Агата Кристи
Среща в Багдад (15)

I

— Разбира се, че трябва да се настаниш в консулството — каза мис Кардю-Тренч. — Глупости, мила, няма какво да правиш в хотела на летището. На семейство Клейтън ще им бъде много приятно да им гостуваш. От години ги познавам. Ще изпратим телеграма и ще вземеш влака още тази вечер. Те познават много добре и доктор Поунсфут Джоунс.

Виктория поруменя. Епископът на Лангоу, т.е. епископът на Лангуо, бе едно нещо. Доктор Поунсфут Джоунс от плът и кръв бе съвсем друго нещо.

„Предполагам — помисли си гузно тя, — че за такива неща — лъжлива самоличност, биха могли да ме пратят и в затвора.“

Но след това се успокои, като реши, че подобна измама законът наказва, само когато чрез нея се цели получаване на пари. Дали това беше наистина така Виктория не знаеше, тъй като разбираше от право толкова, колкото и повечето хора. Все пак стори й се оптимистично.

Пътуването с влак като всяко ново преживяване бе очарователно, макар и влакът да не отговаряше на представите й за експрес. Започна да осъзнава, че нетърпението й се дължи на факта, че е жител на Запада.

На гарата я посрещна кола от консулството и я отведе там. Автомобилът прекоси широк портал и влезе в прекрасна градина. След малко спря пред стълбище, водещо към тераса, която обграждаше цялата къща. Мисис Клейтън, усмихната енергична жена, я посрещна при вратата от телена мрежа.

— Много се радвам на идването ви — поздрави я тя. — Басра е наистина прекрасна през това време на годината и не би трябвало да си заминавате от Ирак, без да сте я видяла. За щастие тъкмо сега нямаме много гости. Има дни, когато се чудим как да ги настаним. В момента при нас е само един очарователен млад човек, който работи с доктор Ратбоун. За малко се разминахте с мистър Ричард Бейкър. Замина тъкмо преди да получа телеграмата на мисис Кардю-Тренч.

Виктория нямаше представа кой е Ричард Бейкър, но реши, че е добре, дето е заминал.

— Беше се отбил до Кувейт за два дни — продължаваше мисис Клейтън. — И това е място, което непременно би трябвало да посетите, преди да го развалят, а това ще стане скоро. Рано или късно всеки град загубва привлекателност. Какво бихте предпочела първо — да вземете баня или да пиете кафе?

— Баня, ако обичате — каза Виктория с благодарност.

— Как е мисис Кардю-Тренч? Това тук е вашата стая, а това е банята. Отдавна ли се познавате с нея?

— О не — отвърна Виктория искрено. — Съвсем скоро се запознах с нея.

— Предполагам, че още първите петнадесет минути ви е устроила разпит, нали? Ужасна клюкарка е, както надявам се, сте разбрала. Има манията да знае всичко за всеки. Тя обаче е много приятна за компания и е наистина първокласен играч на бридж. Сигурна ли сте, че преди банята няма да изпиете едно кафе или нещо друго?

— Наистина не, благодаря.

— Е, в такъв случай ще се видим по-късно. Нищо друго ли не ви трябва?

Мисис Клейтън се отдалечи като щастлива пчела, а Виктория се изкъпа и се погрижи за лицето и косата си със старанието на млада жена, която не след дълго ще се срещне с млад мъж, когото е харесала.

Надяваше се, ако е възможно, да се срещне с Едуард насаме. Не мислеше, че той ще направи някакви нетактични забележки. За щастие познаваше я като „Джоунс“ и допълнителното „Поунсфут“ нямаше да го изненада. Изненадващо обаче щеше да бъде самото й присъствие в Ирак и именно поради това Виктория се надяваше да го хване насаме поне за секунда-две.

И така, след като облече лятна рокля — климатът в Басра напомняше този на юнски ден в Лондон, промъкна се тихо през вратата и зае позиция на балкона. Оттам щеше да забележи, когато той се върнеше, както тя предполагаше, от митницата.

