Джордж Оруел
Още въздух (13)

IX

Войната ме изтръгна от познатия едновремешен живот, но в налудничавия следвоенен период аз съвсем го забравих.

Знам, че в известен смисъл човек никога не забравя. Помниш онази портокалова кора, която си забелязал в канавката преди тринайсет години, и онзи цветен плакат на Торкий^[1], който си мярнал в чакалнята на една гара. Аз обаче говоря за друг вид памет. В известен смисъл помня едновремешния живот в Лоуър Бинфийлд. Помня въдицата, миризмата на еспарзета, майка зад кафявия чайник, червенушката Джаки и поилото на тържището. Но всички тези неща не са живи в паметта ми. Те са нещо далечно, нещо, с което съм приключил. Изобщо не ми беше хрумвало, че някой ден ще поискам да се върна към тях.

Налудничави времена бяха, онзи период точно след войната, едва ли не по-налудничави от самата война, макар хората да не ги помнят толкова ясно. Под една доста по-различна форма усещането за неверие във всичко беше по-силно от всякога. Милиони мъже внезапно се оказаха изритани от армията, само за да открият, че страната, за която са воювали, не ги иска, а Лойд Джордж и приятелчетата му разбиха на пух и прах и последните останали илюзии. Навсякъде се щураха тълпи от бивши военнослужещи и раздрънкваха кутии за волни пожертвувания, маскирани жени пееха по улиците, мъже в офицерски кители въртяха латерни. Изглежда всички в Англия се боричкаха за работа, включително аз. Но извадих по-голям късмет от мнозинството. Като се уволнявах, получих скромно възнаграждение заради раняването, а като прибавим и парите, спестени през последната година служба (понеже нямаше къде да ги харча), напуснах армията с цели триста и петдесет лири. Струва си да се отбележи реакцията ми. Ей ме на, с достатъчно пари да направя онова, за което съм отгледан и за което с години съм мечтал — а именно, да отворя магазин. Разполагах с предостатъчно капитал. Ако изчакваш търпеливо и си държиш очите отворени, за триста и петдесет лири изпадат доста апетитни предприятия. И все пак, не знам дали ще ми повярвате, но тази идея изобщо не ми хрумна. Не само че не предприех никакви стъпки, но едва години по-късно, всъщност чак през 1925-а, ми мина през ума, че съм можел да отворя магазин. Истината е, че вече окончателно бях напуснал орбитата на магазинната търговия. Ето какво прави с теб армията. Превръща те в имитация на благородник и ти създава твърдото убеждение, че винаги все отнякъде ще капят по малко парици. Ако тогава, през 1919-а, ми бяхте подхвърлили, че трябва да отворя магазин — за тютюн и бонбони, примерно, или бакалничка в някое затънтено село, просто щях да ви се изсмея. Вече бях носил звезди на пагоните си и социалните ми стандарти се бяха повишили. В същото време не споделях битуващата сред бившето офицерство илюзия, че ще прекарам остатъка от живота си в пиене на джин с ангостура. Знаех, че трябва да си намеря работа. А работата, разбира се, ще бъде „в бизнеса“ — точно каква, не знаех, но нещо високопоставено и значимо, с кола, телефон и евентуално накъдрена секретарка. През последната година от войната мнозина от нас хранеха подобни представи. Етажният надзирател се виждаше като търговски пътник, търговският пътник — като генерален директор. Ето какво е въздействието на живота в армията, на пагоните, чековата книжка и тържествените вечери. През цялото време във въздуха витае идеята и това важи както за редниците, така и за офицерите, — че като излезем от армията, ни очакват служби, в най-лошия случаи не по-зле платени от службата ни в армията. Разбира се, ако не циркулират подобни идеи, войни изобщо няма да се водят.

Е, не получих такава служба. Изглежда никой не изгаряше от желание да ми плаща по две хиляди лири годишно, за да седя в лъскав кабинет и да диктувам писма на платинена блондинка. Откривах онова, което откриваха и три — четвърти от бившите офицери — че от финансова гледна точка в армията сме били по-добре, отколкото вероятно някога ще бъдем. Внезапно от благородници, назначени от Негово Величество, се бяхме превърнали в окаяни безработни, които никой не ги ще. Скоро изискванията ми се понижиха от две хиляди лири годишно на три-четири седмично. Но изглежда дори места със заплата три-четири лири седмично нямаше. Всички възможни позиции бяха запълнени от мъже, отбити от военна повинност, понеже са били с няколко години по-възрастни или с няколко месеца по-млади. Горките нещастници, родени между 1890-а и 1900-та, оставаха на сухо. И въпреки това дори не ми хрумна да се върна в бакалската търговия. Вероятно съм можел да си намеря работа като помощник в колониал; сигурно старият Гримет, стига да е жив и още да е в бизнеса (не поддържах връзка с Лоуър Бинфийлд и нямах представа), е щял да ми даде добри препоръки. Но вече кръжах в друга орбита. Дори социалните ми очаквания да не се бяха повишили, едва ли можех да си представя, след всичко, което бях видял и научил, че ще се завърна към познатото сигурно съществуване зад бакалския тезгях. Исках да пътувам и да прилапам големите мангизи. Най-вече исках да бъда търговски пътник. Знаех, че ми приляга.

