Ан Райс
Вампирът Виторио (3)

ГЛАВА 3
В КОЯТО УЖАСЪТ НИ ВРЪХЛИТА

Началото на края настъпи следващата пролет. Шестнайсетият ми рожден ден бе отминал, — а тази година той се случи във вторника преди Великите пости, когато ние заедно с всички селяни чествахме Карнавала. Този път го празнувахме доста рано, затова беше малко студено, но весело.

Точно в нощта преди първия ден на постите сънувах онзи ужасен сън, в който видях как държа отрязаните глави на моите брат и сестра. Събудих се плувнал в пот и потресен от този кошмар. Записах го в дневника си със сънища. А по-късно просто го забравих. Това често ми се случваше, макар че този наистина беше най-ужасният кошмар, който някога бях сънувал. Ала когато понякога споделях кошмарите си с майка ми, баща ми или някого другиго, те винаги казваха:

— Виторио, сам си си виновен, задето четеш такива книги. Ти си навличаш подобни сънища.

И така, отново казвам, че сънят бе забравен.

До настъпването на Великден околността потъна в пищни цветя, а първите поличби за предстоящия ужас, макар да не ги разпознах, бяха, че махалите в подножието на нашата планина съвсем ненадейно се обезлюдиха.

Баща ми, аз, двама ловци, един пазач на дивеч и един войник отидохме да се уверим с очите си, че селяните по тези места са си заминали, при това още преди време, и са отвели със себе си добитъка.

Беше зловещо да гледаш тези опустели селища, колкото и малки и незначителни да бяха.

Потеглихме с конете обратно нагоре по планината, сред падащия топъл и мек здрач, но всички останали села, покрай които минахме, бяха със заковани с дъски прозорци, а през пукнатините в кепенците едва се процеждаше тънък лъч светлина, или пък тънка струя червеникав дим се виеше от някой комин.

Старият служител на баща ми естествено започна гневно да обяснява, че васалите трябва да бъдат открити, набити и принудени да обработват земята.

Баща ми, великодушен както винаги и напълно спокоен, седна зад бюрото си сред светлината на свещите, опря лакти и каза, че всички те са били свободни хора и нищо не ги обвързвало с него, ако не желаели да живеят в неговата планина. Така бил устроен съвременният свят, само че искал да знае какво се случва по нашите земи.

Съвсем ненадейно той забеляза, че стоя и го наблюдавам, сякаш ме виждаше за първи път. Тогава прекрати съвещанието и освободи всички. Не обърнах особено внимание на това. Но през следващите дни някои от селяните от по-ниските склонове дойдоха да живеят зад нашите стени. В кабинета на баща ми се провеждаха съвещания. Чувах как спорят зад затворените врати, а веднъж по време на вечеря всички седяха прекалено унили, което беше нетипично за нашето семейство. Накрая баща ми стана от своя масивен стол — господарят както винаги седеше на централно място на масата — и заяви, сякаш бе жертва на мълчалив укор:

— Няма да преследвам някакви старици, защото са забивали карфици във восъчни кукли, горили са тамян и са изричали някакви глупави заклинания без всякакъв смисъл. Тези стари вещици винаги са живели в нашата планина.

Майка ми изглеждаше сериозно разтревожена, а след това събра всички ни — аз се дърпах най-много — и ни отведе: Бартола, Матео и мен, като ни каза да си легнем рано.

— Недей да четеш до късно, Виторио! — каза тя.

— Но какво искаше да каже татко? — попита Бартола.

— О, говореше за старите селски вещици — казах аз. Използвах италианската дума strega. — От време на време някоя от тях отива твърде далече, тогава избухва скандал, но най-често става въпрос за магии, които лекуват треска и други подобни неща.

Помислих, че майка ми ще ме накара да замълча, но тя стоеше на тесните каменни стълби на кулата и ме гледаше с видимо облекчение на лицето, после каза:

— Да, да, Виторио, много си прав. Във Флоренция хората се присмиват на тези старици. Ти самият познаваш Гатена. Всъщност тя никога не е правила нещо повече от това да продава любовни еликсири на девойките.

— Със сигурност няма да я пратим на съд! — казах аз, много доволен, че ми обръща внимание.

Бартола и Матео бяха възхитени.

— Не, не, не и Гатена, със сигурност. Гатена изчезна. Избяга.

— Гатена? — попитах аз, а когато майка ми се извърна, явно отказвайки да каже повече и ми направи знак да изпратя брат си и сестра си да спят в безопасност, осъзнах колко сериозно е положението.

Измежду всички вещици Гатена всяваше най-много страх и бе най-забавна, и щом тя бе избягала, щом тя се страхуваше от нещо — е, това вече беше новина, защото обикновено се страхуваха от нея.

