Ан Райс
Вампирът Виторио (9)

ГЛАВА 9
АНГЕЛИТЕ, КОИТО ЧУХМЕ ГОРЕ НА НЕБЕТО

Валеше като из ведро. Не, дъждът бе спрял. Те все така не можеха да ме разберат. Бях заобиколен от тези мъже. Намирахме се в непосредствена близост до ателието на Фра Филипо. Познавах тази улица. Бях идвал тук с баща си преди година.

— Говори по-бавно. Кор… бръщолевене, което няма смисъл!

— Слушай — каза другият. — Искаме да ти помогнем. Кажи ми името на баща си. Кажи го бавно.

Те поклатиха глави. Мислех, че говоря съвсем смислено, чувах го, Лоренцо ди Раниари, защо те не го чуваха, а аз бях негов син, Виторио ди Раниари. Но усещах колко са подути устните ми. Знаех, че съм мръсен от дъжда.

— Вижте какво, заведете ме в ателието на Фра Филипо. Познавам хората там — рекох. Моят велик художник, моят страстен и изтерзан художник, неговите ученици щяха да ме познаят. Той нямаше да ме познае, а помощниците, които ме бяха видели да плача над творбите му в онзи ден. И тогава, тогава тези мъже щяха да ме заведат в дома на Козимо на Виа дел Ларго.

— Фий, фий? — казаха те, повтаряйки неумелите ми опити да проговоря. Отново се бях провалил.

Запътих се към ателието. Олюлях се и едва не паднах. Тези мъже бяха почтени. Тежките ми торби бяха преметнати през рамото ми, а мечът ми се удряше в мен и буквално ме караше да губя равновесие. Високите стени на Флоренция се спускаха върху ми. Едва не се ударих в камъните.

— Козимо! — извиках, колкото ми глас държи.

— Не можем да те заведем при Козимо просто така! Козимо няма да пожелае да те приеме.

— О, вие разбирате, чули сте ме.

Но сега мъжът наостри уши. Почтен търговец, измокрен до кости в тъмнозелените си одежди, и всичко това заради мен, без съмнение. Не исках да се крия на сушина. Нямаше смисъл. Бяха ме намерили да лежа под дъжда насред Пиаца дела Синьория. — Всичко се възстановява, прояснява се. Видях входа на ателието на Фра Филипо високо горе. Вдигаха кепенците. Отваряха го, след като бурята бе стихнала, а водата съхнеше по каменните улици. Хората излизаха навън.

— Онези мъже там — извиках. — Какво, какво казваш? Всички наоколо вдигаха рамене, но ме подкрепяха. Един старец ме хвана за лакътя.

— Да го заведем в „Сан Марко“, нека монасите се погрижат за него.

— Не, не, не, трябва да говоря с Козимо! — извиках. Те отново свиха рамене и поклатиха глави.

Внезапно спрях. Олюлях се и се подпрях, като грубо сграбчих рамото на по-младия мъж. Вгледах се в далечното ателие.

Тук улицата се превръщаше в тясна алея, която едва побираше преминаващите коне, без да бъдат наранени пешеходците, а каменните фасади почти закриваха тъмносивото небе отгоре. Прозорците бяха отворени и изглеждаше, че някоя жена горе би могла да протегне ръка и да докосне отсрещната къща. Но нека видим какво имаше точно пред ателието. Видях ги. Видях ги и двамата!

— Погледнете — казах отново. — Виждате ли ги? Мъжете не ги виждаха. Господи, двете фигури пред ателието бяха ярки, сякаш вътрешно озарени от зачервената си кожа и мантии с разхлабени препаски.

Стиснах торбите върху лявото си рамо и сложих ръка на меча си. Можех да стоя на краката си, но очите ми сигурно са били широко ококорени, докато се взирах като вцепенен във видяното от мен.

Двата ангела спореха. Ангелите, чиито крила помръдваха съвсем леко в унисон с техните думи и жестове, спореха на мястото, където бяха застанали — точно пред ателието.

Те стояха, нехаещи за всички хора, които минаваха покрай тях, без да ги виждат, и спореха помежду си — два русокоси ангела, два ангела, които познавах, познавах ги от картините на Фра Филипс, и чувах гласовете им.

Познах извитите къдри на единия, чиято глава бе увенчана с венец от малки, безупречно съчетани цветчета, широката му мантия бе пурпурна, а дрехата под нея носеше яркия, чист небесносин цвят, украсен със злато.

