Ан Райс
Вампирът Виторио (7)

ГЛАВА 7
КЛЕТКАТА

Годрик, Старейшината, извика силно за тишина, точно в мига, когато множество ледено-студени ръце здраво стиснаха моите.

И така, веднъж във Флоренция видях как тълпата разкъса един мъж. Намирах се прекалено близо до мястото, отколкото ми се щеше и едва не ме стъпкаха, докато хората като мен се мъчеха да избягат.

Така че вероятността подобни неща да се случат, за мене не бе илюзорна. Бях се примирил с това, както и с всяка друга форма на смърт, и мисля, че вярвах така силно в гнева си и в правотата си, както и в смъртта.

Но Годрик заповяда на кръвопийците да се отдръпнат и цялата бледолика компания се оттегли с изискана грациозност, която клонеше към някаква свенливост и сантименталност — главите им бяха приведени или извърнати на една страна, сякаш допреди миг не бяха част от тълпата.

Не свалях очи от господаря, по чието лице сега се четеше такава разпаленост, че то бе добило почти човешки вид — кръвта пулсираше в тънките му бузи, а устата му беше тъмна като спаружен кървав белег, въпреки приятната си форма. Тъмно златистата му коса изглеждаше почти кестенява, а сините му очи бяха изпълнени със загриженост.

— Настоявам да бъде затворен при останалите — каза Годрик, плешивият Старейшина.

Внезапно Урсула избухна в ридания, сякаш не можеше повече да се сдържа. Отместих поглед, за да я видя — беше навела глава и се мъчеше да покрие напълно лицето си с ръце, а през гънките на дългите й пръсти падаха капчици кръв, сякаш ронеше кървави сълзи.

— Не плачи — рекох, без дори да се замислям върху логиката на думите си. — Урсула, ти направи всичко по силите си. За мен е невъзможно.

Годрик се извърна и ме погледна, повдигнал едната си силно сбърчена вежда. Този път се намирах достатъчно близо, за да видя, че върху плешивата му бяла глава всъщност има някакви косми, оскъдни сиви вежди, дебели и грозни като стари отломки.

Урсула извади розова кърпичка от гънките на своята дълга френска рокля с висока талия — някаква бледорозова кърпа, по чиито краища бяха избродирани зелени листа и розови цветя. Тя избърса прекрасните си червени сълзи с нея и ме погледна така, сякаш бе съкрушена от копнеж.

— Положението ми е невъзможно — казах й. — Ти направи всичко по силите си, за да ме спасиш. Ако можех, щях да те прегърна, за да те избавя от болката. Но този звяр ме държи за заложник.

Последваха оскърбени ахкания и шепот от страна на компанията в тъмни одежди и аз си позволих да погледна с премрежен поглед слабите, изпити, призрачно-бели лица, разположени от двете страни на дългата маса около господаря. Зърнах някои от дамите, които до такава степен бяха възприели френския маниер със своите старомодни накити за глава и розово-червени украшения, че на главите им не се виждаше нито един косъм. Те притежаваха едновременно някаква френска абсурдност, но и деликатност, и разбира се, до една бяха демони. Плешивият Старейшина, Годрик, само се изсмя.

— Демони — рекох, — каква компания.

— Клетката, милорд — каза Годрик плешивият. — При останалите, а след това бих могъл да изложа пред вас предложенията си насаме; а с Урсула ще поговорим. Тя скърби прекомерно.

— Така е! — проплака тя. — Моля те, Флориан, дори и само заради това, че никога не съм молила за нещо подобно, и ти го знаеш.

— Да, Урсула — отвърна господарят с най-нежния глас, който досега бе излизал от устните му. — Зная го, мое най-прекрасно цвете. Но това момче е непокорно, а семейството му, когато от време на време имаше надмощие над онези от нас, които излизаха оттук да ловуват, унищожаваше тези клети представители на нашия род. Това се случи неведнъж.

— Прекрасно! — извиках аз. — Колко дръзко, колко невероятно, какъв подарък ми направихте.

Господарят бе учуден и ядосан.