Последвалите дни бяха свежи и прекрасни, непомрачени от нищо за мен и моите Бартола и Матео, но когато след време се върнах към тях, си припомних, че се бяха случвали много неща.

Един следобед се изкачих до най-високата наблюдателница в старата кула, където един страж, когото наричахме Тори, се унасяше в дрямка. Огледах цялата ни земя, докъдето поглед стига.

— Хм, няма да го откриеш — каза той.

— Кое? — поинтересувах се аз.

— Дима от някое огнище. Няма го вече. — Той се прозина и се облегна върху стената, превит под тежестта на старото си палто от щавена кожа и своя меч.

— Всичко е наред — каза и се прозина отново. — Значи им харесва градският живот или предпочитат да се бият за Франческо Сфорца срещу херцога на Милано, тогава, нека вървят. Не осъзнаваха колко добре живеят.

Извърнах поглед от него и отново се вгледах в гората, а после огледах долините, които се виждаха, и леко мъгливото синьо небе отвъд тях. Беше вярно, селцата там долу изглеждаха застинали във времето, но как би могъл човек да е толкова сигурен? Денят не беше много ясен. А освен това всичко в пределите на имението беше наред.

Баща ми получаваше зехтин, зеленчуци, мляко, масло и много други продукти от тези села, без да има нужда от тях. Ако им бе дошло времето да изчезнат, така да бъде.

Само че след две нощи за мен беше съвсем очевидно, че всички на вечеря непрекъснато се намират под някакво странно напрежение, при това в абсолютно мълчание. Майка ми също бе обзета от тревога, така че вече не се впускаше в своите безкрайни светски приказки. Не че не се водеха разговори, но те бяха различни.

И макар възрастните да изглеждаха дълбоко и тайно смутени, имаше и хора, които изглежда нехаеха за подобни неща, и пажовете безгрижно сервираха, а малка група музиканти, дошла предишния ден, ни забавляваше с прекрасните песни, които свиреше на виола и лютня.

Но никой не можеше да убеди майка ми да подхване някогашните бавни танци.

Трябва да е било много късно, когато съобщиха, че е дошъл неочакван посетител. Никой не бе излизал от главната зала, с изключение на Бартола и Матео, които по-рано заведох да си легнат, като ги поверих на грижите на нашата стара бавачка Симонета.

Капитанът от Гвардията на баща ми влезе в залата, удари токовете си, поклони се на татко и каза:

— Милорд, изглежда в къщата е пристигнала много височайша особа, но мъжът отказва да бъде приет на светло, или поне така твърди, като настоява вие да излезете при него.

Внезапна тревога обзе всички на масата, а майка ми пребледня от гняв и оскърбление.

Никой, никога не си позволяваше да използва думата „настоявам“ в присъствието на баща ми.

Освен това ми стана ясно, че нашият капитан от гвардията, много симпатичен стар войн, участвал в много битки със странстващите наемници, проявява свръхбдителност и е малко смутен.

Баща ми се изправи на крака, но не каза нищо и не помръдна.

— Ще го направите ли, милорд, или да отпратя този синьор? — попита капитанът.

— Кажете му, че е добре дошъл да влезе в дома ми като мой гост — отвърна баща ми — и че в името на нашия Бог Иисус му предоставяме цялото си гостоприемство.

Самият му глас изглежда се отрази успокояващо върху цялата маса, може би с изключение на майка ми, която не знаеше какво да прави.

Капитанът погледна баща ми някак лукаво, сякаш, за да му предаде скритото послание, че това никога няма да се случи, но излезе, за да предаде поканата.

Баща ми остана прав. Стоеше и гледаше втренчено, а след това наклони глава като че слушаше нещо. Извърна се и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на двамата стражи, които дремеха в двата края на залата.

— Обиколете къщата и огледайте навсякъде — каза той тихо. — Стори ми се, че чух птици, които са влезли вътре. Заради топлия въздух е, а има и много отворени прозорци.

Двамата тръгнаха и веднага се появиха други двама, които да заемат мястото им. Това не бе никак обичайно и означаваше, че много хора стоят на пост.

Капитанът се върна сам и още веднъж се поклони.

— Милорд, той твърди, че няма да влезе на светло, а вие трябва да излезете при него и че не разполага с много време, за да ви чака.

За първи път виждах баща си наистина ядосан. Дори когато удряше мен или някое момче от селото, го правеше доста лениво. Сега фините черти на лицето му — така предразположени към спокойствие поради своите пропорции — станаха съвсем гневни.

— Как смее? — прошепна той.

Въпреки това заобиколи масата, застана пред нея и пое нататък, а капитанът от гвардията забързано го следваше по петите.

Веднага станах от стола си и тръгнах след него. Чух как майка ми тихо проплака:

— Виторио, върни се.

