Агата Кристи
Среща в Багдад (22)

Глава двадесет и втора

С добре сресана руса коса, напудрен нос и току-що начервени устни, Виктория бе седнала на терасата на хотел „Тио“ отново в ролята на съвременна Жулиета, очакваща Ромео.

Ромео пристигна навреме. Появи се на моравата, оглеждайки се.

— Едуард — извика тя.

Той погледна нагоре.

— О, ето те и теб, Виктория.

— Ела горе.

— Веднага.

След миг се появи на безлюдната тераса.

— Тук е по-спокойно — каза тя. — После ще слезем и ще изпием по нещо при Маркъс.

Едуард я гледаше в недоумение.

— Виктория, какво си направила с косата си?

Момичето отчаяно въздъхна.

— Ако някой ми заговори отново за нея, мисля, че ще го ударя по главата.

— Струва ми се, че предишният й цвят ми харесваше повече.

— Кажи го и на Катрин.

— На Катрин ли? Та тя какво общо има с това?

— Много общо има — започна Виктория. — Ти ме накара да другарувам с нея и аз го направих. Едва ли имаш представа докъде ме доведе това.

— Къде беше през цялото това време, Виктория? Вече бях започнал да се тревожа.

— Наистина ли? Къде мислиш, че бях?

— Катрин ми предаде съобщението ти. Каза, че си й поръчала да ми съобщи, че внезапно ти се наложило да заминеш за Мосул. Било нещо много важно и хубаво и си щяла да ми се обадиш.

— И ти й повярва, така ли? — попита го Виктория със съжалителен тон.

— Реших, че си попаднала на някаква следа. И че разбира се, не можеш да разкажеш това на Катрин…

— А не допусна ли, че Катрин те лъже и че са ме ударили по главата?

— Какво? — Едуард се ококори от удивление.

— Че му упоиха с хлороформ, че ме мориха с глад…

Едуард бързо се огледа.

— Боже мой, не бях допускал… Виж какво, не искам да разговаряме тук, пред тези отворени прозорци. Не можем ли да отидем в твоята стая?

— Добре. Донесе ли багажа ми?

— Да. Оставих го на носача.

— Защото, когато оставиш човек без дрехи за две седмици…

— Виктория, какво се е случило? Знаеш ли какво, взел съм колата. Хайде да отидем в Девъншир. Нали не си ходила там?

— Девъншир? — Виктория го погледна удивено.

— Така казваме на едно място недалеч от Багдад. Много е красиво по това време на годината. Хайде да вървим, имам чувството, че не съм те виждал години.

— Не сме се виждали след пътуването до Вавилон. Какво обаче ще кажат доктор Ратбоун и „Маслинената клонка“?

— Остави какво ще каже доктор Ратбоун. Това старо магаре и без това вече ми омръзна.

Изтичаха надолу по стълбите до мястото, където бе паркирана колата. Потеглиха по широк булевард, пресичащ Багдад, и се отправиха на юг. След това завиха, прекосиха палмови насаждения и преминаха по мостчетата над напоителните канали. Накрая съвсем неочаквано достигнаха малка овощна градина, пресечена от каналите. Дърветата в нея, главно кайсии и бадеми, тъкмо бяха започнали да цъфтят. Беше идилично местенце. Отвъд гората, недалеч, бе река Тигър.

Излязоха от колата и тръгнаха сред разцъфналите дървета.

Въздухът бе ухаен и свеж. Седнаха на един дънер. Над главите им висяха розови цветове.

— А сега, мила — каза Едуард, — кажи ми какво ти с е случи. Толкова много страдах по теб.

— Нима? — усмихна се тя сънено.

След това му разказа. За фризьорката. За миризмата на хлороформ и усилията й да се освободи. За това как се събуди упоена и болна. За това как избяга и срещна Ричард Бейкър. Как на път към разкопките се представи за Виктория Поунсфут Джоунс. Как почти по чудо успя да изиграе ролята на студентка по археология, пристигнала от Англия.

Когато стигна до тази част на разказа си, Едуард се засмя.

— Чудесна си, Виктория! Как само са ти дошли на ум такива неща!

