Агата Кристи
Стаена смърт (3)

ГЛАВА 3
„Покрий лицето й…“

Реймънд Уест и жена му направиха всичко възможно, за да може младата съпруга на Джайлс да се чувства като у дома си. Не, те не бяха виновни, че вътрешно Гуенда се почувства силно притеснена от присъствието им. Реймънд, със странния си външен вид — нещо като гарван, който се спуска върху плячка — с разрошената си коса и внезапните водопади от неразбираеми думи, с които я обсипваше, я караше да го гледа с широко отворени очи и да се чувства неспокойна. Двамата с Джоун сякаш имаха свой собствен език. Гуенда никога не беше попадала в интелектуални среди и разговорите им й се струваха непонятни.

— Смятаме да те заведем на някои представления — каза Реймънд, докато Гуенда пиеше джин, въпреки че много й се искаше вместо това да имаше как след изморителното пътуване да изпие чаша чай.

Лицето й веднага просветна.

— Довечера ще гледаме балета в театър „Седлърс Уелс“, а утре ще отпразнуваме рождения ден на моята невероятна леля Джейн с „Дукесата на Малфи“. Участва Гилгуд. В петък на всяка цена трябва да видиш „Те ходеха без крака“, преведена от руски — може би най-значителната пиеса през последните двадесет години. Поставена е в малкия театър „Уитмър“.

Гуенда благодари за тази тяхна грижа към нея. В края на краищата, когато Джайлс дойде, щяха да ходят заедно на леки мюзикъли и други подобни. Тя малко се притесни при мисълта за „Те ходеха без крака“, но реши, че може и да й хареса. Само че лошото на „най-значителните“ пиеси беше, че обикновено не й харесваха.

— Ще се влюбиш в леля ми Джейн — каза Реймънд.

— Тя е, не мога да я опиша по друг начин, късче история. Викторианка до мозъка на костите си. Краката на всичките й тоалетни масички са обвити с кретон. Живее в едно село, в което никога не се случва нищо. Точно като в застояло езеро.

— Веднъж там все пак се случи нещо — отбеляза жена му суховато.

— Най-обикновена любовна драма. Съвсем елементарна. Нищо завързано.

— Все пак, навремето тя ти се стори ужасно забавна — припомни му Джоун и леко му намигна.

— Така е. Понякога наистина се забавлявам, когато се занимавам с неправдите на село — каза Реймънд с достойнство.

— Както и да е, леля Джейн доста се отличи при онова убийство.

— О, тя не е никак глупава. Обожава проблемите.

— Проблемите? — попита Гуенда, без да разбира, за какво става дума.

Реймънд махна с ръка.

— Всякакви проблеми. Защо жената на бакалина отишла на църква с чадър, когато времето е хубаво. Защо буркан мариновани скариди е попаднал там, където е бил намерен. Какво е станало с расото на викария. Всичко това е храна за въображението й. Така че, ако имаш някакъв проблем, можеш да го споделиш с нея, Гуенда. Тя ще го разреши.

Той се засмя, Гуенда също, но не съвсем от сърце.

Представиха я на леля Джейн, или мис Марпъл, на следващия ден. Тя беше привлекателна възрастна жена, висока и слаба, с розови бузи и сини очи, която се държеше много приятно и малко припряно. В сините й очи често се появяваше пламъче.

След ранната вечеря, на която пиха за здравето на леля Джейн, всички отидоха до Кралския театър. С тях дойдоха още двама мъже — възрастен художник и млад адвокат. Възрастният художник се посвети на Гуенда, а адвокатът разпредели вниманието си между Джоун и мис Марпъл, чиито забележки изглежда го забавляваха много. В театъра обаче това положение се промени. Гуенда седна в средата на реда, между Реймънд и адвоката.

Светлините угаснаха и пиесата започна.

Играта беше превъзходна и Гуенда й се наслаждаваше. Наистина не беше гледала много първокласни театрални постановки.

Пиесата беше към своя край. Дойде кулминацията, онзи момент на върховен ужас. Гласът на актьора долетя от сцената, пропит с трагичността на един объркан и извратен ум:

— Покрий лицето й. Очите ми са заслепени, тя умря тъй млада…

Гуенда изпищя.

Тя скочи от мястото си, проби си като обезумяла път между редовете докато не се измъкна в прохода между седалките, после побегна през фоайето и излезе навън. Дори и тогава не спря, а продължи тичешком нататък по улицата.

Едва когато стигна до „Пикадили“^[1], тя видя свободно такси, спря го и даде адреса в Челси. С разтреперани пръсти извади пари, плати на шофьора и се качи по стълбите. Прислужникът, който й отвори, я изгледа изненадано.

— Връщате се рано, мис. Да не би да ви стана зле?

— Не… да… аз… почувствах се слаба.

— Да ви донеса ли нещо, мис? Бренди?

— Не, благодаря. Ще отида да си легна веднага.

Тя изтича нагоре по стълбите, за да избегне допълнителни въпроси.

Съблече се, нахвърля дрехите си направо на пода и легна. Втренчи се в тавана, разтреперана и с разтуптяно сърце.

