Джордж Оруел
Още въздух (14)

X

Живеех в пансион в Илинг. Годините си течаха, или по-точно се точеха. Лоуър Бинфийлд почти се беше заличил от паметта ми. Бях типичният млад градски служител, който тича за влака в осем и петнайсет и плете интриги за чуждата работа. Във фирмата имаха доста високо мнение за мен и не се оплаквах от живота. Повече или по-малко се намирах под въздействието на следвоенния опиум на успеха. Помните каква беше философията тогава. Енергичност, сила, твърдост, издръжливост. Вървиш напред или изпадаш от класацията. На върха има достатъчно място. Качественият човек никой не може да го спре. И рекламите в списанията с мъжа, дето шефът го потупва по рамото, и с високопоставения администратор с решително изсечена челюст, който прави големите пари и отдава успеха си на еди-кой си кореспондентски курс. Смешно е как всички им се хващаха, дори хора като мен, които не засягаха по никакъв начин. Защото аз не съм нито амбициозен кариерист, нито закъсал мизерник и по природа съм неспособен да бъда и едното, и другото. Но такъв беше духът на времето. Давай! Прави добро! Ако видиш паднал човек, скочи му на корема, докато не се е изправил. Разбира се, това беше в началото на двайсетте, когато спомените от войната бяха поизбледнели, а кризата още не ни беше съсипала.

Имах клиентска карта за „Бутс“, ходех на танцови вечеринки с вход половин крона и членувах в местния тенисклуб. Знаете ги тенисклубовете в претенциозните предградия — малки дървени павилиони и високи телени заграждения, където млади хора в доста зле скроени бели костюми подскачат напред-назад и подвикват: „Петнайсет-четирийсет!“ и „Равенство!“, с тон, който доста сносно имитира каймака на обществото. Научих се да играя тенис, танцувах не зле и се харесвах на момичетата. На възраст близо трийсет години не изглеждах никак зле, с червендалестото си лице и сламенорусата си коса, а и по онова време участието във войната все още беше плюс. Така и не успях — тогава или когато и да било — да добия вид на благородник, но пък, от друга страна, вероятно не бихте ме взели и за син на дребен търговец от провинцията. Удържах фронта сред доста смесеното общество на градче като Илинг, където чиновническата класа се застъпва със средната професионална прослойка. Тъкмо в тенисклуба се запознах с Хилда.

Тогава тя беше на двайсет и четири. Дребничко, доста стройно, доста свито момиче с тъмна коса, красиви движения и — заради изключително големите си очи — подчертана прилика със зайче. Беше от онези хора, които не говорят много, но остават в периферията на който и да било разговор и създават впечатлението, че слушат. Ако изобщо проговаряше, обикновено казваше нещо от рода на: „О, да, и аз смятам така“, в съгласие с преждеговорившия. На корта подскачаше много грациозно и не играеше зле, но имаше някак безпомощно, детинско излъчване. Презимето й беше Винсънт.

Ако сте женен, навярно е имало моменти, когато сте си задавали въпроса: „Защо, по дяволите, го направих?“, и, бог ми е свидетел, самият аз неведнъж съм се питал по отношение на Хилда. Та, за пореден път, връщайки се назад през изминалите петнайсет години, защо се ожених за Хилда?

Отчасти, разбира се, защото беше млада и в известен смисъл доста хубава. Единственото, което мога да добавя, е, защото произхождаше от коренно различна среда от мен и ми беше много трудно да проумея каква е всъщност. Трябваше първо да се оженя за нея и едва след това да я опозная, докато ако се бях оженил, да речем, за Елси Уотърс, щях да знам какво взимам. Хилда принадлежеше към класа, за която само бях чувал — мизерстващата класа на служещите. Поколения наред дедите й са били войници, моряци, свещеници, чиновници в Индия и подобни. Никога не са имали пари, но от друга страна, никой никога не е и вършил дейност, която да признавам за работа. Говорете каквото си щете, но в това има някакъв снобски чар, за човек, който, като мен, принадлежи към богобоязливата дребнотърговска класа — англиканската църква и аристократичното пиене на чай. Сега изобщо не би ми направило впечатление, но не и тогава. Не тълкувайте думите ми превратно. Не казвам, че се ожених за Хилда, защото принадлежи към класата, която някога съм обслужвал иззад щанда, та по този начин да издрапам по-нависоко в социалната йерархия. Просто не я проумявах и затова можех да изглупея по нея. Но има и нещо, което със сигурност не схващах — че момичетата от обеднялата средна класа са готови да се омъжат за първия срещнат в панталони, само и само да се махнат от къщи.

