Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нови истории за вампирите
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vittorio the Vampire, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

 

A Ballantine Book

Published by The Ballantine Publishing Group

© 1999 by Anne O’Brien Rice

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 6
ДВОРЪТ НА РУБИНЕНИЯ ГРААЛ

Нищо не бе в състояние да изтръгне кинжала от ръката ми. Забивах го дълбоко в краката му, като предизвиках още бурни писъци от негова страна. Той ме повдигна, буквално ме подхвърли високо във въздуха и аз паднах зашеметен на покритата с роса земя.

Така успях да го зърна за първи път бегло, но настоятелно. Той бе озарен от мощен поток червена светлина — една фигура с качулка и загърната в мантия, облечена в рицарски одежди, с дълга старомодна туника и лъскава ризница. Рязко изви тялото си, а златистата му коса се спусна върху лицето, очевидно от болката, причинена от раните по гърба му, и не след дълго тежко стъпи върху ранения си крак.

Аз се претърколих два пъти, здраво стиснал кинжала, като отпуснах достатъчно меча си, за да мога да го измъкна от ножницата. Изправих се на крака преди той да успее да помръдне и размахах меча с една ръка, непохватно, но с все сила и чух как се заби от едната му страна, издавайки противния звук на разплискана течност. Кръвта, която рукна сред ярката светлина, бе ужасяваща и чудовищна. Той нададе най-мощния си вик. След това падна на колене.

— Помогнете ми, идиоти такива, той е дявол! — изпищя той. Качулката му се смъкна.

Огледах огромните укрепления, които се извисяваха от дясната ми страна, високите назъбени кули с развяващи се знамена под неустойчивия блясък на хиляди светлини, точно както ги бях видял отдалече от града. Това бе приказен замък със заострени покриви, безмилостно изпочупени сводести прозорци и високи парапети, изпълнени с тъмни фигури, които се движеха като сенки, докато наблюдаваха нашата борба.

По мократа трева забързано се носеше фигурата на Урсула, облечена в червена рокля и без мантия, а косата й бе сплетена в дълги плитки с червени панделки. Тя се втурна към мен.

— Не го наранявай, това е заповед — изпищя тя. — Не го докосвай.

Тя бе следвана от група мъже, до един облечени в същите старомодни рицарски туники, които стигаха до коленете им, и с тъмни, заострени стоманени шлемове. Всички те носеха бради, а кожата им беше мъртвешки бледа.

Моят съперник залитна напред по тревата, а от него бликаше кръв сякаш бе някакъв ужасен фонтан.

— Погледни какво ми стори, погледни! — извика той.

Пъхнах кинжала си в пояса, сграбчих меча с две ръце и замахнах към гърлото му, като в същото време нададох оглушителен рев, и видях как главата се претърколи няколко пъти надолу по хълма.

— О, сега си мъртъв, наистина мъртъв! — извиках. — Сатана и убиец, мъртъв си. Отиди да си вземеш главата. Постави я обратно!

Урсула ме обгърна с ръце, а гърдите й опираха плътно в гърба ми. Ръката й отново сграбчи моята и ме принуди да насоча острието на меча към земята.

— Не го докосвай — изпищя тя отново, а гласът й прозвуча заплашително. — Не се приближавай, заповядвам ти. Един от мъжете бе открил разрошената руса глава на врага ми и я вдигна от земята, докато останалите гледаха как тялото му се гърчи в спазми.

— О, не, твърде късно е — каза някой.

— Не, върни я на място, постави я на врата му — извика друг.

— Пусни ме, Урсула — казах. — Позволи ми да умра достойно, ще ми окажеш ли тази чест? — упорствах аз. — Освободи ме, нека умра, както аз избера, би ли го направила?

— Не — каза тя страстно в ухото ми. — Не бих. Бях напълно безпомощен срещу нейната сила, без значение колко меки бяха гърдите й или колко хладни и нежни бяха пръстите й. Тя имаше пълно надмощие върху мен.

— Вървете при Годрик — извика един от мъжете. Останалите двама бяха повдигнали гърчещия се ритащ обезглавен мъж.

— Заведете го при Годрик — каза онзи, който държеше главата. — Единствено Годрик може да се произнесе по този въпрос.