Само че работа за търговски пътници нямаше — тоест, работа със заплата. Предлагаха се само места на комисиона. Този вид рекет тъкмо набираше скорост. Това е елегантен, прост начин да увеличиш продажбите и да рекламираш стоката си, без да поемаш никакъв риск, и в тежки времена винаги процъфтява. Държат те на верижка, като сегиз-тогиз ти намекват, че може би след два-три месеца ще се отвори място с твърда заплата, а като им писне от теб, все ще се намери някой друг заблуден нещастник, готов да поеме щафетата. Естествено много скоро си намерих работа на комисиона, в интерес на истината даже бързо смених няколко. Слава богу, така и не стигнах дотам, да разнасям по къщите прахосмукачки и речници. Но съм предлагал прибори, прах за пране, патентовани тирбушони, отварачки за консерви и подобни дреболии, а накрая — канцеларски принадлежности: кламери, индиго, ленти за пишеща машина и прочие. Справях се при това съвсем не зле. Аз съм от онези, които умеят да продават на комисиона. Притежавам нужния темперамент и нужния маниер. Но изобщо не постигнах дори сносно съществуване. С работа като тази е невъзможно — и разбира се, никой не го цели.

Изкарах така общо година. Налудничав период беше. Обиколките из цялата страна, безбожните места, където попадаш, предградията на градове в централна Англия, за които няма да чуеш и за сто нормални живота. Кошмарните квартири със закуска, където чаршафите винаги леко вонят на помия, а жълтъкът на пърженото яйце за закуска е по-светъл от лимон. И другите нещастни хитреци — търговци, които срещаш постоянно, позастаряващи бащи на семейства, с проядени от молци палта и бомбета, които искрено вярват, че рано или късно търговията ще излезе от кризата и те ще додрапат пет лири седмично. Влаченето от магазин в магазин, споровете със собствениците, които не щат и да чуят, отстъпването встрани и снишаването по-долу от тревата, когато влезе клиент. Не си мислете, че всичко това ме тревожеше особено. За някои този живот е мъчение. Има такива, които дори не могат да влязат в магазин и да разтворят чантата с мостри, без да се надъхат, сякаш се хвърлят в атака. Но аз не съм от тях. Аз съм жилав, умея да придумвам хората да си купуват неща, които не искат, а дори да ми затръшнат вратата под носа, не ми пука. Всъщност обичам да продавам на комисиона, но при условие че виждам начин да изкарам нещичко от това. Не знам дали през онази година съм научил много, но със сигурност отнаучих доста неща. Тя ми изби армейските измишльотини от главата и натика в дъното на съзнанието ми всичко, което бях прикачил през бездейната година, докато четях романи. Престанах да бъда интелектуалец. Слязох при същностните факти на съвременния живот. А какви бяха същностните факти на съвременния живот? Е, е, първият и основен същностен факт е вечната, трескава борба да продаваш. При повечето хора тя приема формата на продаване на себе си — с други думи, да хванеш работа и да я задържиш. Сигурно не е имало и един месец след края на войната, в която и да било сфера, когато хората да не са били повече от работните места. Това привнесе в живота някакво странно, потискащо усещане. Все едно на потъващ кораб оцелелите са деветнайсет, а спасителните пояси — четиринайсет. Но какво бог знае колко съвременно има в това, ще кажете. Има ли нещо общо с войната? Ами, струва ми се, че има. Чувството, че трябва вечно да се бориш и да се блъскаш, че никога нищо няма да получиш, освен ако го заграбиш от някой друг, че винаги някой ламти за твоето място, че следващия или последващия месец ще съкращават персонала и тъкмо ти ще изхвърчиш — това, заклевам се, го нямаше в едновремешния живот преди войната.

Междувременно се справях не зле. Припечелвах по нещичко и все още имах много пари в банката, близо двеста лири, а и не се страхувах от бъдещето. Знаех, че рано или късно ще си намеря постоянна работа. И естествено, след около година, благодарение на луд късмет, това се случи. Казвам „луд късмет“, но истината е, че неминуемо щях да си стъпя на краката. Не съм от ония, дето гладуват. Ще свърша в приюта за бедни, колкото и в Камарата на лордовете. Аз съм от средняците, които по силата на естествен закон гравитират към петте лири седмично. Готов съм да се обзаложа, че докато изобщо съществуват работни места, няма да остана на сухо.