А другият, познах и него, познах голата му глава и меката къса коса, и златната му яка, и знаците върху мантията му, и широките декорирани панделки върху китките му. Но преди всичко познах лицата им, техните невинни, обагрени в розово лица, спокойните им, огромни и все пак тесни очи. Светлината се стопи, мрачна и предвещаваща буря, макар че слънцето грееше високо горе иззад сивото небе. Очите ми се насълзиха.

— Погледнете крилата им — прошепнах. Мъжете не виждаха.

— Познавам тези крила. Познавам и двамата, вижте, ангелът с руса коса и водопад от къдрици, покрили главата му, е от „Благовещение“, а крилата, крилата му наподобяват тези на пауна, ослепително сини. А другият — неговите крила са потопени в най-чистия златен прашец.

Ангелът с цветен венец разпалено ръкомахаше към другия. За един смъртен тези жестове и позата му щяха да са признак за гняв, но не ставаше дума за толкова разгорещени чувства. Ангелът просто искаше да бъде разбран.

Поех бавно напред, измъквайки се от услужливите си спътници, които не виждаха онова, което аз виждах!

Какво ли си мислеха, че гледам? Широко отвореното ателие, чираците, потънали в дълбоките сенки вътре, оскъдните бледи проблясъци на платната и дъските за рисуване, тази зейнала паст, зад която кипеше работа. Другият ангел мрачно поклати глава.

— Не съм съгласен — каза той с най-спокойния и напевен глас. — Не можем да стигнем толкова далече. Нима мислиш, че това не ме кара да плача?

— Кое? — извиках. — Кое те кара да плачеш?

Двата ангела се обърнаха. Втренчиха се в мен. Едновременно прибраха своите тъмни, пъстри и зрелищни крила плътно към телата си, сякаш с това се надяваха да станат невидими, но аз продължавах да ги виждам чудесно — и двамата бляскави, толкова светли, толкова познати. Очите им бяха силно учудени, докато се взираха в мен. Нима бяха учудени, че ме виждат?

— Гавраил! — извиках. Посочих с пръст: — Познавам те, познавам те от „Благовещение“. И двамата се казвате Гавраил, познавам картините, виждал съм ви, Гавраил и Гавраил, как е възможно?

— Той ни вижда — каза ангелът, който бе ръкомахал така разгорещено. Гласът му бе приглушен, но достигаше до ушите ми плавно и без усилия. — Той ни чува — продължи, а учудването върху лицето му нарасна и той изглеждаше преди всичко невинен и търпелив, и съвсем леко разтревожен.

— За Бога, какво говориш, момче? — попита старецът до мен. — Хайде, събери си ума. В торбите си носиш цяло състояние. Ръцете ти са отрупани с пръстени. Сега говори смислено. Ще те заведа при семейството ти само ако ми кажеш кое е.

Усмихнах се. Кимнах, но не свалях очи от двата стреснати и учудени ангела. Дрехите им изглеждаха ефирни, почти прозрачни, сякаш платът не бе естествена тъкан, както и нажежената им до бяло кожа не беше естествена. Цялата им конструкция беше много фина и изтъкана от светлина.

Въздушни създания, целеустремени, сътворени от невидима сила и от делата си — нима това бяха думите на Тома Аквински, които изплуваха в паметта ми, Summa Theologica, от която бях научил латински?

О, как чудно красиви бяха, и как безопасно откъснати от всичко наоколо, застанали неподвижно на улицата, притихнали и наивно ококорили очи, потънали в размисъл, докато се взираха в мен състрадателно и с интерес.

Единият от тях, онзи с венеца от цветя, който носеше небесносини одежди — същият, който така бе пленил сърцето ми, когато го видях в „Благовещение“ с моя баща, — този, в когото се бях влюбил, тръгна към мен.

Той ставаше по-голям, докато се приближаваше, по-висок, малко по-едър от обикновено създание, и така изпълнен с любов сред беззвучното шумолене на широките му и грациозно падащи дрехи, че изглеждаше още по-нематериален и твърд като статуя. Навярно бе по-съвършен израз на Божие творение, отколкото би могло да бъде нещо от плът и кръв. Той поклати глава и се усмихна.

— Не, защото ти самият си най-прекрасното от Божиите творения — каза с тих глас, който си проправи път през брътвежа около мене.