Урсула простена силно.

— Годрик! — Звукът наподобяваше воя на вятъра или на някой звяр, беше така пронизителен, така силен, че отекна в стените.

Високо горе, до широко отворената сводеста врата на цитаделата, с гръб към светлината, стоеше крехката фигура на възрастен мъж, чиито крайници бяха разкривени от старост.

— Доведете и двамата — извика той. — Урсула, замълчи, за да не изплашиш всички.

Направих бърз опит да се освободя. Тя заздрави хватката си. Зъбите й се впиха в шията ми.

— О, не, Урсула, нека видя какво ще се случи] — прошепнах. Но усещах как потъвам сред мрачните облаци, сякаш самият въздух се бе сгъстил и ме обгръщаше с аромати, звуци и чувствена сила.

О, да, обичам те, желая те — така беше и не мога да го отрека. Усещах как я прегръщам сред високите влажни треви на полето, а тя лежеше под мен, но това бяха сънища и нямаше диви червени цветя, а тя почти ме бе омаломощила и изтръгваше сърцето ми със своето силно сърце.

Опитах да я прокълна. Бяхме заобиколени от цветя и треви и тя каза: „Бягай“, но това бе невъзможно, защото не бе плод на истина, а на фантазия, в която тя смучеше от мен с устата си и ме обгръщаше с ръце и крака като змия. Френски замък. Сякаш ме бяха пренесли на север. Бях с отворени очи. Видях всички атрибути на френския двор. Дори приглушената спокойна музика, която чувах, ме накара да си припомня старомодните френски песни, които пеехме на вечеря в отдавна отминалото ми детство.

Събудих се, седнал по турски на един килим, отпуснах се тежко назад и дойдох на себе си, като разтривах врата си и отчаяно търсех оръжията, които ми бяха отнели до едно. Почти изгубих равновесие и се катурнах назад.

Музиката бе монотонна, еднообразна и оглушителна и кънтеше от някакво отдалечено място долу, изпълнявана с твърде много приглушен барабанен тътен и тънкия носов вой на рог. Нямаше никаква мелодия.

Вдигнах поглед. Да, стилът беше френски — високата, тясна и заострена арка, която водеше към един дълъг балкон навън, под който се носеше шумът от някакво голямо тържество. Луксозен френски стил, с вплетени в гоблените фигури на дами с техните високи конусовидни шапки и снежнобелите еднорози.

Малко отживяла античност, подобно на илюстрациите в молитвениците, където поетите седяха в двора и четяха на глас невероятно отегчителния „Роман за розата“[1] или басните за Кума Лиса.

Прозорецът бе покрит с драпирана завеса от син сатен, украсен с лилии. Около високата врата и онова, което виждах от рамката на прозореца, имаше стари, разпадащи се филиграни. Шкафовете бяха позлатени и изрисувани в упадъчния и тежък френски стил. Обърнах се. Там стояха двамата мъже, дългите им туники бяха опръскани с кръв, а ръкавите на ризниците им бяха груби и плътни. Бяха свалили острите си шлемове и се взираха в мен с ледените си бледи очи, две тържествени брадати фигури. Светлината проблясваше ослепително върху грубата им бяла кожа.

Там бе и Урсула, едно бижу в сребърен обков, спотаено сред сенките, приковало погледа си в мен. Роклята й с висока талия падаше леко и бе старомодна, подобно на техните дрехи, сякаш и тя идваше от някакво древно френско кралство. Снежнобелите й гърди бяха разголени почти до зърната под прекрасния, пищен малък корсаж от червеникаво-златисто кадифе на цветя.

На едно бюро върху кръстообразен стол седеше Старейшината. Възрастта му напълно съответстваше на стойката му, чиито очертания бях зърнал на светлината на замъка; и той беше блед като останалите, със същия мъртвешки бял тен, едновременно красив, и все пак ужасен и чудовищен.

В стаята имаше окачени на вериги турски фенери, а някъде дълбоко в тях блещукаха пламъци, чиято светлина бе болезнена за зашеметените ми очи. Из въздуха се носеше и аромат на рози и летни поляни — нещо несвойствено за топлината и горенето.