Но Урсула се втурна напред с развяващи се поли от тъмно кадифе и се наведе през полираната маса, за да е близо до него. Виждах само косата й с нейните дълги и гъсти плитки, изящно завързани с панделки от червено кадифе, а формата на прекрасните й ръце, така съвършено тесни и в същото време закръглени, ме заплени против волята ми.

— В клетката, моля ви, милорд — умоляваше го тя, — и позволете да бъде мой поне за толкова нощи, колкото ще са нужни на сърцето ми да намери утеха. Нека тази вечер бъде допуснат до среднощната литургия и да стане част от чудото.

Аз не отвърнах на тези думи. Просто ги запаметих.

Двама от тази компания — гладко обръснати мъже в дворцово облекло, внезапно изникнаха до мен, изглежда, за да помогнат на Годрик да ме отведе.

Преди да успея да разбера какво ще ме сполети, на очите ми поставиха мека превръзка. Не можех да виждам.

— Не, позволете ми да виждам! — извиках.

— Много добре тогава, значи в клетката — чу се гласът на господаря и аз усетих как ме извеждат от стаята така бързо, сякаш моите придружители се движеха почти без краката им да опират в пода.

Музиката засвири отново с тайнствен пулсиращ ритъм, но аз бях безмилостно отведен далеч от нея. Само гласът на Урсула ме съпътстваше, докато ме носеха нагоре по стълбите, а от време на време краката ми грубо се удряха в стъпалата и пръстите на онези, които ме държаха, неволно ме нараняваха.

— Мълчи, Виторио, моля те, не се съпротивлявай, бъди моят безмълвен храбрец.

— А защо, любов моя? — попитах. — Защо се влюби в мен? Можеш ли да ме целунеш без острите си зъби?

— Да, да и да — прошепна тя в ухото ми. Повлякоха ме по някакъв коридор. Чувах оглушителен хор от примесени гласове, съвсем обикновена реч, усетих и вятъра, който духаше отвън и съвсем различна музика.

— Какво е това? Къде отиваме? — попитах. Чух как зад мен се затварят врати и след това свалиха превръзката от очите ми.

— Това е клетката, Виторио — каза тя, притискайки ръката си в моята, като опитваше да шепне в ухото ми. — Тук държим жертвите, докато ни потрябват.

Стояхме върху висока и пуста каменна площадка, а стълбите водеха надолу и завиваха към огромния двор, в който се извършваха толкова много дейности и от такъв необичаен характер, че в първия миг трудно успях да възприема всичко това.

Знаех едно — намирахме се високо зад стените на замъка. Самият двор бе заграден от четирите страни и щом погледнах нагоре, видях, че стените са облицовани с бял мрамор и навсякъде се виждаха тесните, заострени прозорци с двойни арки във френски стил. Небето над тях бе озарено от ярък трептящ пламък, който несъмнено идваше от безбройните блещукащи факли върху покривите и подпорите на замъка.

Всичко това не ме впечатли особено, като изключим факта, който показваше, че бягството е невъзможно, защото най-близките прозорци се намираха твърде високо, а мраморът бе прекалено гладък, за да може човек да се изкатери по него по какъвто и да било начин. Над главата ми бяха надвиснали множество миниатюрни балкончета, които също се намираха непосилно високо. Видях как бледите демони в червени одежди ме гледат от тези балкони, сякаш моето въвеждане долу бе някакво зрелище. Имаше няколко много просторни веранди, които също бяха заети от без дейни, злоради и безмилостни демони. Проклети да са всички, мислех си аз.

Онова, което ме изуми и очарова, бе невероятната смесица от човешки същества и жилища, които изпълваха двора пред очите ми.

Най-напред, той бе много по-ярко осветен от призрачния Двор, където току-що бях изправен на съд, така да се каже, и това бе един цял независим свят — правоъгълен двор, из който бяха засадени десетки маслинови и други цъфтящи дървета — портокали и лимони, а върху всички тях имаше окачени фенери.

Това бе един цял малък свят, пълен с хора, които изглеждаха пияни и объркани. Телата им, някои полуголи, други напълно и дори пищно облечени, се тътреха, препъваха или лежаха безцелно. Всички бяха мръсни, разчорлени и окаяни.

