Агата Кристи
Стаена смърт (11)

ГЛАВА 11
Мъжете в живота й

Мис Марпъл прекоси улица „Сий Пърейд“ и тръгна по „Фор стрийт“. Тя изкачи възвишението и сви към безистена. Магазините бяха от старите. За прежди и гоблени, за сладкарски изделия, за старомодни дамски облекла, дантели и други подобни.

Мис Марпъл погледна витрината на магазина за гоблени. Две млади продавачки обслужваха клиентки, но възрастната жена в дъното беше свободна.

Мис Марпъл бутна вратата и влезе. Застана до щанда и възрастната продавачка — приятна жена със сива коса, попита:

— Какво ще желаете, мадам?

Мис Марпъл искаше малко светлосиня вълна, за да изплете бебешка жилетка. Обслужването беше спокойно, без припряност. Обсъдиха цветовете, мис Марпъл разгледа няколко книги с детско плетиво и през цялото време не спря да говори за малките внучета на сестра си. Нито тя, нито продавачката проявяваха нетърпение. Магазинът беше обслужвал клиентки като мис Марпъл години наред и възрастната продавачка предпочиташе милите бъбриви възрастни дами, а не доста грубите млади майки, които никога не знаеха какво точно искат и си падаха по евтиното и крещящото.

— Да — каза мис Марпъл. — Мисля, че цветът е много хубав. А и тази вълна е качествена. Тя няма да се свие. Май ще взема още две унции.

Продавачката отбеляза, че днес вятърът е много студен и зави пакета.

— Да, наистина. Усетих го, докато ходех по крайбрежната улица. Дилмут много се е променил. Не съм идвала тук от… я да си помисля… близо деветнадесет години.

— Така ли, мадам? Тогава наистина ще го намерите много променен. Хотел „Саутвю“ тогава не беше построен, струва ми се и „Сюпърб“ го нямаше.

— О, да. Беше съвсем малко градче. Бях отседнала при приятели… къщата им се наричаше „Света Катерина“. Може би я знаете? На „Лийхемптън роуд“.

Но продавачката беше в града само от десет години.

Мис Марпъл й благодари, взе пакета и влезе в съседния магазин за конфекция. Тук тя отново си избра възрастна продавачка и разговорът протече горе-долу по същия начин, но ставаше дума за летни облекла. Този път продавачката се сети веднага:

— Това трябва да е къщата на мисиз Файндейсън.

— Да, точно така. Макар че моите приятели я бяха наели мебелирана. Майор Халидей, жена му и малката им дъщеря.

— О, да, мадам. Живяха там около година, ако не се лъжа.

— Да. Той се беше върнал от Индия. Имаха чудесна готвачка. Даде ми отлична рецепта за печен ябълков пудинг, а също и за курабийки, струва ми се. Често се чудя какво стана с тази жена.

— Предполагам, че говорите за Едит Паджит, мадам. Тя още живее в Дилмут. Сега служи в „Уиндръш Лодж“.

— Имаше и други хора. Семейство Фейн. Той беше адвокат, ако не се лъжа.

— Старият мистър Фейн умря преди няколко години. Младият Уолтър Фейн сега живее с майка си. Той не се ожени. Сега е старши съдружник във фирмата.

— Така ли? А аз бях чула, че младият Уолтър Фейн бил заминал за Индия. Да отглежда чай или нещо такова.

— Наистина постоя малко в Индия, мадам. Когато беше млад. Но се върна и пое фирмата след година-две. Те са най-добрите адвокати тук, имат много добра репутация. Уолтър Фейн е много тих и спокоен човек, всички го харесват.

— Но да, разбира се — възкликна мис Марпъл, — той не беше ли сгоден за мис Кенеди? Струва ми се, че след това развалиха годежа и тя се омъжи за майор Халидей.

— Точно така, мадам. Тя отиде в Индия, за да се омъжи за мистър Фейн, но изглежда е променила решението си и се омъжи за другия джентълмен.

В гласа на продавачката се беше промъкнала нотка на неодобрение.

Мис Марпъл се наведе напред й понижи глас:

— Винаги ми е било жал за бедния майор Халидей, познавах майка му и дъщеря му. Разбрах, че втората му жена го е напуснала, избягала е с друг. Доста непостоянна жена, боя се.

— Най-обикновена въртиопашка. А брат й, доктор Кенеди, беше толкова приятен човек! Колко много помогна той на ревматичното ми коляно!

— А с кого избяга тя? Така и не разбрах.