Вървеше като смъртен, стъпваше с чистите си боси крака по мокрите мръсни камъни на флорентинската улица, нехаещ за хората, които не можеха да го видят, докато стоеше вече толкова близо до мен. Разпери крилата си, а после отново ги прибра плътно, така че единствено аз видях високите им, покрити с пера кости над раменете му, които бяха приведени като на малко момче.

Лицето му бе ослепително чисто и поруменяло от всички сияйни цветове, които Фра Филипо бе използвал. Когато се усмихна, усетих как цялото ми тяло се разтрепери неудържимо от неподправена радост.

— Това ли е моята лудост, архангеле? — попитах. — Това ли е сбъднатото им проклятие, да виждам тази гледка, докато ломотя несвързано и си навличам презрението на образованите люде? — изсмях се силно.

Стреснах мъжете, които толкова се стараеха да ми помогнат. Бяха съвсем слисани.

— Какво? Кажи го отново?

Но в един нетраен миг ме връхлетя някакъв спомен, който озари едновременно душата, сърцето и ума ми, сякаш самото слънце бе изгряло над тъмна и безнадеждна килия.

— Ти беше този, когото видях на поляната, теб видях, докато тя пиеше кръвта ми. Той ме погледна в очите, този хладнокръвен, спокоен ангел, с безбройните кичури от безупречни руси къдрици и ведро лице с гладки бузи.

— Гавраил, архангелът — казах аз с благоговение. Очите ми се изпълниха със сълзи, а плачът ми се струваше като песен.

— Мое момче, мое клето, нещастно момче — каза старият търговец. — Пред теб не стои никакъв ангел. А сега внимавай, моля те.

— Те не ни виждат — каза ангелът просто. Благата му, спокойна усмивка се появи отново. Очите му отразяваха светлината, която се спускаше от просняващото се небе, докато той се взираше в мен, сякаш с всеки изминал миг погледът му проникваше все по-надълбоко.

— Зная — отвърнах. — Те не го знаят!

— Но аз не съм Гавраил, не бива да ме наричаш рака — каза той много мило и успокояващо. — Мъничкият ми, аз съвсем не съм архангел Гавраил. Аз съм Сетей и съм само един ангел-хранител. — Беше така търпелив с мен, така търпелив към плача ми и групата незрящи и разтревожени смъртни около нас. Той стоеше достатъчно близо до мен, за да мога да го докосна, но не се осмелих.

— Моят ангел-хранител? — попитах. — Вярно ли е това?

— Не — отвърна ангелът. — Аз не съм твоят ангел-хранител. Трябва сам да опиташ да го откриеш. Ти видя ангелите хранители на друг човек, макар да не знам как и защо.

— Недей да се молиш сега — каза старецът раздразнено. — Кажи ни кой си, момче. Преди малко каза някакво име, на баща ти, кажи ни го.

Другият ангел, който стоеше сякаш бе твърде шокиран, за да помръдне, внезапно наруши своята сдържаност и също пристъпи напред, като стъпваше с босите си крака също толкова тихо, сякаш грубите камъни, мокротата и мръсотията не можеха да му навредят по никакъв начин.

— Нима това е за добро, Сетей? — попита той. Но бледите му дъгоцветни очи ме гледаха със същото любящо внимание, със същия задълбочен и опрощаващ интерес.

— А ти, ти си на другата картина, познавам и теб и те обичам от все сърце — рекох.

— Синко, на кого говориш? — настойчиво попита по-младият мъж. — Кого обичаш от все сърце?

— О, вие ме чувате? — обърнах се към мъжа. — Разбирате ме.

— Да, а сега ми кажи името си.

— Виторио ди Раниари — рекох, — приятел и съюзник на Медичите, син на Аоренцо ди Раниари, от замъка Раниари в Северна Тоскана, но баща ми е мъртъв, както и целият ми род.

Двата ангела застанаха заедно точно пред мен, гледаха ме с допрени една до друга глави и сякаш смъртните, въпреки своята заслепеност, не можеха да ме скрият от техните погледи или да застанат помежду ни. Ех, ако имах достатъчно смелост. Толкова исках да ги докосна.

Крилата на този, който бе проговорил пръв, се разпериха и като че някакъв лек, блещукащ златен прашец се посипа от размърдалите се пера — тези потрепващи, искрящи пера, — но нищо не можеше да се мери с умисленото и учудено ангелско лице.

