Ан Райс
Вампирът Виторио (2)

ГЛАВА 2
МОЯТ КРАТЪК СМЪРТЕН ЖИВОТ, КРАСОТАТА НА ФЛОРЕНЦИЯ, БЛЯСЪКЪТ НА НАШИЯ МАЛЪК ДВОР ВСИЧКО, КОЕТО ИЗЧЕЗНА

Бях шестнайсетгодишен, когато загинах. Висок съм достатъчно, с гъста кестенява коса до раменете, лешникови очи, които са твърде уязвими за чужди погледи и донякъде ми придават двуполов вид, както и привлекателен тесен нос с тесни ноздри и средно голяма уста, нито чувствена, нито безизразна. Красиво момче за времето си. Ако не бях такъв, сега нямаше да съм жив.

Това важи за повечето вампири, независимо дали някой твърди обратното. Красотата ни тласка към нашата участ. Или, за да се изразя по-точно, ние сме превръщани в безсмъртни от онези, които не успяват да устоят на чара ни.

Лицето ми не е детско, но е почти ангелско. Веждите ми са гъсти, тъмни и разположени достатъчно високо над очите, за да им придадат твърде много блясък. Челото ми би било твърде високо, ако не беше толкова полегато и ако не притежавах толкова много гъста кестенява коса, която образува вълниста рамка от къдрици за цялата тази картина. Брадичката ми е малко прекалено масивна, прекалено квадратна. В средата й има трапчинка.

Тялото ми е много мускулесто, силно и с широк гръден кош, ръцете ми са яки и създават впечатление за мъжка сила. Това в голяма степен компенсира грубата ми челюст и ми позволява да минавам за зрял мъж, поне от разстояние.

Тази добре развита физика дължа на упоритите занимания с тежък боен меч през последните години от живота ми, както и на ожесточеното ловуване с моите соколи. Често тичах из планините пеша, макар че на тази възраст вече имах четири лични коня, сред които и един от онази специална величествена порода, създадена да издържа на тежестта ми, когато съм в пълно бойно снаряжение.

Бронята ми и до днес е заровена под тази кула. Така и не я използвах в битка. По мое време в Италия се водеха много войни, но във всички битки на флорентинците се сражаваха наемни войници.

Единственото, което трябваше да направи баща ми, бе да обяви абсолютната си лоялност към Козимо и да не позволи на нито един представител на Свещената римска империя, херцогът на Милано или римския папа, да прехвърлят войски през нашите планински проходи или да спират в нашите села.

Ние се намирахме встрани от пътя. Това не беше проблем. Предприемчивите ни предци бяха построили нашия замък преди триста години. Нашата фамилия водеше началото си от епохата на ломбардците, или онези варвари, дошли в Италия от север, и аз мисля, че във вените ни течеше тяхната кръв. Но кой знае? След разпадането на древния Рим в Италия бяха нахлували толкова много племена.

Навсякъде около нас бяха пръснати интересни езически реликви. Понякога в полята откривахме много древни чуждоземни гробници и странни малки каменни богини, които селяните продължаваха да почитат, ако не ги конфискувахме. Под нашите кули имаше гробници, за които някои хора твърдяха, че датират още от времето преди раждането на Христа и сега знам, че това е вярно. Тези места принадлежат на хората, които историята познава като етруски.

Домът ни, издържан в стария феодален стил, който презира търговията и изисква от своите мъже да бъдат храбри и неустрашими, беше пълен със съкровища, придобити в безброй незапомнени войни — тоест, стари сребърни и златни канделабри и стенни свещници, тежки дървени сандъци, украсени с византийски рисунки, обичайните фламандски гоблени, както и тонове дантела и балдахини, ръчно декорирани с позлата и скъпоценни камъни, и всякакви най-прекрасни украшения.

Баща ми, който дълбоко се възхищаваше от Медичите, купуваше всякакви луксозни вещи по време на пътуванията си до Флоренция. Във важните стаи почти нямаше голи камъни, защото бяха плътно покрити с вълнени килими на цветя, а всеки коридор или ниша разполагаше със свой висок шкаф, пълен с дрънчащи и ръждиви бойни униформи на герои, чиито имена вече никой не помнеше.

Бяхме несметно богати, бях подочул това като дете, а и се говореше, че богатството ни се дължи както на бойна храброст, така и на тайни езически съкровища.

Разбира се, в течение на векове семейството ми бе воювало с други планински градчета и укрепления, когато една крепост завземаше друга, а стените биваха събаряни в мига на тяхното издигане и от недрата на Флоренция се бяха зародили вечно враждуващите и кръвожадни гвелфи^[1] и гибелини^[2].]