— Зная — каза Виктория. — Имаш пред вид вуйчовците ми. Доктор Поунсфут Джоунс. А преди него — епископа…

И именно в този миг внезапно се сети какъв въпрос мислеше да му зададе в Басра, преди мисис Клейтън да прекъсне разговора им с поканата да изпият по нещо.

— Отдавна исках да те питам — ти откъде знаеше за епископа?

Усети как ръката му, която държеше нейната, изведнъж се втвърди. Той отговори бързо, прекалено бързо.

— Та ти ми каза. Нали?

Виктория го погледна. По-късно си помисли какви важни последици може да има една неволно изтървана дума.

Защото Едуард бе напълно изненадан. Не бе успял да си подготви никакво обяснение. Лицето му, внезапно бе лишено от маска, бе беззащитно.

Като го погледна, всичко дойде на мястото си и образува картина, както се получава в калейдоскоп, и истината й се разкри. Може би всъщност не я съзря внезапно. Може би този въпрос — откъде знаеше Едуард за епископа — през цялото време бе дразнил подсъзнанието й и тя бавно и необратимо се бе придвижвала към неизбежния отговор… Едуард не бе научил за епископа на Лангоу от нея, а единствените хора, от които можеше да чуе за него, бяха мистър и мисис Хамилтън Клип. Беше невъзможно обаче те да са се срещали с Едуард след пристигането й в Багдад, защото тогава той беше в Басра. Така че оставаше единствено възможно да го е научил от тях преди самият той да отпътува от Англия. Следователно, през цялото време той е знаел, че Виктория ще пътува с мисис Клип. Следователно цялото прекрасно съвпадение в крайна сметка не е било съвпадение. Било е нещо предварително замислено и планирано.

И докато се взираше в истинското му лице без маска, изведнъж прозря кого Кармайкъл бе имал предвид под името Луцифер. Разбра какво бе видял в коридора към градината на консулството. Бе видял младото, красиво лице, което и тя гледаше сега. Това лице бе наистина красиво!

„Луцифер, Сине на Утрото, как бе ти низвергнат?“

Не беше доктор Ратбоун! Беше Едуард! Едуард, играещ на пръв поглед дребна роля, ролята на секретар, всъщност контролираше, планираше и ръководеше действията, използвайки доктор Ратбоун като параван. А доктор Ратбоун се опита да я предупреди да се махне, докато беше възможно.

Като гледаше това красиво и зло лице, изведнъж осъзна, че цялата й глупашка, юношеска и сляпа любов избледня, че това, което бе чувствала спрямо Едуард, никога не е било любов. Че е било същото чувство, което часове преди това е изпитвала към Хъмфри Богарт и към Единбургския херцог. Бе позволила чарът му да я покори. Едуард никога не я беше обичал. Бе й въздействал умишлено с чара си. Онзи паметен ден нарочно я бе омагьосал така, че тя се предаде без съпротива. Беше се държала като глупачка.

Удивително е колко много мисли могат да проблясват през човешкото съзнание само за секунди. Не се налага да мислиш много, за да стигнеш до познанието. То идва само. Цялостно и внезапно. Може би защото някъде в подсъзнанието вече всичко е било известно.

В същото време обаче някакъв инстинкт за самосъхранение, не по-бавен от мисловните й процеси, запази на лицето й изражението на глупашка почуда. Инстинктивно бе разбрала, че е в голяма опасност. Само едно нещо можеше да я спаси. Оставаше й една-единствена карта. Тя побърза да я изиграе.

— Ти си знаел през цялото време! — възкликна. — Знаел си, че ще дойда тук! Ти си го организирал! О, Едуард, ти си чудесен!

На лицето й, подвижното й изразително лице, светете само едно чувство — почти безкрайно обожание. Видя и отговора — леко предизвикателната му усмивка на облекчение. Почти можеше да го усети как си мисли: „Тази малка глупачка ще преглътне всичко! Мога да направя каквото си искам с нея!“

— Как обаче успя да го уредиш? — продължи Виктория. — Навярно имаш много голяма власт. Навярно си нещо съвсем различно от това, за което се представяш. Ти си, както ми каза тогава, истински вавилонски цар.