— Нека те заведат в „Сан Марко“ — каза ангелът на име Сетей, — позволи им да го направят. Тези мъже ти мислят доброто, а там ще те настанят в килия и монасите ще се грижат за теб. Не би могъл да попаднеш на по-добро място, защото този дом се намира под патронажа на Козимо, а знаеш, че Фра Джовани е изрисувал килията, в която ще отседнеш.

— Сетей, той знае всичко това — каза другият ангел.

— Така е, но аз му вдъхвам увереност — каза първият ангел и най-невинно сви рамене, като погледна учудено своя спътник. Изражението на лицата им можеше да бъде описано най-точно като потиснато учудване.

— Но ти — рекох, — Сетей, ако мога да се обръщам към теб по име, нима ще им позволиш да ме отведат от теб? Не можеш. Моля ви, не ме изоставяйте. Умолявам ви. Не ме изоставяйте.

— Трябва да те оставим — каза другият ангел. — Ние не сме твои хранители. Защо не можеш да видиш своите ангели?

— Почакай, аз знам името ти. Чувам го.

— Не — каза този не така сговорчив ангел, размахвайки пръст към мен, сякаш гълчеше дете.

Но нищо не можеше да ме спре.

— Знам твоето име. Чух го, докато спорехте и сега го чувам, когато погледна лицето ти. Рамиел, това е твоето име. А вие двамата сте хранители на Фра Филипо.

— Това е катастрофа — прошепна Рамиел с най-трогателното и нещастно изражение. — Как точно се случи?

Сетей просто поклати глава и отново се усмихна великодушно.

— Трябва да е за добро, сигурно е така. Трябва да тръгнем с него. Естествено, че ще го направим.

— Сега? Да тръгнем сега? — настоя Рамиел и отново, въпреки цялата му настойчивост, в гласа му нямаше гняв. Сякаш мислите им бяха пречистени от всички низки емоции, и разбира се, че беше така, несъмнено беше така.

Сетей се наведе близо до стареца, който естествено не можеше нито да го види, нито да го чуе, и каза в ухото му:

— Заведете момчето в „Сан Марко“; погрижете се да го настанят в хубава килия, за което той има предостатъчно пари, и да се грижат за него, докато оздравее. След това ме погледна.

— Ще дойдем с теб.

— Не можем да го направим — каза Рамиел. — Не можем да изоставим своя повереник; как бихме могли да сторим подобно нещо без разрешение?

— Така е писано. Това е разрешението. Знам, че е така — рече Сетей. — Не разбираш ли какво се случи? Той ни видя и ни чу и разбра името ти, а щеше да разбере и моето, ако не го бях казал. Клети Виторио, ние сме с теб.

Кимнах, готов почти да заплача при споменаването на името ми. Цялата улица бе станала сива, смълчана и незабележима на фона на техните големи, притихнали и поруменели фигури. Ефирните им леки дрехи помръдваха около тях, сякаш божествената тъкан бе подвластна на невидими въздушни потоци, които хората не усещаха.

— Това не са истинските ни имена! — обърна се Рамиел с укор към мен, но нежно, както би смъмрил малко дете. Сетей се усмихна.

— Но са достатъчно добри имена, с които да ни наричат, Виторио — каза той.

— Да, да го заведем в „Сан Марко“ — каза мъжът до мен. — Да вървим. Нека монасите се погрижат за всичко това. Мъжете ме поведоха към изхода на улицата.

— В „Сан Марко“ за теб ще се погрижат много добре — каза Рамиел, сякаш се сбогуваше с мен, но двата ангела се движеха близо до нас и само изоставаха малко.

— Не ме изоставяйте, и двамата, не бива! — казах им аз.

Те изглеждаха озадачени, а прекрасните им, надиплени ефирни одежди не бяха изцапани от дъжда, подгъвите им бяха чисти и светеха, сякаш не бяха се опирали в уличната настилка, а босите им крака изглеждаха толкова фини и нежни, докато ни следваха по петите.

— Добре — каза Сетей. — Не се тревожи толкова, Виторио. Идваме.

— Не можем просто така да оставим своя повереник заради друг човек, не можем да го направим — продължи да протестира Рамиел.

— Такава е Божията воля, нима можем да сторим нещо друго?

— Ами Мастема? Не трябва ли да попитаме Мастема? — рече Рамиел.