Древната флорентинска община беше изпращала армии, които да събарят замъци като нашия и да унищожат всеки владетел, представляващ заплаха.

Но тези времена отдавна бяха отминали.

Бяхме оцелели благодарение на своята съобразителност и правилни решения, а също и, защото бяхме доста изолирани във висока и неприветлива скалиста местност, на върха на истинска планина, тъй като това е мястото, където Алпите се спускаха към Тоскана, а най-близките до нас замъци представляваха запуснати руини.

Нашият най-близък съсед управляваше свой собствен планински анклав от села, верни на херцога на Милано.

Но той не се занимаваше с нас, както и ние с него. Това бе незначителен политически въпрос.

Стените ни бяха високи трийсет стъпки, невероятно дебели, по-стари от замъка и неговите кули, всъщност по-стари от всички романтични предания. Те постоянно се разширяваха и укрепваха, а в самото имение съществуваха три малки селца, които отглеждаха хубави лозя, от които се добиваше превъзходно червено вино; имаше и медоносни кошери, къпини, пшеница и други подобни култури, както и множество кокошки и крави и огромни конюшни за нашите коне.

Така и не разбрах колко хора работят в нашия малък свят. Къщата беше пълна с чиновници, които се грижеха за тези неща и много рядко се налагаше баща ми да се разпорежда лично по каквито и да било въпроси, нито пък имаше основания да прибягваме до съдилищата във Флоренция.

Нашата църква обслужваше цялата околия, затова малцината, които живееха в не дотам укрепени селца в планината, а такива имаше много, идваха при нас за кръщенета, сватби и други подобни събития, и в продължение на много време под покрива ни живееше доминикански свещеник, който отслужваше литургия всяка сутрин.

Някога горите в нашата планина били безмилостно изсичани, за да не може някой агресивен неприятел да си проправи път из планинските склонове, но по мое време нямаше нужда от подобна защита.

Гората беше израсла отново, гъста и благоуханна, в няколко клисури и над старите пътеки, и дори бе толкова девствена, както сега и се простираше почти до стените. От нашите кули ясно се виждаха около дузина малки градчета, спускащи се към долините, с техните нежни покривала от изорани ниви, маслинови горички и лозя. Всички те бяха под наше управление и ни бяха предани. Ако се случеше да има война, те щяха да се втурнат към нашите порти, както бяха правили предците им, и при това с право.

Организираха се пазарни дни, селски фестивали, дни на светците, а от време на време и занимания с алхимия и дори понякога се случваше някое местно чудо. Хубава беше тази наша земя.

Гостуващите духовници винаги отсядаха за дълго. Не беше нещо необичайно да настаняваме двама или трима свещеници в различните кули на замъка, или в по-ниските, нови и модерни каменни постройки.

Когато бях много малък ме заведоха във Флоренция, за да получа образованието си и там живеех сред лукса и въодушевяващия стил на двореца на чичото на моята майка, който почина преди да навърша тринайсет години и именно тогава — когато жилището беше затворено — ме изпратиха вкъщи с две възрастни лели, след което посещавах Флоренция само от време на време.

Дълбоко в себе си баща ми си оставаше старомоден човек, инстинктите му го правеха неумолим владетел, макар че беше доволен да стои настрана от борбите за власт в столицата, да притежава огромни сметки в банките на Медичите и да води старомоден изтънчен живот в собственото си имение, като посещава самия Козимо де Медичи по време на деловите си пътувания до Флоренция.

Но когато ставаше дума за сина му, баща ми искаше да бъда отгледан като принц, като господар и се наложи да усвоя всички рицарски умения и ценности, така че на тринайсет години можех да яздя в пълно бойно снаряжение, с приведена и покрита с шлем глава, препусках с пълна скорост и забивах копието си в пълна със слама мишена. Справях се с това с лекота. Беше толкова забавно, колкото ловът или плуването в планински потоци, или конните надбягвания със селските момчета. Правех го без съпротива.

Въпреки това бях раздвоен. Духовната ми същност беше развита във Флоренция от прекрасни учители по латински, гръцки, философия и теология и аз се увличах по момчешките драматизации и пиеси в града, като често играех главните роли в драмите, представяни от моето братство в дома на чичо ми и знаех как да пресъздам тържествено библейския Исак, комуто предстои да бъде принесен в жертва от покорния Авраам, както и обаятелния ангел Гавраил, заварен от подозрителния свети Йосиф с неговата Дева Мария.