Видя как горделивост освети лицето му. Прозря властност, твърдост, красота и жестокост, прикривани дотогава зад облика на един скромен и симпатичен млад човек.

„А аз съм само християнска робиня“ — помисли си Виктория. Реши, че трябва да вложи повече артистичност в думите си, за да бъде по-убедителна. И без това никой нямаше да разбере какво е струвало това на достойнството й.

— Но ти наистина ме обичаш, нали? — попита бързо и развълнувано.

Видя, че той вече не се и опитва да прикрие презрението си. Тази глупачка, тази глупави жени. Колко лесно бе да ги накараш да повярват, че ги обичаш, само това ги интересуваше! Нямаха усет за величието на изграждането на един нов свят и само хленчеха за любов! Бяха робини и затова щеше да ги използва като робини за постигането на своите цели.

— Разбира се, че те обичам — отвърна й той.

— Едуард, кажи ми за какво става дума. Обясни ми. Помогни ми да разбера.

— За един нов свят, Виктория. За един нов свят, който ще се роди от мръсотията и пепелта на стария.

— Обясни ми.

Той й обясни и въпреки волята си, тя почти се увлече от мечтата му. Лошите, стари неща трябваше да се унищожат взаимно. Дебелите старци, вкопчили се в богатствата си, които пречат на прогреса. Тесногръдите, глупави комунисти, опитващи се да материализират марксисткия си рай. Необходими бяха война и пълно разрушение. След това върху новата земя щеше да настъпи нов рай. Щеше да го изгради малка избрана група от висши същества — учени, селскостопански специалисти, администратори, от млади хора като Едуард, младите Зигфридовци на Новия свят. Всичките млади, всичките вярващи в съдбата си на свръхчовеци. След края на рушенето, те щяха да излязат на сцената и да поемат управлението.

Беше лудост, но конструктивна лудост. Нещо, което можеше да се случи в отслабения и разпадащ се свят.

— Помисли си обаче — обади се Виктория, — колко много хора ще трябва да загинат.

— Нищо не разбираш — отвърна Едуард — Това е без значение.

Без значение, такова беше неговото верую. Изведнъж, без каквато и да е видима причина, Виктория си спомни за старата и груба трихилядолетна глинена паница, залепена с битум. Естествено, че именно тези неща имаха значение — малките делнични неща, семейството, за което трябва да се сготви храна, четирите стени, обграждащи дома, малкото на брой скъпи на стопаните вещи. Хилядите обикновени хора на земята, които работеха, обработваха нивите си, извайваха глинени съдове, смееха се и плачеха, събуждаха се сутрин и си лягаха вечер. Именно те бяха хората, които имаха значение, а не ангелите със злодейски лица, готови да изградят нов свят, без да се замислят кому ще сторят зло.

Като опипваше внимателно пътя, защото знаеше, че тук, в Девъншир, смъртта е на една крачка, тя каза:

— Чудесен си, Едуард. А аз? Аз какво ще мога да направя?

— Искаш да помогнеш? Вярваш в това дело?

Виктория бе разумна. Не биваше да преиграва. Внезапната готовност да смени вярата си нямаше да изглежда убедителна.

— Зная, че вярвам в теб — заяви тя. — Ще направя какво и да е, стига ти да го искаш.

— Добро момиче — похвали я той.

— Като начало ми обясни защо организира идването ми тук. Сигурно има някаква причина.

— Разбира се, че има. Нали си спомняш, че когато се срещнахме, ти направих снимка?

— Спомням си — отговори Виктория.

(„Колко поласкана се почувствах, каква глупачка бях“ — помисли си тя.)

— Бях изумен от профила ти. От приликата ти с една жена. Направих снимката, за да се уверя.

— И на кого приличам?

— На една жена, която ни създава доста неприятности. Ана Шийл.

— Ана Шийл — Виктория го погледна изумено. Бе очаквала всичко друго, но не и това — искаш да кажеш, че си приличаме?

— И то много, ако ви погледне човек отстрани. В профил сте почти еднакви. Има и още едно изключително съвпадение — ти имаш малък белег отляво на горната си устна…

— Зная. Като дете паднах върху едно тенекиено конче. Ухото му бе остро и ме поряза дълбоко. Белегът обаче много не личи, особено ако му сложа пудра.

