Тери Брукс
Талисманите на Шанара (35)

XXXV

Мрак и мъгла се стелеха над Долината на Рен — едно развихрено море, което се плискаше над телата на мъртвите и махаше на живите с мрачната покана да се присъединят към тях. Рен Елеседил стоеше в челната част на долината заедно с командирите на армията на Елфите и техните новооткрити съюзници и си мислеше колко примамлив е този повик. От труповете, все още разпръснати долу — предимно Южняци, изоставени от техните събратя, се издигаха ръце, задушени в прегръдките на смъртта — като пътни знаци към отвъдния свят. Кръвопролитието се премести на юг към равнините, докато мракът не го погълна и на Кралицата на Елфите й се струваше, че той може би ще остане завинаги — поглед към бъдещето, което я очакваше.

Тя бе застанала встрани от останалите — от Трис и Барсимон Оридио, от водача на независимите Падишар Крийл и неговия грубоват приятел Чандос и от загадъчния командир на Троловете Топора. Те всички се бяха обърнали с поглед към долината, сякаш всеки от тях обмисляше една и съща загадка — връзката между мъглата, мрака и смъртта. Всички мълчаха. Стояха тук откакто бе пристигнала новината, че Федерацията е предприела ново настъпление. Още не се бе разсъмнало, светлината още бе под гребена на хоризонта на изток, небето бе покрито с облаци, светът бе зона на мрака.

Рен бе обзета от дълбоко отчаяние. То проникна чак до мозъка на костите й и я обзе цялата, сякаш нямаше край. Когато Гарт умря, си мислеше, че плаче за последен път, но загубата на Фавн отново извика сълзите и скръбта и тя започваше да си мисли, че те повече не ще я напуснат. Имаше чувството, че кожата й е одрана и кръвта тече, оставяйки нервите й оголени и чувствителни. Имаше чувството, че целият смисъл на живота й се свеждаше до изпитание на волята и издръжливостта й. Сърцето й я болеше от мъка и на душата й бе пусто.

— Това беше само един Пискун — изсъска Стреса неубедително, когато я намери около полунощ. Тя й разказа за смъртта на Фавн, но смъртта не беше нещо ново за Стреса.

— Те се раждат, за да умрат, Рен, Кралице на Елфите. Не се измъчвай за това.

Думите й нямаха за цел да я наранят, но тя не можа да не им възрази:

— Нямаше да говориш така, ако страдах заради теб.

— Фююют. Един ден ще страдаш и за мен — Комбинираната котка само сви рамене. — Такъв е животът. Пискунът загина, за да те спаси. Сам е пожелал така.

— На никой не му се иска да умира — думите бяха горчиви и сурови. — Дори и на един Дървесен пискун.

А Стреса отвърна:

— Но той сам си е избрал да се жертва, не е ли така? После изчезна отново, дълбоко в горите на запад, за да следи дали нещо няма да се появи оттам и да предупреди Елфите. Тя чувстваше, че се отдалечават един от друг. Стреса бе диво създание, а тя — не. Някой ден щеше да поеме нанякъде и да не се върне и последната й връзка с Мороуиндъл щеше да изчезне. Тогава всичко ще остане само спомен — началото на това, което бе сега, краят на онова, което е била на времето.

Чудно й бе как продължава да се чувства същата, след като животът й толкова се бе променил.

А може би се лъжеше, правеше се на непроменена, когато всъщност се бе променила и просто не можеше да го приеме. Тя се намръщи в мрака, като оглеждаше мястото на кръвопролитието и се питаше каква част от нея бе надживяла ужасите на Мороуиндъл и каква част е била завинаги загубена. Искаше й се да има някой, когото да попита за това. Но повечето от онези, които би могла да попита, бяха мъртви, а останалите живи не бяха склонни да й отговорят. Налагаше се сама да си отговори на собствения си въпрос и се надяваше отговорът и да бъде истинен.

Падишар Крийл обърна изпитото си лице, взирайки се внимателно в нея, но тя не даде вид, че го забелязва. От изгрев слънце не бе разговаряла с никого измежду тях, дори и с Трис, обгърната в самотата си като в защитна броня. Най-сетне независимите бяха дошли и довели със себе си Топора и скалните Тролове — силите, за които се бе молила, но най-неочаквано бе престанала да се интересува от това. Тя не искаше Елфите да загинат, но убийствата я караха да се поболява. Вчерашната битка бе завършила с оттегляне, без да предвещава някакъв изход и днешната не обещаваше нищо по-различно. Войската на Федерацията бе престанала да бяга, бе се прегрупирала и ето че настъпваше наново. Те няма да престанат да настъпват, мислеше си тя. Разполагат с достатъчно хора за това. Присъединяването на независимите и Троловете увеличи шансовете на Елфите да оцелеят, но не даваше основание за надежда, че Федерацията може да бъде спряна. Можеха да получат подкрепления от градовете, южно от Тирс. Несекващ поток, ако е необходимо. Нашествието щеше да продължи, за да отблъсне Елфите към Западната земя и единственото, което оставаше още нерешено, бе колко дълго щеше да продължи това унищожение.

