Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sleeping Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

Агата Кристи

СТАЕНА СМЪРТ

Първо издание

Превод Владимир Германов, 1992

Редактор Елиана Владимирова

Художник на корицата Димитър Стоянов, 1992

Фотографика Любомир Калев, 1992

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

Издателска къща „АБАГАР“ — София

„АБАГАР ХОЛДИНГ“ ООД София 1124, ул. „Гогол“ 23

Печат ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

ISBN 954-8004-49-6

с/о NIKA, Sofia

 

Agatha Christie Sleeping Murder

FONTANA Collins First published by William Collins & Co. Ltd 1976

First issued in Fontana Paperbacks 1977

Seventeenth impression September 1990

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 5
Потулено убийство

Десетина дни по-късно мис Марпъл влезе в един хотел, намиращ се в лондонския квартал Мейфеър, където беше радушно посрещната от мистър и мисиз Рийд.

— Мис Марпъл, това е съпругът ми Джайлс. Джайлс, не мога да ти опиша колко мила беше с мен мис Марпъл.

— Радвам се да се запозная с вас, мис Марпъл. Както разбрах, Гуенда едва не е отишла в лудницата от страх.

Меките сини очи на мис Марпъл прецениха Джайлс благоприятно. Той беше симпатичен млад човек, висок и рус, който често мигаше подкупващо заради естествената си срамежливост. Тя забеляза решителната му брадичка и формата на долната му челюст.

— Ще пием чай в малката приемна — онази, тъмната — каза Гуенда — и после ще покажем на мис Марпъл писмото от леля Алисън.

— Да — добави тя, когато мис Марпъл я погледна въпросително, — отговорът пристигна и нещата са почти такива, каквито предполагахте.

След чая разтвориха писмото, получено с въздушна поща, и го прочетоха:

„Мила Гуенда,

Много се обезпокоих, когато разбрах, че нещо те е разтревожило. Да си призная, почти бях забравила, че като съвсем малка ти прекара известно време в Англия.

Майка ти, моята сестра Мейгън, срещна баща ти, майор Халидей, в Индия, когато беше на гости при едни наши познати, които по онова време също живееха там. Ожениха се и ти се роди в Индия. Майка ти почина около две години след твоето раждане. За нас това беше голямо нещастие и ние написахме на баща ти, с когото само бяхме кореспондирали, без да сме се виждали, едно писмо, в което го молехме да те изпрати при нас и го уверявахме, че ще бъдем щастливи да се грижим за теб. В края на краищата, за един военен никак не е лесно да гледа малко дете. Баща ти отказа и ни съобщи, че ще напусне армията и ще те вземе със себе си в Англия. Писа ни, че ще се радва, ако някой път отидем и го посетим и се надява да ни види скоро.

Стана ясно, че на кораба за Англия той е срещнал някаква млада жена, с която се е сгодил и за която се е оженил веднага след пристигането си. Доколкото успях да разбера, бракът им не бил особено щастлив и те се разделили след около година. Тогава баща ти ни писа отново и ни попита дали все още сме готови да те приемем и да ти осигурим дом. Няма нужда да ти казвам, мила, колко щастливи се почувствахме тогава. Ти пристигна при нас заедно с една бавачка англичанка. По същото време баща ти прехвърли основната част от собствеността си на твое име и предложи официално да приемеш нашето фамилно име. Това, трябва да призная, ни се стори малко странно, но бяхме сигурни, че го прави от добро сърце, за да можеш да се чувстваш като част от нашето семейство. Ние обаче не приехме предложението му. След около година баща ти почина в някакво здравно заведение. Предполагам, че по времето, когато те е изпратил при нас, той вече е знаел за влошеното си здраве.

За жалост не мога да ти кажа къде точно сте живели с баща си в Англия. Естествено, адресът е бил написан на писмото, но това беше преди осемнадесет години и човек много трудно си спомня такива подробности. Градчето беше някъде в Южна Англия и е възможно да е било Дилмут. В главата ми се върти Дартмут, но тези имена си приличат. Доколкото разбрах, след това мащехата ти се е омъжила още веднъж, но не мога да си спомня нито малкото, нито моминското й име, макар че баща ти ги беше споменал в писмото, с което ни уведоми за новия си брак. Мисля, че бяхме малко огорчени от това, че се жени толкова скоро, но всеки знае колко се сближават хората, когато пътуват заедно с кораб, а и вероятно баща ти е решил, че така ще бъде по-добре за теб.