Главата на Старейшината бе плешива, грозна като изровена от земята луковица на ирис, която са обърнали нагоре, изтръгнали са корените й и са поставили в нея две искрящи сиви очи и дълга, тясна и сериозна уста, безропотна и безпристрастна.

— И така — обърна се той към мен с тих глас и повдигна вежда, но това почти не се забеляза, ако изключим дълбоката извита гънка в неговата безупречна бяла кожа. Бузите му представляваха дебели полегати гънки. — Разбираш, че си убил един от нас, нали?

— Надявам се — рекох. Изправих се на крака. Едва не загубих равновесие.

Урсула протегна ръка, след това отстъпи назад, сякаш се бе уловила да нарушава благоприличието.

Изправих се и я изгледах много свирепо, а след това и плешивия Старейшина, който ме погледна с невъзмутимо спокойствие.

— Би ли искал да видиш какво си сторил? — попита ме той.

— Защо да го правя? — отвърнах. Но все пак погледнах. Вляво от мен, върху голяма импровизирана маса от дъски лежеше мъртвият русокос крадец, който ме бе задигнал в големия си платнен чувал. О, дългът бе платен без остатък.

Той лежеше неподвижно, грозно свит, сякаш крайниците му се бяха сгромолясали един върху друг, а безкръвната му бяла глава, чиито клепачи стояха отворени над тъмните кървясали очи, беше опряна в грубо прерязания му врат. Каква прелест. Втренчих се в тънката скелетоподобна ръка на това същество, която висеше от ръба на масата — бяла, подобна на някаква спаружена морска твар, попаднала под безжалостното слънце върху пясъка до океана.

— О, прекрасно — казах. — Мъжът, който дръзна да ме отвлече и да ме доведе тук насила, е съвсем безжизнен, благодаря ви за тази гледка. — Погледнах Старейшината. — Честта повелява точно това. Дори не е нужно да обсъждаме здравия разум, нали? А кои други взехте от селището? Обезумелия старец, който късаше ризата си? Бебето, родило се твърде малко? Слабите, недъгавите, болните — каквото ви дадат, а вие какво им давате в замяна?

— О, замълчи, младежо — каза сериозният Старейшина. — Смелостта ти преминава пределите на честта или здравия разум, това е съвсем ясно.

— Не, не е. Вашите прегрешения спрямо мен налагат да се бия срещу вас до последен дъх, срещу теб и всички. — Извърнах се и погледнах отворената врата. От тази монотонна музика ми прилошаваше и имаше опасност да получа световъртеж заради всички удари и падания, които бях претърпял. — Какъв шум идва отдолу. Какво е това, някакъв дяволски двор?

Тримата мъже избухнаха в смях.

— Е, съвсем близо си до истината — каза един от брадатите войни с дълбок басов глас. — Ние сме Дворът на рубинения граал, това е точното ни название, само че предпочитаме да го произнесеш правилно на латински или френски, както ние го произнасяме.

— Дворът на рубинения граал! — рекох. — Пиявици, паразити и кръвопийци — ето какви сте. Какво представлява рубиненият граал? Кръв?

Помъчих се да си припомня как зъбите й пробождат гърлото ми, но без магията, която винаги ги съпътстваше. Ала тя се появи, заплашваше да ме погълне с блуждаещия, благоуханен спомен за горски поляни и нейните нежни гърди. Разтърсих цялото си тяло.

— Кръвопийци. Рубинен граал! Това ли правите с всички тях — онези, които отвличате? Пиете кръвта им?

Старейшината рязко извърна поглед към Урсула.

— За какво точно ме молиш, Урсула? — попита я той. — Как бих могъл да взема подобно решение?

— О, но Годрик, той е смел, прекрасен и силен — отвърна Урсула. — Годрик само ако кажеш да, никой няма да оспори това. Никой няма да задава въпроси. Моля те, умолявам те, Годрик. Някога молила ли съм те.

— За какво го молиш? — попитах аз, отмествайки поглед от нейното умоляващо и покрусено лице към Старейшината. — За живота ми? За това ли го молиш? Предпочитам да ме убиете.