Тя се опита да преодолее мъката и отчаянието си, ядосана на себе си, че допуска подобна слабост. Една Кралица на Елфите не може да си позволи да се предава, сгълча се тя. Кралицата на Елфите винаги трябва да вярва.

Ах, нима имаше още в какво да вярва?

В това, че Пар и Кол Омсфорд са живи и притежават Меча на Шанара, отговори си тя убедено. В това, че Морган Лех тръгна да ги намери. В това, че Уокър Бо е върнал Паранор и Друидите. Че повелите на Аланон са изпълнени, че тайната на Шадуините е известна и че има надежда за тях. Тя имаше толкова източници на вяра и трябваше да черпи сили от тях.

Питаше се дали чичо й и братовчедите й черпеха сили от своята вяра. Питаше се дали им е останала някаква вяра. Помисли си какви загуби бе претърпяла и дали и те са страдали като нея. Питаше се най-сетне дали щяха да се заемат с повелите на Аланон, ако знаеха от самото начало цената, която щяха да платят, за да ги изпълнят. Едва ли.

Светлината се появи на изток, където слънцето се изкачи на устните на света — бледо сребристо сияние, което очерта Драконовия зъб и гористите склонове под него. Светлината се процеждаше надолу към долината и изгонваше сенките от мъглата, като ги отдели от нея и пейзажът стана определен и сигурен. Звукът на барабани и маршируващи стъпки се чу в далечината, все още слаб, но неотменно приближаващ. Падишар Крийл спореше с Барсимон Оридио. Не можеха да се споразумеят каква да бъде стратегията на обединената армия, когато започне атаката. И двамата бяха хора със силна воля и не се доверяваха един на друг. Топора слушаше без да каже нищо — безстрастен и безизразен. Трис се бе отдръпнал настрани. Водачът на независимите се противопоставяше на настояването на Бар той да поеме общото командване. Тя се бе разграничила веднъж от тях. Не й се искаше да го прави отново. Не й харесваше какво става, вече не. Стоеше и наблюдаваше и не помръдна, когато спорът стана още по-разгорещен. Трис погледна към нея, очаквайки тя да се намеси. На юг биенето на барабаните се усили.

И тогава най-неочаквано от храстите се появи Стреса, наежи шипове за да се отърси от праха и листата, и забърза към тях. Рен се обърна, забравила за всичко останало. Не можеше да има и съмнение, че нещо извънредно бе накарало Комбинираната котка да се появи.

— Кралице на Елфите — пресипнало и накъсано започна тя. — Довели са Смоци!

Рен усети как сърцето й престана да бие и гърлото й се сви.

— Нали всичките ги оставихме в блатото — едва успя да каже тя.

— Намерили са още! Ссстт! — Тя вдигна влажната си муцуна, тъмните й очи бяха разширени и сурови. — Изглежда от Трис. Пуух! И войници също, но важното са Смоците. Поне пет са. Дойдох веднага щом ги зърнах.

Тя махна на другите да приближат Падишар Крийл и Бар бяха престанали да спорят. Топора и Чандос стояха рамо до рамо — като издялани от камък. Трис веднага се озова до нея.

Смоци.

Ставаше вече по-светло и мъглата се разпиляваше, когато армията на Федерацията излезе с бойна стъпка от тъмнината и настъпи към Долината на Рен. Дивизиите от воини в черно-бели униформи се разпръснаха в началото на долината и се заизкачваха към обширните възвишения. Колоните бяха широки и се простираха надалеч. По фланговете яздеха кавалеристи и имаше дървени контрафорси на колела, зад които се прикриваха стрелците, с процепи, през които да стрелят. Имаха защитни ограждения и огнени катапулти и към всеки батальон бяха прикрепени и Преследвачи в черни наметала.

Но всички погледи бяха обърнати към самия център на армията. Там се намираха Смоците, с блестящи черни метални брони и криви окосмени крайници — нещо средно между механизми и зверове — напредваха срещу Елфите и техните съюзници, към хората, които бяха изпратени да унищожат.