Понякога тъгувах за всичко това: за книгите, лекциите в катедралите, които бях слушал с преждевременно развит интерес, и за прекрасните нощи във флорентинския дом на чичо ми, когато заспивах под звуците на зрелищни оперни спектакли, а съзнанието ми бе изпълнено с ослепителния блясък на чудодейни фигури, спускащи се по въжета, с неистовите звуци на лютни и барабани и танцьори, които се премятат почти като акробати, както и с шума от гласове, които се извисяваха в прелестна хармония.

Имах безгрижно детство. А в момчешкото братство, където членувах, се запознах с по-бедните деца от Флоренция, синовете на търговците, сираците и момчетата от манастирите и училищата, защото по мое време така стояха нещата за един земевладелец. Трябваше да се общува с хората.

Мисля, че като малък доста често се измъквах от къщата със същата лекота, с която по-късно се изплъзвах от замъка. Помня твърде много от фестивалите, дните на светците и процесиите във Флоренция — неща, които едно дисциплинирано дете не би трябвало да вижда. Много често се движех из тълпата и гледах ефектно украсените платформи в чест на светците, като се дивях на тържествеността на хората в притихналите редици, които носеха свещи и вървяха съвсем бавно, сякаш бяха изпаднали в религиозен транс.

Да, сигурно съм бил непослушен. Знам, че е така. Излизах през кухнята. Подкупвах слугите. Имах твърде много приятели, които бяха абсолютни разбойници или грубияни. Забърквах се в скандали, а после побягвах към къщи. Играехме с топка и се сражавахме из площадите, а свещениците ни гонеха с пръчки и сипеха заплахи. Бил съм и послушен, и палав, но никога истински зъл.

Когато напуснах този свят на шестнайсетгодишна възраст, никога вече не видях улица през деня, нито във Флоренция, нито някъде другаде. Е, мога да кажа, че съм видял най-доброто. С лекота мога да извикам в съзнанието си гледката от празника на свети Йоан, когато всеки един магазин във Флоренция трябваше да изложи отпред всичките си скъпи стоки, а монасите и калугерите пееха най-благозвучните химни на път към катедралата, за да благодарят на Бога за благословеното благополучие в града.

Бих могъл да продължа. Безброй са похвалите, с които човек би могъл да обсипе Флоренция от онези дни, защото това бе град, пълен с хора, които се занимаваха със занаяти и търговия и въпреки това създаваха най-великото изкуство, град на далновидни политици и наистина забележителни светци, на поети с дълбока душевност и най-дръзки разбойници. Вярвам, че по онова време на Флоренция бяха известни много неща, които Франция и Англия щяха да узнаят далеч по-късно и които и до ден днешен не са познати в някои държави. Две неща бяха верни. Козимо беше най-могъщият човек в целия свят. И хората, и единствено хората управляваха Флоренция тогава и завинаги.

Но да се върнем в замъка. Продължих образованието си у дома, като редувах рицарството с науката. Ако нещо помрачаваше живота ми, то бе, че на шестнайсет години бях достатъчно голям, за да постъпя в истински университет и го знаех, а и донякъде исках да го направя, но продължих да отглеждам нови соколи, дресирах ги сам и ловувах с тях из пленителните околности.

На шестнайсетгодишна възраст бях възприеман като твърде образован от по-възрастните представители на моя род, които всяка вечер се събираха на масата — най-вече чичовците на моите родители, повечето, от които принадлежаха на отминалите времена, когато „банкерите не управлявали света“. Тези мъже разказваха невероятни истории за кръстоносните походи, в които бяха участвали на младини и за онова, което бяха видели по време на жестоката битка при Акра, или докато се сражавали из островите Кипър и Родос, или пък описваха живота си в открито море и в многото екзотични пристанища, където били страшилище за хановете и жените.

Майка ми беше одухотворена и красива, с кестенява коса и наситенозелени очи, и обожаваше живота в провинцията, но така и не бе опознала Флоренция, ако изключим пределите на женския манастир. Беше на мнение, че аз имам сериозни проблеми, задето проявявах желание да чета поезията на Данте и сам да пиша толкова много.

Тя живееше единствено, за да посреща гости с изискан стил, да се грижи подовете да са осеяни с лавандула и други благоуханни треви, а виното да бъде примесено с подходящите подправки. Освен това лично повеждаше танците заедно с един прачичо, който много добре се справяше с тях, тъй като баща ми не желаеше да има нищо общо с танцуването.

