Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coming up for Air, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnjohn (2020)

Издание:

Автор: Джордж Оруел

Заглавие: Още въздух

Преводач: Весела Еленкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Фама

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: английска

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 978-954-597-326-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11517

История

  1. — Добавяне

VII

Но като се върнах в предградието, настроението ми внезапно се промени.

Внезапно ме осени мисълта — досега дори не ми беше хрумвала, — че Хилда може наистина да е болна.

Въздействието на средата, нали разбирате. В Лоуър Бинфийлд нито за миг не се усъмних, че не е болна и просто ми е скроила номер, за да ме прибере у дома. Тогава ми се стори съвсем естествено, не знам защо. Но като навлязох в Уест Блечли и Хесперидийс Истейт се сключи около мен като червения тухлен затвор, който всъщност е, веднага се върнах към обичайните си мисловни навици. Налегна ме онова понеделник-сутрешно усещане, че всичко е безрадостно и благоразумно. Осъзнавах каква безмерна тъпота е — онова, за което пропилях последните пет дни. Скришом да отскоча до Лоуър Бинфийлд, за да се помъча да възкреся миналото, а после, в колата, на връщане към дома, да си наизмисля тонове пророчески дивотии за бъдещето. Бъдещето! Какво общо има бъдещето с хора като нас с вас? Да задържим работата си — ето нашето бъдеще. А Хилда — бомбите наистина ще вземат да падат, и тя ще продължава да си мисли за цената на маслото.

Внезапно проумях какъв глупак съм бил, да си помисля, че би направила подобно нещо. Разбира се, че сигналът за помощ не е бил фалшив! Да не би да й стига въображението за подобно нещо?! Това е просто суровата гола истина. Въобще не лъже, действително е болна. И, господи! — може би в същия този миг лежи някъде, гърчи се в нечовешки болки, или дори е мъртва, знам ли. При тази мисъл ме обля ужасяващо болезнен страх, нещо като кошмарно ледено усещане в стомаха. Стрелнах се по Елесмиър Роуд с близо шейсет километра в час и вместо да прибера колата в гаража, спрях пред къщата и веднага изскочих.

Значи все пак обичам Хилда, ще кажете. Не знам какво разбирате под „обичам“. Вие обичате ли лицето си? Сигурно не, но не можете да си представите себе си без него. То е част от вас. Е, същото изпитвам и аз към Хилда. Когато всичко е наред, не мога да я гледам, но при мисълта, че може да е мъртва или дори да й е зле, ме втриса.

Затърсих припряно ключа, отворих и отвътре ме блъсна познатата миризма на стари шлифери.

— Хилда! Хилда! — завиках.

Отговор не последва. Известно време продължих да викам „Хилда! Хилда!“ в нищото и по гръбнака ми пропълзя ледена струйка пот. Може би вече са я откарали в болница — може би горе в празната къща лежи труп.

Хукнах по стълбите, но в същия миг двете деца, по пижами, излязоха от стаите си от двете страни на площадката. Да е било осем-девет вечерта — във всеки случай тъкмо почваше да се здрачава. Лорна се провеси на перилата.

— О-о, тати! О-о, тати е! Защо си идваш днес, тати? Мама каза, че ще си дойдеш чак в петък.

— Къде е майка ви?

— Мама я няма. Излезе с госпожа Уийлър. Защо си идваш днес, тати?

— Значи майка ви не е болна?

— Не. Кой ти каза, че болна? Тати! Беше ли в Бърмингам?

— Да. Хайде обратно в леглата. Ще настинете.

— Тати, а къде са ни подаръците?

— Какви подаръци?

— Подаръците от Бърмингам.

— Ще ги видите на сутринта.

— О-о, тати, не може ли да ги видим сега?

— Не. А сега млък и обратно в леглата, че иначе ще ви напляскам.

Значи все пак не е болна. И действително ме е излъгала. Да ви призная, не знаех да се смея ли, да плача ли. Обърнах се към входната врата, която бях оставил отворена, и там, неестествено огромна, видях насреща ми да се задава Хилда.

Гледах я как се приближава в последните отблясъци на вечерта по градинската алея. Странно, като си помисли човек, че само преди три минути полудявах от тревога и по гърба ми се стичаше истинска ледена пот само защото подозирах, че може да е мъртва. Е, не беше мъртва — беше си както обикновено. Старата Хилда с тънките рамене, тревожното изражение, сметката за газта и училищните такси, и миризмата на стари шлифери, и кантората в понеделник — всички основополагащи факти, към които неизменно се връщаш, „вечните истини“ на стария Портиъс. Личеше си, че Хилда не е в много радостно настроение. Стрелна ме с поглед, както когато й се върти нещо в главата — както те стрелва някое малко животинче, например невестулка. Изобщо не се изненада, че съм се прибрал, обаче.

— О, ти вече се върна? — рече.

Очевидно съм се върнал, затова не отвърнах. Не понечи да ме целуне.