— Не знам това, мадам. Говореха, че с някой от летовниците. Но знам, че майор Халидей го преживя много тежко. Махна се оттук и май здравето му се влоши. Рестото ви, мадам.

Мис Марпъл пое рестото и пакета си.

— Много благодаря — каза тя. — Чудя се дали… Едит Паджит все още има тази чудесна рецепта за курабийки? Изгубих я, по-скоро я забравих, а толкова ги обичам.

— Предполагам, че я има, мадам. Всъщност, сестра й живее в съседния вход, омъжи се за сладкаря, мистър Маунтфорд. Сигурна съм, че ще предаде на сестра си за вас.

— Чудесна идея. Много ви благодаря за всичко.

— За мен е удоволствие, мадам. Уверявам ви.

Мис Марпъл излезе на улицата.

„Хубав старомоден магазин — каза си тя. — И тази жилетка наистина е чудесна, така че не съм дала парите си на вятъра.“ Погледна светлосиния циферблат на часовника, който носеше закачен на роклята си. „Само пет минути остават до срещата ми с тези двама младежи в «Рижата котка». Надявам се, че не са открили нищо обезпокоително в санаториума.“

 

Джайлс и Гуенда седяха на една ъглова маса в „Рижата котка“. Малкото черно тефтерче беше помежду им. Мис Марпъл влезе и седна при тях.

— Какво да бъде за вас, мис Марпъл? Кафе?

— Да, благодаря. Не, не кейк. Една кифличка и малко масло.

Джайлс поръча, а Гуенда бутна тефтерчето към мис Марпъл.

— Най-напред трябва да прочетете това. Писал го е баща ми, когато е бил в санаториума. Но преди всичко, Джайлс, кажи на мис Марпъл точно какво каза доктор Пенроуз.

Джайлс разказа. След това мис Марпъл отвори малкото черно тефтерче, а сервитьорката донесе три чаши със слабо кафе, една кифличка, масло и отделно поднос кейк. Джайлс и Гуенда мълчаха и наблюдаваха мис Марпъл.

Най-накрая тя затвори тефтерчето и го сложи на масата. Трудно беше да се разбере изражението на лицето й. Гуенда си помисли, че е ядосана. Устните й бяха стиснати и очите й светеха прекалено силно за възрастта й.

— Да, наистина — каза тя. — Да, наистина.

— В началото вие ни посъветвахте — започна Гуенда, — помните ли? Да не се захващаме с това. Разбирам защо го направихте. Но ние не ви послушахме и продължихме… и ето до какво стигнахме. Само че сега ми се струва, че отново сме на място, където имаме възможност да спрем… Смятате ли, че трябва да го направим? Или не?

Мис Марпъл поклати бавно глава. Изглеждаше разтревожена и объркана.

— Не знам — каза тя. — Наистина не знам. Може би ще бъде по-добре да спрете. Може би ще бъде много по-добре. Защото след толкова много време едва ли ще сте в състояние да направите нещо… Искам да кажа, нещо конструктивно.

— Искате да кажете — попита Джайлс, — че след толкова много време няма да сме в състояние да открием нищо?

— О, не — отвърна мис Марпъл. — Изобщо нямах предвид това. Деветнадесет години не са толкова много време. Има хора, които си спомнят, които могат да отговорят на въпросите ви… много хора. Например прислугата. По онова време в къщата е имало поне две прислужнички и бавачка, вероятно и градинар. С малко усилие и време тези хора могат да се издирят и с тях да се разговаря. Всъщност, аз вече открих едната — готвачката… Не, не исках да кажа това. По скоро се питах какво добро бихте могли да постигнете на практика, ако продължите и съм склонна да мисля, че никакво. И все пак… — Тя замълча. — Винаги има едно „все пак“… Аз мисля малко бавно, но имам чувството, че има нещо… нещо може би не съвсем осезаемо, за което да си струва да се рискува. Дори трябва да се рискува. Но ми е трудно да обясня какво е то.

Джайлс каза:

— Според мен… — и млъкна.

Мис Марпъл се обърна към него с благодарност.

— Мъжете — каза тя — изглежда винаги съпоставят нещата много по-лесно. Сигурна съм, че си стигнал до някакво заключение.