След престоя ми във Флоренция всичко това ми се струваше твърде еднообразно и мудно. Предпочитах разказите за войната.

Трябва да е била много млада, когато са я оженили за баща ми, защото беше бременна в нощта, когато почина. Детето умря заедно с нея. Скоро ще стигна дотам. Е, възможно най-бързо. Не ме бива много в бързането.

Брат ми Матео беше с четири години по-малък от мен и беше блестящ ученик, макар досега да не го бяха пращали никъде (а би трябвало), а сестра ми Бартола се бе родила по-малко от година след мен, всъщност толкова скоро, та ми се струва, че баща ми много се срамуваше от това.

Намирах, че те двамата — Матео и Бартола — са най-прекрасните и интересни хора на света. Ние се наслаждавахме на забавленията и свободата на провинцията, тичахме из гората, беряхме къпини и седяхме в нозете на циганите-разказвачи, преди да ги заловят и пропъдят. Обичахме се. Матео направо ме обожаваше, защото умеех да надприказвам баща ни. Той не разбираше неговата безмълвна сила и добрите му старомодни маниери. Струва ми се, че аз бях истинският учител на Матео по всякакви въпроси. Що се отнася до Бартола, тя беше прекалено необуздана за нашата майка, която бе постоянно шокирана от състоянието на дългата коса на дъщеря си — пълна с клонки, цветчета, листа и мръсотия от горите, където тичахме.

Ала Бартола биваше принуждавана да бродира много; беше научила песните, стиховете и молитвите. Тя бе твърде деликатна и прелестна, за да я заставят да върши неща, които не желае. Баща ми я обожаваше и неведнъж с няколко приказки проверяваше дали непрестанно бдя над нея, докато скитаме из гората. А аз го правех. Бих убил всекиго, който я пипне с пръст!

О, това е твърде непоносимо за мен! Не знаех, че ще бъде толкова тежко! Бартола. Бих убил всеки, който я пипне с пръст! А сега ме връхлитат кошмари, сякаш са крилати духове, които заплашват да угасят крехките, безмълвни и вечно блуждаещи светлини на небесата.

Но нека се върна към мисълта си.

Така и не разбрах майка си, и вероятно имах погрешна представа за нея, защото на пръв поглед за тази жена всичко беше въпрос на стил и маниери, а за баща си смятах, че е твърде склонен към самоирония и винаги е забавен.

Иззад всичките си шеги и хапливи истории, той всъщност бе доста циничен, но същевременно мил; виждаше по-далече от външния блясък на околните и дори от собствените си преструвки. Смяташе, че човечеството се намира в безнадеждно положение. Според него войната беше комична, лишена от герои и пълна с шутове и той често, избухваше в смях по време на пламенните тиради на своите чичовци, или дори насред моите поеми, когато ги проточвах прекалено много. Не мисля, че някога преднамерено се е обръщал с любезни думи към майка ми.

Той беше едър мъж, гладко обръснат и дългокос, и имаше красиви дълги и тънки пръсти, които не отговаряха на ръста му, тъй като всички негови по-възрастни роднини имаха по-едри ръце. Аз самият имам такива ръце. Всички прекрасни пръстени, които носеше, бяха принадлежали на майка му.

Обличаше се по-разточително, отколкото би дръзнал във Флоренция, с великолепно кадифе, обшито с перли, и слагаше тежки мантии, обточени с хермелин. Ръкавиците му бяха като на истински рицар, декорирани с лисича кожа, а очите — големи и тъжни, по-хлътнали от моите и изпълнени с насмешка, недоверие и сарказъм.

Но той никога не се бе държал зле с когото и да било.

Единствената му модерна прищявка беше, че обичаше да пие от стъклени бокали, вместо от старите чаши от дърво, злато или сребро. И върху нашата дълга маса за вечеря винаги имаше много искрящи стъклени чаши.

Майка ми винаги бе усмихната, когато му говореше неща от рода на: „Милорд, моля, свалете краката си от масата“, или „Ще ви бъда благодарна, ако не ме докосвате, преди сте измили мазните си ръце“, или пък „Наистина ли възнамерявате да влезете вкъщи в този вид?“. Но ми се струва, че под това очарователно поведение се криеше омраза.

Единственият път, когато изобщо я чух да повишава гневно тон, беше, когато недвусмислено му заяви, че той е бащата на половината деца от околните села и че самата тя е погребала осем невръстни бебета, които така и не доживели да се появят на бял свят, защото той не можел да се владее по-добре от някой разюздан жребец.