— Няма нищо за вечеря — побърза да продължи. Това е Хилда, в целия й блясък. Винаги успява да каже нещо гадно още щом прекрачиш прага. — Не те очаквах. Ще трябва да ядеш хляб и сирене — но май нямаме сирене.

Последвах я вътре, в миризмата на шлифери. Влезе в дневната. Затворих вратата и включих лампата. Бях решен да заговоря пръв и знаех, че е по-добре да съм твърд от самото начало.

— Така, какво, по дяволите, искаше да ми кажеш с тоя номер, дето ми го погоди?

Тя просто остави чантата си върху радиото и за миг на лицето й се изписа искрено изумление.

— Какъв номер? За какво говориш?

— За сигнала за помощ!

— Какъв сигнал? Джордж, какви ги говориш?

— Да не искаш да кажеш, че не си пускала сигнал за помощ, защото си тежко болна?

— Разбира се, че не съм! Как бих могла? Не съм била болна. Защо ще правя подобно нещо?

Взех да обяснявам, но едва ли не преди да съм казал и дума, проумях какво се е случило. Аз чух само края на съобщението, а явно е ставало дума за друга Хилда Боулинг. Сигурно, ако отвориш указателя, има хиляди Хилди Боулинг. Просто тъпа грешка, както винаги. Хилда не е проявила дори малкото въображение, което й бях приписал. Единственото интересно нещо в цялата работа бяха петте минути, в които си мислех, че е умряла, и открих, че все пак ми пука. Но това мина и замина. Докато се обяснявах, тя ме гледаше и по очите й познах, че ми готви нещо. После започна да ме разпитва с онзи неин тон, който наричам „от трета степен“ и който не е, както може би си мислите, яростен или натякващ, а тих и някак нащрек.

— Значи си чул съобщението в хотела в Бърмингам, така ли?

— Да, снощи, по националните новини.

— И кога си тръгна от Бърмингам?

— Тази сутрин, разбира се. — Мислено бях планирал цялото пътуване, просто за всеки случай, ако се наложи да лъжа откъде съм минал. Тръгнал съм в десет, обяд в Ковънтри, чай в Бедфорд — всичко беше предвидено.

— Значи ти снощи си си мислел, че съм тежко болна, но си си тръгнал едва тази сутрин?

— Но нали ти казах, че мислех, че не си болна. Не ти ли обясних? Мислех, че това е просто поредният ти номер. Звучеше далеч по-вероятно да е така.

— Много съм изненадана, че въобще си си тръгнал! — заяви толкова кисело, че веднага ми се изясни — готви ми нещо. Но тя продължи по-кротко: — Значи си тръгнал тази сутрин, така ли?

— Да. Тръгнах в десет, обядвах в Ковънтри…

— Тогава как ще ми обясниш това? — изстреля внезапно, рязко разтвори чантата си и измъкна лист хартия, който ми подаде, сякаш е подправен чек или нещо такова.

Почувствах се, сякаш ми навряха чорап в гърлото. Трябваше да се досетя! Значи все пак ме е хванала. Ей го досието, доказателствата по случая. Дори не знаех какво е, освен че е нещо, което доказва, че съм бил с жена. Целият ми фасон се смачка. Само преди миг се мъчех да я сплаша със сила и се правех на ядосан, че нарочно ме е върнала от Бърмингам за едното няма нищо, а изведнъж си разменихме ролите. Не е нужно да ми казвате как съм изглеждал. Знам. На челото ми е пишело, виновен — знам го. А дори не бях виновен! Но то е въпрос на навик. Свикнал съм все аз да съм кривият. И за сто лири нямаше да съумея да отвърна, без в гласа ми да се промъкне нотка на вина:

— Какво искаш да кажеш? Какво държиш там?

— Прочети го и ще разбереш.

Поех хартията. Беше писмо, както личи, от някаква адвокатска кантора, и ми направи впечатление, че адресът им е на същата улица, където се намира хотел „Роуботъм“. „Драга госпожо — гласеше писмото, — във връзка с писмото Ви от 18-и т.м., смятаме, че навярно е станала грешка. Хотел «Роуботъм» бе затворен преди две години и превърнат в административна сграда. Никой, отговарящ на описанието на съпруга Ви, не е идвал тук. Вероятно…“

Не четох повече. Естествено, всичко ми се изясни — сякаш мълния блесна пред очите ми. Направих се на много умен и сам се насадих на пачи яйца. Оставаше ми една-едничка надеждица — че младият Сондърс е забравил да пусне писмото, което адресирах от „Роуботъм“, в който случай бих могъл да го играя нагъл. Но Хилда скоро разби на пух и прах и тази идея.

— Е, Джордж, виждаш ли какво се казва в писмото? В деня, когато замина, писах до хотел „Роуботъм“ — о, просто кратичко писъмце, в което питам дали си пристигнал. Сам виждаш какъв отговор получих! Такъв хотел няма. И още същия ден, със същата поща, получавам от теб писмо, че си в хотела. Сигурно си накарал някой да го пусне вместо теб. Ето колко си бил в командировка в Бърмингам.