— Премислих — започна Джайлс — и ми се струва, че има две възможни заключения. Едното е това, за което вече ви говорих. Хелън Халидей не е била мъртва, когато Гуени я е видяла да лежи в антрето. Дошла е в съзнание и е избягала с любовника си, който и да е бил той. Това съвпада с фактите, които имаме. Това би оправдало убеждението на Келвин Халидей, че е убил жена си и обяснява липсващите дрехи както и бележката, която е намерил доктор Кенеди. Но остават някои неизяснени неща. Например, защо Келвин твърди, че е удушил жена си в спалнята. И липсва отговор на най-важния, според мен, въпрос: „Къде е Хелън Халидей сега?“. Защото ми се струва абсолютно невъзможно никой да не е чувал нищо за нея оттогава. Дори и двете писма да са били истински, какво е станало след това? Защо не е писала никога повече? Тя е била в добри отношения с брат си, той също е бил силно привързан към нея. Може и да не е одобрявал поведението й, но това не означава, че не е искал повече да я види или чуе. И ако питате мен, самият Кенеди е разтревожен заради изчезването й. Да кажем, че на времето е приел като чиста монета историята, която ни разказа. Че сестра му е избягала и че Келвин е преживял нервен срив. Но не може да е допускал, че тя никога повече няма да му се обади. Предполагам, че с годините, след като не е получил и ред от нея, а Келвин Халидей е продължавал да настоява до самата си смърт, че я е убил, в главата му се е промъкнало ужасно съмнение. Ами ако твърдението на Келвин е вярно? Ами ако наистина е убил Хелън? Той не е чул и дума за нея, а ако беше умряла някъде в чужбина, рано или късно щеше да научи за това. Мисля, че това обяснява готовността, с която се отзова на обявата ни във вестника. Надявал се е да научи къде е и какво прави. Сигурен съм, че е напълно невъзможно човек да изчезне така… без никаква следа, като Хелън. Самият този факт вече е много подозрителен.

— Съгласна съм с теб — каза мис Марпъл. — А другата възможност?

— Мислих и за нея — каза Джайлс бавно. — Тя е доста фантастична и да ви кажа право — страшна. Защото в нея има нещо… как да се изразя… злокобно…

— Да — каза Гуенда. — Злокобно, това е думата. Дори си мисля, че има нещо безумно… — тя потрепери.

— Това може да се очаква — каза мис Марпъл. — Знаете ли, в света има много… да, особени неща. Повече, отколкото си мислят хората. Виждала съм доста такива…

Лицето й беше замислено.

— Разбирате ли — продължи Джайлс, — не може да има никакво нормално обяснение. Мисля за невероятната хипотеза, че Келвин Халидей не е убил жена си, но искрено е бил убеден, че го е направил. В последното ми се струва, че е убеден и доктор Пенроуз, който изглежда почтен. Първото му впечатление е било, че Халидей е човек, който желае да се предаде на полицията, след като е убил жена си. След това е трябвало да приеме уверението на доктор Кенеди, че Хелън е жива, така че е бил принуден да потвърди, че Халидей страда от някаква мания или както там се казва. Но тази диагноза не го е удовлетворявала напълно. Имал е достатъчно голям опит с подобни заболявания и Халидей не е имал всички симптоми. И още нещо. Когато го е опознал по-добре, доктор Пенроуз се е убедил, че Халидей не е човек, който би удушил жена си по какъвто и да било повод. Така че е приел теорията за заболяването, но с известни съмнения. А това означава, че може да става дума само за едно — някой друг е накарал Халидей да повярва, че е убил жена си. Иначе казано, отново стигаме до фактора „X“. Като премислям фактите внимателно, струва ми се, че тази хипотеза е най-малкото възможна. Според собствения му дневник онази вечер Халидей се е прибрал вкъщи, влязъл е в трапезарията, изпил е чаша алкохол както обикновено, след това е отишъл в съседната стая, видял е бележката на масата и му е притъмняло…

Джайлс замълча и мис Марпъл кимна одобрително. След това той продължи:

— Ами ако това не е бил обикновен припадък? Ако в уискито му е имало някакъв наркотик? Следващата стъпка е съвсем ясна, нали? „X“ убива Хелън в антрето, но после я качва в спалнята и я слага на леглото — всичко изглежда като убийство от ревност… И Келвин се оказва там, когато идва в съзнание. Горкият изпитва ревност към жена си и започва да мисли, че го е направил той. Как постъпва след това? Отива при брата на жена си в другия край на града. Пеша. И това дава време на „X“ да направи следващия си фокус. Да махне трупа и да вземе дрехите, макар че нямам никаква представа — завърши Джайлс объркано — какво е направил с трупа.

