Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coming up for Air, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnjohn (2020)

Издание:

Автор: Джордж Оруел

Заглавие: Още въздух

Преводач: Весела Еленкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Фама

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: английска

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 978-954-597-326-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11517

История

  1. — Добавяне

III

Изпълзях от леглото с ужасен вкус в устата и пукащи стави.

Истината е, че вчера с тази бутилка вино на обед, втора на вечеря, а между тях няколко бири и едно-две брендита, попрекалих с пиенето. Останах да стърча няколко минути насред килима, зареял поглед в нищото и твърде претрепан дори да се помръдна. Познато ви е отвратителното усещане, което ви изпълва понякога рано сутрин. Съсредоточено е най-вече в краката, но ви казва по-красноречиво от каквито и да било думи: „Защо, по дяволите, продължаваш? Зарежи тая работа, приятелю! Пъхни глава в газовата печка, и толкова!“

Пъхнах протезата в устата си и застанах до прозореца. Пак великолепен юнски ден, слънцето тъкмо се надига над покривите и огрява фасадите на къщите отсреща. Розовите мушката в сандъчетата по прозорците не изглеждаха никак зле. Макар че беше едва осем и половина и тази уличка бе чисто и просто малка пресечка встрани от пазарището, навън вече сновяха доста хора. Върволица мъже с вид на чиновници, с тъмни костюми и дипломатически куфарчета, бързаха в една и съща посока, сякаш се намирах в лондонско предградие и всички бързаха за метрото, а учениците се влачеха към тържището в групички по двама-трима. Изпитах същото чувство, което ме обзе вчера при вида на джунглата от червени къщи, която бе погълнала Чамфорд Хил. Проклети натрапници! Двайсет хиляди навлеци, които дори не ми знаят името. Целият този нов живот, който гъмжи навсякъде, и аз, нещастен стар дебелак с изкуствени зъби, който ги гледа от един прозорец и ломоти някакви глупости, които никой не ще да слуша, за неща, случили се преди трийсет-четирийсет години. Господи! — казах си, — не съм бил прав да си мисля, че виждам призраци. Аз съм призракът. Аз съм мъртъв, те са живите.

Но след закуска — треска, бъбречета на скара, препечени филийки с мармалад и каничка кафе — се почувствах по-добре. Ледената дама не закусваше в ресторанта, във въздуха витаеше приятно лятно чувство и аз не можех да се отърва от усещането, че с този свой син костюм от каша не може да не изглеждам поне малко изискан. За бога! — рекох си, — като ще е гарга, да е рошава! Щом съм призрак, ще витая. Ще навестя старите места. И белким успея да направя малко черна магия на тия нещастници, дето са ми задигнали родния град.

Тръгнах, но едва стигнал до пазара, спрях заради нещо, което не бях очаквал да видя. Процесия от около петдесетина ученици, които маршируваха по улицата в колона по четирима — доста войнствен вид имаха, — а край тях крачеше една доста сурова жена с вид на старши сержант. Четиримата начело носеха банер с червено-бяло-синя рамка и огромен надпис: Британци, гответе се. Бръснарят на ъгъла беше излязъл да ги погледа. Заговорих се с него. Човек с лъскава черна коса и глуповато изражение.

— Какво правят тези деца?

— Това им е практиката по противовъздушна отбрана — отвърна неопределено. — Това е противовъздушна отбрана. Нещо се упражняват. Това е госпожица Тоджърс, тази жена.

Можех да се досетя, че е тя. Личеше в погледа й. Нали ги знаете онези неумолими дърти вещици с прошарени коси и физиономии като скумрия, дето все ги слагат да отговарят за момичешките отряди, общежитията на Християнската асоциация на младите жени и какво ли не от този сорт. Беше със сако и пола, които някак напомняха униформа, и създаваше впечатлението, че е с портупей, макар всъщност да не беше. Познавам този вид жени. През войната са служили в женския армейски корпус и оттогава не им се е случвало нищо по-вълнуващо. Тази противовъздушна отбрана й е добре дошла. Колоната мина покрай мен и я чух как им подвиква като истински старши сержант:

— Моника! Вдигай крак по-високо!

А последните четирима носеха друг банер с червено-бяло-синя рамка, чийто надпис гласеше:

Ние сме готови. А вие?

— Защо ги карат да маршируват така? — обърнах се към бръснаря.

— Де да знам. Сигурно е някаква пропаганда.

Аз знаех, разбира се. Напълнете главите на децата с война. Създайте ни усещането, че изход няма, бомбардировачите са неизбежни като Коледа, тъй че право в избата и без много-много приказки. Над източния край на града се стрелнаха два бойни самолета от летището край Уолтън. Господи! — казах си, — като започне, въобще няма да се изненадаме, сякаш е роснал дъждец. Вече се ослушваме за първата бомба. Бръснарят взе да ми разказва как благодарение на усилията на госпожица Тоджърс учениците вече били екипирани с противогази.

