Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coming up for Air, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnjohn (2020)

Издание:

Автор: Джордж Оруел

Заглавие: Още въздух

Преводач: Весела Еленкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Фама

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: английска

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 978-954-597-326-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11517

История

  1. — Добавяне

Мъртвец отдавна, в гроб не му се ляга.

Популярна песен

Първа част

I

Идеята всъщност ми хрумна в деня, когато си взех новите изкуствени зъби.

Спомням си онази сутрин много ясно. Към осем без четвърт скочих от леглото и сварих да се вмъкна в банята тъкмо преди децата. Беше противна януарска утрин, жълтеникаво — сивото небе мрачно се въсеше. През малкото четвъртито прозорче на банята се виждаха десетте на пет метра трева долу с плет от лигуструм и голо петно в средата, които наричаме „задната градина“. Точно такава задна градина, точно такъв лигуструм и точно такава трева има и зад всяка друга къща на Елесмиър Роуд. С една-единствена разлика — където няма деца, в средата няма голо петно.

Водата шуртеше във ваната, а аз в това време се мъчех да се избръсна с позахабено ножче. От огледалото ме гледаше лицето ми, а изпод него, от чаша вода върху поличката над мивката — зъбите, част от това лице. Временната протеза, която Уорнър, моят зъболекар, ми даде да нося, докато се правеше новата. Лицето ми всъщност не е чак толкова неприятно. То е едно от онези керемиденочервени лица, които обичайно вървят в съчетание със сламеноруса коса и бледосини очи. Нямам и един прошарен кичур или лисина, слава богу, а като си сложа и зъбите, сигурно дори няма да ми личи на колко съм години — собствено, на четирийсет и пет.

Мислено си отбелязах да си купя нови ножчета за бръснене, настаних се във ваната и започнах да се сапунисвам. Покрих с пяна ръцете си (имам пухкави ръце, покрити с лунички чак до лактите), после взех четката и насапунисах плешките си, които иначе не достигам. Крайно неприятно, но вече не достигам някои части на тялото си. Истината е, че имам склонност към пълнеене. Не че съм панаирджийска атракция. Теглото ми не надвишава много деветдесет килограма, а последния път, когато мерих талията си, беше сто двайсет и два или сто двайсет и пет сантиметра, не помня точно. А не съм и „противно“ дебел, както се казва, нямам шкембе чак до земята. Просто задникът ми е широчък, с тенденция да мяза на варел. Нали ги знаете онези енергични, сърдечни дебелаци, с атлетично телосложение и скоклива походка, които обикновено носят прякора „Дебелия“ или „Шишо“ и винаги са душата и сърцето на компанията. Аз съм от тях. Обикновено ми викат „Дебелия“. Дебелия Боулинг. Истинското ми име е Джордж Боулинг.

В момента обаче хич не се чувствах душата и сърцето на компанията. А и ми прави впечатление, че напоследък рано сутрин почти винаги ме изпълва някаква мрачност, макар че спя добре и стомахът ми е редовен. Знаех каква е причината, разбира се — проклетото чене. Водата в чашата уголемяваше това чудо и то се хилеше насреща ми като зъбите на череп. Много е противно венците ти да се срещат, чувстваш ги едни такива изтръпнали и сухи, сякаш си отхапал от кисела ябълка. Пък и каквото и да си говорим, зъбната протеза си е крайъгълен камък. Разделиш ли се и с последния си естествен зъб, то значи, че вече е дошъл краят на времето, когато си можел да се залъгваш, че си царят на Холивуд. А освен че бях на четирийсет и пет, бях и дебел. Като се изправих да си насапунисам чатала, огледах тялото си. Пълна лъжа е, че дебелаците не виждат ходилата си, но също така е факт, че изправен, виждах само предната половина на своите. Никоя жена, разсъждавах аз, докато сапунисвах корема си, няма да ме погледне, освен ако й плащам. Не че в момента умирах някоя жена да ме погледне.