— Изненадвам се, че казваш това, Джайлс — обади се мис Марпъл. — Бих казала, че това не би представлявало особен проблем. Но, продължавай, моля те.

— „КОИ СА БИЛИ МЪЖЕТЕ В ЖИВОТА Й?“ — цитира Джайлс. — Видях това заглавие в един вестник, когато се прибирахме с влака. То ме накара да се замисля, защото всъщност това е основният въпрос, който имаме пред себе си, нали? Ако този „X“ съществува, както сме склонни да вярваме, той трябва да е бил луд по нея. Съвсем буквално — луд.

— И е мразел баща ми — каза Гуенда. — Искал е да го накара да страда.

— Ето къде се сблъскваме с този въпрос. Ние знаем каква жена е била Хелън…

— Луда по мъжете — подсказа Гуенда.

Мис Марпъл вдигна бързо поглед, понечи да каже нещо, но се отказа.

— …и красива — допълни Джайлс. Но нямаме никаква представа какви други мъже е имало в живота й освен нейния съпруг. Може да е имало и много други.

Мис Марпъл поклати глава:

— Едва ли. Тя е била много млада, знаеш това. Но не си съвсем точен, Джайлс. Имаме известна представа за „мъжете в живота й“, както се изразяваш. Най-напред този, за когото е смятала да се омъжи…

— А да, адвокатът… как му беше името?

— Уолтър Фейн — отговори мис Марпъл.

— Да, но него не можем да броим. Бил е в Малайзия или в Индия по това време.

— Сигурни ли сме? — попита мис Марпъл. — Той не е останал плантатор. Върнал се е тук и е започнал да работи във фирмата. Сега е старши съдружник.

— Може да е пристигнал тук скоро след нея! — възкликна Гуенда.

— Би могъл да го направи. Не можем да сме сигурни.

Джайлс погледна възрастната дама с любопитство.

— Как разбрахте всичко това?

Мис Марпъл се усмихна свенливо.

— Поклюкарствах малко. В магазините и по автобусните спирки. Любопитството е простено на старите дами, нали? Да, доста местни новини научих.

— Уолтър Фейн — каза Джайлс замислено. — Хелън го е отблъснала. Може би му е причинила немалко страдания. Оженил ли се е след това?

— Не — отвърна мис Марпъл. — Живее с майка си. В края на седмицата ще ходя на чай при нея.

— Знаем и за още един — каза Гуенда неочаквано. — Спомнете си за онзи, по който се била увлякла и с който имала проблеми, „неподходящия“ млад човек, както каза доктор Кенеди. Чудя се защо ли е бил неподходящ?

— Стават двама — каза Джайлс. — И двамата са имали повод да й бъдат ядосани, може би са страдали… Може би първият е имал някакви психически отклонения.

— Доктор Кенеди би могъл да ни каже това — отбеляза Гуенда. — Само че ще бъде малко трудно да го попитаме. Искам да кажа, нормално е да отида и да му задавам въпроси за мащехата си, която не помня, но ще трябва да дам някакво обяснение, ако се интересувам от ранните й любовни приключения. В края на краищата такъв интерес към един непознат човек е доста прекален.

— Може би има и други начини да разберем — каза мис Марпъл. — Да, мисля, че с търпение и упоритост ще се доберем до това, което ни интересува.

— Имаме две възможности — каза Джайлс.

— Можем, струва ми се, да предположим, че има и трета — възрази мис Марпъл. — Разбира се, това е само хипотеза, но развитието на събитията досега я оправдава.

Гуенда и Джайлс я изгледаха малко изненадано.

— Това е само предположение — продължи мис Марпъл като леко се изчерви. — Хелън Кенеди е заминала за Индия, за да се омъжи за младия Фейн. Наистина не е била влюбена, но той трябва да й е бил симпатичен и тя сигурно е била готова да прекара живота си с него. Само че веднага щом е пристигнала, е развалила годежа и е телеграфирала на брат си да й изпрати пари за връщане. А защо?

— Променила е решението си, предполагам — каза Джайлс.

Мис Марпъл и Гуенда го изгледаха с учудване.

 

— Но разбира се, че е променила решението си! — каза Гуенда. — Това е повече от ясно. Въпросът е защо?

— Предполагам, че момичетата правят такива неща от време на време — отговори Джайлс неуверено.

— Само при някои обстоятелства — отбеляза мис Марпъл многозначително.

Като повечето възрастни дами, тя умееше с лекота да казва каквото желае без непременно да го изрича с точните думи.

