсачите се спуснаха към тях и магията на песента-заклинание изригна вместо неговия предупредителен вик и цялата кула лумна. Той бе обгърнат сякаш във вихър, който го тласна назад по посока на изумения Падишар. Опита се да се задържи, но усилията му бяха напразни. После изведнъж бели пламъци се насочиха към Шадуините. Черните фигури вдигнаха ръце нагоре, но магията на песента-заклинание ги прониза и превърна в пепел. Пар виеше, без да може да се спре, и песента-заклинание пробиваше стените, както прииждаща вода пробива бента, къртейки парчета и пробивайки дупки в камъка. Падишар се освести, отчаяно сграбчи ръката на Пар и с цяло тяло го блъсна във втората врата, като я затръшна яростно зад тях.

Пар падна на колене. Песента-заклинание беше отново замлъкнала.

— Аз…аз не мога да дишам — едва успя да промълви той.

Падишар го издърпа отново на крака.

— Пар! За бога, момко! Какво става с тебе? Какво има?

Пар разтърси отчаяно глава. Магията продължаваше да действа безпрепятствено в него самия. Не си въобразяваше, действието й бе истинско. Това бе магията на Брин, а не на Джаир. Това бе огън, който той не можеше да овладее, който винаги тлееше в очакване…

Той хвана другия за ръцете, дъхът му отново се върна и охлади развихрилото се негово безумие.

— Намери Дамсон! — просъска той. — Може би тя е тук, Падишар! Намери я!

Навсякъде наоколо се чуваха викове, крещяха войниците на Федерацията и се щураха насам-натам из укрепленията и стражевите кули. Падишар издърпа Пар за туниката и го повлече по един коридор, в които имаше тежки дървени врати, всичките заключени и преградени.

— Дамсон! — изкрещя здравенякът като обезумял.

На Пар му се стори, че зад вратата, през която побягнаха, чу шумолене от робите на Шадуините.

— Те идват! — предупреди той, като отново почувства как песента-заклинание започва да се надига на топли вълни в него.

— Дамсон! — изкрещя Падишар Крийл.

Зад една от вратите се чу приглушен отговор. Вождът на независимите пусна Пар и се втурна напред като викаше името на дъщеря си. Отново до него достигна отговор и той се закова на място. Заудря с меча си по една от вратите. Откъм стълбището в далечния край на коридора долетяха крясъци. Падишар продължи да удря по вратата, после сниши рамо и я блъсна с всичка сила. Вратата се откърти от пантите и Падишар изчезна вътре.

Пар се спусна към отверстието и се закова на място. Падишар отново се бе изправил на крака, разкървавен и замаян, а Дамсон Рей го прегръщаше. Червената й коса бе сплъстена и покрита с прах, а пребледнялото й лице — изпоцапано. Когато видя Равнинеца, в очите й блесна огън.

— Пар — тихо прошепна тя и се спусна да го прегърне.

Коридорът зад тях се изпълваше от шумотевица на въоръжени мъже. Пар се обърна да посрещне атаката, но само след миг Падишар Крийл изхвърча покрай него и се озова в коридора. Чу се вледеняващ шум от кръстосване на оръжия.

— Пар! — провикна се едрият мъж. — Вземай я и бягай!

Без въобще да се замисля, Пар сграбчи ръката на Дамсон и я задърпа подире си през вратата. Падишар бе изправен лице в лице с цяла хайка Федеративни войници. От стълбището прииждаха още и още. Вождът на независимите отблъсна повечето от тях с голи ръце и се развъртя наоколо, обладан от ярост.

— По дяволите, момко, бягай! Хайде! Помни какво се споразумяхме!

Войниците заприиждаха отново и той се спусна да се брани. Двама бяха повалени, после още един, но на тяхно място прииждаха други. Твърде много са, помисли си Пар. Твърде много са, за да ги отблъснем. Почувства как гърдите го стегнаха. Трябваше да помогне на приятеля си. Но това означаваше да използва магията на песента-заклинание, онзи орган, който не можеше да контролира. Това означаваше да види всички онези мъже разкъсани на парчета. Това означаваше и възможността Падишар също да бъде разкъсан.

А той беше дал дума на този мъж.

— Падишар — чу Дамсон да шепне в ухото му и усети как тя се отправя към едрия мъж.

Той мигновено я хвана и я задърпа назад към прохода, откъдето бяха дошли, далеч от мястото на схватката. Беше направил своя избор.

— Пар! — гневно изкрещя тя, но той само поклати отрицателно глава. Стигнаха до отворената врата. Дали имаше Шадуини зад нея? Пар не чуваше никого; нищо не можеше да се чуе от шума на битката зад тях.

— Не можем да го изоставим! — виеше Дамсон.

Той я издърпа по-близо.

— Налага се.

Дървената врата се изпречи пред него, потайна и тиха, не можеше да се разбере какво се крие зад нея. Той се напрегна и извика магията на песента — заклинание, защото този път нямаше никакъв избор. Магията се раздвижи тревожно.

Моля те, каза си той наум, нека само този път да запазя контрол над нея!

Той рязко отвори вратата, готов всеки момент да насочи магията си надолу из коридора, нагорещена до бяло и смъртоносна. Посрещна го само тишина. Лунна светлина проникваше през процепите в камъка, по пода бяха разпиляни отломъци. Проходът беше съвсем празен.

Той хвърли един последен поглед назад към мястото, където се сражаваше Падишар Крийл — една самотна бариера срещу настъпващите Федеративни войници, които искаха да нахлуят към тях; Знаеше, че няма никаква надежда за Падишар. От самото начало ги бяха примамили в капан. И ето че капанът се затваряше.

Но все още имаше време да спаси Дамсон.

Както се бяха разбрали да постъпи, каквото и да му струва това.

Дамсон се притисна до ръката му, той се спусна напред из празния коридор и остави Падишар Крийл зад гърба им.