Той бе толкова изумен от това избухване — което се състоя зад затворени врати, — че излезе от спалнята блед и шокиран и ми каза:

— Знаеш ли, Виторио, майка ти съвсем не е така глупава, както винаги съм си мислил. Не, ни най-малко. Всъщност, тя е просто досадна.

При нормални обстоятелства той никога не би казал нещо толкова грубо за нея. Но тогава трепереше.

Що се отнася до нея, когато опитах да вляза в стаята й, тя ме замери със сребърна кана. Тогава й казах:

— Но, мамо, това съм аз, Виторио! — и тя се хвърли в обятията ми. Плака горчиво цели петнайсет минути.

През това време не говорихме нищо. Седяхме един до друг в нейната малка каменна спалня, разположена доста високо в най-старата кула на нашия дом и изпълнена с много позлатени мебели, някои стари, а други нови, и тогава тя избърса очите си и каза:

— Той се грижи за всички. Грижи се за моите лели и чичовци, както знаеш. Та къде щяха да бъдат те, ако не беше той? А и никога не ми е отказвал нищо.

Тя продължи да говори несвързано със своята равна интонация, усвоена в манастира:

— Виж тази къща. Пълна е с възрастни, чиято мъдрост е така полезна за вас децата, и всичко това е заслуга на баща ви, който е достатъчно богат, за да замине, където си пожелае, предполагам, но той е твърде мил. Само че, Виторио! Виторио, недей, искам да кажа — с момичетата от селото.

Воден от инстинктивното си желание да я утеша, едва не й казах, че доколкото ми е известно бях станал баща само на едно извънбрачно дете, което беше съвсем добре, когато си дадох сметка, че това щеше да се превърне в невероятна катастрофа. Не казах нищо.

Но тя беше права. Три лели и двама нейни чичовци живееха с нас в нашето голямо имение с високи стени, и тези старци живееха добре, винаги бяха луксозно облечени с най-модерните платове от града и се радваха на изискан живот във възможно най-чистата му форма. Не можех да не се възползвам от възможността да ги слушам непрекъснато, както и правех, а те знаеха много за света.

Това важеше и за чичовците на баща ми, но разбира се, тази земя беше тяхна, принадлежеше на семейството им, затова предполагам, че са се чувствали по-привилегировани, тъй като се бяха сражавали в повечето героични битки при Божи гроб, или поне така изглеждаше. Те спореха с баща ми по всякакви поводи — от вкуса на пирога с месо за вечеря, до влудяващо модерния стил на художниците, които бе наел от Флоренция, за да изрисуват малкия ни параклис.

Това бе още едно от напредничавите неща, които осъществи — свързано с художниците, може би единственото модерно нещо, като изключим факта, че харесваше предмети от стъкло.

Нашият малък параклис беше празен от векове. Подобно на четирите кули на замъка ни и всички ограждащи стени, той бе построен от светъл камък, който се среща често в Северна Тоскана. Той не е като тъмния камък, който можете да видите навсякъде из Флоренция — сив и изглеждащ винаги мръсен. Цветът на този северен камък е почти като този на най-бледите рози.

Но баща ми беше довел ученици от Флоренция, когато бях много малък — добри художници, които се бяха обучавали при Пиеро де ла Франческа и други като него, за да покрият стените на параклиса със стенописи, основани на прекрасните разкази за светци и библейски исполини от книгите, познати под името „Златната легенда“.

Тъй като не притежаваше особено богато въображение, баща ми се придържаше към онова, което беше видял в църквите на Флоренция и нареди на тези мъже да изобразят историите за Йоан Кръстител, покровител на нашия град и братовчед на нашия Бог и се случи така, че през последните години от земния ми живот нашият параклис бе изпълнен с изображения на света Елисавета, свети Йоан, света Ана, Дева Мария, Захарий^[3] и множество ангели, като всички бяха пременени — съгласно тогавашните порядки — в най-хубавите си флорентински одежди.

Тъкмо срещу тези „модерни“ изображения, така различни от консервативните произведения на Джото и Чимабуе, протестираха моите чичовци и лели. Що се отнася до селяните, не мисля, че те изобщо разбираха това, освен че преди всичко така силно благоговееха пред параклиса по време на някоя сватба или кръщене, че останалото беше без значение.

Аз самият, разбира се, ужасно се радвах да гледам как се създават тези картини и да прекарвам времето си с художниците, които си бяха отишли до момента, в който животът ми бе прекратен от демонично убийство.