Рен Елеседил ги гледаше безчувствена. Знаеше какво означава тяхната поява: с Елфите е свършено. Тяхната поява означава, че с всичко е свършено.

Тя бръкна в туниката си, за да извади Елфовите камъни и пристъпи напред за своята последна битка.

 

— Стани, Пар!

Кол викаше насреща му и го дърпаше за ръката, опитвайки се да го изправи на крака. Той покорно се надигна, все още поразен от случилото се, смаян от откровенията на Меча. Чу се шум надолу по стълбите, докато онези, които бяха дошли за него — Уокър, Дамсон, Кол, Морган и високата, чернокоса жена, чието лице му бе непознато — бързо го наобиколиха. Мърко разтревожено кръстосваше наоколо. Нещо пълзеше надолу по стълбите, но мракът не позволяваше да се види. Всички врати към подземието бяха заключени, освен онази, която водеше обратно през двора към стените, които извеждаха навън. Поне този път им беше отворен и в далечината се виждаше как утринната светлина поръбва хоризонта над Руните.

Забеляза, че и Уокър гледа нататък. Уокър, облечен целия в черно, брадясал и пребледнял, но изглеждащ някак си по-силен от когато и да било, изпълнен с огън, който гореше отвътре. Като Аланон, помисли си Пар. Както някога е изглеждал Аланон. Уокър погледна за миг през отвора, застана в нерешителност, докато останалите бяха наобиколили Пар, но обърнати към затворените врати и стълбището с насочени оръжия.

— Накъде? — прошепна чернокосото момиче.

Уокър се обърна и се присъедини към тях. Вече беше решил.

— Ние дойдохме да освободим Пар и онова, което е заключено в недрата на крепостта. Не сме си свършили работата.

Дамсон прегърна Пар и го притисна така, сякаш никога повече нямаше да го пусне. Пар отвърна на прегръдката й, утешавайки я, че всичко е наред, че вече е спасен, като се питаше дали това наистина е така. Питаше се какво всъщност се беше случило. Той отново владееше магията на песента-заклинание, но дори и сега не беше съвсем сигурен за какво може да я използва.

Достатъчно е, че не съм Шадуин. Поне зная това.

Кол бе застанал близо до Уокър.

— Залостената врата отсреща извежда по един коридор надолу до стълбището към подземията. Ще отидем ли там?

Уокър кимна.

— Бързо! Не се отдалечавайте един от друг.

Те се втурнаха през помещението и в същото време един черен силует се спусна надолу по стълбите и се хвърли срещу чернокосото момиче. Тя се отдръпна и избегна нападението, но създанието мигновено се обърна насреща й, червенооко, съскащо, с огнени нокти. Мърко се вкопчи в него преди то да удари, повали го в средата и го отхвърли встрани.

Уокър отвори залостената врата и те се спуснаха през нея, следвани от преследвачите си по стълбището. Коридорът бе тъмен, с високи сводове и те предпазливо се спуснаха през него, очите им шареха сред сенките. Мърко отново вървеше напред, котешките му очи бяха по-силни от техните и той ги водеше. Някъде от долу до гях достигна стържещ звук, после дълга въздишка, издишане. Крепостта на Шадуините се разтърси в отговор, сякаш бе кожата на нещо живо, която пулсираше с ударите на сърцето му. Какво ли има там, долуг — питаше се Пар. Това не бяха вълни, които се разбиват в скалите, както беше му казал Ример Дал — още една лъжа. Нещо друго. Нещо толкова важно, че Уокър бе готов да рискува всичко, само не и да го остави там долу. Дали той знаеше какво е? Дали Аланон му бе дал отговорите, които търсеха всички те?

Сега нямаше време да разбере. Силуети изпълниха целия коридор зад тях и Морган се обърна, за да забие в тях огнената струя на Меча на Лех. Те се разпиляха и изчезнаха, но само след миг отново бяха тук. Кол шепнеше нещо важно на Уокър, сочеше към коридора, който извеждаше надолу, но Уокър изглежда знаеше накъде да върви и дръпна Кол подире си като го държеше близо до себе си. Останалите го следваха един след друг, притискайки се до стените. От мрака пред тях изникваха силуети, но това бяха само сенките на онези, които ги преследваха отзад. Пар притисна Дамсон до себе си и продължи да бяга.

Стигнаха до една площадка, от която надолу се виеше стълбище към недрата на крепостта и гласът на онова, което бе заключено там, достигна до тях по-ясен и отчетлив. Това беше диханието на някакво огромно животно, хрипкаво вдишване и издишване, сякаш въздухът минаваше през гърло, пресъхнало и свито от липса на вода. Стърженето беше звук на движение, както свличането на камъни в лавина.