Но аз се спуснах по стълбите след баща ми, а оттам го последвах на двора и едва когато той самият се извърна и силно притисна гърдите ми с ръка, спрях.

— Стой там, синко — каза той с предишната си благост. — Аз ще се погрижа.

Бях заел удобна позиция, непосредствено до вратата на кулата, а в другия край на двора, при портата под силната светлина на факлите видях този странен синьор, който не желаеше да влезе сред светлината на залата, но изглежда нямаше нищо против външното осветление.

Огромните порти на сводестия вход бяха заключени и залостени здраво за през нощта. Единствено малката порта, с размерите на човешка фигура, беше отворена. Той бе застанал пред нея, а яркият огън пращеше от двете му страни и ми се стори, че ликува сред него в прекрасните си одежди от тъмно, виненочервено кадифе.

Беше облечен от глава до пети в този пищен цвят, а това съвсем не бе тогавашната мода, но и най-дребният детайл от облеклото му, като украсеният със скъпоценности жакет и широките сатенени ръкави с кадифени райета, беше в този нюанс, сякаш е бил старателно боядисан от най-добрите тепавичари във Флоренция.

Дори скъпоценните камъни, които бяха пришити към яката му и висяха около врата му върху масивен златен синджир, бяха виненочервени — най-вероятно рубини или дори сапфири.

Косата му беше гъста и черна, спускаше се гладко върху раменете му, но изобщо не можех да видя лицето му, защото кадифената шапка, която носеше го засенчваше. Успях само да зърна ослепително бялата кожа, очертанията на брадичката му и част от врата, тъй като останалото не се виждаше. Носеше невероятно голям меч в антична ножница, а през едното си рамо небрежно бе преметнал мантия от неизменното виненочервено кадифе, украсена с нещо, което от това разстояние определих като натруфени златни символи.

Напрегнах се в опит да разчета тази обшивка от знаци и ми се стори, че виждам звезда и полумесец, изобразени в пищната му украса, но наистина се намирах твърде далече.

Ръстът на този мъж беше внушителен.

Баща ми спря на голямо разстояние от него, но щом заговори, гласът му бе тих и не го чувах, а от устата на този мистериозен мъж, който все така не разкриваше нищо от лицето си освен белозъбата усмивка, се лееше плавна реч, която прозвуча едновременно грубо и очарователно.

— Напуснете дома ми в името на Бога и нашия свят Спасител! — извика внезапно баща ми. След това с бързо движение пристъпи напред и силно изтласка тази ослепителна фигура от портата.

Бях изумен.

Но от празната мрачна паст зад отворената врата долетя единствено нисък мек смях, злъчен смях, който сякаш бе подет и от други, и аз чух мощен грохот на копита като че няколко ездачи бяха препуснали едновременно.

Баща ми сам затръшна портата. Извърна се и се прекръсти, после сключи ръце за молитва.

— Милостиви Боже, как се осмеляват! — каза той, вдигнал поглед нагоре.

Едва сега, когато той се втурна към мен и нашата кула, аз осъзнах, че капитанът от гвардията е скован от нескрит ужас.

Погледът на баща ми се спря върху моя, когато той застана на светлината от стълбището, и аз посочих към капитана. Баща ми се извърна.

— Обковете къщата ми с дъски — извика той. — Претърсете я от горе до долу, обковете я, свикайте войската и запалете навсякъде факли, чувате ли? Ще разположа хора във всяка кула и по стените. Направете го незабавно. Това ще осигури мир и спокойствие за моите хора!

Още не бяхме стигнали в трапезарията, когато един стар свещеник, който по това време живееше при нас, образован доминиканец на име Фра Диамонте, слезе с разчорлена побеляла коса, наполовина закопчано расо и молитвеник в ръка.

— Какво има, милорд? — попита той. — Какво, за Бога, е станало?

— Отче, уповавай се в Бога и ела да се помолиш с мен в параклиса — каза баща ми. После посочи друг страж, който бързо се приближаваше. — Осветете параклиса, запалете всички свещи, защото искам да се помоля. Направете го незабавно и кажете на момчетата да слязат и да ми посвирят малко религиозна музика.

После хвана мен и свещеника за ръка.

— Няма нищо, наистина, двамата трябва да го разберете. Това са просто суеверни безсмислици, но всеки повод, който принуждава светски човек като мен да се обърне към своя Бог, е добър. Хайде, Виторио, ти, Фра Диамонте и аз ще се помолим, но си придай мило изражение пред майка ти.

Вече бях много по-спокоен, но перспективата да стоя буден цяла нощ в осветения параклис беше както желана, така и обезпокоителна.