Навсякъде имаше коптори, подобни на старите сламени селски колиби, и открити дървени бараки, както и малки каменни ниши, оградени с решетки градини и безброй много лъкатушни пътеки.

Избуялата градина бе като омагьосан лабиринт в беззащитната нощ.

Овощните дървета растяха скупчени нагъсто, а след това се разреждаха и откриваха тревни площи, където хората просто лежаха и се взираха в звездите, сякаш дремеха, но с отворени очи.

Видях телени огради, обрасли с хиляди цъфнали лози, чието единствено предназначение изглежда бе да създадат някакво уединено кътче. Имаше и огромни кафези, пълни с угоени птици, да, птици, а около тях тук-там горяха огньове за готвене — с големи котли, къкрещи върху горещи въглища, от които се носеше ароматът на силни подправки. Котли! Да, пълни с гозби.

Видях четири демона да кръжат наоколо — може би имаше и още — с хилави крайници и бледи като своите господари, облечени в задължителните кървавочервени одежди, които обаче бяха безформени като дрипи — облеклото на селяните.

Двама наглеждаха един от котлите с врящ бульон, супа или каквото там беше, докато друг метеше с голяма стара метла, а още един небрежно носеше на ръце някакво малко, скимтящо човешко бебе, чиято глава болезнено се поклащаше върху крехкото му вратле.

Гледката бе по-гротескна и смущаваща от отблъскващия Двор долу, с неговите тържествени, смъртнобледи мними аристократи.

— Очите ми смъдят — рекох. — Усещам дима, който излиза от котлите. — Това бе пикантна и приятна смесица от аромати. Разпознах много от обилните подправки и миризмата на овнешко и говеждо, но имаше и други, по-екзотични аромати, които се смесваха с тях.

Навсякъде хората се намираха в това безнадеждно замаяно състояние. Деца, старици, прочутите недъгави хора, които никога не се мяркаха долу в града, хора с гърбици и с дребни деформирани тела, така и не достигнали нормални размери, както и огромни едри мъже, брадати и мургави, и момчета на моята възраст или по-големи — всички те се тътреха наоколо или лежаха, но бяха замаяни и обезумели, поглеждаха ни, примигваха с очи и се спираха, сякаш нашето присъствие им говореше нещо, но не можеха да разберат какво.

Олюлях се върху площадката и Урсула хвана ръката ми. Почувствах силен глад, когато тежките изпарения нахлуха в ноздрите ми. Глад — такъв глад, какъвто не бях изпитвал никога преди. Не, просто бях жаден за супата, сякаш не съществуваше храна, която да не е течна.

Внезапно двамата мършави и сдържани мъже, които продължаваха да стоят с нас — същите, които завързаха очите ми и ме довлякоха тук — се извърнаха и заслизаха по стълбите, а токовете им тропаха силно и отсечено върху камъните.

Няколко нетърпеливи викове долетяха от огромното, пъстро и разпиляно множество. Извърнаха се глави. Мудни тела се опитаха да се пробудят от празната вцепененост.

Двамата господари, с техните развяващи се ръкави и сковани гърбове, маршируваха рамо до рамо, сякаш бяха роднини, и доближиха първия от казаните, които се виждаха.

Видях как замаяните смъртни се събраха и се запрепъваха към облечените в червено господари. Що се отнася до самите тях, те тържествуваха сред загадъчна тайнственост.

— Какво правят? Какво смятат да правят? — Прилоша ми. Щях да се строполя. И все пак, колко ароматно ухаеше тази супа и колко много исках да я вкуся. — Урсула — казах. Но не знаех какви думи да изрека, за да продължа молбата си.

— Държа те, любов моя, това е клетката. Ето, виждаш ли?

Видях през мъгла как господарите минават под грапавите бодливи клони на цъфналите портокалови дръвчета, където все още висяха плодове, сякаш нито едно от тези подпухнали летаргични създания нямаше нужда от нещо толкова свежо и ярко като един портокал.

Господарите се настаниха от двете страни на първия котел и всеки от тях протегна напред дясната си ръка, след което преряза дясната си китка с нож, който държеше с лявата, и оставиха кръвта да се лее обилно в гозбата.

