Агата Кристи
Стаена смърт (6)

ГЛАВА 6
Упражнение по дедукция

— Къде според тебе беше трупът? — попита Джайлс. — Някъде тук?

Той и Гуенда стояха в антрето на „Хилсайд“. Бяха пристигнали предната вечер и сега Джайлс беше в стихията си. Радваше се като малко дете на нова играчка.

— Някъде тук — отвърна Гуенда. Тя се изкачи нагоре по стълбите и погледна замислено надолу. — Да, така ми се струва.

— Клекни — каза Джайлс. — Тогава си била тригодишна, нали?

Гуенда клекна послушно.

— И не си видяла човека, който е произнесъл онези думи?

— Не си спомням да съм го видяла. Трябва да е бил малко по-назад… да, там. Видях само лапите му.

— Лапи — намръщи се Джайлс.

— Лапи бяха. Сивкави лапи, не човешки ръце.

— Слушай, Гуенда, това не ти е „Убийство на улица Морг“^[1]. Хората нямат лапи.

— Този имаше!

Джайлс я изгледа недоверчиво.

— Това трябва да си си го въобразила после.

— А не е ли по-вероятно да съм си въобразила и всичко останало? Знаеш ли, Джайлс, аз мислих за това. Струва ми се много по-вероятно всичко да е било сън. Не е изключено. Децата сънуват такива неща, обзема ги страх и после си ги спомнят цял живот. Не мислиш ли, че това е истинското обяснение? Та никой в Дилмут не е и чувал за такова убийство или за внезапна смърт. Хората не знаят някой да е изчезвал безследно или нещо друго странно да се е случвало в тази къща.

Изражението на Джайлс се промени — стана като на малко дете, чиято хубава нова играчка е била отнета.

— Съгласен съм, че може да е било кошмар — съгласи се той неохотно. После лицето му просветна:

— Не! Не вярвам! Би могла да сънуваш маймунски лапи и какво ли още не, дори и мъртвец, но проклет да съм, ако би могла да сънуваш този цитат от „Дукесата на Малфи“.

— Може да съм го дочула някъде и после да съм го сънувала.

— Не мисля, че такова нещо може да се случи на едно дете. Не би те впечатлило никак, освен ако не си го чула в състояние на стрес, а ако е било така, значи се връщаме там, откъдето започнахме… Чакай, сетих се! Сънувала си само лапите… Ето как е станало: видяла си трупа, изплашила си се силно и после си сънувала кошмар. И в този кошмар е имало маймунски лапи… Може би те е било страх от маймуните.

Гуенда го изгледа със съмнение.

— Може и така да е било… — каза тя бавно.

— Как ми се иска да можеше да си спомниш още малко… Слез тук долу, затвори очи. Мисли… нищо друго ли не ти идва наум?

— Не, Джайлс… Колкото повече мисля, толкова повече нещата се отдалечават от мен… искам да кажа… започвам да се съмнявам, че изобщо съм видяла каквото и да било. Може би онази вечер в театъра просто ми се е развинтила фантазията.

— Но без съмнение нещо се е случило. Мис Марпъл също смята така. Ами тази „Хелън“? Какво ще кажеш за това? Не може да не си спомняш за нея абсолютно нищо.

— Наистина не помня. Това е само едно име.

— А то може и да не е истинско?

— Не, не може. Казваше се Хелън, сигурна съм.

Гуенда беше категорична и неотстъпчива.

— След като си толкова сигурна, че името на жената е било Хелън, би трябвало да си спомняш и други неща за нея — разсъждаваше Джайлс. — Познаваше ли я добре? Тук при вас ли живееше? Или беше дошла само за малко?

— Казах ти, че не знам.

Гуенда започваше да се чувства неспокойна и нервна. Джайлс възприе друга тактика:

— Кой друг можеш да си спомниш? Баща си?

— Не. Искам да кажа, не съм сигурна. Виждаш ли, винаги съм гледала онази снимка. Леля Алисън ми казваше: „Това е баща ти“. Въобще не си го спомням тук, в тази къща.

— Никаква прислуга, бавачки, някой друг?

— Не. Колкото повече се опитвам да си спомня, толкова повече в главата ми не идва нищо. Нещата, които знам, са заровени някъде отдолу. Като тази врата, към която тръгнах, без да се замислям. Аз не си спомних, че е била на това място. Може би ако не ме притесняваш толкова много, ще се успокоя и ще си припомня още. Но все едно, Джайлс, да се опитваме да разберем какво се е случило тогава е безнадеждно. Било е толкова отдавна…

— Разбира се, че не е безнадеждно. Дори старата мис Марпъл смята така.

— Но тя не ни даде никаква идея как да се захванем с всичко това. А по блясъка в очите й разбрах, че има наум поне няколко възможности. Чудя се какво ли би направила тя?

— Не смятам, че би могла да измисли нещо, което ние да не можем — каза Джайлс убедено. — Гуенда, трябва да престанем с догадките и да систематизираме известните ни факти. Поставихме началото. Аз проверих общинските регистри за смъртните случаи. Сред тях няма Хелън на съответстващата възраст. Дори през целия този период не е имало никаква Хелън. Най-близкото име е Елън Пъг на деветдесет и четири години. Сега трябва да помислим за някакъв друг добър подход. Ако баща ти и по всяка вероятност втората ти майка са живели в тази къща, те би трябвало или да са я наели, или да са я купили.