Отидох да взема своите молитвеници, сборниците с проповеди и други религиозни книги, прекрасни книги от Флоренция, със златни букви и красиво оформени илюстрации.

Тъкмо излизах от стаята си, когато видях майка ми и баща ми, който й казваше:

— И не оставяй децата сами дори за миг, а и ти, в твоето състояние — няма да понеса подобно нещастие.

Тя докосна корема си.

Разбрах, че отново е бременна. Разбрах също, че баща ми е много разтревожен от нещо. Какво ли искаше да каже с това: „Не оставяй децата сами дори за миг“? Какво ли означаваше това?

Параклисът беше достатъчно удобен. Баща ми отдавна го бе снабдил с няколко прилични дървени и покрити с кадифе prie-dieux^[1], макар че на празници всички стояха прави. По онова време нямаше църковни скамейки.

Но освен това той посвети част от нощта на това да ми покаже криптата под църквата, която се отваряше посредством една халка върху капак в пода, облицован с камък. Самата халка лежеше плътно под мястото, което на пръв поглед изглеждаше просто като един от многото мраморни орнаменти, инкрустирани в плочите върху пода.

Аз знаех за тези крипти, но като малък ме биха заради това, че се бях промъкнал там и тогава баща ми ми каза колко много се е разочаровал от мен, задето не мога да опазя тази семейна тайна.

От тази забележка ме заболя много повече, отколкото от самия бой. И аз никога не помолих да сляза с него в криптите, макар да знаех, че през годините той го правеше от време на време. Мислех, че там има някакво съкровище и езически тайни.

Е, сега видях подобна на пещера стая, издълбана дълбоко в земята и облицована с камък, която бе пълна с най-различни съкровища. Вътре имаше стари сандъци и дори купища стари книги. Също и две залостени врати.

— Тези врати водят към стари гробища, където няма нужда да ходиш — каза баща ми, — но сега трябва да разбереш за това място. И да го запомниш.

Когато се върнахме в параклиса, той постави на място капака, сложи отгоре халката, покри ги с мраморната плоча, и всичко отново стана невидимо.

Фра Диамонте се престори, че не е видял нищо. Майка ми спеше, децата също.

Ние всички заспахме в параклиса преди да съмне.

По изгрев слънце баща ми излезе в двора, а навсякъде из селата зад стените кукуригаха петли. Той се протегна, погледна небето, а после сви рамене.

Двама от моите чичовци се втурнаха към него, настоявайки да разберат дали онзи непознат синьор е дръзнал да ни заплаши с обсада и кога ще започнем битката.

— Не, не, не, изобщо не сте разбрали правилно — отвърна баща ми. — Няма да воюваме. Връщайте се в леглата.

Но едва бе изрекъл тези думи, когато един пронизителен писък вдигна всички на крак, а през отварящите се порти на двора влезе едно от селските момичета, едно от нашите най-близки момичета, и пищейки разкри нещо ужасно:

— Няма го, бебето ми го няма, взели са го.

Останалата част от деня премина в неуморно търсене на изчезналото дете. Не успяхме да го открием. Не след дълго разбрахме, че още едно дете е изчезнало безследно. То било слабоумно, но много обичано, защото не пречело никому, а мозъкът му бил така размътен, че дори не можело да ходи. И всички със срам признаха, че дори не знаят от колко време го няма слабоумният.

На здрачаване имах чувството, че ще полудея, ако не видя баща си насаме, ако не успея да си проправя път до заключения кабинет, където той седеше със своите чичовци и свещениците, които спореха и се караха. Накрая почуках толкова силно на вратата и я обсипах с толкова много ритници, че той ме пусна да вляза.

Съвещанието беше към края си и той ме придърпа до себе си и ми каза с обезумял поглед:

— Виждаш ли какво направиха? Взеха от мен онази дан, която поискаха. Взеха я! Отказах да я дам и те си я взеха.

— Но каква дан? За децата ли говориш?

В погледа му се четеше ярост. Потърка небръснатото си лице, после стовари юмрук върху бюрото и събори всичките си пособия за писане.

— Кои си въобразяват, че са, та да идват при мен посред нощ и да искат да им дам тези деца, нежелани от никого?

— Татко, какво има? Трябва да ми кажеш.

— Виторио, утре заминаваш за Флоренция по изгрев слънце, за да занесеш писмата, които смятам да напиша тази нощ. Нужно ми е нещо повече от провинциални свещеници, за да се изправя срещу това. А сега се подготви за пътуването.

Съвсем ненадейно той погледна нагоре. Стори ми се, че се ослушва, а после се озърна. Виждах, че прозорците са тъмни. Самите ние бяхме просто неясни силуети, а той беше захвърлил канделабъра на земята. Вдигнах го.