Това се случи по времето, когато разнасях от врата на врата кламери и ленти за пишеща машина. Тъкмо се бях намъкнал в една огромна административна сграда на Флийт стрийт — място, където не допускаха търговци с торби, — но някак успях да създам у пиколото в асансьора впечатлението, че чантата с мострите е просто дипломатическо куфарче. Крачех по някакъв коридор и търсех кантората на малка фирма за паста за зъби, където ми бяха препоръчали да си опитам късмета, когато изведнъж забелязах в отсрещния край на коридора да се задава важна клечка. Нали ги знаете големите бизнесмени, сякаш заемат повече място и се движат по-шумно от обикновените хора, при това излъчват повей на пари, който се усеща от петдесет метра. Като ме наближи съвсем, видях, че е сър Джоузеф Чийм. В цивилно облекло, разбира се, но веднага го познах. Сигурно е идвал тук на делово заседание или нещо подобно. Някакви чиновници или секретари го следваха и не че му носеха шлейфа, защото той нямаше шлейф, но човек някак си долавяше, че тъкмо това правят. Разбира се, мигом отстъпих встрани. Но колкото и да е чудно, той ме разпозна, макар да не ме беше виждал с години. За моя изненада спря и ме заговори:

— Ей, ти, здравей! Виждал съм те някъде. Как се казваш? Върти ми се на езика.

— Боулинг, сър. Бях в обозния корпус.

— Разбира се. Момчето, което каза, че не е благородник. Какво правиш тук?

Можех да му кажа, че продавам ленти за пишеща машина и може би всичко щеше да хвръкне по дяволите. Но ме осени една от онези брилянтни идеи, които ти хрумват понякога — усещането, че от това може да излезе нещо, ако го изиграеш както трябва.

— Ами, в интерес на истината, сър, търся си работа.

— Работа, значи. Хм. Трудно нещо, в наши дни.

За миг ме измери с поглед. Двамата шлейфоносачи деликатно бяха отплавали малко встрани. Видях съсредоточено извърнатото му към мен доста представително възрастно лице, с гъстите прошарени вежди и интелигентния нос, и си дадох сметка, че е решил да ми помогне. Чудно нещо, каква власт притежават тези богаташи. Тъкмо ме подминаваше, с цялата си мощ и блясък, следван от подчинените си, когато изведнъж по силата на някаква прищявка спря и се обърна, като император, решил да подхвърли монета на просяк.

— Значи искаш работа. А какво умееш?

Отново брилянтно хрумване. Да прехвалваш дарбите си пред човек като този, няма полза. Придържай се към истината.

— Нищо, сър — отвърнах. — Но искам да стана търговски пътник.

— Търговски пътник, ли? Хм. Не знам дали имам нещо за теб в момента. Чакай да видя.

Сбърчи устни. За миг, може би за половин минута, се замисли доста усилено. Странна работа. Още тогава усетих, че е странна. Този важен възрастен господин, който може би притежава поне половин милион, всъщност се е замислил за мен. Отклоних го от пътя му и прахосах три минути от безценното му време само защото преди години бях изтървал случайна забележка. Запечатил съм се в паметта му и затова е готов да положи незначителното усилие, необходимо, за да ми намери работа. Смея да предположа, че същия ден е уволнил двайсет други чиновници. Най-сетне рече:

— Какво ще кажеш да започнеш в застрахователно дружество? Това винаги си остава доста сигурно нещо. Хората трябва да се застраховат, както трябва и да ядат.

Разбира се, че подскочих от радост при мисълта да започна в застрахователно дружество. Сър Джоузеф „имаше отношения“ с Летящият саламандър. Един Господ знае с колко други компании „има отношения“. Един от подчинените доплава безшумно с бележник и още там, на място, със златната писалка от джоба на официалната си жилетка, сър Джоузеф надраска бележка до някакъв високопоставен служител в Летящият саламандър. Поблагодарих му, той отмина с отривиста стъпка, а аз се изсулих тихомълком в противоположната посока и повече не го видях.

Е, хванах работата и, както вече казах, и тя ме хвана. Работя в Летящият саламандър, скоро ще станат осемнайсет години. Започнах в канцеларията, но вече съм „инспектор“, както му викат, или, ако трябва да звучи по-тежко — „представител“. Няколко дни седмично работя в местния клон, през останалото време пътувам и интервюирам клиенти, чиито имена ми изпращат местните агенти; правя оценка на магазини и друга собственост, чат-пат взимам по някоя поръчка за себе си. Заработвам около седем лири седмично. И ако трябва да сме честни, това е краят на моята история.

Като се връщам назад, давам си сметка, че целият ми активен живот, ако изобщо съм имал такъв, е завършил на шестнайсетгодишна възраст. Всичко, което действително има значение за мен, се е случило преди това. В известен смисъл разни неща продължаваха да се случват — войната например, — и след това, до момента, в който започнах работа в Летящият саламандър. После… е, казват, че щастливите хора нямат минало, нито пък служителите на застрахователни агенции. От този ден нататък в живота ми не се случи нищо, което може с право да се нарече „събитие“, освен дето две и половина години по-късно, в началото на 23-та, се ожених.