Не след дълго Хилда ме заведе у тях да се запозная със семейството й. Дотогава не бях и подозирал, че в Илинг има такава внушителна англо-индийска колония. И после ще си спорим за откриване на нови светове! Това си беше доста сериозно откровение за мен.

Нали ги знаете тези англо-индийски семейства. Попаднеш ли в дома им, е почти изключено да не забравиш, че навън е Англия и двайсети век. Още щом прекрачиш прага, попадаш в Индия от осемдесетте години на деветнайсети век. Атмосферата ви е позната. Резбована тикова мебел, пиринчени подноси, прашасали тигрови черепи по стените, пури от Трихинополи, лютива туршия, пожълтели снимки на хора с тропически каски, думи на хинди, чието значение се очаква да знаеш, вечните любопитни истории за лов на тигри и какво казал Смит на Джоунс в Пуна през ’87-ма. Цял малък, техен си свят, който сами са си създали, нещо като сапунен мехур. За мен, разбира се, всичко това беше съвсем ново и в много отношения доста интересно. Старият Винсънт, Хилдиният баща, беше служил не само в Индия, ами и на някакво още по-екзотично място, Борнео или Сарауок. Не помня. Типичен представител за този вид хора, той бе напълно плешив, почти се скриваше зад огромните си мустаци и притежаваше неизчерпаем запас от истории за кобри, официални пояси и какво е казал областният бирник през ’93-та. Майката на Хилда беше толкова безцветна, че чак се сливаше с избелелите фотографии по стената. Имаше и син, Харолд, който заемаше някаква държавна длъжност в Цейлон, а когато се запознах с Хилда, се беше върнал в отпуск. Имаха малка мрачна къща в една от онези сбутани задни алеи на Илинг. Вътре вечно миришеше на пури и беше толкова претъпкано с копия, тръби за отровни стрели, месингови орнаменти и глави на диви животни, че човек едвам си проправяше път.

Старият Винсънт се беше пенсионирал през 1910-а и оттогава той и жена му даваха признаци за движение — умствено и телесно, колкото двойка миди. Но по онова време аз изпитвах смътно възхищение от фамилия, в която е имало майори, полковници и дори един адмирал. Моето отношение към Винсънтови — и тяхното към мен — е интересна илюстрация на това, докъде може да стигне глупостта на човека, когато бъде изваден от естествената си среда. Ако ме поставите сред делови хора — независимо дали директори на компания или търговски пътници, — съм доста добър познавач на човешкия характер. Но с класата на офицерите-рентиерите-свещениците нямах никакъв опит и бях склонен да се кланям доземи пред тази изпаднала измет. Тогава смятах, че ме превъзхождат социално и интелектуално, докато те, от своя страна, погрешно ме възприемаха като издигащ се млад бизнесмен, който не след дълго ще хване големите пари. За този тип хора „бизнесът“, независимо дали продаваш морски застраховки или фъстъци, е просто тъмна мистерия. Знаят само, че е нещо вулгарно, от което се правят пари. Старият Винсънт говореше с възхита за мен, как съм бил „в бизнеса“ — дори помня, че веднъж допусна грешка на езика и каза „в търговията“ и очевидно не схващаше разликата между това, да си в бизнеса като наемник и като самостоятелен участник. Хранеше някакви мъгляви представи, че щом съм „във“ Летящият саламандър, лека-полека ще ме повишават и рано или късно ще се издигна до върха. Възможно е, според мен, и да е рисувал във въображението си картини как в някой бъдещ момент ме крънка за петачки. Харолд определено го правеше. Личеше си в погледа му. Всъщност дори при настоящия си доход вероятно щях да заемам на Харолд пари и сега, стига да беше жив. За щастие обаче той умря няколко години, след като се оженихме — от коремен тиф или нещо подобно, а старите Винсънтови също са покойници.

Е, та двамата с Хилда се оженихме и бракът ни беше пълен провал от самото си начало. Защо се ожени за нея? — ще кажете. А вие защо се оженихте за вашата? Случват се тия работи. Питам се ще ми повярвате ли, че през първите две-три години съвсем сериозно обмислях дали да не убия Хилда. Разбира се, човек никога не прави тези неща в действителност, те са просто фантазия, на която се наслаждаваш мислено. Пък и който убие жена си, неизменно го пипват. Колкото и хитро да си нагласил алибито, те отлично знаят, че ти си го направил и все някак си ще ти го лепнат. Случи ли се да пречукат някоя жена, първо ще заподозрат съпруга й — което може да ви наведе на размисъл какво смятат хората за брака всъщност.