Наблюдавах го скришом, докато вземах една от свещите, запалих я от факлата до вратата и я донесох обратно, а след това запалих и останалите.

Той се ослушваше, притихнал и напрегнат, а после, без да издаде нито звук се изправи, опря юмруци върху бюрото, като очевидно не се интересуваше от светлината, която свещите хвърляха върху стреснатото му бдително лице.

— Какво долавяте, милорд? — попитах, обръщайки се към него официално, без самия аз да го осъзнавам.

— Зло — прошепна той. — Злокобни неща от рода на тези, че Бог се мъчи да живее единствено заради нашите грехове. Въоръжи се добре. Заведи майка си, брат си и сестра си в параклиса, побързай.

Войниците получиха нареждания.

— Да накарам ли да занесат там и нещо за вечеря, може би само хляб и пиво? — попитах.

Той кимна, сякаш това малко го интересуваше.

За по-малко от час всички ние се събрахме в параклиса, цялото семейство, което по онова време включваше петима чичовци и четири лели, а с нас бяха две бавачки и Фра Диамонте.

Малкият олтар бе украсен като за литургия, с най-красивото бродирано покривало върху престола и най-масивните златни свещници с пламтящи свещи. Образът на нашия разпнат Христос блестеше на светлината — древна, безцветна и крехка дърворезба, която висеше на тази стена още от времето на свети Франциск, преди две столетия, когато се говореше, че великият светец се отбил в нашия замък.

Исус беше гол, нещо обичайно за онези времена, а фигурата му изразяваше мъчителна саможертва, която нямаше нищо общо със силата и чувствеността на днешните разпятия и силно изпъкваше на фона на парада от наскоро нарисувани светци по стените, с техните ярки алени и златни премени.

Седяхме върху обикновени кафяви пейки, донесени за нас, без никой да обели и дума, тъй като сутринта Фра Диамонте бе отслужил литургия и бе положил в дарохранителницата Тялото и Кръвта Иисусова под формата на светата нафора, така че параклисът вече, така да се каже, изпълняваше пълното си предназначение на Дом Господен.

Изядохме хляба и пийнахме малко пиво близо до входа, но без да говорим.

Само баща ми често излизаше, храбро пристъпваше в осветения с факли двор и подвикваше към своите войници на кулите и върху стените, а понякога дори се качваше горе, за да се погрижи лично всичко с отбраната на замъка да е наред.

Всичките ми чичовци бяха въоръжени. Лелите ми пламенно редяха молитви. Фра Диамонте беше смутен, а майка ми имаше блед и болезнен вид, вероятно заради бебето в утробата си. Тя се бе вкопчила в брат ми и сестра ми, които вече изпитваха съвсем неприкрит страх.

По всичко личеше, че нощта ще премине без инциденти.

Оставаха по-малко от два часа до разсъмване, когато ужасен писък ме изтръгна от неспокойната дрямка.

Баща ми веднага скочи на крака, последван от моите чичовци, които измъкнаха своите мечове възможно най-бързо със старите си възлести пръсти.

Цялата нощ бе огласена от писъци и войниците биха тревога, от всяка кула долиташе силното необуздано дрънчене на стари камбани.

Баща ми ме сграбчи за ръката.

— Виторио, ела — каза той и след миг издърпа халката върху капака в пода, отмести го и пъхна в ръката ми една голяма свещ от олтара. — Заведи долу майка си, лелите, сестра си и брат си, незабавно, и не излизай каквото и да чуеш! Не излизай. Заключи капака над главата си и остани там! Прави, каквото ти казвам!

Аз се подчиних незабавно, грабнах Матео и Бартола и със сила ги поведох по каменните стълби пред мен.

Моите чичовци се бяха втурнали на двора, крещейки своите древни бойни викове, лелите ми се препъваха, припадаха и се вкопчваха в олтара, като не искаха да се поместят оттам, а майка ми не се отделяше от баща ми.

Баща ми бе изпаднал в истински потрес. Протегнах ръка към най-възрастната си леля, но тя се бе строполила в безсъзнание пред олтара, тогава баща ми гневно извика, блъсна ме в криптата и затвори вратата.

Нямах друг избор освен да заключа капака, както той ми беше показал, да се извърна с трептящата свещ в ръка и да погледна ужасените Бартола и Матео.

— Слезте до долу — извиках, — до долу.

Те едва не паднаха, опитвайки да се движат заднешком по стръмните тесни стъпала, по които не бе никак лесно да слязат, с лица извърнати към мен.

— Какво има, Виторио, защо искат да ни сторят зло? — попита Бартола.

— Искам да се бия с тях — каза Матео. — Виторио, дай ми кинжала си. Ти имаш меч. Не е честно.

— Ш-ш-шт, тихо, прави, каквото каза татко. Нима мислиш, че ми е приятно, че не мога да бъда навън с мъжете? Тихо!