Пръв пристигна висок слаб мъж със замислено изражение на лицето. Когато се изкачи по стълбите, Виктория се скри зад ъгъла на балкона. Именно в този момент видя как Едуард влиза през градинската врата.

Вярна на традицията на Жулиета, тя се облегна на парапета и изшътка.

Едуард, който й се стори по-привлекателен от всякога, рязко повдигна глава и се озърна.

— Насам — прошепна едва доловимо Виктория. Едуард отправи поглед към нея и на лицето му се изписа крайно изумление.

— Боже мой! — възкликна — Ти!

— Тихо. Почакай ме. Сега ще сляза.

Виктория измина тичешком разстоянието до мястото, където Едуард послушно бе застанал, без все още да прикрива удивлението си.

— Не може да съм пиян в толкова ранен час. Ти ли си наистина?

— Ами, аз съм — отвърна Виктория щастливо тутакси.

— Но какво правиш тук? Как се оказа в Басра? Бях решил, че никога повече няма да те видя.

— И аз си мислех същото.

— Това е просто чудо! Как се озова тук?

— Със самолет.

— Естествено, че е било със самолет. Иначе нямаше как да пристигнеш толкова бързо. Исках да зная кое е благословеното нещо, което те докара в Басра.

— Влак.

— Нарочно се шегуваш с мен, малка грубиянке. Боже мой, колко се радвам да те видя! Кажи ми, моля те, как пристигна тук, този път сериозно.

— Придружих дотук една жена, която си бе счупила ръката, госпожа Клип, американка. Предложиха ми тази работа още на следващия ден, след като се разделихме. Ти ми беше разказал за Багдад, а на мен ми бе омръзнало да стоя в Лондон. Така че реших и аз да видя малко свят.

— Страшно момиче си, Виктория! Къде е тази госпожа Клип, тук ли е?

— Не. При дъщеря си в Киркук. Трябваше да я придружа само до Багдад.

— А сега с какво се занимаваш?

— Продължавам да оглеждам света. Наложи ми се обаче да прибягна до някои дребни хитрини, затова и поисках да те видя, преди да са ни представили един на друг. За да не би случайно нетактично да споменеш, че от последната ни среща си ме запомнил като безработна машинописка.

— Що се отнася до мен, ще кажа само онова, което искаш да кажа. Готов съм за инструктаж.

— Добре — започна тя. — Аз съм мис Поунсфут Джоунс. Вуйчо ми е изтъкнат археолог, който се занимава с разкопки в едно затънтено място в тази страна. Не след дълго ще отида при него.

— И това не е вярно, така ли?

— Естествено, че не е вярно. Затова пък е убедително.

— Чудесно е, разбира се. Но какво ще стане, ако се озовеш лице в лице със стария Пъсифут Джоунс?

— Не Пъсифут, а Поунсфут. Не вярвам това да се случи. Доколкото разбирам, археолозите, след като веднъж се захванат с разкопки, продължават да копаят като бесни и не спират.

— Също като териерите. Добре си го измислила. А той има ли племенница?

— Откъде мога да зная? — каза Виктория.

— Всъщност ти не си се превъплътила в конкретна личност. Така е по-лесно.

— Така е. В края на краищата човек може да има безброй племеннички. Пък и наложи ли се, мога винаги да кажа, че съм му просто братовчедка, но съм свикнала да го наричам вуйчо.

— За всичко си помислила — възхити се Едуард. — Наистина си удивително момиче, Виктория. Никога не съм срещал девойка като теб. Бях решил, че ще те видя едва след години и че дотогава ще си ме забравила. А ето те сега тук.

Виктория изпита удоволствие от възхитения му поглед. Ако беше котка, щеше да замърка.

— Ще трябва обаче да си намериш работа, нали? — попита Едуард. — Едва ли си получила голямо наследство или нещо от този род.