Старецът го знаеше. Не беше нужно да му го казвам. Нямаше как да ме помилват при тези обстоятелства. Просто отново щях да се нахвърля срещу им, стараейки се да поваля още и още от тях.

Внезапно, сякаш бе много ядосан и нетърпелив, Старейшината се изправи с учудваща бързина и ме сграбчи за яката, когато мина покрай мен, шумолейки величествено и изящно с червените си одежди и ме повлече със себе си, сякаш бях просто перце, през арката до ръба на каменния парапет.

— Погледни нашия двор — каза той.

Залата беше необятна. Надвисналият балкон, върху който стояхме, я обточваше цялата, а долу нямаше и сантиметър гол камък, толкова богати бяха драпериите от злато и бургундско червено. На дългата маса под нас се бяха настанили цяла редица лордове и дами, до един облечени в задължителния виненочервен цвят, цветът на кръвта, не на виното, както бях предположил. Голата дървесина пред тях блестеше ослепително, без нито една чиния с храна или чаша вино, но всички те бяха доволни и се гледаха с развеселени очи, докато си бъбреха. Танцуващите по огромния под се движеха умело върху дебелите килими, сякаш харесваха меката материя под обутите си в пантофи нозе.

Толкова много танцуващи фигури се преплитаха в кръг, движейки се в унисон с пулсиращия ритъм на музиката, че телата им образуваха поредица от арабески. Костюмите им обхващаха различни национални стилове, от класическия френски до съвременния флорентински, и навсякъде се виждаха пъстри кръгчета от червена коприна или червени поля, покрити с цветя, също и някакви други десени, които много наподобяваха звезди или полумесеци, не виждах добре.

Това бе мрачна, но и примамлива картина — всички онези хора, облечени в този неизменен пищен цвят, който варираше между отблъскващата страховитост на кръвта и поразителния блясък на аленото.

Забелязах множество свещници и факли. Колко лесно би било човек да подпали техните гоблени. Запитах се дали те самите могат да горят, както някои други вещици и еретици. Чух как Урсула простена тихо.

— Виторио, бъди разумен — прошепна тя.

Щом чу шепота й, мъжът в центъра на масата долу — онзи, който бе заел почетния стол с много висока облегалка, на който баща ми би седнал у дома — ме погледна. Беше русокос, както и разрошеният мъж, когото бях убил, но неговите дълги коси се спускаха меки и пригладени върху широките му рамене. Лицето му имаше младежки вид, много по-младо от това на баща ми, но много по-старо от моето, и бе нечовешки бледо, както при всички останали, а изгарящите му сини очи бяха втренчени в мен. Той незабавно продължи да наблюдава танцуващите.

Цялата картина сякаш потрепваше от горещия трептящ пушек на пламъците и когато очите ми се насълзиха, аз осъзнах с учудване, че фигурите, вплетени в гоблена, не бяха притихналите дами и еднорози от малката спретната стая, откъдето бяхме дошли, а представляваха демони, танцуващи в Ада. И наистина, навсякъде под верандата, върху която стояхме, бяха издълбани много отблъскващи страховити фигури, при това по най-безмилостния и жесток начин, а под капителите на разклоняващите се колони, които подпираха тавана над главите ни, видях още демонични крилати същества, издълбани в камъка.

Злобни гримаси бяха изрисувани по стените зад мен на отсрещната страна. На един от гоблените долу, кръговете на Дантевия Ад се виеха един върху друг все по-високо и по-високо.

Вторачих се в блестящата гола маса. Виеше ми се свят. Разболявах се, щях да изгубя съзнание.

— Да те направя член на Двора, ето за какво ме моли тя — каза Старейшината и силно ме притисна към парапета, без да ме пуска и да ми позволява да се обърна. Гласът му бе муден и тих и не изразяваше никакво мнение по въпроса. — Тя иска да те приемем в нашия Двор като награда за това, че уби един от нас, това е нейната логика.

Погледът му беше замислен и хладен. Ръката, която държеше яката ми, не бе нито жестока, нито груба, а съвсем обикновена. В мен бушуваха недоизречени думи и клетви, когато внезапно осъзнах, че падам.