Преглътнах сълзите си. Майка ми беше горе! А лелите ми!

Въздухът беше студен и влажен, но приятен. Бях изпотен, а ръката ме болеше, защото държах големия златен свещник. Накрая тримата се сгушихме един до друг на земята в далечния край на стаята, а допирът на студения камък ми действаше успокояващо.

Но докато всички ние мълчахме, аз чувах през тежкия под виковете над главите ни, ужасните писъци от страх и паника, както и забързания тропот на крака и дори пронизителното, смразяващо цвилене на конете. Звучеше така, сякаш конете се бяха строполили в самия параклис над нас, което съвсем не бе невъзможно.

Изправих се и се втурнах към другите две врати в криптата, които водеха към гробището или каквото там беше, не давах пет пари! Отместих резето на едната, но видях единствено нисък коридор, по-нисък дори и от мен, и толкова тесен, че раменете ми едва се побираха.

Обърнах се, стиснал в ръка единствената свещ, и видях, че децата са сковани от страх, вперили поглед в тавана, докато убийствените викове продължаваха.

— Подушвам огън — прошепна внезапно Бартола, а лицето й мигом стана мокро от сълзи. — Усещаш ли го, Виторио? Аз го чувам.

Аз също го чувах и го подушвах.

— И двамата се прекръстете, а сега се молете — казах аз — и ми се доверете. Ще се измъкнем оттук.

Но тропотът от битката продължи, виковете не утихнаха, а после изведнъж — така внезапно, че бе невероятна и страховита като самия шум — настъпи тишина.

Тишината надвисна навсякъде и беше твърде всеобхватна, за да вещае победа.

Бартола и Матео се притиснаха от двете ми страни.

Над нас се чу трясък. Вратите на параклиса се затръшнаха, а после съвсем ненадейно някой изтръгна и отвори капака и сред мъждукащата светлина над него видях тъмния силует на строен и дългокос човек.

Свещта ми угасна от порива на вятъра.

Като изключим пъкленото мъждукане зад капака, ние се озовахме сред безпощаден и пълен мрак.

Още веднъж ясно видях очертанията на тази фигура — висока и достолепна жена с разкошна дълга коса и толкова тънка талия, че можех да я обхвана с двете си длани, когато тя сякаш прелетя безшумно по стълбите към мен.

Как, за Бога, можеше да съществува такава жена?

Преди да се досетя да извадя меча си срещу нея или да осъзная каквото и да било, усетих как нежните й гърди докоснаха моите и почувствах нейната хладна кожа, докато тя обвиваше тялото ми с ръце.

Последва миг на необяснимо и странно чувствено смущение, когато ароматът на косите и роклята й достигна до ноздрите ми и ми се стори, че видях искрящото бяло на очите й, щом ме погледна.

Чух как Бартола изпищя, а след това и Матео.

Бях съборен на пода.

Над главата ми лумна ярък огън.

Фигурата сграбчи и двамата — двете съпротивляващи се, пищящи деца бяха обгърнати от нейната привидно крехка ръка, и след като спря, очевидно да ме погледне, вдигнала меч с другата си ръка, тя се втурна по стълбите към светлината от огъня.

Изтръгнах меча си с две ръце, втурнах се подире й нагоре и влязох в параклиса. Видях, че по някакъв начин, движена от най-злите сили, тя почти бе стигнала до вратата, което бе непосилен подвиг, а двете деца стенеха и ме викаха:

— Виторио, Виторио!

Прозорците в горната част на параклиса бяха пламнали, както и кръглият прозорец над разпятието.

Не можех да повярвам на очите си — тази млада жена ми отнемаше моите брат и сестра.

— Спри, в името на Бога! — извиках аз. — Страхливка, която краде нощем.

Хукнах след нея, но за мое голямо учудване тя спря, застана на място и се обърна да ме погледне отново. Този път я видях добре в цялата и изящна красота. Лицето й бе със съвършена овална форма и големи, благи сиви очи, а кожата й наподобяваше най-прелестния бял китайски емайл. Устните й бяха червени, твърде съвършени, за да са били нарисувани от някой художник, а дългата й пепеляворуса коса изглеждаше сива като очите й на светлината на огъня и се спускаше по гърба й, като разкошна вълниста грива. Роклята й, макар и оцапана с нещо тъмно, което навярно бе кръв, беше в същия виненочервен цвят, който бях видял в облеклото на злокобния посетител от предишната нощ.

Тя просто ме гледаше с най-любопитното, а след това и трогателно изражение. С дясната си ръка държеше меча изправен, но не помръдна, а след това освободи от здравата хватка на лявата си ръка моите съпротивляващи се брат и сестра.