— Къде ти. Разбира се, че ще трябва да си намеря работа. Ако искаш да знаеш, отидох и в твоята „Маслинена клонка“. Разговарях с доктор Ратбоун и го помолих за работа. За работа срещу заплащане ми е думата, но той не бе особено отзивчив.

— Старият скъперник е наистина много стиснат — каза Едуард. — Според него хората трябва да му работят от любов към начинанието.

— Едуард, как мислиш, такъв ли е, за какъвто се представя?

— Не зная какво точно да мисля. На пръв поглед би трябвало да го приема за искрен човек, тъй като не печели и стотинка от цялата работа. Този негов ужасен ентусиазъм би трябвало да е неподправен. И при все това, знаеш ли, в дъното на душата си смятам, че не е глупак.

— Хайде да се прибираме — предложи Виктория. — Ще поговорим по-късно.

— Нямах представа, че се познавате с Едуард — възкликна мисис Клейтън.

— Стари приятели сме — засмя се Виктория, — само дето отдавна не се бяхме виждали. Не съм и подозирала, че е в тази страна.

Мистър Клейтън — а именно той бе спокойният човек със замислен вид, когото Виктория бе срещнала на стълбището, попита:

— Какво стана тази сутрин, Едуард? Има ли напредък?

— Доста е трудно, сър. Сандъците с книги са налице, както са си по опис. Формалностите по освобождаването им обаче изглеждат безкрайни.

Клейтън се усмихна.

— Още не си свикнал с мудността на Изтока.

— Всеки ден се оказва, че отсъства точно този чиновник, който в момента ти е необходим — оплака се Едуард. — Наглед всички са усмихнати и доброжелателни, но не се върши никаква работа.

Всички се засмяха. Мисис Клейтън се опита да го утеши.

— В края на краищата ще се оправиш. Много умно от страна на доктор Ратбоун, че съобрази да изпрати човек, който да се заеме лично с работата. Иначе книгите биха могли да стоят тук цели месеци.

— След Палестина станаха много подозрителни. Боят се от бомби. Боят се и от подривна литература. Боят се от всичко.

— Надявам се, че доктор Ратбоун не е изпратил бомби, замаскирани като книги — каза мисис Клейтън през смях.

На Виктория и се стори, че в очите на Едуард проблесна внезапно малко пламъче, сякаш шегата на мисис Клейтън бе дала нова насока на мислите му.

— Доктор Ратбоун е много начетен и известен човек, мила. Член е на няколко известни научни дружества и го познават и уважават в цяла Европа — изрече с лек укор Клейтън.

— В такъв случай ще му бъде още по-лесно да вкара нелегално бомби — отбеляза неудържимата мисис Слейтън.

Виктория усети, че Джералд Клейтън не е въодушевен от тези лековати предположения. Погледна жена си намръщено.

Тъй като в обедните часове не можеше да се върши никаква работа, Едуард и Виктория, след като обядваха, излязоха да се поразходят из града. Виктория бе очарована от реката, от Шат ел Араб и от палмовите горички. Хареса много венецианския профил на високобордните арабски лодки в градския канал. Сетне обиколиха пазара и огледаха кувейтски сандъци за чеиз, обковани с пиринч, и други стоки с интересен вид.

Едва след като тръгнаха обратно за консулството и Едуард се готвеше за нов набег срещу митницата, Виктория се сети за нещо.

— Едуард, как се казваш?

Едуард я погледна удивено.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво ти е фамилното име? Не разбра ли, че не го зная?

— Така ли? Вярно наистина. Горинг.

— Едуард Горинг. Нямаш представа колко глупаво се чувствах, когато отивах в „Маслинената клонка“ и знаех само, че се казваш Едуард.

— Нямаше ли там едно мургаво момиче? С вълниста коса?

— Да.

— Това е Катрин. Страшно е мила. Ако й беше споменала само собственото ми име, веднага щеше да се сети.

— Предполагам — каза Виктория сдържано.

— Тя е страхотно мило момиче. Не си ли съгласна?