Глупаво е от моя страна, че досега не съм ти казвала тези неща, но както споменах, те бяха излетели от паметта ми. Това, което винаги ще помня, беше смъртта на майка ти и идването ти при нас. Надявам се, че съм ти помогнала. Надявам се, че Джайлс скоро ще може да дойде при теб. Трудно е да бъдете разделени толкова дълго още в самото начало.

За себе си ще ти пиша подробно в следващото си писмо, защото сега бързам да отговоря на телеграмата ти.

С обич, леля ти Алисън Данби.

П. П. Не пишеш какво те е разтревожило?“

— Виждате ли — каза Гуенда, — точно както предположихте!

Мис Марпъл приглади изпомачкания лист.

— Да. Да, наистина. Обяснението на здравия разум. Знаете ли, установила съм, че най-често то е правилното.

— Много съм ви благодарен, мис Марпъл — каза Джайлс. — Горката Гуенда е била наистина разстроена, а и да си призная, аз също щях да се разтревожа, ако се беше оказало, че е ясновидка или нещо подобно.

— Да, това е много неприятно качество за една съпруга — Гуенда се усмихна. — Освен ако не водиш напълно безупречен живот.

— Какъвто и водя.

— Ами къщата? — попита мис Марпъл. — Вече спокойна ли си за нея?

— О, всичко е наред. Отиваме там утре. Джайлс умира да я види.

— Не знам дали си давате сметка, мис Марпъл — каза Джайлс, — но според мен става дума за едно много добре изпипано убийство. Извършено, както се казва, пред самия ни праг. Или в антрето ни, за да бъда по-точен.

— Да — отвърна мис Марпъл бавно. — Мислих за това.

— А според мен Джайлс прекалено много обича криминалните истории.

— Да, точно така. Искам да кажа, че това наистина е криминална история. Тяло на удушена красива жена в антрето. За нея не се знае нищо освен малкото й име. Е, наистина, случило се е преди близо двадесет години и след толкова време не може да има никакви следи, но поне можем да разпитаме, да се помъчим да разплетем някои от нишките. О! Според мен, не би могло да се стигне до отговор, но…

— Мисля, че би могло — каза мис Марпъл. — Дори и след осемнадесет години. Да, убедена съм, че може.

— …но нищо не пречи да направим опит.

Джайлс замълча със светнало лице.

Мис Марпъл изглеждаше притеснена, лицето й беше мрачно, почти разтревожено.

— Но това може да ви навреди — каза тя. — И бих ви посъветвала много настойчиво, и двамата, да оставите нещата такива каквито са.

— Да ги оставим? Да оставим убийството, извършено в дома ни? Ако, разбира се, наистина е било убийство.

— Било е. И именно затова ви съветвам да не се захващате с него. С такова нещо не можеш да се занимаваш просто ей така.

— Но, мис Марпъл — възпротиви се Джайлс, — ако всеки разсъждаваше като вас…

Тя го прекъсна:

— О, да. Зная. Може да се случи да нямаш друг избор, наистина да се налага да се заемеш с убийство — невинно обвинен човек и множество други заподозрени, разхождащ се на свобода престъпник, който може да нанесе втори удар. Но вие разбирате, че във вашия случай всичко е минало. Вероятно никой не е и разбрал, че е убит човек. Иначе щяхте да научите за това още в първия миг — или от стария градинар, или от някой друг. Убийствата винаги са новина, достойна за разказване. Не. Някак си са се отървали от трупа и никой не е заподозрял каквото и да било. Сигурни ли сте, напълно ли сте сигурни, че трябва отново да ровите в миналото?

— Мис Марпъл. — каза Гуенда, — изглеждате ми наистина обезпокоена!