Двамата се търкулнаха на пода, ридаейки.

— Демон. Strega! — изревах аз. Прескочих ги и я доближих, размахвайки меча си.

Но тя се изплъзна така бързо, че дори не забелязах как го направи. Не можех да повярвам, че се е отдалечила толкова и сега стоеше със свален меч, все така вгледана в мен и разплаканите деца.

Внезапно тя извърна глава. Чу се свистящ звук, който се повтори отново и отново. През вратата на параклиса, сякаш изскочила от огнените дълбини на самия ад, се появи още една фигура в червени одежди, с кадифена качулка и украсени със злато ботуши. Когато замахнах към него с меча си, той ме отблъсна встрани и мигом отряза главата на Бартола, а след това отсече и тази на пищящия Матео.

Обезумях. Изревах от мъка. Той се обърна към мен, но внезапно жената решително го възпря.

— Остави го на мира — извика тя с ясен напевен глас, и той се оттегли — този убиец, този забулен с качулка сатана в позлатени ботуши, и подвикна към нея.

— Хайде де, нима си загуби ума? Виж небето. Ела, Урсула.

Тя не помръдна. Не сваляше очи от мен, както и преди.

Аз плачех и проклинах, после грабнах меча си и я нападнах отново, но този път видях как острието му се спусна и отряза дясната й ръка, точно под лакътя. Бялата ръка, малка и привидно крехка като всички части на нейното тяло, падна върху каменния под заедно с тежкия меч. От нея бликна кръв.

Тя само я погледна. После се втренчи в мен със същото трогателно, неутешимо и почти отчаяно изражение.

Вдигнах отново меча си.

— Strega! — извиках през зъби, опитвайки се да виждам през капещите сълзи. — Strega!

Но с поредната сатанинска проява тя вече бе отстъпила назад, далече от мен, сякаш движена от невидима сила, и сега в лявата си ръка държеше дясната, която все така стискаше меча, като, че не е била отрязана. Върна обратно отрязаната от мен ръка. Наблюдавах я. Гледах как поставя ръката на място, завърта я и я нагласява, докато застане както трябва, а след това с изумените си очи видях как направената от мен рана се затваря напълно в бялата й кожа.

После широкият клоширан ръкав на прекрасната й кадифена рокля се спусна отново около китката й.

След миг тя се озова пред параклиса и вече бе само силует на фона на далечните огньове, които пламтяха в прозорците на кулата. Чух как прошепна:

— Виторио. После изчезна.

Знаех, че няма смисъл да тръгвам след нея! И все пак изтичах навън и описах голям кръг с меча си, като крещях гневно и горчиво, отправяйки безумна заплаха към целия свят, и очите ми вече бяха заслепени от сълзи, а гърлото ми се бе свило до задушаване.

Навсякъде цареше тишина. Всички бяха мъртви. Мъртви. Знаех го. Дворът беше осеян с трупове.

Изтичах обратно в параклиса. Грабнах в ръце главите на Бартола и Матео. Седнах и ги държах в скута си, ридаейки.

Те изглеждаха още живи, тези отрязани глави, очите им проблясваха, а устните им дори помръдваха в безнадеждни опити да проговорят. О, Боже! Това беше повече, отколкото човек би могъл да понесе. Разплаках се.

Изругах.

Поставих една до друга двете глави в скута си, милвах косите им, бузите им и им нашепвах утешителни слова, говорех им, че Бог е наблизо, Бог е с нас, че той вечно ще се грижи за нас и ние сме в Рая. О, моля те, умолявам те, Боже, молех се аз в душата си, не позволявай да запазят усещането и съзнанието, което изглежда все още имат. О, не, не и това. Не мога да го понеса. Не мога. Не. Моля те.

Най-накрая, на разсъмване, когато слънцето нагло нахлу през вратата на параклиса, когато огньовете бяха угаснали, а птиците пееха сякаш нищо не се бе случило, невинните главички на Бартола и Матео бяха безжизнени и притихнали и съвсем очевидно мъртви, а безсмъртните им души ги бяха напуснали, ако не бяха излетели в мига, когато мечът откъсна главите от телата им.

Открих майка си убита в двора. Баща ми, чиито ръце и пръсти бяха покрити с рани, сякаш бе хващал с тях мечовете, които го бяха покосили, лежеше мъртъв на стълбите на кулата.

Всичко наоколо бе извършено бързо. Виждаха се прерязани гърла и само на места личаха следи, както при моя баща, от ожесточена борба.

Не бяха откраднали нищо. Делите ми, две, от които лежаха мъртви в далечния ъгъл на параклиса, а други две в двора, все така носеха всичките си пръстени, огърлици и диадеми.

Не беше откъснато нито едно копче, украсено със скъпоценни камъни.