— Ана Шийл има белег на същото място и това се оказа много важно. Приличате си и по височина и телосложение, само дето тя е четири или пет години по-възрастна. Единствената разлика е в косите ви — ти си брюнетка, а тя е блондинка. И прическата ти е съвсем различна. Очите ти са по-тъмни от нейните, но тази разлика лесно би могла да се скрие с тъмни очила.

— И ти затова ли поиска да дойда в Багдад? Защото приличам на нея?

— Да. Бях решил, че приликата… може да се окаже полезна.

— Значи ти организира цялата работа… Семейство Клип, кои са те?

— Те са незначителни хора, които правят това, което им се нареди.

Нещо в гласа на Едуард я накара да усети лека тръпка по гърба. Сякаш беше казал с нечовешко пренебрежение „дали са обет за подчинение“.

Помисли си, че този безумен проект има оттенък на религиозен фанатизъм. Едуард сам се смяташе за Бог. Това беше страшното.

— Беше ми казал, че Ана Шийл е началник. Че тя е водеща фигура в твоето представление.

— Трябваше да ти дам някакво обяснение, за да те отклоня от следата. И без това беше научила твърде много.

„Ако не приличах на Ана Шийл, това вероятно щеше да означава моя край“ — помисли си Виктория.

— Коя е тя всъщност? — попита на глас.

— Частен секретар е на Ото Цоргантал, американски банкер с международна известност. Това обаче не е всичко. Има забележителен мозък, когато става дума за финанси. Имаме основания да смятаме, че е разкрила много от нашите финансови операции. Трима души представляваха опасност за нас. Рупърт Крофтън Ли и Кармайкъл вече са премахнати. Остава Ана Шийл. Очаква се след три дни да пристигне в Багдад. Междувременно следите й се изгубиха.

— Изгубиха? Къде?

— В Лондон. Просто изчезна от повърхността на земята.

— И никой не знае къде се намира?

— Дейкин може би знае.

Дейкин обаче не знаеше и това беше известно на Виктория. Не и на Едуард. Къде все пак се намираше Ана Шийл?

— Наистина ли нямаш представа? — настоя Виктория.

— Имаме някаква представа — отвърна бавно Едуард.

— Каква?

— За Ана Шийл е жизненоважно да пристигне навреме в Багдад за конференцията. Тя, както знаеш, ще започне след пет дни.

— Толкова скоро? Нямах представа.

— Държим под наблюдение всички места, през които може да се влезе в тази страна. Тя, не ще и дума, няма да дойде тук под собственото си име. Няма да пристигне с официален правителствен самолет. Имаме начини да проверим всичко това. Затова и направихме проверка на пътниците на всички редовни самолетни полети. За полет на БОАК е ангажиран билет на името на Грете Харден. Направихме проверка и установихме, че такова лице няма. Името е измислено. Адресът е фалшив. Решихме, че Грете Харден е Ана Шийл. Самолетът й ще кацне вдругиден в Дамаск — добави той.

— И после?

Едуард изведнъж впери поглед в нея:

— Това ще зависи от теб, Виктория.

— От мен?

— Ти ще заемеш нейното място.

— Като Рупърт Крофтън Ли? — попита бавно Виктория.

Каза го почти шепнешком. При тази подмяна Рупърт Крофтън Ли бе загинал. Когато Виктория заемеше мястото на Ана Шийл или Грете Харден, тя също щеше да умре.

А Едуард чакаше. Ако само за миг се усъмнеше в лоялността й, тя, Виктория, щеше да загине. Щеше да загине, без да успее да предупреди, когото и да е.

Не, трябваше да се съгласи и да намери начин да докладва на мистър Дейкин.

Въздъхна дълбоко.

— Но, Едуард, как да го направя? Ще ме разкрият веднага. Не мога да говоря като американка.

— Ана Шийл практически няма никакъв акцент. За всеки случай ще се престориш на болна от ларингит. Един от най-добрите доктори в тази част на света ще потвърди това.