Слаб радостен вик долетя от тълпата, която кротко се трупаше около тях.

— О, ужас, това е кръвта, разбира се — прошепнах. Щях да падна, ако Урсула не ме държеше. — Гозбата е подправена с кръв.

Един от господарите извърна глава, сякаш димът и изпаренията го отвращаваха, но въпреки това остави кръвта си да се стича в сместа. След това се извъртя бързо, едва ли не сърдито, протегна се и сграбчи за ръката един от слабите, бледи демони с немощен вид, облечен в селски дрехи.

Той хвана клетото създание и го помъкна към котела. Слабият, дребничък демон молеше, стенейки да го освободят, но и двете му китки бяха прерязани и сега, въпреки че извърна мършавото си лице, кръвта му безмилостно се стичаше в супата.

— О, вие сте надминали и Данте с вашите кръгове на Ада, нали? — рекох. Но ме заболя от това, че й говорех с такъв тон. Тя ме подкрепяше с всички сили.

— Те са селяни, да, и мечтаят да бъдат господари, а ако се подчиняват, това би било възможно.

Сега си припомних, че войниците демони, които ме върнаха в замъка, бяха груби ловци. Колко добре бяха обмислили всичко, с изключение на едно — моята любима с крехки рамене, с нежни гъвкави ръце и сияйно, окъпано в сълзи лице, беше истинска дама, нали така?

— Виторио, отчаяно искам да не умираш.

— Така ли, любима? — рекох. Бях я обгърнал с ръце. Вече не можех да стоя без тази опора. Зрението ми отслабваше.

Но с глава, опряна на рамото й и отправил поглед към тълпата долу, аз виждах как хората бяха наобиколили котлите и потапяха чашите си в супата, топваха ги точно там, където бе паднала кръвта, а след това духаха в горещата течност, за да изстине, преди да отпият от нея.

Тих, ужасяващ смях отекна в стените. Мисля, че идваше от зрителите на горните балкони. Внезапно се изви червен вихър, сякаш се бе спуснало някакво огромно знаме.

Само че това бе една от дамите, която се спусна от далечните висини над главите ни и се приземи сред благоговеещите тълпи в клетката.

Те се кланяха и я приветстваха, сториха й път и силно ахнаха от страхопочитание, когато и тя приближи до котела и с оглушителен бурен смях сряза китката си и остави кръвта си да се влее в него.

— Да, мили мои, мои малки пиленца — заяви тя. Вдигна поглед към нас.

— Слез долу, Урсула, смили се над нашия малък изгладнял свят. Бъди щедра тази нощ. Макар това да не е нощта, в която трябва да даваш, дай в чест на нашето ново завоевание.

Урсула изглеждаше смутена от всичко това и нежно ме хвана с дългите си пръсти. Вгледах се в очите й.

— Аз съм пиян, пиян само от аромата.

— Сега моята кръв е само за теб — прошепна тя.

— Тогава ми я дай, жадувам за нея, отслабнал съм до смърт — рекох. — О, Господи, ти ми причини това. Не, не, аз сам го направих.

— Шшш, любими мой, сладък мой — рече тя. Ръката й обви кръста ми и тя постави нежните си устни непосредствено под ухото ми, като смучеше плътта, сякаш искаше да направи гънка на шията ми, да я затопли с език, и тогава да я прободе със зъби. Чувствах се опустошен и потънал в тази фантазия, протегнах двете си ръце към тялото й, докато тичахме заедно из поляната, която бе само наша и където никога нямаше да пристъпят останалите. — О, невинна любов — промълви тя, макар да продължаваше да пие от мене, — о, невинна, невинна любов.

После някакъв неочакван, смразяващо горещ огън нахлу в раната на врата ми и аз го усетих като крехък паразит с дълги пипала, който веднъж влязъл в тялото ми, можеше да достигне до най-интимните ми кътчета.

Поляната се ширна около нас, необятна и хладна, и изцяло отдадена на цъфтящите лилии. Тя беше ли с мен? До мен? В един бляскав миг аз сякаш стоях сам и я чух да вика някъде зад мен.