Не чу, когато другите се прибраха, но след малко вратата на стаята й се отвори и влезе мис Марпъл. Под едната си мишница тя носеше две гумени грейки, пълни с топла вода, а в ръката си държеше чаша.

Гуенда седна в леглото, като се мъчеше да не трепери.

— О, мис Марпъл, толкова съжалявам! Не знам какво… беше ужасно за мен. Те разсърдиха ли се?

— Не се тревожи, дете — успокои я мис Марпъл. — Затопли се с тези грейки.

— Не, всъщност нямам нужда от грейки.

— О, имаш. Така е. А сега изпий този чай.

Беше горещ, силен и с прекалено много захар, но Гуенда послушно го изпи. Вече не трепереше толкова силно.

— Отпусни се и поспи — каза мис Марпъл. — Преживя лошо сътресение. Утре ще поговорим за него, а сега не се тревожи за нищо и се опитай да заспиш.

Тя дръпна завивките нагоре, усмихна й се, потупа я по ръката и излезе.

— Какво, по дяволите, се случи с това момиче? — попита Реймънд жена си с раздразнение. — Лошо ли й стана?

— Реймънд, нямам представа, тя просто изпищя! Струва ми се, че пиесата беше прекалено зловеща за нея.

— Да, наистина. Уебстър^[2] е малко зловещ, но не бих си помислил, че… — той замълча, защото влезе мис Марпъл. — Добре ли е тя?

— Да, струва ми се. Преживяла е лошо сътресение.

— Сътресение? От една стара пиеса?

— Струва ми се, че не е само това — отвърна мис Марпъл замислено.

Гуенда получи закуската си в леглото. Пийна малко кафе и гризна от препечения хляб. Когато стана и слезе долу, Джоун беше отишла в ателието си, Реймънд се беше затворил в работния си кабинет и само мис Марпъл седеше до прозореца с изглед към реката. Тя бе погълната от плетивото си.

Когато Гуенда влезе, мис Марпъл вдигна глава и й се усмихна приветливо.

— Добро утро, скъпа. Надявам се, че вече се чувстваш по-добре.

— О, да. Мисля, че ми няма нищо. Не знам как можах да се държа толкова идиотски снощи. Те… те сърдят ли ми се?

— О, не скъпа. Напълно разбират.

— Какво разбират?

Мис Марпъл я погледна над плетката.

— Снощи ти преживя лошо сътресение. Не е ли по-добре да ми разкажеш за него? — подкани я тя внимателно.

Гуенда се заразхожда нервно из стаята.

— Мисля, че е по-добре да отида на психиатър.

— В Лондон, разбира се, има чудесни специалисти по психични заболявания. Но сигурна ли си, че е нужно да се консултираш с някой от тях?

— Да. Имам чувството, че полудявам… сигурно полудявам.

Влезе застаряващата прислужница. В ръцете си тя държеше поднос с телеграма, която връчи на Гуенда.

— Раздавачът пита дали ще има отговор, мадам.

Гуенда скъса плика. Телеграмата беше препратена от Дилмут. Вгледа се в нея объркано за миг и после я смачка.

— Няма да има отговор — каза тя машинално. Прислужницата излезе от стаята.

— Надявам се, че няма лоши новини?

— Не. От Джайлс е. Съпругът ми. Пристига след седмица.

Гласът й звучеше объркано и съкрушено. Мис Марпъл се прокашля деликатно.

— Това… струва ми се, е чудесно. Или греша?

— Чудесно? Когато не знам дали полудявам или не? Ако съм луда, не е трябвало изобщо да се омъжвам за него. А и тази къща! Не мога да се върна там! Наистина не знам какво да правя!

Мис Марпъл потупа приканващо с ръка канапето до себе си.

— Хайде, скъпа, седни тук и ми разкажи всичко от начало до край.

Гуенда прие поканата с чувство на облекчение. Разказа всичко, като започна още с първото си посещение в „Хилсайд“ и стигна до случките, които я бяха разстроили.

— И много се уплаших — завърши тя. — Реших да дойда в Лондон, за да се махна от всичко това. Само че не можах. То ме преследва. Снощи… — тя затвори очи и преглътна, потънала в спомена.

— Снощи? — подкани я мис Марпъл.

— Не, няма да ми повярвате — каза Гуенда бързо. — Ще решите, че съм истерична и побъркана или нещо такова. Стана съвсем неочаквано, в самия край. Пиесата много ми хареса. Нито веднъж не си спомних за къщата. И тогава… абсолютно неочаквано… когато той каза тези думи…

Тя ги повтори с много нисък, развълнуван глас:

— Покрий лицето й. Очите ми са заслепени, тя умря тъй млада.

— Изведнъж се върнах там… бях на стълбите и гледах надолу през парапета към антрето… тя лежеше отпусната… умряла. Косата й беше руса, а лицето й… цялото посиняло! Беше мъртва, удушена и някой каза същите тези думи, със същия ужасяващ гърлен глас… видях ръцете му… сиви, сбръчкани… не бяха ръце… маймунски лапи… Беше ужасно, казвам ви. Тя беше мъртва…

Мис Марпъл попита тихо:

— Коя беше тя?

Гуенда отговори бързо, без да се замисля:

— Хелън…