— Защо да го правим? Защо да тревожим Мастема? Той сигурно знае. И ето, че те отново спореха, вървейки зад нас, докато аз бях преведен набързо по улицата. Стоманеносивото небе проблесна, после побледня и стана синьо, когато стигнахме до един открит площад. Слънцето ме стъписа и от него ми приложа, а как жадувах за него, как копнеех да го видя, но го ми се отрази зле и ме шибна като камшик. Бяхме съвсем близо до „Сан Марко“. Скоро краката ми щяха да премалеят. Все се озъртах през рамо. Двете бляскави, окъпани в злато фигури ни следваха мълчаливо, а Сетей ми направи знак да продължа да вървя.

— Тук сме, с теб сме — каза той.

— Не съм сигурен в това, не съм! — каза Рамиел. — Филипо никога не е имал толкова неприятности, никога не е бил излаган на такова изкушение, на такъв позор.

— Точно заради това сега ни отзоваха, за да не се месим в онова, което трябва да се случи с Филипо. Знаем, че бяхме пред прага на големи неприятности заради стореното от него. О, Филипо, разбирам това, разбирам божествения замисъл.

— За какво говорят? — попитах мъжете. — Говорят нещо за Фра Филипо.

— И кой ли ще да е това, кой говори, ако смея да попитам? — каза старецът, клатейки глава, докато ме водеше нататък — младия луд с дрънчащия меч.

— Момчето ми, замълчи — каза другият мъж, който ме подпираше по-силно. — Сега те разбираме много добре, но ти звучиш по-безсмислено от всякога, докато разговаряш с хора, които никой не може да види или чуе.

— Фра Филипо, художникът, какво става с него? — настоях аз. — Има някакви неприятности.

— О, това е непоносимо — чу се гласът на ангел Рамиел зад мен. — Невероятно е, че се случва. И ако питаш мен, до когото никой не се е допитвал и няма да го направи, аз мисля, че ако Флоренция не беше във война с Венеция, Козимо де Медичи щеше да предпази своя художник от това.

— Но от какво да го предпази? — настоях аз. Погледнах стареца в очите.

— Синко, послушай ме — каза той. — Върви напред и престани да ме удряш с тоя меч. Ти си велик синьор, това е видно, а името Раниари отеква силно в ушите ми от далечните планини на Тоскана. И само златото върху дясната ти ръка тежи повече от зестрата на двете ми дъщери взети заедно, без да отваряме дума за скъпоценните камъни, но недей да крещиш в лицето ми.

— Съжалявам. Не беше нарочно. Просто ангелите не искат да кажат.

Другият мъж, който ме водеше толкова охотно и честно ми помагаше с дисагите, в които се намираше богатството ми, без дори да се опита да ми открадне нещо, заговори:

— Ако питаш за Фра Филипо, той отново е затънал в неприятности. Подложен е на мъчения. Изтезават го с дибата.

— Не, това е невъзможно, не и Филипо Липи! — спрях рязко и се развиках. — Кой би причинил подобно нещо на великия художник?

Обърнах се, а двата ангела внезапно закриха лицата си, толкова нежно, колкото някога Урсула закриваше своето, и заплакаха. Само че техните сълзи бяха невероятно прозрачни и чисти. Те просто ме гледаха. О, Урсула, внезапно си помислих с мъчителна болка, колко красиви са тези създания, и в кой ли гроб под Двора на рубинения граал спиш ти, та да не можеш да ги видиш, да не можеш да видиш как тихо и тайно се движат из улиците на града?

— Вярно е — каза Рамиел. — Всичко това е ужасна истина. Какви бяхме ние, що за хранители, щом Филипо се забърка в такива неприятности и е толкова свадлив и лъжлив, и защо се оказахме толкова безпомощни?

— Ние сме просто ангели — каза Сетей. — Рамиел, не е нужно да виним Филипо. Ние не сме обвинители, а хранители, и заради това момче, което толкова го обича, недей да говориш такива неща.

— Не могат да измъчват Фра Филипо Липи — проплаках аз. — Кого е излъгал?

— Сам си е виновен — рече старецът. — Този път се забърка в измама. Продаде една творба, а всички знаеха, че един от учениците му бе нарисувал по-голямата част от нея. Подложиха го на изтезания, но не го нараниха много.

— Не са го наранили много! Той е просто великолепен! — рекох. — Казваш ми, че са го измъчвали. Защо са го направили, как би могла да се оправдае подобна глупост, подобно оскърбление, това е оскърбление за Медичите.

— Замълчи, хлапе, той си призна — каза по-младият от двамата смъртни. — Всичко почти приключи. Забележителен монах е този Фра Филипо Липи, мен ако питаш. Ако не ходи по жени, се забърква в скандали.