На стълбите долу се появиха силуети в черни наметала и Шадуинските огньове се насочиха към тях като остри червени копия. Уокър запрати взрив, който разби атаката и отвърна на удара. Други силуети се появиха от коридорите, пресичащи този, по който те вървяха. Шадуините бяха навсякъде, черни, безшумни и яростно нападащи. Морган се обърна да ги пази в тил, докато Уокър водеше напред, останалите вървяха приведени между тях. Те слизаха бързо надолу по стълбите, чувствайки как крепостта цялата се тресе пред онова, което става. Диханието на съществото долу се учести.

Изведнаж огньове избухнаха навсякъде около тях. Кол падна, замахна напосоки и Мечът на Шанара падна от ръката му. Без изобщо да се замисля, Пар се протегна към него и го вдигна. Мечът не го изгори отвътре, както бе станало в Шахтата. Нима всичко е било поради страх от самия себе си? Той се загледа в Меча, после се обърна да помогне на Дамсон, която помагаше на Кол да се изправи, и отново подаде Меча в ръцете на брат си. Мърко се спускаше надолу по стълбите към най-близкия нападател. Лъскавата му козина бе опърлена и димяща, но той скочи срещу Шадуина, сякаш раните му не го интересуваха. Уокър запрати бяла Друидска светлина в пелена, която ги обгърна като защитна стена, отблъсна назад Шадуините и разчисти пътя пред тях.

Тогава Пар видя Ример Дал. Главният преследвач се намираше под тях на тясното мостче над бездна, спускаща се от една площадка, покрай която минаваше стълбището. Той стоеше сам, хванал се за парапета на моста, на скулестото му лице се четеше ярост и той сякаш не можеше да повярва на очите си. Ръката му, облечена в ръкавицата, тлееше, сякаш в отклик на неговите чувства. Той погледна към Пар, който отвърна на погледа му и му се стори, че помежду им се установи взаимно признаване на станалото, но и още нещо.

В следващия миг Ример Дал изчезна и Пар продължи да се промъква сред настъпващите Шадуини. Магията му се бе съживила и той чувстваше как тя се надига в него. Помисли си, че сега щеше да му потрябва. Ще рискува да я използва, защото знаеше поне, че тя няма да го превърне в един от тях. Шадуините ги приближаваха в гръб. Морган се бе обърнал насреща им. Извика на другите да продължат. Тъмнокосото момиче остана с него, долепило се до рамото му, сякаш да го закриля, и двамата се заеха да отбраняват стълбището от настъпващите чудовища.

Уокър стигна до площадката и погледна надолу. Пар отиде до него, но бързо се отдръпна. Там долу имаше нещо огромно, което се надигаше и свиваше и пулсираше в светлина.

Една яростна черна фигура се блъсна в Мърко, когато той премина по стълбите надолу под площадката, и дивата котка падна и се изгуби от погледа. Уокър и останалите се втурнаха към нея, магията на Пар се съживи и заискря, разпали се в него, когато той я призова с вик. Спомни си страха си от онова, което би могла да направи, но сега този страх бе само спомен и той веднага го прогони. С лице към мостика и приведените над него Шадуини той се опита да отклонява техния огън, за да не позволи той да достигне до Дамсон и Кол. Кол беше отново ударен, но продължи да върви с усилие напред, като държеше Меча на Шанара пред себе си и все още пазеше Дамсон в сянката си.

Чуха, че Мърко нададе вой, онзи фучащ, яростен вой, който означаваше болка и страх. После той се озова с един подскок пред тях с черното създание, вкопчено в него. Уокър шеметно запрати Друидския огън насреща му, улучи черното създание по средата на тялото и го откъсна от гърба на Мърко. Дивата котка подскочи във въздуха, спусна се отново срещу нападателя си и изчезна от погледа им.

Дим се издигаше от стените и пода, където гореше магическият огън. Въздухът се изпълни с пепел. В недрата на Южното око бе черно като в нощ с изключение на онази твар долу. Тъмнината обгръщаше хората и Шадуините се стрелкаха насам-натам покрай тях, търсейки място, откъдето да нападнат. Дамсон бе улучена, обгорена и отхвърлена встрани толкова бързо, че Пар не можа да го предотврати. Тя се изправи, но падна отново. Кол мигновено се появи до нея, преметна я през рамо и забърза напред.