Вкопчен в хватката на Старейшината, аз бях паднал през парапета и след миг се озовах върху дебелите пластове килими долу, където ме изправиха на крака, докато танцуващите се отдръпваха от двете страни, за да ни сторят път.

Застанахме пред господаря в стола с висока облегалка и аз видях, че дървените фигури върху царския му престол естествено изобразяваха животни, подобни на котки и диаболични.

Навсякъде имаше черно дърво, лъснато дотам, че човек долавяше миризмата на маслото, която се смесваше чудно с аромата на всички лампи, а от факлите долиташе леко пращене.

Музикантите бяха замлъкнали. Дори не можех да ги видя. А после, когато успях, видях малкия оркестър, разположен доста нависоко в своя малък балкон или галерия и забелязах, че те също притежават онази бяла като порцелан кожа и смъртоносни котешки очи, докато се взираха в мен отгоре. Всички те бяха стройни мъже, скромно облечени и видимо неспокойни.

Вгледах се в господаря. Той нито помръдна, нито проговори. Беше представителен и величествен мъж, а гъстата му, пищна руса коса бе сресана назад и се спускаше, както бях забелязал и преди, в прилежно сресани кичури върху раменете.

И неговото облекло беше старомодно — огромна широка туника от кадифе, но не войнишка, а подобна на мантия, гарнирана с боядисана в тъмни нюанси кожа, за да подхожда на нейния ярък цвят. Под нея се подаваха красиви широки ръкави, които свободно се издуваха над лактите му, а след това се стесняваха около дългите тесни ръце и китките. На врата му висеше огромна верига с медальони, които представляваха старателно изработени златни кръгове, украсени с полиран камък — рубин, червен като дрехите му.

Едната му ръка, гола и слаба, стоеше свита на масата, съвсем непринудено. Не можех да видя другата. Взираше се в мен със сините си очи. Имаше нещо пуританско и академично в голата му ръка и в нейната изтънченост и чистота. Урсула премина забързано по дебелите застъпващи се килими, хванала полите с изящните си ръце.

— Флориан — каза тя, като се поклони дълбоко пред господаря зад масата. — Флориан, моля те за този човек, заради неговия характер и сила, да го допуснеш в Двора заради мен, заради моето сърце. Толкова е просто. Гласът й трепереше, но звучеше разумно.

— В Двора? В този Двор? — попитах аз. Почувствах как лицето ми пламва. Погледнах надясно, после наляво. Вгледах се в техните бели бузи и тъмни устни, които, уви, твърде често имаха цвета на пресни рани. Вгледах се в бледите и безцветни изражения, с които ме наблюдаваха. Дали очите им бяха изпълнени с демоничен огън, или просто всяка човешка частица бе изчезнала от лицата им?

Когато погледнах надолу, видях собствените си ръце, свити юмруци, толкова румени и човешки, и съвсем ненадейно, сякаш бе неизбежно да не я усетя, долових собствената си миризма, миризмата на пот и улична прах, която бе напоила дрехите ми, примесвайки се с всичко останало у мен, което бе просто човешко.

— Да, ти си апетитна хапка за нас — каза самият господар, говорейки откъм масата. — Така е, а залата е изпълнена с аромата ти. А е твърде рано да пируваме. Ние пируваме, когато камбаната удари дванадесет пъти, това е нашият неизменен обичай.

Гласът му беше красив — глас, притежаващ звънлива чистота и очарование, примесени с френския акцент, който може да бъде така привлекателен. Той се изразяваше с френска сдържаност и величие. Усмихна ми се, а усмивката му бе нежна като тази на Урсула, но не съжалителна и съвсем не жестока или саркастична.

Аз вече не виждах останалите лица от двете му страни. Знаех само, че са много и че част от тях са мъже, а останалите жени, които носеха бляскавите френски накити за глава от отминали епохи, а някъде с крайчеца на окото си ми се стори, че зърнах един мъж, облечен като шут.

— Урсула, въпрос като този — рече господарят, — изисква продължително обмисляне.

— Така ли! — извиках аз. — Искате да ме направите член на вашия Двор? Няма нужда да го обмисляте.