Е, тръгнах да изследвам града. Прекарах два дни в шляене по старите места — поне онези, които успях да идентифицирам. През цялото време не срещнах и един човек, който да ме познае. Бях призрак, и макар да не бях действително невидим, така се чувствах.

Странно, толкова е странно, че не мога да ви го опиша с думи. Чели ли сте един разказ на Х. Дж. Уелс за някакъв тип дето е на две места едновременно — тоест, всъщност си е вкъщи, но халюцинира, че се намира на дъното на океана Разхожда се из стаята, но вместо столове и маси, му се привиждат разлюлени водорасли, огромни омари и сепии, които уж протягат пипала да го хванат. Е, така се чувствах и аз. Часове наред се разхождах из свят, който не съществува. Броях си крачките по тротоара и си мислех: „Да, тук започва нивата на еди-кой си. Плетът минава през улицата и влиза в къщата отсреща. Бензиностанцията всъщност е бряст. А тук свършват градините под аренда. И тази улица (помня, че беше унила уличка с къщи — близнаци, наречена Къмбърледж Роуд) е пътеката, където идвахме с Кейти Симънс и от двете страни растяха лещаци“. Несъмнено бърках разстоянията, но общите посоки бяха верни. Едва ли някой, който по една случайност не е бил роден тук, би повярвал, че само преди двайсет години тези улици са били ниви. Сякаш от предградията е изригнал вулкан, погребал природата. Почти цялата земя, навремето собственост на Бруър, беше погълната от общинския жилищен комплекс. Мил Фарм беше изчезнала, гьолът, където улових първата си риба, бе пресушен и застроен, та не можах дори да определя къде точно се е намирал. Само къщи, къщи, малки, червени квадратни къщи, досущ еднакви, с вечнозелен плет и асфалтова алея до входа. Оттатък общинските жилища градът пооредяваше, но мошениците строители се стараеха да наваксат. Тук-там, където някой е сварил да се сдобие с парче земя, бяха нацвъкани отделни групи къщи, до които водеха импровизирани пътчета, а между тях пустееха празни парцели със струпани строителни материали и съсипани ниви, осеяни с бодили и консервни кутии.

В центъра на стария град, от друга страна, нещата не се бяха променили много, поне по отношение на сградите. Много магазини извършваха същата търговия, само имената им се бяха променили. „Лилиуайтс“ още продаваше платове, но не изглеждаше толкова процъфтяващ. Там, където беше месарницата на Гравит, сега имаше магазин за радиочасти. Малката витрина на майка Уийлър беше зазидана. „Гриметс“ продължаваше да е бакалница, само че сега беше част от веригата „Интернашънал“. Това ви дава представа каква мощ притежават тези компании, щом са могли да погълнат стиснат стар хитрец като Гримет. Но доколкото го познавам — да не говорим за надгробния му камък по последна мода в църковния двор, — бас държа, че докато бизнесът е вървял, си е спастрил едно десет-петнайсет хиляди лири, да си ги носи на оня свят. Единственият магазин, който не беше сменил собственика си, бе „Сорозийнс“ — веригата, която разори баща ми. Бяха се разраснали неимоверно и бяха открили втори, огромен магазин в новата част на града. Но се бяха превърнали в нещо като универсален магазин и освен някогашните градинарски пособия, продаваха и мебели, лекарства и железария.

Два дни скитах из градчето почти по цял ден, и макар да не стигнах чак дотам, да стена и да подрънквам с вериги, понякога действително ми се искаше. Освен това пиех повече, отколкото ми понася. Почнах с пристигането, а след това все ми се струваше, че кръчмите не отварят достатъчно рано. В последния половин час до началото на работното време все ходех с изплезен език.

Но имайте предвид, че не бях в едно и също настроение през цялото време. Понякога ми се струваше, че и да бъде Лоуър Бинфийлд изличен, това няма абсолютно никакво значение. В крайна сметка защо съм дошъл, ако не за да се махна от семейството? Няма причина да не правя всичко, което ми се прииска, включително да отида за риба, ако имам желание. В събота следобед дори отидох в рибарския магазин на Главната и си купих въдичарски прът от лепен бамбук (като момче горещо жадувах за такъв — но е малко по-скъп от другите), кукички, влакно и прочие. Атмосферата в магазина ми подейства ободряващо. Каквото и да се променя, въдичарските такъми си остават същите — защото, разбира се, и рибата си остава същата. А и продавачът не виждаше нищо смешно в това, дебел мъж на средна възраст да си купува въдица. Тъкмо напротив, разговорихме се за риболова в Темза и големия клен, който някой си извадил по-миналата година с качамак от черен хляб, мед и заешка кайма. Дори — макар да не му казах за какво ги искам, и едва ли признавах и пред себе си — си купих най-здравото влакно за сьомга и кукички номер пет, имайки наум онези големи шарани в Бинфийлд Хаус, в случай че още съществуват.