— Ами…

— Нямам предвид външността й — в това отношение не е нищо особено. Обаче е страхотно отзивчива и любезна.

— Наистина ли? — гласът на Виктория вече бе леденостуден, но Едуард очевидно не забелязваше това.

— Просто не зная как щях да се справя без нейната помощ. Тя веднага ме въведе в работата и ми помогна да не стана за смях. Убеден съм, че ще станете големи приятелки.

— Едва ли ще ни се отдаде такава възможност.

— Ще се отдаде. Ще ти намеря работа в „Клонката“.

— Как ще го направиш?

— Не зная как, но ще го направя. Ще разкажа на доктор Ратбоун каква велика машинописка си.

— Скоро ще разбере, че не съм.

— Така или иначе, ще открия начин да те устроя в „Маслинената клонка“. Няма да те оставя да си блъскаш главата сама. Току-виж ти хрумне да заминеш за Бирма или за черна Африка. Не, млада Виктория. Ще те държа под око. Няма да рискувам да ми избягаш. Нямам ти доверие. Много обичаш да пътешестваш.

„Сладки ми глупако — помисли си Виктория, — не си ли разбрал, че и със сила няма да могат да ме изгонят от Багдад?“

На глас обаче каза друго:

— А може би действително ще бъде забавно да започна работа в „Маслинената клонка“.

— Не бих го нарекъл забавно. Цялата работа е абсолютно шантава.

— Все още ли мислиш, че в нея има нещо нередно?

— Не, просто ми беше хрумнала тази странна идея.

— Не — произнесе Виктория замислено. — Не мисля, че тази идея е странна. Смятам, че е основателна.

Едуард рязко я погледна.

— Защо смяташ така?

— Чух нещо от един мой приятел.

— Кой приятел?

— Просто приятел.

— Момичета като теб имат прекалено много приятели — промърмори недоволно Едуард. — Ти си малко дяволче, Виктория. Лудо съм влюбен в теб, а на теб изобщо не ти пука.

— Не е съвсем така — отвърна Виктория. — Малко ми пука.

След това, криейки радостта си, попита:

— Едуард, говори ли ти нещо името Лефарж? Във връзка с „Маслинената клонка“ или по друг повод?

— Лефарж? — Едуард бе озадачен.

— Не. Кой е той?

Виктория продължи разпита си.

— А името Ана Шийл?

Този път реакцията на Едуард бе много по-различна. Рязко се извърна към нея, улови я за ръката и попита:

— Ти какво знаеш за Ана Шийл?

— Ох, Едуард, пусни ме! Нищо не зная за нея. Исках да разбера дали ти знаеш нещо.

— Откъде знаеш името й? От мисис Клип ли?

— Не, не от мисис Клип. Струва ми се, че не. Тя обаче говори толкова бързо и подробно за всички и всичко, че не си спомням дали не съм чула и от нея.

— Кое обаче те кара да мислиш, че тази Ана Шийл има нещо общо с „Маслинената клонка“?

— А тя има ли нещо общо?

— Не зная… Всичко е така… така неясно… — бавно каза Едуард.

Бяха застанали до вратата, водеща към градината на консулството. Едуард погледна часовника си:

— Време е да тръгвам — каза той. — Жалко, че не зная арабски. Трябва да бъдем заедно, Виктория. Има много неща, които искам да науча.

— Има много неща, които искам да ти разкажа — каза Виктория.

В някои по-сантиментални времена нежната героиня навярно щеше да се стреми да опази възлюбления си от  опасности. Виктория не беше такава. Според нея мъжете бе така естествено да се стремят към опасността, както за искрите — да летят нагоре. Едуард нямаше да й бъде благодарен, ако го държеше встрани от събитията. А и мистър Дейкин, в това бе напълно уверена също нямаше такива намерения за Едуард.

II

При залез-слънце двамата млади излязоха на разходка в градината на консулството. Отстъпвайки пред увещанията на мисис Клейтън да се пази от зимния студ, Виктория бе облякла вълнен жакет. Залезът бе прекрасен, но младите хора не го забелязаха, тъй като обсъждаха по-важни неща.