— О, недей така, момчето ми — каза господарят със своя нежен, успокояващ глас. — Ние тук не сме подвластни на смърт, тлен или болести. Ти се гърчиш на върха на въдицата, ти си обречена плячка от морските дълбини и дори не знаеш, че вече не се намираш сред живителната вода.

— Милорд, не желая да бъда част от вашия Двор — рекох. — Спестете си любезностите и съветите. — Огледах се наоколо. — Недейте да ми говорите за вашия пир.

Тези същества бяха потънали в отблъскваща тишина, със застинали погледи, които сами по себе си бяха крайно неестествени и страховити. През тялото ми премина вълна от отвращение. Или това беше паника — паника, на която нямаше да позволя да се зароди в мен, колкото и плътно и безнадеждно да бях заобиколен от тях, колкото и сам да бях срещу тях.

Фигурите на масата сякаш бяха направени от порцелан, толкова неподвижни бяха. Всъщност изглежда самият акт на това безупречно позиране бе неразривна част от тяхното внимание.

— О, ще ми се да имах поне едно разпятие — казах тихо, без дори да се замислям над думите си. — Това не би означавало нищо за нас — отвърна сухо господарят.

— О, много добре ми е известно. Тази жена тук влезе в моя параклис, за да отведе в плен моите брат и сестра! Не, кръстовете не означават нищо за вас. Но биха означавали нещо за мен в този момент. Кажете ми, има ли ангели около мен, които ме пазят? Вие винаги ли сте видими? Или понякога се сливате с нощта и изчезвате? А когато това се случи, виждате ли ангелите, които ме закрилят?

Господарят се усмихна.

Старейшината, който бе пуснал яката ми, за което му бях много благодарен, се засмя тихичко под мустак. Но никой от останалите не се засмя непринудено.

Погледнах Урсула. Колко любяща и отчаяна изглеждаше, колко дръзка и непоколебима бе, докато местеше погледа си от мен към този господар, когото наричаше Флориан. Но у нея нямаше нищо по-човешко, отколкото у останалите. Тя бе мъртвешко подобие на млада жена, неописуемо надарена и грациозна, но отдавна изгубила живота си, както и те. Този рубинен граал не беше какъв да е.

— Вслушайте се в думите му, сър, независимо от това какво казва — молеше тя. — От дълго време тези стени не са били огласяни от нов глас и то такъв, който да остане с нас, да бъде един от нас.

— Да, той почти вярва в своите ангели, а ти го намираш за невероятно умен — отвърна господарят с разбиране. — Млади Виторио, нека те уверя, че не виждам никакви ангели-хранители около теб. А ние винаги сме видими, както знаеш, защото си ни виждал и в най-добрата, и в най-лошата ни форма. Всъщност не, не съвсем в най-добрата, не и в отлична форма.

— О — рекох, — нямам търпение за това, милорд, защото съм така запленен от всички вас и начина, по който убивате. А да не говорим за това какво е причинила вашата поквара на града долу и как сте отнели душите на самите свещеници.

— Тихо, изпадаш в смъртоносна треска — каза той. — Ароматът ти изпълва ноздрите ми като кипнал чайник. Бих могъл да те погълна, дете, да те накълцам и да раздам пулсиращите ти органи из масата, за да бъдат изсмукани, докато кръвта е още много гореща, а очите ти примигват.

При тези думи помислих, че ще полудея. Припомних си мъртвите си брат и сестра. Припомних си зловещите и безнадеждни нежни изражения върху отрязаните им глави. Не можах да го понеса. Стиснах здраво очи. Потърсих някакъв друг образ, който да прогони този ужас. Извиках в паметта си гледката на ангел Гавраил на Фра Филипс Липи, коленичил пред Девата. Да, ангели, ангели, разперете крилата си около мен сега, о, Господи, изпрати ми своите ангели!

— Проклет да бъде твоят окаян Двор, сладкодумен демон! — извиках. — Как се настани на тази земя? Как стана? — Отворих очи, но видях само ангелите на Фра Филипо, които падаха един върху друг сред огромния безпорядък на запечатани в паметта ми творби, бляскави създания, изпълнени с топлия плътски дъх на земята, примесен с този на Рая. — Той отиде ли в Ада? — извиках по-силно. — Онзи, чиято глава отрязах? Гори ли там?