Бяхме пристигнали в „Сан Марко“. Стояхме на площад „Сан Марко“, непосредствено пред портите на манастира, които бяха наравно с улицата, както при всички подобни сгради във Флоренция, сякаш Арно никога не излизаше от коритото си, а това се случваше често. А аз се радвах, о, колко се радвах да видя този пристан.

Но съзнанието ми се бунтуваше. Всички спомени за демони и ужасни убийства мигом бяха заличени от ужаса, че художникът, когото обичах най-много на този свят, е бил подложен на изтезания като най-обикновен престъпник.

— Понякога той така да се каже — каза Рамиел, — се държи като най-обикновен престъпник.

— Той ще се измъкне, ще плати глоба — каза старецът. Позвъни на звънеца на монасите. Потупа ме по гърба с дългата си, уморена и съсухрена ръка. — А сега престани да плачеш, дете, престани. Филипо е напаст, всички го знаят. Де да имаше малко от светостта на Фра Джовани у него, поне мъничко!

Фра Джовани. Естествено, под Фра Джовани те имаха предвид великия Фра Анджелико, художникът, който през идните столетия щеше да кара своите благоговеещи почитатели едва ли не да падат на колене пред картините му. А Фра Джовани работеше и живееше именно в този манастир — точно тук той рисуваше килиите на монасите по настояване на Козимо. Какво бих могъл да кажа?

— Да, да, Фра Джовани, но аз не го, не го обичам. — Естествено, че го обичах; уважавах него и прекрасните му творби, но не по същия начин, както обичах Филипо — художникът, когото бях зърнал само веднъж. Как да обясня тези странни неща?

Внезапен пристъп на гадене ме принуди да се превия одве. Отдръпнах се от любезните си помощници. Избълвах съдържанието на стомаха си на улицата — ужасен поток от нечистотии от демоните, които ме бяха хранили. Видях как покапа и се стече по улицата. Усетих ужасната му смрад и видях как се изля от мен в пукнатините на калдъръма — тази смесица от полусмляно вино и кръв.

Сякаш целият ужас на Двора на рубинения граал излезе наяве в този миг. Обзе ме безнадеждност и чух как демоните шепнат в ухото ми, слабоумен и презрян, и се усъмних във всичко видяно, във всичко, което бях и всичко онова, което се бе случило само преди мигове. Двамата с баща ми яздехме в някаква призрачна гора и разговаряхме за картините на Филипо, а аз бях студент и млад господар и целият свят беше в краката ми, а силната, приятна миризма на конете изпълваше ноздрите ми с мириса на гора.

Слабоумен и презрян. Луд, а можеше да бъдеш безсмъртен.

Когато се изправих отново, се облегнах върху оградата на манастира. Светлината на синьото небе беше достатъчно ярка, за да ме принуди да затворя очи, но аз се къпех в нейната топлина. Когато стомахът ми се успокои, постепенно се опитах да гледам неотклонно пред себе си, да се преборя с болката от светлината, да я обикна и да повярвам в нея.

Пред погледа ми се изправи лика на ангела Сетей, който стоеше точно насреща ми, само на стъпка от мен и се взираше в мен дълбоко разтревожен.

— Господи, ти си тук — прошепнах.

— Да — рече той. — Обещах ти.

— Няма да ме изоставиш, нали? — попитах.

— Не — отвърна той.

Над рамото му Рамиел втренчено се взираше в мен, сякаш за първи път ме оглеждаше, без да бърза и с всеотдайност. Неговата по-къса и разпиляна коса го правеше по-млад, макар че подобни различия не бяха от значение.

— Не, съвсем не — прошепна той и за първи път се усмихна.

— Прави, каквото ти кажат тези мили хора — каза Рамиел. — Нека те заведат вътре, а след това трябва да се наспиш добре и когато се събудиш, ние ще бъдем с теб.

— О, но това е ужасно, ужасна история — прошепнах. — Филипо никога не е рисувал такива ужаси.

— Ние не сме нарисувани — каза Сетей. — Заедно ще узнаем какво ни е предопределил Бог — ти, Рамиел и аз. Сега трябва да влезеш вътре. Монасите са тук. Поверяваме те на техните грижи, а щом се събудиш, ще бъдем до теб.

— Както в молитвата — прошепнах.

— О, да, наистина — рече Рамиел и вдигна ръка. Видях сянката на неговите пет пръста, а след това почувствах нежния им допир, когато затвори очите ми.