— Всичко започна съвсем просто — каза Виктория. — В стаята ми в хотел „Тио“ влезе един мъж, намушкан с нож.

Може би повечето хора си представят по различен начин началото на разговор. Едуард я погледна удивено.

— Какво казваш? Намушкан?

— Намушкан — повтори Виктория. — Поне така мисля. Може и да е бил застрелян, но не ми се вярва, защото в такъв случай щях да чуя изстрела. Така или иначе — добави тя, — бе мъртъв.

— Как е могъл да влезе в стаята ти, щом е бил мъртъв?

— О, Едуард, не бъди глупак.

Редувайки неясноти с неопределености, Виктория приключи разказа си за случилото се. Поради някакви тайнствени причини не умееше да разказва действителни случки с желания драматизъм. Описанията й изобилстваха от прекъсвания и непълноти, сякаш й бе трудно да им придаде достоверно звучене.

Когато приключи, Едуард я погледна и с известно съмнение попита:

— Виктория, чувстваш ли се напълно добре? Нали не си станала жертва на слънчев удар и не си страдала от кошмари?

— Разбира се, че не съм.

— Задавам ти този въпрос, защото разказът ти е абсолютно невероятен. Просто изглежда невъзможно такова нещо да се случи.

— Обаче се случи — обидено отвърна тя.

— А и цялата тази мелодраматична история за световни заговори и тайнствени секретни инсталации в сърцето на Тибет или Белуджистан… Искам да кажа, че всичко това просто не може да е вярно. Такива неща просто не се случват.

— Всички говорят така преди те наистина да се случат.

— Боже мой, да не би да си измисляш всичко това?

— Не! — извика Виктория почти отчаяно.

— И сега си дошла тук, за да откриеш хора на име Лефарж и Ана Шийл?

— Името на която ти си чул — вметна Виктория. — Нали няма да отречеш, че си чул нейното име, нали?

— Чувал съм това име, вярно е.

— Как? Къде? В „Маслинената клонка“?

Едуард отговори след малко.

— Не зная дали това ще е от значение за теб, но беше, как да го кажа… странно.

— Продължавай. Разказвай.

— Виждаш ли, Виктория, ние много се различаваме. Не притежавам твоята проницателност. Просто усещам по някакъв странен начин, че нещата не са наред, но не зная защо мисля така. Ти наблюдаваш нещата и сетне по дедуктивен път стигаш до изводи. Аз не съм чак толкова умен. Аз просто усещам неопределено, че нещата не са такива, каквито трябва да бъдат, но не зная защо е така.

— И аз съм имала подобни усещания — каза Виктория. — Спомням си какво усетих, когато видях сър Рупърт на терасата на „Тио“.

— Кой е сър Рупърт?

— Сър Рупърт Крофтън Ли. Пътувахме заедно в самолета. Много важна личност. Надут фукльо. Срещал си такива хора. Когато го видях седнал на тераса на хотел „Тио“, и аз изпитах това странно усещане, което ти току-що спомена. Усещането, че нещо не е наред, без да можеш да определиш какво е то.

— Струва ми се, че Ратбоун го покани да изнесе лекция в „Маслинената клонка“, но той не можа да дойде. Вчера сутринта отлетял за Кайро или за Дамаск струва ми се.

— Добре, продължавай за Ана Шийл.

— Пак за тази Ана Шийл. Всъщност няма нищо особено. Просто едно от момичетата спомена името й.

— Катрин ли? — попита мигновено Виктория.

— Сега като си помисля, май наистина беше Катрин.

— Разбира се, че е била Катрин. Именно заради това не искаш да говориш по този въпрос.

— Глупости! Това е нелепо!

— Та какво каза тя?

— Катрин каза на едно от другите момичета: „Когато Ана Шийл дойде, ще можем да продължим. Тогава ще изпълняваме само нейните разпореждания.“

— Едуард, това е страшно важно.