Бях виждал много от най-великите картини във Флоренция и обичах да се мотая напред-назад и да разглеждам великолепните изображения на ангели и светци в пищните параклиси на катедралите. По време на едно от пътуванията ми до Флоренция с моя баща, в дома на Козимо дори зърнах непокорния художник Филипо Липи, когото по онова време държаха под ключ там, за да го заставят да довърши някаква картина.

Бях дълбоко поразен от този обикновен, но властен мъж, от начина, по който спореше и скицираше, като насмалко не изпадна в нервна криза, за да получи разрешение да напусне замъка. Крехкият и достолепен Козимо само се усмихна и с тих глас донякъде успя да го изтръгне от истерията, като му каза да се връща на работа и че ще бъде доволен, когато приключи.

Филипо Липи беше монах, но беше луд по жените и всички го знаеха. Човек би казал, че е облагодетелстван злосторник. Жените бяха основната причина, поради която желаеше да излезе от двореца и по-късно, по време на вечерята у нашите домакини някой подхвърли, че Козимо би трябвало да заключи и няколко жени в стаята на Филипо и вероятно това би го ощастливило. Не вярвам той да е сторил нещо подобно. Ако го бе направил, враговете му щяха да го превърнат в най-важната новина във Флоренция.

Нека отбележа нещо много важно. Никога не забравих онзи кратък поглед към гения Филипо, защото за мен той беше — и продължава да бъде — точно такъв.

— И какво толкова ти хареса у него? — попита ме баща ми.

— У него има и добро, и лошо — отвърнах аз, — не само едното или другото. Разбрах, че в душата му се води война! А и веднъж видях някои негови творби, създадени съвместно с Фра Джовани (човекът, когото по-късно целият свят започна да нарича Фра Анджелико) и уверявам те, мисля, че е невероятен. Защо иначе Козимо би изтърпял подобна сцена? Нима не го чу!

— А Фра Джовани е светец? — попита баща ми.

— Хм, да. И в това няма нищо лошо, но забеляза ли терзанията на Фра Филипо? Това ми хареса.

Баща ми учудено повдигна вежди.

При следващото ни и последно пътуване до Флоренция, той ме заведе да разгледам всички картини на Филипо. Бях изненадан, че не е забравил за интереса ми към този мъж. Вървяхме от къща на къща, за да разгледаме най-прекрасните му творби, а след това посетихме ателието му.

Там кипеше оживена работа по една фреска за олтар, поръчана от Франческо Марини за флорентинската църква — „Коронясването на Светата Дева“ — и когато видях тази творба, едва не изгубих съзнание от шока и обожанието, които изпитах към нея.

Не можех да се откъсна от нея. Плачех и въздишах.

Никога не бях виждал нещо толкова красиво, колкото тази картина и невероятното множество от притихнали мили лица, прекрасната група ангели и светци, гъвкавите като котки изящни женски фигури и божествените стройни мъже. Полудях по нея.

Баща ми ме заведе да видя още две негови творби, които изобразяваха Благовещението.

И така, вече споменах, че като малък бях играл ролята на ангел Гавраил, който се явил на Девата, за да възвести, че е заченала в утробата си Христос. Според нашата интерпретация ангелът трябваше да бъде доста привлекателен и мъжествен, след което се появяваше Йосиф и какво да види — този невероятен мъж заедно с неговата неопетнена повереница, Светата Дева.

Нашата трупа беше светска и ние придадохме на пиесата известна пикантност. Имам предвид, че малко я видоизменихме. Не съм сигурен, че в Светото писание се споменава свети Йосиф да е присъствал на тази среща.

Но това бе любимата ми роля и аз много харесвах картини за Благовещението.

А последната от тях зърнах преди да напусна Флоренция, Филипо я бе нарисувал някъде през 1440 и тя надминаваше всичко, което бях виждал дотогава.

Ангелът беше наистина неземен и съвършено красив. Крилата му бяха покрити с паунови пера.

Изпитах болезнена привързаност и ненаситност към нея. Щеше ми се да купим тази картина и да я занесем у дома. Но това беше невъзможно. По онова време произведенията на Филипо не се продаваха. Така че накрая баща ми насила ме издърпа и на следващия ден си заминахме у дома.

Едва след време си дадох сметка колко безмълвно бе слушал той моите неспирни високопарни приказки за Фра Филипо:

— Тя е изящна, оригинална и все пак достойна за похвала съгласно всички правила. В това се състои нейната гениалност — да променя, но не прекалено, да бъде неподражаема, но не и неразбираема, и точно това е постигнал той, татко, уверявам те.