„Навсякъде имат хора“ — помисли си Виктория.

— Какво ще трябва да направя? — попита тя.

— Да летиш от Дамаск до Багдад като Грете Харден. Веднага след пристигането си ще се престориш болна. Нашият уважаван доктор ще те обяви за излекувана, тъкмо в момента, когато ще трябва да отидеш конференцията. Там ти ще запознаеш участниците с документите, които носиш със себе си.

— Истинските документи?

— Не, разбира се. Ще ги подменим с наши.

— И какво ще съдържат?

Едуард се усмихна.

— Ще съдържат убедителни подробности за най-мащабния комунистически заговор в Америка.

„Добре са го планирали“ — призна в себе си Виктория.

— Наистина ли мислиш, Едуард, че ще мога да се справя?

След като беше започнала да играе ролята си, нямаше причини да не задава въпроси, от които да проличи искреното й желание да бъде полезна.

— Сигурен съм, че ще се справиш. Забелязах, че играеш роли с такава всеотдайност, че е практически невъзможно да не ти се повярва.

— Все още се чувствам ужасна глупачка, когато си помисля за семейство Хамилтън Клип — каза замислено Виктория.

Едуард презрително се изсмя.

„Ти обаче си ужасен глупак, след като се изпусна за епископа в Басра — помисли си Виктория. — Ако не бе направил това, никога нямаше да разбера що за човек си.“ Лицето й продължаваше да изразява обожание.

— А доктор Ратбоун? — попита тя внезапно.

— Какво искаш да знаеш за него?

— Той просто фигурант ли е?

Едуард се засмя със злост, но пролича, че му бе забавно.

— На Ратбоун му пари под краката. Знаеш ли с какво се е занимавал през всичките тези години? Хитро е присвоявал около три четвърти от парите за абонаменти, изплащани от целия свят, и ги е прибирал в джоба си. Той е най-големият мошеник след Хорейшо Ботъмли. Ратбоун ни е в ръцете. Можем да го разобличим във всеки момент и той го знае.

Виктория изпита внезапен прилив на благодарност към стария човек с високо благородно чело и дребна користна душица. Макар и мошеник, бе проявил милост към нея, бе се опитал да й помогне да избяга навреме.

— Всичко работи в полза на нашия Нов ред — каза Едуард.

„Едуард, който изглежда толкова нормален, всъщност е луд — помисли си Виктория. — Може би винаги губиш разума си, когато играеш ролята на Бог. Неслучайно казват, че скромността е християнска добродетел, и сега виждам защо. Скромността е, която те запазва като нормално човешко същество…“

Едуард стана.

— Време е да тръгваме — каза той. — Трябва да те изпратим в Дамаск и да уточним плановете си за вдругиден.

Виктория пъргаво се изправи. Веднъж само да напусне Девъншир и да се окаже отново в многолюдния Багдад, в хотел „Тио“ в компанията на любезния и шумен Маркъс, винаги готов да й предложи нещо за пиене, опасността от Едуард щеше да изчезне. Тя самата щеше да играе двойна игра: ще продължава да залъгва Едуард с показна кучешка преданост, като в същото време тайно противодейства на плановете му.

— Смяташ ли, че мистър Дейкин би могъл да знае къде е Ана Шийл? — попита тя. — Може би бих могла да разбера това, ако се издаде с намек.

— Малко вероятно ми се вижда. Освен това, така или иначе повече няма да се срещаш с Дейкин.

— Той ми каза да му се обадя тази вечер — излъга Виктория, усещайки лек хлад по гърба си. — Ще му се стори странно, ако не го направя.

— На този етап вече няма значение какво би могъл да си помисли — каза Едуард. — Няма да се отклоняваме от плана. А и никой вече няма да те види в Багдад — добави той.

— Но, Едуард! Всичките ми веща са в „Тио“! Запазила съм стая.

Шалът. Скъпоценният шал.

— Вещите ти известно време няма да ти трябват. Хайде. Ангажирал съм лодка.

Отново се качиха в колата.