— Не забравяй, че не съм съвсем сигурен дали точно това име беше споменато — предупреди я той.

— Тогава това не ти ли се видя странно?

— Разбира се, че не. Реших, че пристига някаква началничка и толкоз. Нещо като пчела царица. Виктория, сигурна ли си, че не си измисляш всичко това?

Сви се смутено от погледа, с който го стрелна младата му приятелка.

— Добре, добре — побърза да каже. — Все пак ще се съгласиш, че цялата история звучи странно. Звучи като в приключенски роман — един млад човек нахълтва в стая, произнася с последни усилия една нищо не значеща дума и умира. Просто не изглежда реално.

— Кръвта му не я видя ти — отговори Виктория и трепна.

— Навярно това страшно те е шокирало — каза Едуард с разбиране.

— Наистина ме шокира — отвърна Виктория. — И капак на всичко ти ме питаш дали това не са мои измишльотини.

— Извинявай. Обаче теб те бива да си измисляш разни неща, съгласи се. Думата ми е за епископа на Лангоу и останалото.

— Това беше просто детско забавление — каза Виктория. — Сега обаче говоря сериозно, Едуард. Съвсем сериозно.

— Този човек, Дейкин май му беше името, е оставил у теб чувството, че знае за какво говори, така ли е?

— Да, наистина беше много убедителен. Кажи ми обаче, Едуард, откъде знаеш…

Прекъсна я глас от терасата.

— Ей, вие двамата, качвайте се. Напитките са поднесени.

— Идваме, — отвърна Виктория.

Мисис Клейтън, наблюдавайки как се качват, сподели с мъжа си:

— Нещо става тук! Нещо става с тези деца! Джералд, да ти кажа ли какво мисля?

— Разбира се, мила. Винаги ми е интересно да зная какво мислиш.

— Мисля, че това момиче, дето е дошло уж за да помага на вуйчо си в разкопките, всъщност е тук единствено заради този млад човек.

— Не вярвам, Роза. Те се изненадаха, когато се срещнаха тук.

— Няма такова нещо — отговори мисис Клейтън. — Ако питаш мен, изненаданият бе само той.

Джералд Клейтън поклати глава и се усмихна.

— Не прилича на археоложка — продължи мисис Клейтън. — Археоложките обикновено са сериозни очилати момичета. Много често — с влажни ръце.

— Мила моя, не можеш да правиш такива обобщения.

— Освен това са интелектуалки и така нататък. А това момиче е една мила малка невежа с много здрав разум. Напълно е различна. И той е хубаво момче. Жалко, че се е захванал с тези глупости, за „Маслинената клонка“ ми е думата. Предполагам обаче, че не е лесно човек да си намери работа. Би трябвало да намират работа на такива момчета.

— Това не е така лесно, мила. Правят се усилия това отношение. Работата е там, че те нямат квалификация, нямат опит и обикновено не умеят да се съсредоточават.

Вечерта Виктория си легна със смесени чувства.

Предметът на нейните издирвания — Едуард — бе открит. Но каквото и да правеше, тя не можеше да се освободи от смътно чувство на неудовлетвореност.

Една от причините всичко да изглежда театрално и недействително бе неверието на Едуард. Тя, Виктория Джоунс, малката лондонска машинописка, бе пристигнала в Багдад, бе видяла как убиват човек едва ли не пред очите й, бе станала таен агент или нещо почти толкова драматично. Накрая бе открила любимия мъж в тропическа градина с палми. В местност, която се предполагаше, че не е далеч от Райската градина.

В съзнанието й изплува куплет от детска песничка:

Колко мили са до Вавилон?

Шестдесет и още десетина.

Мога ли да стигна там преди да падне мрак?

Да, и даже да се върнеш пак.

Но тя все още не бе се завърнала, все още беше във Вавилон.

Може би никога нямаше да се завърне. Може би щеше да остане заедно с Едуард за вечни времена във Вавилон.