— Така е, скъпа. Безпокоя се. Вие сте двама очарователни млади хора, ако ми позволите да се изразя така. Оженили сте се съвсем скоро и сте щастливи заедно. Не започвайте, умолявам ви, не започвайте да ровите в неща, които… как да се изразя… които могат да ви разстроят и да ви причинят мъка.

Гуенда се втренчи в нея.

— Имате предвид нещо конкретно… нещо… за какво намеквате?

— Не намеквам, скъпа. Просто ви съветвам. Защото съм живяла дълго и знам колко ужасна може да бъде човешката природа. Съветвам ви да оставите доброто, докато е при вас, на спокойствие. Да, това е моят съвет: оставете доброто на спокойствие.

— Но какво добро да оставим на спокойствие? — помита Джайлс. Гласът му беше по-различен, някак по-суров. — „Хилсайд“ е наша къща, моя и на Гуенда, и някой е бил убит в нея или поне така смятаме. Не мога да знам това и да не предприема нищо, дори и всичко да се случило преди осемнадесет години!

Мис Марпъл въздъхна.

— Съжалявам — каза тя. — Предполагам, че повечето млади мъже биха направили същото. Съчувствам ви и дори ви се възхищавам. Но ми се иска… много ми се иска, да не се захващате.

 

На следващия ден в селцето Св. Мери Мийд се разнесе вестта, че мис Марпъл отново си е у дома. В единадесет часа я бяха видели на главната улица. В единадесет и десет тя се отби при викария. Същия следобед три бъбриви дами от селото я посетиха и изслушаха впечатленията й от шумната столица. След като по този начин отдадоха дан на учтивостта, те самите се впуснаха в подробности относно наближаващата битка за местоположението на тентата за чай и на панаирджийската сергия за скорошния празник.

По-късно същия следобед мис Марпъл беше забелязана, както обикновено, в градината си, но този път тя беше по-съсредоточена върху изтръгването на плевелите, отколкото върху действията на съседите си. Тя разсеяно се зае със скромната си вечеря и почти не слушаше дребничката си прислужница Ивлин, която въодушевено й разказваше за похожденията на младия местен аптекар. На следващия ден мис Марпъл все още изглеждаше разсеяна и няколко души, включително и жената на викария, отбелязаха това в коментарите си. Вечерта тя каза, че не се чувства добре и си легна, а на сутринта помоли да повикат доктор Хейдък.

Доктор Хейдък беше домашен лекар, приятел и съюзник на мис Марпъл от много отдавна. Той изслуша оплакванията й, прегледа я, седна на стола и размаха стетоскопа към нея.

— За жена на твоята възраст — каза той, — и въпреки подвеждащия ти в момента външен вид, здравето ти е удивително добро.

— Зная, че здравето ми е добро — отвърна мис Марпъл, — но се чувствам малко преуморена, малко изтощена.

— Много си скитала напоследък. В Лондон сигурно си лягала късно.

— Това да, разбира се. Намирам, че Лондон доста ме уморява напоследък. И въздухът там е толкова лош. Не като на морския бряг.

— Въздухът в нашето село е достатъчно хубав и чист.

— Да, но има влага и е доста задушно. Не освежава както трябва.

Доктор Хейдък я изгледа с пробуждащ се интерес.

— Ще ти изпратя нещо тонизиращо — каза той услужливо.

— Благодаря ти. Мисля, че малко сироп „Истън“ ще ми се отрази добре.

— Няма нужда да си предписваш лекарствата вместо мен.

— Чудих се, може би ако сменя климата…

Мис Марпъл го погледна въпросително с невинните си сини очи.

— Нямаше те цели три седмици.

— Зная. Но бях в Лондон, който както казваш, действа зле на нервите. И после на север, индустриален район, знаеш. Не е като свежия морски въздух.

Доктор Хейдък стана и взе чантата си. После се обърна широко усмихнат:

— Хайде да чуем защо ме повика? Само ми кажи за какво става дума и аз ще го повторя след теб дума по дума. Искаш да чуеш, че според професионалното ми мнение, имаш нужда от свеж морски въздух…

— Знаех си, че ще разбереш — прекъсна го мис Марпъл с благодарност.