Ако е възможно тишината да приижда и да се отдръпва, точно това направи тя в тази огромна зала или дневна, и аз не чувах нищо, освен собственото си неспокойно дишане. Но господарят остана все така невъзмутим.

— Урсула — каза той. — Можем да обмислим това.

— Не! — извиках. — Никога! Да се присъединя към вас? Да стана един от вас?

Ръката на Старейшината ме държеше здраво със сключени около врата ми пръсти. Щях само да стана за смях, ако опитах да се освободя. Ако той подсилеше хватката си, щях да умра. А може би така беше най-добре. Но имах какво още да кажа:

— Никога няма да го направя, не. Какво? Как смеете да си мислите, че душата ми е толкова евтина, та да я получите само ако пожелаете!

— Душата ти? — попита господарят. — Каква толкова е душата ти, че да не желае да се носи с векове, вместо само няколко кратки години под неразгадаемите звезди? Каква е душата ти, че да не желае да търси истината вечно, вместо само по време на един нищожен, най-обикновен живот?

Съвсем бавно, сред приглушеното шумолене на дрехите си, той се изправи и за първи път разкри дългата си червена мантия, която се спусна на земята, образувайки огромно петно от кървавочервена сянка подире му. Наведе глава едва забележимо и лампите окъпаха косата му в пищна позлата, а сините му очи омекнаха. — Ние сме тук още преди теб и твоя род — каза той. Гласът му нито за миг не наруши благоприличието. Остана все така любезен и изискан. — Бяхме тук векове преди да се заселите във вашата планина. Бяхме тук, когато всички планини наоколо ни принадлежаха. Не друг, а вие сте нашествениците. — Той замълча и се изправи. — Вашата раса е тази, която идва все по-близо със своите ферми, села, крепости и замъци и нахлува в нашите земи, в горите, които ни принадлежат. Затова се налага да бъдем хитри, когато би трябвало да сме бързи, и видими, когато би трябвало да сме като библейския „крадец в нощта“.

— Защо убихте моя баща и семейството ми? — попитах настоятелно. Не можех да продължа да мълча — не ме интересуваше колко омайно е красноречието му, нито тихият му мъркащ говор или омагьосаното му лице.

— Твоят баща и неговият баща — отвърна той, — и господарят преди него отрязаха дърветата, които изпълваха имението ви. Така че аз трябваше да опазя гората на човеците от моята. А понякога се налагаше да сека нашироко с брадвата си, и аз го направих, и ето как стана. Баща ти би могъл да плати своята дан и да остане незасегнат. Можеше да положи тайна клетва, която не изискваше от него почти нищо.

— Едва ли вярвате, че той би ви предал нашите бебета, и защо, нима пиете тяхната кръв или ги принасяте в жертва на Сатаната пред някакъв олтар?

— Скоро ще разбереш — рече той, — защото мисля, че трябва да те принесем в жертва.

— Не, Флориан — изпъшка Урсула. — Умолявам те.

— Нека ви задам един въпрос, любезни господине — рекох, — тъй като справедливостта и историята са от голямо значение за вас. Ако това е Двор, истински Двор, защо нямам достъп до човешки защитник? Или до хора благородници? Или каквито и да било хора, които да ме защитават?

Въпросът изглежда го обезпокои. После той заговори.

— Ние сме Дворът, синко — рече. — Ти си никой и знаеш това. Щяхме да оставим баща ти жив, както оставихме елена да живее в гората, за да създава потомство със сърната. Това е всичко.

— Тук има ли някакви хора?

— Не и такива, които да ти помогнат — отвърна той просто.

— Няма ли човешка стража през деня? — попитах.

— Няма никаква дневна стража — каза той и за първи път се усмихна с известна гордост. — Нима мислиш, че ни е нужна? Мислиш, че нашият малък гълъбарник не е спокоен през деня? Мислиш, че тук ни трябва човешка стража?

— Несъмнено. А вие сте глупак, ако си мислите, че някога ще стана част от вашия Двор! Няма човешка стража, а непосредствено под вас се намира цяло селище, което знае какви сте и кои сте и че идвате нощем, а денем не можете?