Почти цяла неделя сутрин водих мислен диалог — да ида ли за риба или да не ида. Отначало си казвам, защо пък не, по дяволите, но в следващия миг вече ми се струва, че това е просто едно от онези неща, за които мечтаеш, но никога не правиш. Но следобед изкарах колата и отидох до Бърфорд Уиър. Мислех просто да хвърля едно око на реката и утре, ако времето позволява, евентуално да взема новата въдица, да си облека старото сако и сивия панталон от каша, които носех в куфара, и да се отдам на риболов цял ден. Дори три-четири дни, ако така ми се прииска.

Превалих Чамфорд Хил. Долу в подножието шосето извива и върви успоредно с крайречната алея. Слязох от колата и тръгнах пеш. Ах-х! Край пътя бяха изникнали червени и бели бунгалца. Можеше да се очаква, разбира се. И като че ли наоколо бяха паркирани доста коли. А с приближаването към реката долових и звук — да, бум-цигу-мигу-бум!, звукът на грамофон.

Изминах завоя и излязох на крайречната алея. Господи! Поредният шок. Беше почерняла от хора. А там, където едно време се простираха крайречните ливади — чайни, увеселителни машини с монети, будки за бонбони и продавачи на сладолед „Уолс“. Все едно съм в Маргейт. Помня едновремешната алея. Изминаваш цели километри и не срещаш жива душа, освен пазачите на шлюзовете и някой и друг кон да влачи шлеп, а отзад се помайва стопанинът му. Като сме идвали за риба, винаги сме били съвсем сами. Често съм оставал по цял следобед, и се е случвало на петдесет метра от нас да стои някоя чапла и по три-четири часа да не мине никой, който да я подплаши. Само че отде ми е дошло наум, че възрастните мъже не ходят на риболов? По целия бряг нагоре и надолу, докъдето стигаше погледът, се простираше непрекъсната верига от рибари, по един на всеки пет метра. Недоумявах как, по дяволите, са се насъбрали толкова хора накуп, докато не се сетих, че всъщност сигурно са от някой риболовен клуб. А реката гъмжеше от лодки — гребни, канута, плоскодънни и катери, пълни с пищящи и врещящи полуголи млади хапльовци, на всичкото отгоре помъкнали и грамофон на борда. Плувките на горките рибари подскачаха по вълните от катерите.

Повървях малко. Мръсна, неспокойна вода, въпреки чудното време. Никой не вадеше нищо, освен лещанка. Питах се дали очакват друго. Подобна тълпа е в състояние да подплаши и последната риба на света. Но като гледах плувките как подскачат сред кофички от сладолед и хартиени кесии, всъщност се съмнявах, че в реката изобщо има друга риба. Има ли още риба в Темза? Трябва да има. И все пак съм готов да се закълна, че водата не е, каквато беше. Цветът й е съвсем различен. Разбира се, вие ще се присмеете, че само си въобразявам, но аз пък ви казвам, че не е така. Знам, че се е променила. Помня каква беше — една такава сияйно зелена, в която се вижда надълбоко, а в тръстиките се стрелкат цели пасажи риба. В тази вода не се вижда и на пет сантиметра. Навсякъде е кафява и мръсна, отгоре плува тънък слой масло от лодките, да не говорим за фасовете и хартиените торбички.

След малко се обърнах да си вървя. Не издържах повече на шумотевицата от грамофоните. Днес, разбира се, е неделя, разсъждавах. Може през седмицата да не е толкова зле. Но си знаех, че повече няма да се върна. Господ да ги порази, да си я задържат за себе си проклетата река. Където и да отида за риба, няма да е на Темза.

Навалицата се блъскаше наоколо. Тълпи от противни чуждоземци, почти всичките млади. Момичета и момчета, които се задяват по двойки. Край мен премина взвод девойки, всичките с разкроени панталони и бели шапчици като на американския флот, с надписи. На една, ще да е била седемнайсетгодишна, надписът гласеше: Целини ме, моля те. Нямам нищо против. Без много-много да му мисля, свих встрани и се претеглих на една увеселителна машина с монети. Вътре нещо прещрака — нали ги знаете тия машини, дето, освен че ви мерят, ви предсказват и бъдещето — и от отвора се подаде напечатана карта.

Вие притежавате изключителни дарби, но поради прекалена скромност никога не получавате заслуженото. Онези около вас подценяват способностите ви. Прекалено обичате да стоите настрана и да позволявате други да си приписват заслугите ви. Вие сте чувствителен, любящ и винаги верен на приятелите си. Вие сте силно привлекателен за противоположния пол. Най-голямата ви слабост е щедростта ви. Упорствайте и ще стигнете далеч!

Тегло: 94 кг

Отбелязах, че за три дни съм качил два килограма. Сигурно от пиенето.