В този момент част от стълбището се срути и Уокър Бо изчезна, като се прекатури сред праха, камъните и пепелта. За миг Пар, Кол и почти изпадналата в безсъзнание Дамсон се оказаха сами върху срутващото се стълбище, загледани в бездната, където пулсираше светлината. Чуха как Мърко ръмжеше отдолу и видяха блясъка на Друидската магия.

— Какво правите там? Побързайте!

Морган Лех крещеше насреща им, внезапно изникнал от пушека и огъня над тях, стискайки в ръка потъмнелия и огнен Меч на Лех. Тъмнокосата жена бе все още с него, и тя също бе смазана, кръв се стичаше по лицето й. Те изникнаха сред пушилката и поведоха останалите към стръмнината. Пар се свлече надолу по откъртените камъни и се скри в тъмнината. Приземи се на крака и беше мигновено нападнат. Черните силуети го обкръжиха, но магията на песента-заклинание го спаси. Тя засия като броня около него, после избухна навън срещу нападателите му. Черните твари бяха отблъснати назад сред пушилката. Мърко префуча покрай него, замахвайки с лапи — сянка, която се появи и отново изчезна. Той чу шума от приближаването на останалите и само след секунди те бяха отново заедно.

Светлината отпред пулсираше и шумът от дишането й беше ужасяващ рев на безсилие и болка.

Те тръгнаха отново, като се оглеждаха в тъмното за Уокър и дивата котка. Шадуините постоянно ги нападаха, но Морган и Пар ги отблъскваха, като криеха Кол и жениге между тях. Дамсон започна отново да се съживява, но Кол продължаваше да я носи. Другата жена стъпваше напред сама, със стиснати зъби и огнен поглед. Преминаха през висок и тесен коридор, който се отваряше над тях към стълбището и изведнаж се озоваха в помещението със светлината.

То беше прилично на пещера и каменно, издълбано много отдавна от времето и елементите в земната кора — огромно помещение, от което излизаха тунели във всички посоки. В центъра му се намираше светлината. Светлината представляваше закръглена, пулсираща маса, цялата обвита с въжета от червен огън. Тя се издуваше и напрягаше, за да се освободи от въжетата, но не можеше. Изглеждаше като сраснала се с пода на пещерата, споена със скалата и сякаш изникнала от нейната сърцевина в мрака. Тя нямаше форма, нито самоличност, но нещо в нейното движение напомняше на Пар животно, уловено в капан. Шумът, напомнящ дишане, идваше от това движение и цялото помещение, което извеждаше нагоре към Южното око, изглежда бе свързано с това движение. То се разтърсваше и стените на крепостта също се разтърсваха с него. То въздишаше и пещерата и крепостта също въздишаха.

— Какво е това? — чу Пар Кол да прошепва до него.

Тогава видяха Уокър Бо. Той стоеше от другата страна на пещерата, влязъл в двубой с Ример Дал. Двата черни силуета се бяха вкопчили отчаяно един в друг. Ръката с ръкавицата на Ример Дал бе червена от Шадуинския огън, а ръката на Уокър бе обвита в Друидския бял огън. Камъкът под тях димеше нагорещен и въздухът наоколо им пулсираше. Очите на Ример Дал приличаха на капки кръв и едрото му скулесто лице бе изопнато от ярост.

От едната страна Мърко отчаяно се опитваше да стигне до Уокър. Шадуините го заобикаляха отвсякъде, за да го довършат.

Морган се спусна на помощ незабавно, извика бойния си вик, като замахна с тъмното си острие на талисмана и очерта огнена диря. Тъмнокосата жена го съпровождаше. Кол се отправи към окованата светлина, мислейки да се бори тук, но трябваше да се отклони, за да посрещне една атака на Шадуините, които скочиха от мостика. Той пусна Дамсон и Пар, който слезе зад него, я пое. Шадуините приближиха към Кол и го принудиха да отстъпи. Мечът на Шанара не представляваше заплаха за тях, а Кол не разполагаше с друга магия. Пар му извика да се отдръпне, но вместо това брат му се хвърли в мелето от разгърнати наметала. Пар бързо пусна Дамсон и хукна подир брат си. Кол се препъна и падна, опита се да се повдигне, но се свлече напълно. Шадуините го обкръжаваха отвсякъде. Пар извика яростно и насочи магията на песента-заклинание, която се заби в тях и ги отблъсна. Огън се насочваше към него отгоре и от всички страни, но той го прогонваше, скрит под магическата си броня.

Кол беше на ръце и колене, когато Пар стигна до него, окървавен и смазан. Той вдигна лице да види Пар, после пъхна Меча на Шанара в ръцете му.