С времето човек свиква с всичко. След година-две спрях да искам да я убия и взех да се питам що за човек е. Ей така да недоумявам. Понякога, в неделя следобед или вечер, след работа, лежах на леглото с дрехите, само си свалях обувките, и се питах що за създания са жените. Защо са такива, как са станали такива, нарочно ли го правят. Струва ми се ужасно — внезапността, с която някои жени стават на нищо, след като се омъжат. Сякаш впрягат цялата си воля да постигнат тази едничка цел, и веднага щом тя стане факт, повяхват като цвете посяло семето си. Най ме гнети безрадостното отношение към живота, което всичко това предполага. Ако бракът е откровена измама — ако жената те хване в капана си, а после се обърне и каже: „Слушай какво, нещастнико, гепих те и сега цял живот ще ми работиш, за да си гледам аз кефа!“, — нямаше да ми тежи толкова. Но къде ти. Те не искат да си гледат кефа, искат просто да потънат в средната възраст колкото може по-скоро. След ужасяващата битка да замъкне един мъж пред олтара, жената някак си се отпуска и цялата й младост, енергия и радост от живота се изпарява за нула време. Така стана и с Хилда. Беше такова хубаво, деликатно момиче, изглеждаше ми — и действително беше, когато се запознахме — по-изящно животно от самия мен, и само за три години улегна в депресирана, безжизнена повлекана на средна възраст. Не отричам, че донякъде причината беше и в мен. Но за когото и да се беше омъжила, щеше да е същото.

На Хилда й липсва — открих го около седмица, след като се оженихме — каквато и да е радост от живота, какъвто и да било интерес към нещата заради самите тях. Идеята да правиш нещо, защото ти харесва, е почти непонятна за нея. Именно благодарение на Хилда за пръв път добих представа какво представляват всъщност тези изпаднали семейства от средната класа. Основното при тях е, че липсата на пари изсмуква цялата им жизненост. В семейства като тяхното, които преживяват само с мизерни пенсии или годишни ренти — тоест доход, който никога не се увеличава, а, общо взето, само намалява — хората повече се чувстват бедни, изцеждат всичко до последната капчица и мислят два пъти, преди да похарчат и пет пенса, отколкото в семейството на някой ратай, да не говорим за семейства като моето. Хилда често ми е казвала, че едва ли не първият й спомен от детството е кошмарното усещане, че парите никога не стигат за нищо. Разбира се, в подобно семейство липсата на пари е най-угнетителна във възрастта, когато децата ходят на училище. Затова порастват, особено момичетата, с твърдото убеждение, че човек не само винаги живее в недоимък, но и е длъжен да се измъчва от това.

Отначало живеехме в сбутано мезонетче и се чудехме как да преживяваме само с моята заплата. По-късно, като се преместихме в Уест Блечли, нещата се пооправиха, но отношението на Хилда не се промени. Все същата непоносима потиснатост на тема пари! Сметката за млякото! Сметката за въглищата! Наемът! Училищните такси! Целият ни съвместен живот преминава под ритъма на: „Другата седмица ще сме в приюта за бедни“. Не че Хилда е стисната, в обичайния смисъл на думата, още по-малко себелюбива. Дори когато ни се намира нещичко, едвам успявам да я убедя да си купи прилични дрехи. Просто изпитва едно такова чувство, че вечно трябва се терзаеш до умопомрачение заради липсата на пари Просто да създаваш атмосфера на дълбоко нещастие само от чувство за дълг. Аз не съм такъв. Животът ни е даден да го живеем, и ако следващата седмица ни очакват затруднения е, следващата седмица е много далеч. Тя вечно ме тормози за това. „Но, Джордж! Ти сякаш изобщо не си даваш сметка! Просто нямаме никакви пари! Положението е много сериозно!“ Обожава да изпада в паника, понеже едно или друго положение е „много сериозно“. А напоследък си е извадила един навик, като се тревожи за нещо, да се сгърбушва и да скръства ръце на гърдите си. Ако се направи списък с Хилдините забележки, във водещата позиция се очертават три: „Не можем да си го позволим“, „Излиза много евтино“ и „Откъде ще се вземат тези пари“. Прави всичко по негативни съображения. Ако приготвя сладкиш, не мисли за сладкиша, а само как да спести от маслото и яйцата. Като сме в леглото, умът й е постоянно в това, как да не забременее. Ако отиде на кино, през цялото време трепери от възмущение колко са скъпи билетите. Майка ще получи припадък, ако я види отнякъде как домакинства, вечно на принципа на „всичко да се изцеди до шушка“ и „ще минем и с по-малко“. От друга страна, Хилда ни най-малко не е сноб. Никога не е гледала на мен отвисоко, само понеже не съм от знатно потекло. Тъкмо напротив, ако питате нея, навиците ми са прекалено господарски. Не е било да седнем в заведение и да не се разрази страховит скандал шепнешком за твърде големия бакшиш, който оставям на келнерката. Любопитното е, че през последните няколко години тя самата е слязла, по външен вид и разбирания, на по-ниско социално равнище от мен. Разбира се, цялото това „пестене“ не води до нищо. Принципно не води. Живеем не по-добре и не по-зле от всеки друг на Елесмиър Роуд. Но вечната тревога за сметката за газта и сметката за млякото, ужасните цени на маслото и детските обувки, и училищните такси, неспирно продължава. За Хилда това е нещо като игра.