„Трябваше да съобразя, — помисли си Виктория. — Едуард не е такъв глупак, та след като съм го разобличила, да ми позволи да се свържа с мистър Дейкин. Вярва, че съм омагьосана от чара му, разбира се, поне така се надявам, но въпреки това няма да рискува.“

— Няма ли да ме търсят, ако не се появя? — попита Виктория.

— Ще се погрижим за това. Официално ще се разделиш с мен на моста и ще отидеш да навестиш свои приятели на западния бряг.

— А всъщност какво ще стане?

— Ще видиш.

Виктория мълчеше, докато колата се тресеше по черния път, прекосяваше палмовите насаждения и преминаваше по малките мостчета над напоителните канали.

— Лефарж — промърмори Едуард. — Много ми се ще да разбера какво е имал предвид Кармайкъл, когато е споменал това име.

Сърцето на Виктория подскочи от вълнение.

— Щях да забравя да ти кажа — изрече тя, — макар и да не зная дали това е важно. На разкопките в Тел Асуад един ден се яви човек на име Лефарж.

— Какво? — Едуард насмалко не задави колата от възбуда. — Кога стана това?

— О! Преди около седмица. Каза, че идва от някакви разкопки в Сирия. Дали не ги ръководеше някой си мосю Паро?

— Докато ти беше на разкопките, не дойдоха ли двама мъже на име Андре и Жюве?

— О, да — потвърди Виктория. — Единият от тях имаше разстройство. Отиде в сградата да полегне.

— И двамата бяха наши хора — каза Едуард.

— За какво дойдоха? Мен ли търсеха?

— Не… Тогава нямах представа къде си. Ричард Бейкър обаче бе в Басра по едно и също време с Кармайкъл. Допускахме, че Кармайкъл може да е предал нещо на Бейкър.

— Той каза, че някой е тършувал из вещите му. Откриха ли нещо?

— Не. А сега се опитай да си спомниш добре, Виктория. Този Лефарж преди двамата ли дойде или след тях?

Виктория убедително си даде вид, че размишлява, докато решаваше какви деяния да припише на митичния Дефарж.

— Всъщност да, дойде един ден преди тях.

— И какво правеше?

— Отиде на разкопките заедно с доктор Поунсфут Джоунс. Сетне Ричард Бейкър го заведе в къщата, за да му покаже някои от откритите предмети.

— Влязъл е в къщата с Ричард Бейкър. Разговаряха ли?

— Сигурно са разговаряли — отвърна Виктория. — Едва ли са разглеждали вещите в пълно мълчание.

— Лефарж — промърмори Едуард. — Кой е този Лефарж? Защо не знаем нищо за него?

Прииска й се да каже, че е брат на мисис Харис, но се въздържа. Наслаждаваше се на измисления от нея мосю Лефарж. Вече го виждаше ясно пред очите си — слаб и донякъде изпит, млад човек с тъмна коса и тънки мустаци. Когато след малко Едуард поиска да му го опише, тя даде внимателен и подробен портрет.

Вече бяха в предградията на Багдад. Завиха в една странична улица с модерни къщи, изградени в псевдоевропейски стил, с тераси и градини. Пред една от тях бе паркиран микробус. Едуард спря зад него. Заедно с Виктория излязоха от колата и се изкачиха по стъпалата, водещи към входната врата.

Отвори им слаба мургава жена, която Едуард бързо заговори на френски. Виктория не владееше този език достатъчно добре, за да успее да разбере всичко, но й стана ясно, че тя е въпросната млада дама и че промяната трябва да се извърши веднага.

Жената се обърна към нея любезно на френски:

— Елате с мен, моля.

Отведе я в някаква спалня. Върху леглото беше сложено облекло на монахиня. Жената й даде знак.

Виктория се съблече и нахлузи грубо вълнено бельо и тежки средновековни, тъмни дрехи. Французойката оправи забрадката й. Виктория успя за миг да се зърне в огледалото. Малкото й бледо личице под гигантската забрадка изглеждаше ефирно и неземно. Французойката й подаде броеница с дървени мъниста. След това, обута в грамадни груби обувки, Виктория се отправи към Едуард.

— Изглеждаш добре — одобри я той. — Свеждай поглед обаче, особено в присъствието на мъже.