— Може би е направил нещо… — предположи Джайлс, а Гуенда го прекъсна рязко:

— Разбира се! Друг мъж!

Тя и мис Марпъл размениха съучастнически погледи като членове на тайна организация, в която не се допускат мъже.

Гуенда добави категорично:

— На кораба! Разходки по палубата!

— Неизбежната близост! — каза мис Марпъл.

— Лунна светлина! Само че — продължи Гуенда, — трябва да е било сериозно, а не само флирт.

— О, да — потвърди мис Марпъл. — Трябва да е било сериозно.

— Ако е така — попита Джайлс, — защо не се е омъжила за него?

— Може би той не е искал — каза Гуенда бавно, после поклати глава. — Не, ако беше така, тя все пак щеше да се омъжи за Уолтър Фейн. Но, разбира се, колко съм глупава! Той е бил женен!

Тя погледна тържествуващо мис Марпъл.

— Именно — потвърди възрастната дама. — Така си го представям. Вероятно са се влюбили, може би отчаяно. Но той е бил женен мъж, с деца, сигурно е бил и почтен. Значи положението е било съвсем безнадеждно.

— Но тя вече не е можела да се омъжи за Уолтър Фейн — каза Гуенда. — Телеграфирала е на брат си и се е върнала у дома. А на кораба е срещнала баща ми. Всичко съвпада…

Тя замълча и се замисли.

— Не е била безумно влюбена в баща ми, но той я е привличал. Освен това съм съществувала и аз. И двамата са били нещастни и са се утешавали един друг. Баща ми й е казал за майка ми, а тя за нейния… Да, разбира се… — Тя заразгръща дневника. — Имало е някой. Знам, че е имало. Тя ми го каза на кораба… Някой, когото е обичала, и за когото е било невъзможно да се омъжи… Да, това е то. Хелън и баща ми са били в едно и също положение… Баща ми е трябвало да се грижи за мен, тя е решила, че може да го направи щастлив, може би си е мислела, че и тя би могла да намери щастие след време.

Гуенда замълча, кимна енергично на мис Марпъл и добави възбудено:

— Точно това е станало!

Джайлс изглеждаше раздразнен.

— Гуенда, слушай, ти измисляш нещо и после решаваш, че наистина се е случило.

— Но то се е случило! Няма как иначе! И така разбираме кой всъщност е въпросният „X“.

— Искаш да кажеш, че…

— Жененият мъж. Не знаем какъв е бил той. Може изобщо да не е бил добър човек. Може да е бил луд. Може да я е проследил дотук…

— Но според теб Хелън го е срещнала на път за Индия.

— Когато човек отиде в Индия може и да се върне, нали? Като Уолтър Фейн, например, една година след това. Не казвам, че наистина се е случило, но то е една възможност. Ти продължаваш да питаш кои са мъжете в живота й. Ето, вече имаме трима — Уолтър Фейн, един младеж, чието име не знаем, и един женен мъж…

— За когото изобщо не сме сигурни, че е съществувал — заключи Джайлс.

— Ще разберем това — каза Гуенда, — нали, мис Марпъл?

— С търпение и упоритост — отвърна мис Марпъл, — ще разберем много неща. А сега да ви кажа какво направих аз. В резултат на един много ползотворен малък разговор днес в магазина за облекла разбрах, че Едит Паджит, готвачка в „Света Катерина“ по онова време, все още живее в Дилмут. Сестра й е омъжена тук за един сладкар. Според мен, Гуенда, би било напълно естествено да пожелаеш да я посетиш. Тя може би ще ни каже доста неща.

— Чудесно! — отвърна Гуенда. — Дойде ми наум и още нещо. Ще направя ново завещание. Джайлс, не гледай толкова мрачно, парите си пак ще оставя на теб, но ще използвам услугите на Уолтър Фейн.

— Гуенда — каза Джайлс, — бъди внимателна.

— Да направиш завещанието си — отговори тя, — е най-естественото нещо на света. А и начинът, по който съм решила да подходя, е съвсем добър. Както и да е, аз трябва да го видя. Искам да разбера що за човек е, да преценя дали би могъл да…

Тя не довърши.

— Изненадва ме това — каза Джайлс, — че никой друг не отговори на обявата ни. Тази Едит Паджит, например…

Мис Марпъл поклати глава.

— В тези провинциални градчета хората не се решават бързо на такова нещо. Най-напред трябва добре да премислят нещата.