— Според Фостър, градинаря, преди семейство Хенгрейв тук са живеели някакви сестри на име Елърти, а преди тях някоя си мисиз Файндейсън. Никой друг.

— Баща ти може да я е купил, да е живял в нея много кратко време и после да я е продал отново. Но ми се струва по-вероятно да я е взел под наем. При това мебелирана. Ако е така, най-добре ще е да поговорим с посредниците.

Откриването на кантората за недвижими имоти не се оказа трудна задача. В градчето имаше само две. Господата Уилкинсън бяха дошли сравнително скоро, само преди единадесет години, и се занимаваха предимно с малките къщички и новите постройки в далечния край на Дилмут. От другата кантора, тази на Голбрайт и Пендърли, Гуенда беше купила къщата. Джайлс отиде при тях и се впусна в обяснения. Той и жена му били във възторг от къщата и въобще от градчето. Мисиз Рийд съвсем случайно открила, че някога, като съвсем малко дете, е живяла известно време в Дилмут. Имала съвсем смътни спомени от мястото и й се струвало, че е била именно в „Хилсайд“, но, разбира се, не би могла да бъде съвсем сигурна. Дали къщата не е била давана под наем на някой си майор Халидей? Някъде преди осемнадесет или деветнадесет години…

Мистър Пендърли разпери безпомощно ръце.

— Боя се, че е невъзможно да проверя, мистър Рийд. Ние не пазим толкова стара документация… за краткосрочни наеми искам да кажа. Много съжалявам, че не мога да ви помогна. Ако нашият старши служител, мистър Наракот, беше все още жив, а той почина миналата зима, сигурно би могъл да си спомни. Имаше забележителна памет. Наистина забележителна. Той работи в тази фирма в продължение на тридесет години.

— Няма ли никой друг, който би могъл да си спомни?

— Нашите служители са сравнително млади хора. Разбира се, остава самият мистър Голбрайт. Той се пенсионира преди няколко години.

— Бих ли могъл да разговарям с него?

— Не съм съвсем сигурен… — мистър Пендърли изглеждаше изпълнен със съмнение. — Миналата година получи кръвоизлив в мозъка и способностите му са доста нарушени. Той е на повече от осемдесет години, разбирате какво значи това…

— В Дилмут ли живее?

— О, да. В „Калкута Лодж“. Един чудесен малък имот на „Сийтън Роуд“. Но не мисля, че е уместно да…

— Надеждата е много малка — каза Джайлс на Гуенда. — Но човек никога не може да бъде сигурен. Не мисля, че е по-добре да пишем. Ще отидем лично и ще приложим собствения си чар.

„Калкута Лодж“ беше заобиколена от малка спретната градинка, а всекидневната, в която ги въведоха, беше добре подредена и малко претрупана с предмети. Миришеше на пчелен восък и на чистота. Медните украшения блестяха. На прозорците имаше тежки завеси.

В стаята влезе слаба жена на средна възраст, която ги изгледа подозрително.

Джайлс бързо обясни на мис Голбрайт за какво са дошли и изражението на човек, който очаква пред носа му да мушнат прахосмукачка за продан, изчезна от лицето й.

— Съжалявам, но наистина не мисля, че мога да ви помогна — каза тя. — Било е преди толкова много време, нали?

— Понякога човек си спомня разни неща — каза Гуенда.

— Разбира се, аз самата не бих могла да знам нищо. Винаги съм стояла настрана от бизнеса на баща си. Майор Халидей, казвате? Не, не помня в Дилмут да съм попадала на човек с това име.

— Може би все пак баща ви ще успее да си спомни? — каза Гуенда.

— Баща ми? — мис Голбрайт поклати глава. — Напоследък той никак не е добре и паметта му е силно нарушена.

Погледът на Гуенда се спря за миг на една маса с меден плот и след това се премести върху процесията от абаносови слонове върху рафта над камината.

— Помислих си, че би могъл да си спомни, защото горе-долу тогава моят баща се е върнал от Индия. Вашата къща се нарича „Калкута Лодж“, нали?

Тя замълча в очакване.

— Да — отвърна мис Голбрайт. — Татко наистина прекара в Калкута известно време. Работеше там. После започна войната и дойде тук във фирмата, но винаги е казвал, че иска да се върне в Индия. Само че на майка ми не й харесваше да живее в чужбина, а и за климата там не може да се каже, че е здравословен. Може би наистина е по-добре да видите баща ми. Днес не му е особено добър ден, но…

Тя ги въведе в малък тъмен кабинет. В едно старо кожено кресло беше подпрян с възглавници възрастен джентълмен с мустаци като на морж. Главата му беше леко наклонена встрани. Когато дъщеря му ги представи, той огледа Гуенда с нескрито одобрение.