— Продължавай! — каза той и се свлече.

Пар хвана Меча и се спусна напред, остра миризма на огън и пепел пареше ноздрите му. Да продължи — да, но какво да направи? Той забеляза, че Морган вече стоеше сам, чернокосото момиче също беше паднало. Не виждаше Уокър и Ример Дал. Усети, че силите му отслабват в резултат на продължителното използване на магията. Каквото и да направи, налагаше се да побърза. Той се спусна напред, приближи се до светлината и отново се запита какво представлява тя и какво се очаква от него да стори. Дали да я освободи? Може би с тази цел Уокър ги бе довел в Южното око? Ако светлината бе пленена от Шадуините, трябваше да я освободят. Но какво представляваше тази светлина? Той не беше сигурен в нищо. Той самият едва се беше освободил и собственото му объркване все още го държеше в оковите си.

Погледът му се спря върху Меча на Шанара, внезапно осъзнал, че го държи в ръцете си, че го бе взел от Кол. Защо ли беше направил това? Мечът не беше предназначен за него. Той беше предназначен за Кол. Той дори не умееше да го използва.

И точно в този момент най-неочаквано Ример Дал се изправи пред него, вълчата глава просветна в мрака, тъмната му роба се разкъса и падна. Качулката му бе отметната и червенобрадото му, грубо лице беше обляно в кръв. Той откъсна Пар от светлината като се изправи пред него. Ръката в ръкавицата пулсираше в пурпурен огън. Усмивката му представляваше ужасяваща гримаса.

— Дошъл си да разбереш какво държим скрито тук? — попита той с груб шепот.

— Махай се от пътя ми — заповяда Пар.

— Никога вече — каза другият и Пар изведнъж си даде сметка, че ръката му вече не беше в ръкавица, че ръката всъщност бе само огън, че под ръкавицата през цялото време е имало само огън. — Дадох ги всички шансове, момче.

Сега вече не се преструваше, че проявява приятелство или загриженост. В очите на Ример Дал проблясваше омраза и тялото му се бе свило от ярост.

— Ти ми принадлежиш! Винаги си ми принадлежал! Трябваше да ми се отдадеш, когато ти дадох възможност! Така щеше да бъде по-добре за теб!

Пар зяпна от изненада.

— Ти си мой! — бясно фучеше Ример Дал. — Още ли не си го разбрал? Ти си мой, Пар Омсфорд! Твоята магия ми принадлежи.

Той се спусна към него и Пар едва можа да извика и да призове песента-заклинание, за да го забави. А и тя не можа да стори нищо повече, освен да го забави. Главният преследвач премина през защитната стена, сякаш беше хартиена и стисна раменете на Пар с ръце като с метални скоби. Пар смътно си даде сметка, че през цялото време Ример Дал се е стремял тъкмо към това — към магията на песента-заклинание и към тялото на Пяр, което я владееше. Всички твърдения, че искал да му помогне, бяха параван, зад който се опитваше да скрие своята амбиция да я притежава. Както всички Шадуини, Ример Дал копнееше за магията на останалите, а малцина притежаваха магията на Пар.

Ример Дал го блъсна назад с цялата си тежест, наведе го и го принуди да падне на колене. Мечът на Шанара падна от безчувствените му пръсти. Той вдигна ръце да отблъсне другия, като призова магията в своя защита, но се чувстваше така, сякаш цялата му сила го е напуснала. Едва успяваше да диша, докато сянката на другия го обгръщаше. Ример Дал започна да излиза от тялото си и да влиза в тялото на Пар. Равнинеца видя как ще се случи това, почувства началото. Той виеше и се мъчеше да се освободи, но остана безсилен.

Само не това! — мислеше си той, обзет от ужас. — Това не бива да се случва!

Той се извиваше, риташе, дращеше другия, но Шадуинската същност на Ример Дал проникваше насила в него, нахлувайки под кожата му. В него проникваше мрак и хлад и той се изпълваше с чувство за себененавист. Знаеше, че на времето би могъл да не допусне това да се случи. На времето, когато магията бе излязла изпод контрола му, той, воден от страха и колебанията, щеше да намери достатъчно сили, за да отблъсне другия. Ример Дал е знаел това. Мислите на Главния преследвач се сблъскаха с неговите и той бе отблъснат от онова, което те му разкриваха. Няма ли някой да ми помогне! Той зърна някакво движение вляво и Морган Лех с вик се спусна напред. Но Ример Дал замахна с ръката в ръкавицата, като отпусна Пар за един кратък миг и Морган изчезна в проблясък на огнен пламък, след което пропадна в мрака. Ръката се върна и отново се вкопчи в Пар. Равнинеца беше потънал дълбоко в себе си, където магията му бе най-силна, събирайки я в желязно ядро. Но Ример Дал настъпваше неотклонно, насилствено, смазващо. Пар усети как и тази част от него се предава…