Това важеше за цялото имение.

Конете бяха изчезнали, добитъкът бе избягал в гората, а домашните птици бяха отлетели. Отворих къщичката на моите ловни соколи, свалих им качулките и ги пуснах да отлетят по дърветата.

Нямаше кой да ми помогне да погреба мъртвите.

До обяд бях пренесъл членовете на семейството си един по един в криптата и без никакви церемонии ги търкулнах по стълбите, а после ги наредих един до друг в помещението по най-добрия начин.

Това се оказа изнурително начинание. Едва не припаднах, докато подреждах крайниците на всеки от тях, а баща си оставих последен.

Разбрах, че не мога да направя това за всички останали в нашето имение. Беше просто невъзможно. Освен това случилото се можеше да се повтори, тъй като ме оставиха жив, а един загърнат в наметало с качулка демон видя това — злият убиец, който безжалостно бе заклал две деца.

А и не знаех що за създание е този ангел на смъртта, онази изящна Урсула, с нейните почти безцветни бели бузи, дълга шия и заоблени рамене. Самата тя би могла да се върне, за да отмъсти за обидата, която й бях нанесъл.

Трябваше да напусна планината.

Усещах инстинктивно, че сега тези същества не са наоколо. Усещах го както със сърцето си, така и заради благотворната топлина на любящото слънце, но и защото бях станал свидетел на тяхното бягство, чух как си подсвирват помежду си, а след това и зловещите думи на мъжа-демон към жената, Урсула, че трябва да побърза.

Не, тези създания принадлежаха на нощта.

Така че разполагах с време да се изкача в най-високата кула и да огледам околността.

Направих го. Уверих се, че никой не е могъл да види пушека от нашите горящи дървени подове и пламнали мебели. Най-близкият замък беше развалина, както казах. Селцата по-долу отдавна бяха обезлюдени.

Най-близкото село се намираше на цял ден път и се налагаше да потегля, ако исках да си намеря някакво скривалище, преди да е паднала нощта.

Хиляди мисли не ми даваха покой. Знаех прекалено много. Бях момче, дори не бих могъл да мина за мъж! Разполагах с богатство във флорентинските банки, но то се намираше на седмица път от мястото, където бях! Онези същества бяха демони и въпреки това бяха влезли в църква. Фра Диамонте беше убит.

Накрая можех да мисля само за едно. Вендета. Щях да ги унищожа. Щях да ги открия и да ги унищожа. И ако те не можеха да излизат на дневна светлина, то щях да ги унищожа точно по този начин! Щях да го направя. Заради Бартола, заради Матео, заради майка си и баща си, дори и заради най-неугледното дете, което бяха отнели от моята планина.

А те бяха взели децата. Да, бяха го сторили. Уверих се в това преди да замина, защото ми отне време да го проумея покрай всичките ми тревоги, но го бяха направили. Там нямаше нито един труп на дете, само момчетата на моята възраст бяха убити, но всички по-малки бяха отвлечени.

И защо? В името на какви ужасни цели? Не бях на себе си.

Сигурно щях да остана на прозореца на кулата със стиснати юмруци, изпълнен с гняв и положил клетвата за вендета, ако една приятна гледка не бе отвлякла вниманието ми. В най-близката долина видях три от конете си да се скитат безцелно, сякаш им се щеше да ги повикат у дома.

Поне щях да взема един от най-хубавите си коне, но трябваше да се размърдам. На кон можех да стигна до някой град преди да се стъмни. Не познавах земите на север. Това беше планинска местност, но бях чувал, че недалеч има доста голям град. Трябваше да стигна дотам, да намеря подслон, да помисля и да се допитам до някой свещеник, който е достатъчно умен и познава демоните.

Последната ми задача беше позорна и отблъскваща, но я изпълних. Събрах всички скъпоценности и пари, които можех да нося.

Това ще рече, че първо отидох в стаята си, сякаш денят бе най-обикновен, облякох най-красивите си ловни дрехи от тъмнозелена коприна и кадифе, сложих си високите ботуши и ръкавиците, след което взех кожените торби, които да прикрепя към седлото на коня си и слязох в криптата. Взех от своите родители, лели и чичовци техните най-ценни пръстени, огърлици и брошки, златните и сребърни катарами, донесени от Божи гроб. Бог да ми е на помощ.

След това напълних кесията си с всички златни дукати и флорини, които успях да намеря в ковчежетата на баща ми, сякаш бях крадец, и то такъв, който ограбва мъртвите, мислех си аз. Нарамил тези тежки кожени торби, аз отидох да взема коня си, да го оседлая, да му сложа юзди и да се отправя — един мъж от класа, със своето въоръжение, пелерина от норка и флорентинска шапка от зелено кадифе — навътре в гората.