Нищо не можеше да ме спре.

— Ето какво мисля за този мъж — казах аз. — Неговата похот, страстта му към жените, почти животинският му отказ да спази монашеския си обет, се намират в постоянен конфликт с духовника, защото виждаш, че той носи расото си, той е Фра Филипо. И поради този конфликт лицата, които рисува, придобиват изражение на пълно отстъпление.

Баща ми слушаше.

— Така е — казах аз. — Тези образи отразяват собствения му непрестанен компромис със силите, с които не може да се помири, и те са тъжни и мъдри, и съвсем не невинни, а винаги притихнали, в израз на своето безмълвно страдание.

По пътя към вкъщи, докато яздехме рамо до рамо през гората по един доста стръмен път, баща ми съвсем небрежно ме попита дали художниците, които бяха изрисували нашия параклис, са били добри.

— Татко, ти се шегуваш — отвърнах аз. — Те бяха превъзходни.

Той се усмихна.

— Нали разбираш, не бях сигурен — каза. — Просто наех най-добрите — и сви рамене.

Усмихнах се.

После той се засмя благо. Така и не го попитах кога и дали мога отново да напусна дома ни, за да уча. Вероятно съм преценил, че мога да ощастливя и двама ни.

Може би спряхме около двайсет и пет пъти по време на онова последно пътуване към дома от Флоренция. Гощавахме се в замък след замък и посещавахме новите вили, пищни и изпълнени със светлина и обградени с богати градини. Не се привързвах особено към каквото и да било, защото приемах, че това е животът ми — всички онези беседки, покрити с виолетови глицинии, лозята по зелените склонове и руменобузите девойки, които ми махаха с ръка от лоджиите.

Впрочем в годината, когато предприехме това пътуване, Флоренция се намираше във война. Тя поддържаше великия и прославен Франческо Сфорца, който искаше да завладее Милано. Неапол и Венеция бяха на страната на Милано. Това бе ужасна война, но тя не ни засегна.

Сраженията се водеха на други места и от наемници, а омразата, която предизвика, се усещаше из градските улици, но не и в нашите планини.

Онова, което съм запомнил от нея, са двама забележителни герои, замесени в свадата. Първият е херцогът на Милано, Филипо Мария Висконти, човек, който беше наш враг, независимо дали това ни харесваше, тъй като беше враг на Флоренция.

Но чуйте що за мъж беше той: говореше се, че е непоносимо дебел и много нечистоплътен, и понякога събличал всичките си дрехи и се въргалял гол из калта на градината си! Изпадаше в ужас при вида на меч и пищеше, ако го види без ножница, а освен това се ужасяваше от идеята да рисуват портрета му, защото мислеше, че е много грозен, какъвто и беше. Но това не бе всичко. Слабите крачка на този мъж не издържаха тежестта му, та се налагаше неговите пажове да го носят на ръце. Ала той имаше чувство за хумор. За да плаши хората, внезапно измъкваше змия от ръкава си! Прекрасно, не намирате ли?

И все пак този мъж някак успяваше да управлява Миланското херцогство цели трийсет и пет години, а неговият собствен наемник Франческо Сфорца се обърна точно срещу Милано в тази война.

Него искам да опиша съвсем накратко, защото той бе колоритен по коренно различен начин, тъй като беше красив, силен и храбър син на селянин — селянин, който бил отвлечен като дете и успял да стане главатар на своите похитители. И така, Франческо оглавил войската, едва когато героичният му баща се удавил в един поток, опитвайки се да спаси един паж. Каква храброст. Каква безкористност! Какви заложби.

Никога не бях виждал Франческо Сфорца преди да напусна този свят и да се превърна в бродещ вампир, но той отговаряше на описанието си — мъж, притежаващ героичен размах и стил и ако щете вярвайте, но точно на този син на селянин и роден войн смахнатият тънкокрак херцог на Милано даде за жена собствената си дъщеря. Въпросната дъщеря, между другото, не бе родена от съпругата на херцога, горкичката, защото тя бе затворена в лудница, а беше дете на неговата метреса.

В крайна сметка именно този брак стана причина за войната. В началото Франческо се сражаваше храбро за херцог Филипо Мария, но когато странният, непредвидим дребен херцог най-после хвърли топа, съвсем естествено неговият зет, красивият Франческо, очаровал всички в Италия — от папата до Козимо, пожела да стане херцог на Милано!