— Паметта ми не е каквато беше едно време — каза той с труден за разбиране глас. — Халидей, казвате? Не, не си спомням такова име. Имаше едно момче в Йоркшир^[2], заедно ходехме на училище, но това беше преди повече от седемдесет години.

— Струва ни се, че е живял под наем в „Хилсайд“.

— „Хилсайд“? Такова ли беше името й тогава? — единият клепач на мистър Голбрайт, този, който още можеше да се движи, се вдигна рязко и се спусна отново. — Там живееше Файндейсън. Добра жена беше.

— Баща ми може би е наел къщата мебелирана… той тъкмо се е върнал от Индия.

— Индия? Индия ли казахте? Помня един човек… от войската. Познаваше онзи мошеник Мохамед Хасан, който ме измами за едни килими. Имаше млада жена… и дете… малко момиченце.

— Това съм била аз — каза Гуенда убедено.

— Така ли? Господи! Как лети времето! И как казахте, че му беше името? Искаше мебелирана къща… ами да! Мисиз Файндейсън беше изпратена в Египет или нещо такова, за през зимата… глупости някакви… Та, какво му беше името?

— Халидей — каза Гуенда.

— Точно така, мила моя, точно така! Майор Халидей! Добър човек беше. И жена му беше много хубава… съвсем млада, русокоса… искаше да бъде близо до роднините си или нещо такова. Да, много хубава.

— Кои бяха роднините й?

— Нямам представа. Никаква. Ти не приличаш на нея.

Гуенда за малко да му каже, че й е била само доведена дъщеря, но се въздържа, за да не усложнява нещата допълнително. Само попита:

— Как изглеждаше тя?

Най-неочаквано мистър Голбрайт каза:

— Изглеждаше разтревожена. Да, ето така изглеждаше. Разтревожена. Много хубав човек беше този майор Халидей. Стана му интересно, когато му казах, че съм бил в Калкута. Не като тези, които никога не са излизали от Англия. Ограничени, ето това са те. Аз съм виждал света! Как му беше името, това момче от армията, значи искаше мебелирана къща?

Той беше като много стар грамофон повтарящ изтъркана плоча.

— „Света Катерина“! Това е. Той нае „Света Катерина“ за шест гвинеи седмично… докато мисиз Файндейсън беше в Египет. Тя там си и умря, горката. После обявихме къщата за продан… кой я купи? Елърти, точно така! Глутница жени… сестри. Те смениха името на къщата. Казаха, че „Света Катерина“ било звучало много католическо. Мразеха всичко католическо и раздаваха на хората брошурки. Прости жени бяха, всичките… интересуваха се от негрите… изпращаха им дрехи и библии. Много им се искаше да покръстят езичниците…

Той изведнъж въздъхна и се отпусна назад.

— Дълго време мина оттогава — каза той притеснено. — Не помня имената. Момче от Индия… добро момче… уморих се Гледис. Дай ми моля ти се чая.

Джайлс и Гуенда му благодариха, благодариха и на дъщеря му и си тръгнаха.

— Значи — каза Гуенда, когато излязоха навън — това е доказано. Аз и баща ми сме живели в „Хилсайд“. Какво ще правим сега?

— Аз съм идиот! — възкликна Джайлс. — „Самърсет Хаус“, разбира се!

— Какво е това „Самърсет Хаус“? — попита Гуенда.

— Това е архивът, в който се пазят документите за сключените бракове. Ще отида там, за да проверя дали има нещо за баща ти. Според леля ти, той се е оженил повторно веднага след завръщането си от Индия. Гуенда, не разбираш ли? Трябваше да ми хрумне по-рано! Напълно е възможно тази „Хелън“ да е била роднина на втората ти майка… може би по-малка сестра. Както и да е, веднъж като научим фамилното й име, ще можем да се доберем до някой, който знае какво е било положението в „Хилсайд“. Спомни си, старецът каза, че са искали къща в Дилмут, за да могат да са близо до роднините на мисиз Халидей. Ако тези роднини наистина са близо, все нещо ще можем да научим от тях.

— Джайлс! — каза Гуенда. — Мисля, че си чудесен.

В края на краищата Джайлс не сметна, че е необходимо да ходи чак до Лондон. Макар че енергичната му природа често го подтикваше да тича насам-натам и да върши всичко сам, той се съгласи, че и всеки друг би могъл да направи едно най-обикновено запитване.

Когато дългоочакваният отговор пристигна, той се обади по телефона в кантората си в Лондон, за да потвърди.

— Получих го — възкликна той ентусиазирано. От придружаващото писмо измъкна заверено копие на брачно свидетелство.

— Ето го, Гуенда! Петък, седми август, гражданска регистрация в Кенсингтън^[3], Келвин Джеймс Халидей и Хелън Спенлав Кенеди.

Гуенда извика.

— Хелън!?

Те се спогледаха.

— Но… но… това не може да е тя! — каза Джайлс замислено. — Те са се разделили, тя се е омъжила повторно и си е отишла.

— Но ние не знаем със сигурност — каза Гуенда, — че си е отишла.

Тя погледна още веднъж съвсем ясно изписаното име: Хелън Спенлав Кенеди. Хелън…