Но все пак тази сутрин трябваше да съм в по-добро настроение. Първо, нямаше да ходя на работа. Таратайката, с която обикновено „покривам“ района си (редно е да знаете, че работя в застрахователния сектор. Летящият саламандър. Живот, пожар, кражба с взлом, близнаци, корабокрушение — всичко), в момента беше на ремонт, и макар да трябваше да се отбия в лондонската кантора да оставя едни документи, наистина имах почивен ден, за да си взема новата зъбна протеза. А имаше и друго нещо, което от известно време често ми се въртеше в главата. Работата е там, че разполагах с едни седемнайсет лири, за които никой не беше и чувал — никой в семейството, имам предвид. Ето как стана всичко. Един колега от фирмата, на име Мелърс, напипал някаква книга „Астрологията в конните надбягвания“, която доказвала, че всичко е въпрос на влиянието на звездите върху цвета на дрехите на жокея. Е, та в някакво си надбягване участваше кобилка на име Корсеърс Брайд[1], безнадежден случай, но жокеят беше със зелено — както изглежда, тъкмо цветът на изгряващите в момента планети. Мелърс, здравата захапал въдицата, залагаше на въпросната кобилка няколко хиляди и на колене ме умоляваше и аз да сторя същото. Най-накрая, главно за да му запуша устата, рискувах десет шилинга, макар че по правило не залагам. Тя пък като нищо взе, че спечели. Не помня точния коефициент, но моят дял възлизаше на седемнайсет лири. По силата на някакъв инстинкт — доста странен и вероятно бележещ друг крайъгълен камък в живота ми — просто прибрах тихомълком парите в банката и дума не обелих пред никого. Един добър съпруг и баща би ги похарчил за рокля на Хилда (жена ми) и обувки на децата. Но от петнайсет години съм все добър съпруг и баща и това вече взе да ми омръзва.

Като се насапунисах целия, се почувствах по-добре и се отпуснах във ваната да помисля за седемнайсетте си лири и за какво да ги похарча. Алтернативите, изглежда, бяха уикенд с жена или неусетно да ги топя за дреболии като пури и двойни уискита. Тъкмо бях завъртял крана на горещата вода да допълня ваната, и както си мислех за пури и жени, отвън се разнесе тропот, сякаш по двете стъпала към банята препуснаха стадо бизони. Децата, разбира се. Две деца в къща с размерите на нашата е като кварта бира в халба за пинта. Пред вратата се вдигна страхотна тупурдия, после проеча отчаян писък:

— Тата! Искам да вляза!

— Да, ама не може. Изчезвай!

— Ама тата! Ходи ми се до едното място!

— Иди до другото. Хайде да те няма! Във ваната съм.

— Та-_та!_ Ходи ми се до едното място!

Напразно! Познавах този тревожен сигнал. Тоалетната се намира в банята — къде другаде да се намира, в къща като нашата. Измъкнах запушалката на ваната и колкото може по-бързо се поподсуших. Отворих вратата и дребосъкът — Били, малкият, седемгодишен — профуча покрай мен, изплъзвайки се от шумната целувка, която бях устремил към главата му. Едва когато почти бях облечен и вече си търсех вратовръзка, открих, че по врата ми е останал сапун.

Много е противно да ти остане сапун по врата. Създава едно такова гнусно, лепкаво усещане, а най-странното е, че колкото и внимателно да го обереш с гъба, веднъж щом си открил, че ти е останал сапун по врата, цял ден след това ти лепне. Слязох долу в лошо настроение и готов да избухна при най-малкия повод.

Дневната ни — като всяка друга дневна на Елесмиър Роуд, представлява сбутано помещение, четири на три и половина или пък три и половина на три метра, а дъбовият японски скрин с двете празни гарафи и сребърната поставка за яйца, подарък от майката на Хилда за сватбата, изземаха почти цялото място. Милата Хилда се въсеше зад чайника в обичайното си състояние на тревога и ужас, защото Нюз Кроникъл е оповестил, че цената на маслото се е повишила или нещо подобно. Не беше запалила газовата камина и макар прозорците да бяха затворени, в стаята беше зверски студ. Наведох се и драснах една клечка на огъня, лъхтейки шумно през носа (като се навеждам, винаги пуфтя и пъшкам) — нещо като намек към Хилда. Тя ме стрелна с онова косо погледче, което ми отправя винаги, когато смята, че разточителствам.