Всичко това е истина. Не намирате ли, че е интересно? Вижте само. Пропуснах да кажа, че херцог Филипо Мария толкова се страхуваше от гръмотевици, че се говореше, че е построил в двореца си шумоизолирана стая.

Но това не е всичко. Сфорца трябваше да опази Милано от други хора, които искаха да го завладеят и се наложи Козимо да го подкрепи, в противен случай Франция щеше да ни нападне, или да се случи нещо по-лошо.

Всичко това беше много забавно, а както казах, още от ранна възраст аз бях много добре подготвен да се сражавам във война или да постъпя в двореца, ако се наложи, но за мен тези войни и тези двама герои съществуваха само като част от разговорите по време на обяд. Всеки път, щом някой роптаеше срещу смахнатия херцог Филипо Мария и някой от неговите откачени номера с вадене на змия от ръкава, баща ми ми смигваше и прошепваше в ухото ми: „Няма и помен от чистата господарска кръв, синко.“ А след това се разсмиваше.

Той съвсем далновидно не говореше нищо за романтичния и храбър Франческо Сфорца, докато той се сражаваше за нашия враг херцога, но след като всички се обединихме срещу Милано, баща ми похвали безстрашния и пробивен Франческо, както и неговия смел родител.

По-рано в Италия се подвизаваше още един голям безумец, мародер и разбойник на име сър Джон Хокуд, който водеше своите наемници срещу кого ли не, в това число и срещу флорентинците.

Но в крайна сметка той се оказа верен на Флоренция, дори стана неин гражданин, а когато напусна този свят, в катедралата му издигнаха прекрасен паметник! Ах, каква епоха!

Мисля, че времената бяха благоприятни за войниците, защото човек можеше да избира къде да се бие и да го прави с желания от него ентусиазъм.

Но освен това времената бяха много подходящи и за четене на поезия, за разглеждане на картини и за живот в пълен комфорт и безопасност зад стените на дома, или пък за разходки из оживените улици на процъфтяващи градове. Ако човек имаше каквото и да било образование, можеше да избира с какво да се занимава.

Ала времената изискваха също и голяма предпазливост. Владетели като баща ми биваха разорявани в тези войни. Планинските райони, които бяха свободни и до голяма степен оставаха незасегнати, можеха да бъдат нападнати и унищожени. Понякога се случваше човек, който дълго е стоял настрана от всичко, да се опълчи срещу Флоренция и тогава се намесваха дрънчащите с оръжията си наемници, които сриваха всичко със земята.

Впрочем Сфорца спечели войната срещу Милано и това отчасти се дължеше на факта, че Козимо му зае необходимите средства. Онова, което последва, беше невероятна касапница.

Е, бих могъл да продължа да разказвам за чудния свят на Тоскана навеки.

За мен е непосилно и тъжно да се опитвам да си представя какво би станало с моето семейство, ако злото не ни бе споходило. Не мога да видя баща си стар, или пък себе си като грохнал старец, нито да си представя сестра си омъжена, както се надявах, за градски аристократ, вместо за някой провинциален барон.

Изпълвам се едновременно с ужас и радост, че в същите тези планини все още се срещат селца и махали, които са се запазили от онова време — оцелявайки дори след най-тежките съвременни войни, и продължават да процъфтяват със своите малки павирани търговски улички и саксии с червено мушкато по прозорците. Навсякъде има запазени замъци, огласяваш от поколения наред.

Тук цари мрак.

Тук е само Виторио, който пише на светлината на звездите.

Къпини и диворасли трънаци изпълват параклиса долу, където картините остават невидими за човешкото око, а свещените останки от камъка на олтара са покрити с тонове прах.

Ах, та тези тръни пазят останките от моя дом. Аз ги оставих да израстат. Аз позволих пътищата да се изгубят в гората или сам ги разруших. Трябва да ми остане нещо от онова, което имах! Трябва.

И отново се обвинявам за това, че разказвам безспир, а това несъмнено е така.

Трябва да сложа край на тази глава.

Но всичко това много наподобява кратките пиеси, които разигравахме в дома на чичо ми, или тези, които гледах пред катедралата във Флоренция на Козимо. Нужни са изрисувани проспекти, щателно подготвен реквизит, въжета, които да подпомагат летенето, скроени и ушити костюми, преди да подредя играчите си върху дъската и да разкажа легендата за моето сътворение.

Не мога да се въздържа. Позволете ми да завърша своето есе за величието на петнадесети век, като цитирам думите на великия алхимик Фичино, изречени няколко години по-късно: Това беше „златен век“.

Сега преминавам към онзи трагичен момент.