Той се усмихна търпеливо.

— Те са паплач — рече тихо. — Губиш ми времето с хора, които не заслужават дори презрение.

— Хм, това грубо изказване не е справедливо. Мисля, че изпитваш към тях по-голяма любов от тази, по един или друг начин, милорд!

Старейшината се засмя.

— Може би към кръвта им — промърмори под нос. От друго кътче на залата се чу кратък неспокоен смях, който се загуби бързо, като парче от счупена вещ. Господарят отново заговори:

— Урсула, ще си помисля, но не…

— Недейте, защото няма да го направя! — рекох. — Даже да бях прокълнат, нямаше да стана един от вас.

— Дръж си езика — предупреди ме спокойно той.

— Глупаци сте, ако си мислите, че хората от града няма да въстанат и да завземат тази цитадела на дневна светлина и да открият скривалищата ви!

Из цялата огромна зала се понесе шум и някакво шушнене, но не и думи, поне не такива, които да чуя, сякаш тези бледолики чудовища общуваха помежду си с мисли или само с размяна на погледи, при което тежките им красиви одежди се местеха и помръдваха.

— Вцепенили сте се от глупост! — заявих аз. — Ставате достояние на целия свят през деня и си мислите, че този Двор на рубинения граал ще просъществува вечно?

— Ти ме обиждаш — каза господарят. Лек розов цвят обагри бузите му дивно и прекрасно. — Най-учтиво те моля да замълчиш.

— Обиждам ли ви? Милорд, позволете ми да ви дам един съвет. Вие сте безпомощни през деня, знам, че е така. Нападате нощем и само нощем. Всички следи и думи говорят за това. Помня как ордите ви напускаха дома на баща ми. Помня предупреждението: „Виж небето“. Милорд, вие сте живели твърде дълго в провинциалната си гора. Трябвало е да последвате примера на баща ми и да изпратите няколко ученици при философите и свещениците във Флоренция.

— Престани да ми се присмиваш — каза той умоляващо с все същата благовъзпитана сдържаност. — Предизвикваш гняв у мен, Виторио, а аз нямам къде да го побера.

— Дните ти са преброени, стар демоне — рекох. — Затова се забавлявай в своя архаичен замък, докато можеш.

Урсула нададе сподавен вик, но нищо не можеше да ме спре.

— Може да си откупил старото поколение идиоти, които в момента се подвизават из града — рекох, — но ако си мислиш, че световете на Флоренция, Венеция и Милано не се придвижват към теб много по-неудържимо, отколкото би могъл да ги спреш, значи бълнуваш. Не хора като баща ми са заплаха за теб, милорд. Ученият с неговите книги, университетските астролози и алхимици са тези, които ще те нападнат, съвременната ера, за която не знаеш нищо. Те ще те преследват като някакъв древен митичен звяр, ще те измъкнат от бърлогата ти под лъчите на слънцето и ще отсекат главите на всички вас.

— Убийте го! — каза един женски глас от наблюдаващото множество.

— Унищожете го незабавно — добави един мъж.

— Той не е подходящ за клетката! — изпищя още някой.

— Недостоен е да го държим в клетката и за миг или дори да го принесем в жертва. След това се отприщи цял хор, който настояваше за моята смърт.

— Не — извика Урсула и разпери ръце към господаря. — Флориан, умолявам те!

— Мъчения, мъчения, мъчения — започнаха да скандират те, в началото двама или трима, а след това повече.

— Милорд — каза Старейшината, но едва чувах гласа му, — той е просто едно момче. Да го поставим в клетката при останалите. След една-две нощи няма да помни името си. Ще стане хрисим и със загладен косъм като другите.

— Убийте го незабавно — извиси се един глас над останалите. А след това:

— Вижте му сметката — викаха други, а техните настоятелни искания бяха още по-оглушителни. Чу се пронизителен вик, който получи незабавна подкрепа:

— Разкъсайте го на парчета. Веднага. Направете го.

— Да, да, да! — Звукът наподобяваше тътена на бойни барабани.

Бележки

[1] Roman de la rose, поема от Гийом дьо Лори и Жан дьо Мьон, алегория на рицарската любов — Бел.пр.