И тогава Главният преследвач отскочи внезапно назад и Шадуинската му същност се отскубна от Пар. Пар ахна, премигна и видя Уокър Бо да стиска със здравата си ръка Ример Дал за гърлото. Друидският огън бушуваше в нея. Той бе опърлен и одраскан и лицето му бе бяло като тебешир под черната брада и струйките кръв. Но Уокър Бо бе самата решителност, когато насочи цялата си магия срещу врага си. Ример Дал отскочи с рев, размахал ръкавицата. Шадуинската магия се разпиля на всички страни. Уокър му причиняваше нещо, което го държеше откъснат от тялото му, Шадуинската му същност оставаше извън него. Двете му части се стремяха отново да се съединят, но Уокър бе застанал между тях и блокираше пътя им.

Пар се отдръпна назад, после отново се изправи на крака. Уокър сви пръсти в юмрук и смачка нещо в Шадуина. Ример Дал виеше и се мяташе, източеното му тяло се хвърляше напред и трепереше от ярост. Шадуински огън бълваше надолу по пода и се врязваше в камъка. Други Шадуини се спуснаха на помощ, но Мърко се спусна между тях, като блъскаше и дереше.

— Използвай Меча! — извика Уокър Бо на Пар. — Освободи светлината!

Пар сграбчи оръжието и се спусна към светлината. Само след секунди я достигна, този път не бе спрян от никого, всички погледи бяха отправени към битката между Друида и Главния преследвач. Той приближи до тази огромна, пулсираща маса, окована с пурпурни вериги, хвана Меча с две ръце и го вдигна пряко срещу светлината.

После призова магията с цялата сила на волята си, молейки й се да се яви.

И тя се яви, издигна се плавно, леко, без да бъде отблъсната от магията на песента-заклинание, както по времето, когато страховете и колебанията му и хитростта на Ример Дал му бяха внушили, че е Шадуин. Тя бързо дойде — бял огън, който се разгърна в светлината пред него и отново се върна назад и погълна целия Пар. Пар отново видя истините на своя живот, истините за неговата магия, за Шанара и наследството на Шадуините и Елфските им предци. Той прие тези истини като живителен въздух и не се отдръпна от тях.

И тогава най-сетне видя истината за светлината пред него. Той видя онова, което Шадуините бяха направили, как бяха използвали магията, за да погубят Четирите земи. Видя смисъла, скрит зад сънищата на Аланон, и причината, поради която децата на Шанара бяха призовани край Рога на пъкъла. Видя онова, което трябваше да направи.

Той извика обратно магията на Меча и пусна оръжието на пода на пещерата. Зад него Ример Дал и Уокър продължаваха да се бият в схватка, която сякаш нямаше край. Главният преследвач надаваше крясъци — не от болка, а от ярост пред това, което Уокър се канеше да извърши. Шадуините приближаваха от всички страни, като се биеха, за да минат покрай Морган Лех, който отново се бе изправил на крака, и Мърко, който сякаш беше, неунищожим. Но бяха закъснели. Този миг принадлежеше на Пар и неговите приятели и съюзници, на всички, които бяха полагали усилия за него, на живите и мъртвите, на смелите.

Той призова магията на песента-заклинание още веднъж, извика я цялата, всичко, което пламтеше в него, което бе еволюирало от неговото наследено право в чудовището, което за малко не го унищожи. Той още веднъж я призова и я превърна в този яркосин огън, който за първи път се бе появил, когато се опитваше да избяга от Шахтата. В тази огнена струя, която в началото приличаше на парче небесносиня светкавица, която се бе спуснала от небето. Той я издигна над главата си и я запрати долу по пурпурните върви на магията, която бе оковала светлината, и ги разкъса завинаги.

Пар потрепера от силата на удара и от онова, което усилието му отне, като усети разкъсване, разцепване, изцеждане.

Светлината избухна в отговор, озари мрака на пещерата и оттам се издигна нагоре към Южното око. Тя прогони сенките и тъмата и превърна всичко черно в бяло. Тя викаше от радост, че е намерила свободата си и после потърси възмездие за онова, което й бе сторено.