— Но, слушай, Хилда! Не е вярно. Изобщо не е както си го мислиш. Ти не разбираш.

— О, напротив, Джордж. Разбирам отлично.

— Хилда, слушай…

Нямаше никакъв смисъл, разбира се. Сгащи ме. Не смеех дори да я погледна в очите. Обърнах се и понечих да изляза.

— Трябва да прибера колата в гаража.

— О, не, Джордж! Хич не ми се измъквай. Ще останеш тук и ще ме изслушаш, ако обичаш.

— Но, дявол го взел! Трябва да включа фаровете, все пак. Отдавна се стъмни. Да не искаш да ни глобят?

При тези думи ме пусна, аз излязох и включих фаровете, но като се върнах, тя продължаваше да стърчи заплашително като самата съдба орисница, с двете писма — моето и от адвокатската кантора — на масата пред себе си. Бях си повъзвърнал самообладанието и опитах отново:

— Виж, Хилда. Ужасно се заблуждаваш. Мога да ти обясня всичко.

— Джордж, сигурна съм, че си в състояние да обясниш всичко на този свят. Въпросът е аз дали ще ти повярвам.

— Но ти просто вадиш прибързани заключения! Как изобщо ти хрумна да пишеш на тези хора?

— Идеята беше на госпожа Уийлър. И както се оказва, беше много сполучлива.

— О, на госпожа Уийлър значи? Тоест, теб не те притеснява мисълта да допускаш тази проклета жена в личните ни отношения?

— Нямаше нужда аз да я допускам. Тя сама ме предупреди какво замисляш. Нещо сякаш й подсказвало, така се изрази. И се оказа права, нали разбираш. Тя знае всичко за теб, Джордж. Съпругът й е бил точно същият.

— Но, Хилда…

Взрях се в нея. Лицето й беше едно такова пребледняло под външната руменина, както когато си мисли, че съм бил с друга жена. Жена! Де да беше вярно!

И, за бога, какво се чертаеше пред мен? Знаете как е. Седмици наред непоносимо пилене и цупене, и гнусни забележки тъкмо когато си мислиш, че вече цари мир, и вечерята вечно закъснява, и децата искат да знаят какво става. Но най-много ме потискаше мисловната нищета, мисловната атмосфера, в която истинската причина защо съм ходил в Лоуър Бинфийлд бе напълно немислима. Това бе най-поразителното ми откритие в този момент. И цяла седмица да отделя да обяснявам на Хилда защо съм бил в Лоуър Бинфийлд, тя пак няма да ме разбере. А и кой би разбрал, тук, на Елесмиър Роуд? Господи! — самият аз разбирах ли? Имах чувството, че всичко това вече избледнява в съзнанието ми. Защо съм ходил в Лоуър Бинфийлд? Ходил ли съм там? В тази атмосфера всичко това изглежда безсмислено. На Елесмиър Роуд всичко е недействително, освен сметките за газта, училищните такси, вареното зеле и кантората в понеделник.

Още един опит:

— Виж какво, Хилда! Знам какво си мислиш. Но напълно грешиш. Заклевам се, че грешиш.

— О, не, Джордж. Ако грешах, защо щеше да ми говориш всички тези лъжи?

Нямах какво да й отговоря, разбира се.

Разходих се напред-назад. Миризмата на стари шлифери беше много силна. Защо избягах така? Защо се терзаех за бъдещето и миналото, след като виждам, че бъдещето и миналото нямат значение? Каквито и мотиви да съм имал, вече ги бях забравил. Едновремешният живот в Лоуър Бинфийлд, войната и следвоенният период, Хитлер, Сталин, бомбите, картечниците, опашките за храна, гумените палки — всичко това вече избледняваше. Оставаше само вулгарният, жалък скандал сред миризмата на стари шлифери.

Последен опит:

— Хилда! Просто ме изслушай за миг. Виж, ти не знаеш къде съм бил тази седмица, нали?

— Не искам и да знам къде си бил. Знам какво си правил. И това ми е напълно достатъчно.

— Но по дяволите…

Напълно е безполезно, разбира се. Тя ме е произнесла за виновен и сега ще ми каже какво мисли за мен. Това може да й отнеме няколко часа. А после ми се готвят още неприятности, защото не след дълго ще й дойде наум да се пита откъде съм взел пари за това пътуване и така ще открие, че не съм й казал за седемнайсетте лири. Не виждам причина този скандал да не се проточи до три през нощта. Няма смисъл да продължавам да играя оскърбената невинност. Исках да мина по линията на най-малкото съпротивление. Прехвърлях наум следните три възможности:

А. Да й кажа какво наистина съм правил и някак си да я накарам да ми повярва.

Б. Да пусна изтърканата шега, че не си спомням.

В. Да я оставя да си мисли, че съм бил с жена и да си взема лекарството.

Но, по дяволите! Знаех коя ще избера.

Край