След малко към тях се присъедини французойката облечена по същия начин. Двете жени излязоха от къщата и влязоха в микробуса. Висок мургав мъж с европейски дрехи бе заел мястото на шофьора.

— Сега всичко вече зависи от теб, Виктория — заяви Едуард. — Прави точно това, което ти казват.

В думите му се усещаше лека стоманена заплаха.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Виктория жаловито.

Той й се усмихна.

— Ще ме видиш след три дни. — След това продължи с обичайния си, вече напътствен тон: — Постарай се да оправдаеш доверието ми, мила. Сега всичко зависи само от теб. Обичам те, Виктория. Много ми се иска да те целуна, но не смея да се изложа, като целуна една монахиня.

Виктория сведе поглед уж като монахиня, но всъщност, за да прикрие мигновен израз на гняв. „Мръсен Юда“ — помисли си тя. Вместо това отговори с обичайния си глас.

— Е, изглежда вече имам вид на християнска робиня.

— Така те искам! — каза Едуард. — Не се тревожи. Документите ти са в пълен ред и няма да срещнеш трудности при преминаването на Сирийската граница. Между другото, монашеското ти име е сестра Мари дез Анж. Документите ти са у сестра Тереза, която те придружава. Изпълнявай нарежданията й. Прави това, за Бога, иначе те предупреждавам искрено, лошо ти се пише.

Отстъпи, махна приветливо с ръка и микробусът потегли.

Виктория се облегна на седалката и се впусна в размисъл над възможните алтернативи. Можеше, докато прекосяват Багдад или при достигането на пропускателния пункт, да се развика и отправи молба за помощ, да обясни, че е отвлечена против волята й. Накратко, по един или друг начин да протестира.

Но какво щеше да постигне по този начин? По всяка вероятност такова поведение би означавало края на Виктория Джоунс. Бе забелязала, че сестра Тереза скри в ръкава си малък автоматичен пистолет. Не можеше да рискува по този начин.

Или може би трябваше да изчака да пристигне в Дамаск? Да протестира там? По всяка вероятност щеше да я сполети същата съдба, а и твърденията й щяха да бъдат оспорени от Тереза и от шофьора. Дори можеше да извадят документи, че е душевноболна.

Най-доброто решение очевидно бе привидно съгласие с плана. Да пристигне в Багдад като Ана Шийл и да играе ролята й. В края на краищата, ако действаше по този начин, щеше да дойде момент, в който Едуард ще загуби власт над нейните думи и действия. Ако можеше да затвърди у него убеждението, че ще върши всичко, което й нарежда, щеше да настъпи момент, в който тя ще застане с фалшивите документи пред конференцията — и Едуард няма да е там.

И тогава никой не би могъл да й попречи да каже: „Аз не съм Ана Шийл и тези документи са фалшифицирани и неверни.“

Чудеше се дали Едуард не изпитва опасение, че ще постъпи именно така. Реши обаче, че суетата е заслепяващо качество. Ахилесова пета. Освен това не трябваше да се забравя фактът, че той и хората му се нуждаеха от една Ана Шийл, ако искаха планът им да успее. А да се открие момиче, което в достатъчна степен да прилича на Ана Шийл, да не говорим за белега върху устната, бе крайно трудна задача. Спомни си, че в „Лъвска грива“^[1] Дюбъск имаше белег над едната вежда, други белези — по рождение или от злополуки, между които и изкривено кутре на едната ръка. Да, свръхчовеците се нуждаеха от машинописката Виктория Джоунс и в този смисъл те бяха в нейните ръце, а не тя в техните.

Колата бързо премина по моста. Виктория хвърли поглед, изпълнен с носталгия, към река Тигър. След малко се излязоха на широко, прашно шосе. Момичето започна да прехвърля зърната на броеницата. Тракането им бе успокояващо.

„В края на краищата — помисли си с облекчение, — аз съм християнка. И щом си християнин, навярно сто пъти повече е за предпочитане да бъдеш християнски мъченик, отколкото вавилонски цар. А струва ми се, че съществува голяма възможност аз да стана мъченик. Така или иначе, поне няма да ме изяждат лъвове. Би трябвало да не обичам лъвовете.“