Първо улови Ример Дал, изсмука живота на Главния преследвач, сякаш вдъхваше дим в дробовете му. Ример Дал бе силно разтърсен, падна, разпиля се на пепел и престана да съществува. Тогава светлината се спусна срещу останалите Шадуини, които вече отчаяно бягаха, и ги погълна един след друг. Най-сетне се издигна, за да погълне Южното око, пробягвайки нагоре по черните стени, в черния, подобен на обсидиан камък. Пар бе вдигнат на крака от Уокър, който се наведе да вдигне Меча на Шанара. Уокър подвикна на Морган и само след секунди те събраха и останалите, като им подвикваха и носеха онези, които не можеха да вървят. Мърко ги поведе към тунел в отсрещния край на помещението, като бягаше, за да избегне срутването.

Горе Южното око избухна към утринното небе като гейзер от огън и пепел.

 

Стреса първа усети трусовете и предупредително изсъска към Рен.

— Елфска кралице! Фюют! Усещаш ли? Хсст! Хсст! Земята трепери!

Рен стоеше малко по-встрани от Трис с Елфовите камъни в ръка и наблюдаваше настъпването на федеративната армия, очаквайки сблъсъка със Смоците. Те бяха стигнали до началото на долината на Рен — на не повече от стотина метра от челните редици на Елфите и техните съюзници. Битката, от която се страхуваше, всеки миг щеше да започне. Барсимон Оридио, Падишар Крийл, Чандос и Топора се бяха разпръснали към различните части, които командваха. Тайгър Тай бе отишъл при Летящите ездачи. Телохранителите бяха наобиколили кралицата от всички страни, но тя се чувстваше невероятно самотна.

Обърна се, когато чу думите на Комбинираната котка, а после и сама усети трусовете.

— Трис — прошепна тя.

Земята се разтърсваше все повече след всяка поредица от трусове, които минаваха през нея, сякаш някакъв звяр се бе разбудил от изгряващото слънце, от настъпващата светлина. Той се отърсваше от съня и неговият рев се издигаше над ударите на барабаните на Федерацията и стъпките на маршируващите войници.

Рен си пое дълбоко дъх озадачена.

Какво беше това?

В този момент огън и дим избухнаха далеч на югоизток и се издигнаха нагоре към слънчевата светлина като див пожар, а разтърсването надигна земната кора в отчаян тласък. Хората от противниковите армии спряха настъплението си едни срещу други и обърнаха очи да погледнат, като се взираха към хоризонта и надаваха викове. Огънят и димът се издигнаха като облак черна пепел и после изведнъж се появи огромен взрив от бяла светлина, който озари цялото небе, пулсиращ и жив. Той помете небето, пробяга през слънцето и се върна обратно, носейки се с вятъра и облаците.

Когато отново се изсипа над земята, трусовете се възобновиха, надигаха се и спадаха, изпълвайки въздуха с трясъци.

После светлината се понесе към долината, сноповете й пронизваха земната покривка и проникваха между ужасените хора. Рен ахна пред нейната яркост и почувства как Елфските камъни се забиват в плътта на дланта й и тя ги стискаше още по-здраво.

Светлината препускаше по всички страни, но не произволно както в началото й се бе сторило, а напълно целенасочено. Тя улови първо Смоците, разкъса ги и ги остави димящи, разбити и безжизнени. После настигна Преследвачите, обгърнати в смъртен саван, отне живота им и ги остави на купчини димяща пепел. Премина през федеративната армия и прочисти нейните редици от всички Шадуини, като по този начин лиши армията от нейната целеустременост и кураж и войниците, които бяха останали, се обърнаха и побягнаха, за да спасяват живота си, захвърлиха оръжията, изоставиха укрепленията и бойните машини, напуснати от всяка надежда, готови на всичко, само и само да останат живи. Всичко свърши за секунди — Смоците и Шадуините бяха унищожени, войниците от федеративната армия побягнаха и по поляните останаха само следите от битката. Всичко стана толкова бързо, че Елфите, независимите и скалните Тролове нямаха време да се опомнят. От смайване не можеха да направят нищо, освен да гледат ставащото и после бързо да огледат собствените си редици, за да се уверят, че светлината не ги е засегнала.

На хълма в средата на долината Рен Елеседил наблюдаваше ставащото и бавно въздъхна с облекчение в настъпилата тишина. Трис стоеше до нея със зяпнала уста. Стреса дишаше на хрипове до краката й. Тя преглътна, защото гърлото й бе пресъхнало и погледна към долината на Рен изумена, след като мина и последното чудо.

Навсякъде из пресъхналите и пусти равнини докъдето поглед стигаше, бяха разцъфнали диви цветя под светлината на слънцето.