Искаше да го попита за нещо там, в градината. Райската градина… тя и Едуард… да пита Едуард… Мисис Клейтън ги извика и въпросът бе излетял от главата й… Трябваше обаче да си спомни, защото въпросът бе важен… Нещо не се връзваше… палми, градина… Едуард… сарацинската девойка… Ана Шийл… Рупърт Крофтън Ли. Нещо се губеше… О, само ако можеше да се сети…

… От дъното на хотелски коридор се зададе и тръгна към нея — жена с костюм, шит по поръчка. Стори й се, че вижда самата себе си, но когато жената я наближи, видя, че лицето е на Катрин. Едуард и Катрин! Нелепо беше! — „Ела с мен — каза тя на Едуард — и заедно ще открием мосю Лефарж“… Изведнъж пред тях се появи самият той, с лимоненожълти детски ръкавици и малка остра черна брадичка.

Едуард междувременно бе изчезнал и тя бе останала сама. Трябваше да се върне от Вавилон, преди да се смрачи…

„А ние поддържаме мрака.“

Кой изрече това? Насилие… Ужас… Зло… Кръв, капеща върху овехтяло кафяво наметало… А тя тичаше… тичаше… тичаше по дълъг хотелски коридор. И те я преследваха…

Виктория се събуди със стон.

III

— Кафе? — попита мисис Клейтън. — Как предпочиташ яйцата? Бъркани?

— Прекрасно.

— Виждаш ми се малко бледа. Да не ти е зле?

— Не. Просто не можах да спя добре. Не зная защо. Леглото е много удобно.

— Джералд, включи радиото, ако обичаш. Време е за новините.

Едуард влезе тъкмо след края на първия сигнал.

„Вчера в слово пред парламента министър-председателят запозна депутатите с най-новите данни за съкращенията на вноса от доларовата зона“ — започна емисията на новините.

„Според съобщения от Кайро от река Нил е било извадено тялото на сър Рупърт Крофтън Ли“. (Виктория насмалко не изпусна чашката си, а мисис Клейтън изохка). „Сър Рупърт излязъл от хотела, в който настанил след пристигането си със самолет от Багдад и вечерта не се завърнал. Бил е в неизвестност двадесет и четири часа, преди тялото му да бъде открито. Смъртта е била предизвикана от рана с нож в сърцето, а не от удавяне. Сър Рупърт бе известен пътешественик, пътувал из Китай и Белуджистан, и автор на няколко книги“.

— Убит! — възкликна мисис Клейтън. — Сега мисля че по-лошо място от Кайро няма. Джери, ти не знаеш ли нещо повече за това?

— Зная, че е бил в неизвестност — каза Клейтън. — Разбрах, че са му донесли на ръка някакво писмо, след което веднага напуснал бързо хотела, без да ползва транспорт и да каже къде отива.

— Виждаш ли? — обърна се Виктория към Едуард, след като закуската приключи и останаха отново насаме. — Всичко, което ти казах, е вярно. Първо убиха Кармайкъл, а сега — и сър Рупърт Крофтън Ли. Сега се срамувам, че го нарекох фукльо, струва ми се толкова неучтиво. Значи всички хора, които знаят или подозират нещо във връзка с тази странна работа, биват премахвани. Едуард, да не би сега да настъпи моят ред?

— За Бога, Виктория, не си давай вид, че си чак толкоз очарована от тази мисъл! Чувството ти за драматизъм е прекалено силно развито. Не виждам защо трябва някой да те премахва, след като ти всъщност не знаеш нищо. Моля те обаче наистина да бъдеш много внимателна.

— И двамата ще бъдем внимателни. Нали и теб забърках в това.

— Не се тревожи за това. Така животът ще бъде по-малко еднообразен.

— Да, но все пак се пази — тя внезапно потрепери. — Ужасно е! Изглеждаше толкова изпълнен с жизненост, за Крофтън Ли ми е думата, а сега и той е мъртъв. Това ме плаши. Наистина ме плаши.