Преместихме се в Уест Блечли през 1929-а и на следващата година, малко преди раждането на Били, започнахме да изплащаме къщата на Елесмиър Роуд. Като станах инспектор, отсъствах от къщи по-често и ми се отваряха повече възможности с други жени. Разбира се, че изневерявах — не бих казал постоянно, но винаги, щом ми се удадеше случай. Любопитното е, че Хилда ревнуваше. В известен смисъл, като знам колко малко означават тези неща за нея, не очаквах да има нещо против. А като всички ревниви жени, понякога проявява хитрост, на каквато дори не подозираш, че е способна. Излавяла ме е по такива начини, че едва ли не щях да повярвам в телепатията, ако не бяха другите моменти, когато ме подозираше не по-малко, а аз нямах никаква вина. Всъщност почти винаги ме подозира, макар че, Господ ми е свидетел, през последните няколко години — или поне през последните пет — съм бил почти невинен. Принуден си, когато си дебел като мен.

Поначало смятам, че ние е Хилда се разбираме не по-зле от половината двойки на Елесмиър Роуд. Имало е моменти, когато съм си мислел за раздяла или развод, но хора с нашето обществено положение не правят такива неща. Не можем да си го позволим. После, времето си тече и човек някак си престава да се бори. Когато си живял с една жена петнайсет години, трудно е да си представиш живота без нея. Тя е част от реда на нещата. Осмелявам се да кажа, че сигурно и на слънцето и луната ще намериш какво да не им харесваш, но дали искаш наистина да ги промениш? Пък и имахме деца. Децата са „връзка“, както се казва. Или „брънка“. Да не говорим за брачни окови.

В последните години Хилда страхотно се сближи с две жени, госпожа Уийлър и госпожица Минс. Госпожа Уийлър е вдовица, и доколкото разбирам, има много унищожителни представи за мъжкия пол. Долавям как потръпва от възмущение още щом вляза в стаята. Тя е дребна, повехнала женица, която създава интересното впечатление, че е едноцветна от главата до петите — една такава прашно-сивкава, но прелива от енергия. Влияе зле на Хилда, защото изпитва същата страст към „икономисването“ и „ще минем и с по-малко“, само че под по-различна форма. При нея тя се проявява в убеждението, че човек може да си прекарва добре, без да плаща. Вечно изнамира стоки и развлечения, които не струват нищо. За такива хора няма абсолютно никакво значение дали въпросното нещо им трябва, въпросът е само могат ли да го вземат евтино. На разпродажбите на големите магазини госпожа Уийлър винаги е първа на опашката и най се гордее, когато, след цял ден боричкане около щанда, излезе, без да си е купила нищо. Госпожица Минс е от по-друга порода. Тя наистина е тежък случай, горкичката. Висока, слаба жена на около трийсет и осем години, с лачено черна коса и много добро, някак доверчиво лице. Живее с нищожен фиксиран доход, рента или нещо подобно, и подозирам, че е остатък от едновремешното общество на Уест Блечли, когато е бил малък провинциален градец, преди да се разрасне предградието. Изписано е на челото й, че баща й е бил свещеник и приживе доста я е тъпкал. Особен продукт на средните класи са те — тези жени, които се превръщат в дърти вещици още преди да са успели да избягат от дома. Горката госпожица Минс, при всичките си бръчки все още изглежда досущ като дете. Все още й се струва огромно приключение да не иде на църква. Вечно бъбли за „съвременния прогрес“ и „движението на жените“, и изпитва неясен копнеж да прави нещо, което нарича „да развива съзнанието си“, само дето не знае откъде да започне. Мисля, че първоначално се лепна за Хилда и госпожа Уийлър ей така, от чиста самота, но вече я мъкнат със себе си навсякъде.