— Морският въздух е прекрасно нещо… Най-добре е веднага да заминеш за Ийстбърн, иначе здравето ти може да се влоши сериозно.

— Мисля, че в Ийстбърн е малко студено. Сутрините там, знаеш…

— Тогава Борнмут или остров Уайт.

Мис Марпъл премигна.

— Винаги съм смятала, че малките градчета са по-приятни.

Доктор Хейдък седна отново.

— Любопитството ми е възбудено. Кое малко крайморско градче имаш предвид?

— Е да, всъщност си мислех за Дилмут.

— Чудесно малко градче, макар и доста скучно. А защо точно там?

Мис Марпъл замълча за миг. Тревогата се върна в очите й.

— Да предположим — каза тя, — че един ден по случайност откриеш някакъв факт, който ти подсказва, че отдавна, преди деветнадесет-двадесет години, е било извършено убийство. И този факт е известен само на теб. Никой не подозира и никой не е съобщавал за това убийство: Какво би направил?

— Неразкрито убийство?

— Точно така.

Хейдък се замисли за миг.

— И не е имало съдебна грешка? Никой не е пострадал невинно заради него?

— Не, доколкото мога да преценя.

— Хм. Неразкрито убийство. Заспало зло. Ще ти кажа какво бих направил. Бих оставил злото да спи, ето това бих направил. Да се рови човек в такива неща е опасно. Може да бъде дори много опасно.

— От това се боя и аз.

— Казват, че убиецът винаги повтаря престъплението си. Това не е вярно. Има хора, които извършват престъпление, успяват някак си да се отърват безнаказано и след това цял живот внимават да не надигнат повторно глава. Не мога да кажа, че живеят щастливо след това. Не ми се вярва да е възможно. Има много начини да си получиш заслуженото, не само в съда. Независимо как изглеждат нещата на пръв поглед. Може би беше точно така в случая с Меделин Смит или Лизи Бордън. Обвиненията срещу Меделин не бяха доказани, а Лизи беше оправдана, но много хора все още смятат, че тези две жени са виновни. Бих могъл да изредя и други. Те никога не са повтаряли престъпленията си. Първото им е било достатъчно, за да получат каквото им е трябвало. Но я си представи, че нещо ги заплаши сега? Доколкото разбирам, случаят с твоя убиец е същият. Извършил е убийство и се е измъкнал, без никой да заподозре каквото и да било. Но я си представи, че някой започне да се рови в миналото, да обръща старите камъни, да разследва… и най-накрая стигне до истината. Какво мислиш, че ще направи убиецът? Ще стои и ще се усмихва, докато ловците се приближават все повече и повече? Не. Ако не е належащо, бих оставил нещата на мира.

Той повтори предишната си фраза:

— Остави злото да спи. — И добави твърдо: — Това е моето предписание за теб: остави тази работа на мира.

Тя му разказа историята и Хейдък я изслуша.

— Удивително! — каза той накрая. — Удивително съвпадение. Удивителна случка. Предполагам разбираш до какви последствия може да доведе всичко това?

— О, да, разбира се. Но не мисля, че те си дават сметка.

— Ще навлекат на главите си нещастия и после ще им се иска изобщо да не са се захващали с цялата тази работа. Скелетите в старите килери не трябва да се безпокоят. Но все пак напълно разбирам гледната точка на младия Джайлс. Дявол да го вземе, и аз не бих оставил нещата ей така. Още отсега ме гризе любопитството…

Той замълча и погледна мис Марпъл строго.

— Значи затова ти трябва претекст, за да отидеш до Дилмут? За да се замесиш в нещо, което изобщо не е твоя работа?

— Разбира се, че не е моя работа, доктор Хейдък. Но се тревожа за онези двамата. Те са прекалено млади и неопитни, прекалено доверчиви и вземат всичко за чиста монета. Чувствам, че трябва да им помогна.

— Значи затова отиваш. За да се грижиш за тях! Ще можеш ли някога да оставиш смъртта на мира, мила моя? Особено, когато е така добре потулена?