Исках, в този възторжен сън, в този пулсиращ разхлаждащ сън за синьо небе и крехки прекършени стъбълца, да се обърна и да отида при нея. Но с крайчеца на окото си съзрях нещо така прекрасно и великолепно, че сърцето ми спря.

— Да, погледни, виждаш ли?

Главата ми се отпусна назад. Сънят бе изчезнал. Високите, бели мраморни стени на замъка-затвор се издигаха над наранените ми очи. Тя ме държеше и се взираше в мен, смутена, а по устните и имаше кръв.

Вдигна ме на ръце. Бях безпомощен като дете. Понесе ме по стълбите и не можех да сторя нищо, за да размърдам ръцете и краката си.

Сякаш целият свят над главите ни се състоеше от дребни фигурки, наредени по балкони и парапети, те се смееха и сочеха с дребните си протегнати ръце, толкова тъмни на фона на факлите, които ги заобикаляха. Кървавочервено, почувствай го.

— Но какво беше това, видя ли го на поляната? — попитах я.

— Не! — извика тя. Изглеждаше много уплашена. Лежах върху купа сено, в импровизирано легло, а клетите недохранени селски момчета-демони ме гледаха глупаво с кръвясали очи, а тя, тя плачеше, отново покрила с ръце лицето си.

— Не мога да го оставя тук — каза.

Беше много, много далече. Чух някакви хора да викат. Нима имаше бунт сред упоените и прокълнатите? Чух хора да плачат.

— Но ще го направиш, ала първо ела до котела и дай кръвта си. Кой изрече тези думи? Не знаех.

— Време е за литургията.

— Няма да го вземете тази нощ.

— Защо плачат? — попитах. — Чуй, Урсула, те всички започнаха да плачат.

Едно от мършавите момчета ме гледаше право в очите. Беше сложил едната си ръка на тила ми, а с другата поднасяше чаша топла супа към устата ми. Не исках да се разлее по брадата ми. Не спирах да пия. Тя изпълни устата ми.

— Не тази нощ — чу се гласът на Урсула. Тя целуваше челото ми, шията ми. Някой я откъсна от мен. Усетих как ръката й здраво се вкопчи в моята, а после някой я отскубна.

— Хайде, Урсула, остави го.

— Спи, любими — проплака тя в ухото ми. Усетих лекия допир на дрехите й. — Заспивай, Виторио.

Чашата изхвърча встрани. Напълно опиянен, гледах глупаво как съдържанието й се изля и потъна в натрупаното сено. Тя коленичи пред мен с отворена уста — нежна, червена и чувствена.

Сграбчи лицето ми с хладните си ръце. Кръвта се изливаше от устата й и нахлуваше в моята.

— О, любов моя — рекох. Исках да видя поляната. Тя не се появяваше. — Нека видя поляната! Нека я видя!

Но нямаше никаква поляна, само разтърсващата гледка на лицето й, а след това гаснеща светлина, стягаща прегръдка от мрак и звук. Вече не можех да се боря. Не можех да говоря. Не можех да помня. Но някой бе изрекъл тези думи.

А и плачът. Беше толкова тъжен. Какъв плач, какво горестно, безпомощно ридаене. Когато отново отворих очи, беше сутрин. Слънцето ме ослепи болезнено, а главата ме болеше нетърпимо.

Върху мен имаше някакъв човек, който се опитваше да свали дрехите ми. Пиян глупак. Преобърнах се, замаян и болен — бях толкова зле, че щях да повърна, — и го отблъснах, а после го зашеметих със силен удар.

Опитах се да стана, но не можах. Гаденето бе непоносимо. Навсякъде около мен спяха хора. Очите ме боляха от слънцето. То изгаряше кожата ми. Сгуших се в сеното. Горещината сипеше жар върху главата ми и когато прекарах пръсти през косата си, усетих, че е гореща. Болката в главата ми пулсираше в ушите ми.

— Влез в заслона — каза един глас. Беше една старица, която ми помаха изпод един сламен покрив. — Влез на хлад.

— Проклети да сте всички — рекох. Заспах. Унесох се. Дойдох на себе си по някое време в късния следобед.