Хилда е на трийсет и девет, а когато се запознахме, изглеждаше точно като зайче. Все още изглежда така, но страшно е отслабнала и се е съсухрила, очите й вечно гледат замислено, тревожно, а когато е по-разстроена от обикновено, прави един номер с раменете — сгърбушва се и скръства ръце на гърдите си, досущ като стара циганка, приведена над огнището. Тя е от онези хора, чийто основен извор на вдъхновение в живота е да предсказват трагедии. Нищожни трагедии, разбира се. Колкото до войните, земетресенията, епидемиите, гладът и революциите, не им обръща никакво внимание. Маслото поскъпва, сметката за газта е гигантска, ботушите на децата вече се износват, а дължим и вноска за радиото — ей това са Хилдините литания. Тя определено черпи, до такъв извод стигнах накрая, сила от това да се поклаща лекичко напред-назад и да ме гледа измъчено: „Но, Джордж, положението е толкова сериозно! Просто не знам какво ще правим!! Откъде ще се вземат тези пари! Ти сякаш изобщо не си даваш сметка колко са сериозни нещата!“ и така нататък, и така нататък. Твърдо е убедена, че ще свършим в приюта за бедни. Най-смешното е, че дори да изпаднем дотам, на Хилда това няма да й натежи и на четвърт, колкото на мен, всъщност може би дори ще се зарадва на усещането на сигурност.

Децата бяха вече долу, бяха се измили и облекли със скоростта на светлината, както винаги, когато няма изгледи да попречат на някого да използва банята. Като седнах на масата за закуска, водеха спор от серията: „Ти беше!“ — „Не бях аз!“ — „Ти беше!“, който спокойно можеше да продължи и цяла сутрин, ако не им бях казал да млъкнат. Само двечки са ми — Били, на седем годинки, и Лорна, на единайсет. Странно е чувството, което изпитвам към тях. През повечето време направо не мога да ги гледам. А приказките им — просто са непоносими. И двамата са в онази отегчителна, прозаична възраст, когато детската мисъл се върти само около линийки, моливници и кой е изкарал най-висока бележка по френски. Друг път, особено когато спят, усещам нещо съвсем различно. Случвало се е да застана край креватчетата им, някоя лятна вечер, когато е още светло, и да ги гледам как спят, с кръглите си личица и сламенорусите си коси, няколко нюанса по-светли от моята, и тогава изпитвам онова усещане, за което в Библията се казва — сърцето му се развълнува. В такива моменти чувствам, че съм просто нещо като изсъхнала шушулка, дето не чини и две пари, и че целият смисъл от мен е да дам тези създания на света и да ги изхранвам, докато растат. Но това е само на моменти. През повечето време моето отделно съществуване ми се струва доста важно, чувствам, че в старото куче има още живот и тепърва ме очакват добри времена, а представата за себе си като кротка крава, погната от рояк жени и деца, не ми допада.

На закуска не разговаряхме много. Хилда беше в онова нейно настроение: „Просто не знам какво ще правим!“, донякъде дължащо се на поскъпването на маслото, донякъде защото коледните празници почти бяха свършили, а все още дължахме пет лири училищна такса за последния срок. Изядох свареното яйце и си намазах филийка хляб с мармалад „Голдън Краун“. Хилда продължава упорито да го купува. Пет пенса и половина за половин килограм, а на етикета пише, с най-ситния шрифт, позволен от закона, че съдържа „известен процент неутрален плодов сок“. Това ме подтикна досадно да се разфилософствам, както правя понякога, за неутралните плодови дръвчета и да се питам как ли изглеждат и в коя ли страна растат, докато накрая Хилда се ядоса. Не че има нещо против да й се присмивам, просто смътно вярва, че е грешно да се шегува човек с неща, от които пести пари.

Прегледах вестника, но нямаше много новини. В Испания и в Китай продължаваха да се избиват, както обикновено, женски крака били открити в чакалнята на някаква гара, а женитбата на крал Зог висеше на косъм. Най-сетне, към десет часа — доста по-рано, отколкото възнамерявах, потеглих към града. Децата бяха излезли да играят в градската градина. Беше отвратително влажна и студена сутрин. Още щом прекрачих прага, гнусен порив на вятъра лизна сапуненото петно на врата ми и в миг ме изпълни усещането, че дрехите не ми стоят както трябва и целият лепна.

Бележки

[1] Годеницата на корсаря (англ.). — Б.пр.