Как си отживяват тези тричките! Понякога почти им завиждам. Госпожа Уийлър е водещото начало. Няма идиотщина, на която да не ги е замъкнала. Като почнете от теософия и свършите с котешка люлка, стига да не струва скъпо. Месеци наред се занимаваха с някакво налудничаво хранене. Госпожа Уийлър беше докопала книжле втора ръка със заглавие „Сияйната енергия“, в което се доказваше, че човек може да живее само на марули и други работи, дето не струват пари. Разбира се, това много допадна на Хилда и тя веднага се зае да се мори от глад. Като нищо щеше да го изпробва и върху мен и децата, ако не й бях забранил категорично. После се захванаха с лечение чрез вяра. След това пък мислеха да опитат с игри за паметта, но след дълга кореспонденция установиха, че не могат да получат брошурите безплатно, съгласно замисъла на госпожа Уийлър. После пък беше икономично готвене чрез задушаване в сено. После някаква гадост, наречена „пчелно вино“, което не би следвало да струва и пукната пара, понеже се прави само от вода. Изоставиха тази идея, след като прочетоха в един вестник, че пчелното вино разболявало от рак. После за малко да се запишат в един женски клуб, който организираше групови посещения по фабриките, но след дълги сметки госпожа Уийлър установи, че безплатните закуски не избиват членския внос. После с триста мъки се запозна с не знам кой си, който осигурява безплатни билети за постановките на не знам кое си театрално сдружение. Знам, че трите седяха с часове да гледат разни интелектуални пиеси, от които не отбираха и дума, та даже не се и преструваха — после не бяха в състояние да цитират дори заглавието, — но чувстваха, че получават нещо срещу нищо. По едно време дори се захванаха със спиритизъм. Госпожа Уийлър попаднала на някакъв изпаднал медиум, така закъсал, че даваше сеанси за по осемнайсет пенса, та тричките можеха да надзърнат зад булото на мистерията за по шест пенса на глава. Видях го веднъж, като беше дошъл да прави сеанс у нас. Съмнителен стар дявол, очевидно изпитваше смъртен ужас от делириум тременс. Така трепереше, че като си сваляше палтото в коридора, получи нещо като пристъп и от крачола му изпадна тензухено парче. Успях да му го тикна в ръцете, без жените да забележат. С тензуха се прави ектоплазмата, така съм чувал. Сигурно после е имал друг сеанс. За осемнайсет пенса духове не се явяват. Най-голямото откритие на госпожа Уийлър през последните няколко години е Левият читателски клуб. Мълвата за него достигна Уест Блечли през 36-а, ако не греша. Скоро след това се записах в него и почти не помня друг случай Хилда да не ми е правила въпрос за пари. Намира известен смисъл в купуването на книги, когато е на една трета от стойността им. Странна нагласа имат тези жени, наистина. Госпожица Минс определено се опита да прочете едно-две заглавия, но на останалите две дори не им хрумна. Никога не са имали пряка връзка с Левия читателски клуб, нито пък понятие за какво изобщо иде реч — всъщност дори подозирам, че отначало госпожа Уийлър си е представяла нещо като разпродажба на изоставени по влаковете^[1] книги на безценица. Знаят обаче, че означава закупуване на книги за седем шилинга и шест пенса срещу два шилинга и половина, затова винаги казват, че е „идеята е толкова сполучлива“. Левият читателски клуб прави от време на време сбирки и кани и лектори, а госпожа Уийлър винаги замъква и останалите. Много я бива по публични срещи от всякакъв характер, стига да са на закрито и входът да е свободен. Настаняват се тричките като топки пудинг. Не знаят каква е темата на сбирката, а не ги и интересува, но пък имат смътното усещане, особено госпожица Минс, че развиват съзнанието си и не плащат за това нито грош.

Е, това е Хилда. Сами я виждате каква е. В най-общи линии, сигурно не е по-лош човек от мен. В началото, след като се оженихме, понякога ми е идвало да я удуша, но по-късно се нагодих и спря да ми пука. После пък надебелях и улегнах. А надебелях, да е било към 1930-а. Стана толкова внезапно, че сякаш ме улучи гюле и заседна в мен. Знаете как е. Една вечер си лягаш и се чувстваш повече или по-малко млад, заглеждаш се по момичета и прочие, а на сутринта се събуждаш с ясното съзнание, че си просто окаян дебел дъртак и до гроб не ти остава друго, освен да се потиш за ботушките на децата.

А сега е 38-а и във всички корабостроителници по света потягат бойните кораби за поредната война, и едно име, което случайно видях на вестникарски плакат, събуди у мен купища стари работи, които трябваше да са били погребани преди бог знае колко години.