Открих, че съм коленичил до един от котлите. Пиех отчаяно и немарливо от една паница със супа. Беше ми я дала старицата.

— Демоните — рекох. — Заспали са. Можем, можем — но след това проумях колко е безполезно. Дощя ми се да захвърля чашата, но изпих горещата супа.

— Това не е просто кръв, а вино, хубаво вино — рече старицата. — Изпий го, момчето ми, и няма да чувстваш болка. Скоро ще те убият. Не е толкова ужасно.

Когато отново се стъмни, го разбрах. Претърколих се. Успях да отворя широко очите си и те не ме боляха, както през деня.

Разбрах, че съм пропуснал целия път на слънцето заради този упойващ, глупав и гибелен унес. Бях се поддал на техните планове. Бях се оказал безпомощен, когато трябваше да опитам да подтикна към бунт тези безполезни същества наоколо. Милостиви Боже, как можах да допусна това да се случи! О, мъката, тази смътна далечна мъка. И сладостта на съня.

— Събуди се, момче. Глас на демон.

— Нужен си им тази нощ.

— О, на кого съм нужен и за какво? — попитах. Погледнах нагоре. Факлите бяха запалени. Всичко бе окъпано в блещукаща светлина, а над главата ми долиташе нежното шумолене на зелени листа — острият, сладък аромат на портокаловите дръвчета. Светът бе изтъкан от игривите пламъчета високо горе и омайните плетеници на черните листа. Светът бе изпълнен с жажда и глад. Гозбата къкреше на огъня и миризмата й заличаваше всичко останало. Отворих уста, за да я погълна, макар да не бе близо до мен.

— Аз ще ти я дам — каза гласът на демона. — Но се изправи. Трябва да те почистя. Трябва да изглеждаш добре за довечера.

— Защо? — рекох. — Всички са мъртви.

— Кои?

— Семейството ми.

— Тук няма семейство. Това е Дворът на рубинения граал. Ти си собственост на господаря на Двора. Сега ела, трябва да те подготвя.

— За какво ме подготвяш?

— За литургията, трябва да отидеш, ставай — каза демонът. Той се бе надвесил уморено над мен, подпрян на метлата си, а лъскавата му коса се спускаше в странен безпорядък около лицето му. — Ставай, момче. Те ще те търсят. Почти полунощ е.

— Не, не, не в полунощ, не! — извиках. — Не!

— Не се страхувай — каза той студено и уморено. — Безполезно е.

— Но ти не разбираш, става дума за изгубеното време, изгубения разум, изгубените часове, в които сърцето ми е туптяло, а мозъкът ми е спял! Не ме е страх, нещастен демон!

Той ме притисна плътно към сеното. Изми лицето ми.

— Хайде, хайде, ти си голям красавец. Винаги незабавно принасят в жертва такива като теб. Ти си твърде силен, с твърде изящно лице и тяло. Виж се само а и лейди Урсула бленува за теб и плаче. Отведоха я.

— О, но аз също бленувах — рекох. Нима разговарях с този чудовищен слуга така, сякаш двамата сме приятели? Къде беше огромната, прелестна плетеница на моите сънища, необятното и сияйно величие?

— Можеш да говориш с мен, защо не? — рече той. — Ще умреш в екстаз, мой невръстен господарю — продължи. — И ще видиш цялата църква окъпана в светлина, и литургията. Ти ще бъдеш принесен в жертва.

— Не, аз сънувах поляната — рекох. — Видях нещо в нея. Не, това не бе Урсула. — Говорех на себе си, на собствения си омагьосан мозък, говорех на разума си, за да го накарам да ме чуе. — Видях някого на поляната, някой толкова, не мога…

— Правиш нещата прекалено болезнени — каза демонът успокояващо. — Ето, закопчах всичките ти копчета и катарами. Какъв ли прекрасен господар трябва да си бил.

Трябва да си бил, трябва да си бил, трябва да си бил.

— Чу ли това? — попита той.

— Не чувам нищо.

— Часовникът е, остават петнайсет минути до кръглия час. Почти е време за литургията. Не обръщай внимание на шума. Това са останалите, които ще принесат в жертва. Не позволявай да те обезкуражат. Просто най-обикновен плач.