Мис Марпъл се усмихна хитро.

— Но ти си сигурен, нали, че няколко седмици в Дилмут ще ми се отразят добре?

— По-вероятно е това да бъде краят ти. Но ти няма да ме послушаш.

 

Мис Марпъл отиде да се види с приятелите си, полковник Бантри и жена му, и срещна полковника на алеята пред дома им с ловна пушка в ръка и кучето в краката му. Той я поздрави сърдечно.

— Радвам се да те видя пак. Как беше в Лондон? Мис Марпъл му каза, че е било много добре и че племенникът й я е завел да гледа няколко пиеси.

— Интелектуални, предполагам — отвърна полковникът. — Аз пък обичам само оперетите.

Мис Марпъл му каза, че е гледала някаква руска пиеса, която била много интересна, макар и малко дълга.

— Руска! — избухна полковник Бантри невъздържано. Веднъж в санаториума му бяха дали да чете нещо от Достоевски.

Той добави, че мис Марпъл може да намери Доли в градината.

Мисиз Бантри почти винаги можеше да бъде намерена в градината. Тя беше нейната страст. Любимото й четиво бяха каталозите за луковици, а любимата тема за разговор — цветята, луковиците, цъфтящите храсти и новостите от Алпите. Мис Марпъл най-напред видя задница с внушителни размери, облечена в избелял туид.

При звука на приближаващите се стъпки мисиз Бантри зае отново изправено положение и с няколко гримаси и примигвания, защото хобито й я беше направило ревматична, избърса сгорещеното си чело с изцапаната си с пръст ръка.

— Чух, че си се върнала, Джейн — каза тя. — Не намираш ли, че делфиниумите ми се развиват добре? Виждала ли си тези нови малки тинтяви? В началото имах проблеми с тях, но си мисля, че вече всичко е наред. Трябва ни само дъжд. Ужасно сухо е напоследък. Естър ми каза — добави тя, — че си болна и си на легло. — Естър беше готвачката на мисиз Бантри и неин „офицер за свръзка“ със селото. — Радвам се да видя, че не е така.

— Само лека преумора — отвърна мис Марпъл. — Доктор Хейдък каза, че имам нужда от малко чист въздух. Доста съм изтощена.

— О! Но ти не можеш да заминеш точно сега! — възкликна мисиз Бантри. — Това е най-доброто време за градината. Плетът ти тъкмо започва да цъфти!

— Доктор Хейдък смята, че е препоръчително.

— Доктор Хейдък не е глупак, за разлика от някои други лекари — неохотно се съгласи мисиз Бантри.

— Мислех си, Доли, за вашата готвачка.

— Каква готвачка? Трябва ти готвачка? Нямаш предвид онази жена, която пие, нали?

— Не, не. Имам предвид онази, която правеше чудесните сладкиши. И мъжът й беше иконом при теб.

— Аха, Тъжната костенурка — сети се веднага мисиз Бантри. — Тази жена имаше такъв дълбок и тъжен глас, ще си помислиш, че всеки миг е готова да избухне в плач. Но наистина беше добра готвачка. Мъжът й обаче беше дебел и доста мързелив. Артър смяташе, че разрежда уискито с вода. Нямам представа. Жалко. Не знам защо трябва винаги единият от семейството да е неподходящ. Те получиха някакво наследство от бивш работодател и отвориха малко хотелче на южното крайбрежие.

— Така си и мислех. Не бяха ли в Дилмут?

— Точно така. Улица „Сий Пърейд“ номер четиринадесет, Дилмут.

— Помислих си, че щом доктор Хейдък ми препоръчва морето, бих могла да… тя не се ли казваше Сондърс?

— Да. Чудесна идея, Джейн. Не би могла да измислиш нищо по-добро. Мисиз Сондърс ще се грижи за теб и тъй като не е в сезона, ще те приемат с радост, а освен това ще ти излезе и по-евтино. С добрата храна и морския въздух ще се съвземеш съвсем бързо.

— Благодаря ти, Доли. — каза мис Марпъл. — Надявам се да е така.