Агата Кристи
Среща в Багдад (19)

I

Ричард откри доктор Поунсфут Джоунс при разкопките. Докторът бе приклекнал до един от работниците и внимателно удряше с малка кирка по част от стената.

Докторът приветства новодошлия си колега без никаква тържественост.

— Здравей Ричард, момчето ми, ето те и теб. Не зная защо имах чувството, че ще пристигнеш във вторник.

— Днес е вторник — каза Ричард.

— Наистина ли? — възкликна доктор Поунсфут Джоунс, без да се развълнува особено. — Я погледни това и ми кажи какво мислиш. Не сме изкопали и три фута още, а вече стигнахме до цели стени. Дори струва, че има следи от боя. Я огледай това, моля те, и ми кажи какво мислиш за него. Изглежда ми много обещаващо.

Ричард скочи в изкопа и двамата археолози близо четвърт час водиха оживен разговор на професионален език.

— Между другото — каза Ричард, — доведох едно момиче.

— Тъй ли? Какво момиче?

— Казва, че е ваша племенница.

— Племенница ли? — доктор Поунсфут Джоунс се опита да откъсне мислите си от тухлената стена. — Не зная дали имам племенница — заключи той с известно съмнение, сякаш би могъл да има, но я е забравил.

— Разбрах, че идва тук, за да работи с вас.

— А! — Лицето му се проясни. — Сега се сетих. Разбира се. Това ще да е Вероника.

— Струва ми се, че се представи като Виктория.

— Да, да. Разбира се. Виктория. Емерсън от Кеймбридж ми писа за нея. Според него е много способно момиче. Антроположка. Съвсем не ми е ясно защо днес всички са се заели с антропология. А на теб?

— Бях разбрал, че очаквате антроположка.

— Засега няма нищо интересно за антрополозите. Естествено ние всъщност едва сега започваме. Бях останал с впечатление, че тя ще дойде след около две седмици, но да ти призная, не четох писмото му кой знае колко внимателно. Дори не знам къде съм го оставил. Другата седмица пристига жена ми. Или май беше по другата? Та и нейното писмо не мога да открия. Все си мислех, че Вениша ще дойде заедно с нея. Разбира се, може и да не съм разбрал датите правилно. Е, ще я използваме все пак. Започна да се появява доста керамика.

— Да знаете да има нещо странно около нея?

— Странно ли? В какъв смисъл?

— В смисъл да е имала нервна криза или нещо от този род.

— Емерсън май ми беше писал, че се била преуморила. Дипломна работа ли защитавала, научна степен ли, нещо от този род. Но за нервна криза май не ми писа. Защо?

— Как да ви кажа, прибрах я от самия път. Беше съвсем сама при онази малка могила, която е на миля от завоя за…

— Сещам се — прекъсна го доктор Поунсфут Джоунс. — Знаеш ли, веднъж открих там керамика от културата Нузу. Странно, нали? Толкова на юг.

Ричард не беше съгласен да го връщат към археологическите теми и решително продължи:

— Разказа ми една наистина необикновена история. Каза, че била отишла да си измие косата, там я упоили с хлороформ и я отвлекли. Сетне я закарали в една къща в Мандали, където била държана под ключ, но успяла да избяга оттам през нощта. По-нелепи брътвежи дотогава не бях слушал.

Доктор Поунсфут Джоунс поклати глава.

— Не ми изглежда вероятно — отбеляза той. — Страната е съвсем спокойна и под полицейски контрол. Никога не е била толкова сигурна.

— И аз мисля същото. Очевидно тя си е въобразила цялата тази история. Именно затова питах дали е имала нервна криза. Навярно е едно от онези истерични момичета, които твърдят, че местният свещеник е влюбен в тях, а местният лекар е готов да ги изнасили. Би могла да ни създаде много неприятности.

— Надявам се да се успокои — заяви доктор Поунсфут Джоунс с оптимизъм. — Къде е сега?

— Оставих я да се измие и оправи след пътя — Ричард за малко се поколеба. — Няма никакъв багаж.

— Тъй ли? Това е много странно. Как мислиш, да не вземе да поиска да й дам назаем една от двете си пижами? Едната от тях е станала на нищо.

— Ще трябва да се оправя сама, докато дойде камионът следващата седмица. Още се чудя какво правеше сама в пустинята.

— Днешните момичета не са като едновремешните — каза неопределено доктор Поунсфут Джоунс. — Всичко обръщат наопаки. Пречат ти да си вършиш работата. Това място уж е отдалечено и посещенията изглеждат малко вероятни, но ще се учудиш колко хора и коли идват, когато най-малко ти трябват. Я виж, хората са прекратили работа, сигурно е време за обяд. Хайде да се връщаме в къщата.

II

Виктория, очаквала с трепет срещата си с доктор Поунсфут Джоунс, откри, че видът му съвсем не съответства на страховете й. Бе нисък, закръглен човек с полуплешива глава и примигващи очи. За нейно учудване я посрещна с протегната ръка.

— Е, Вениша, искам да кажа, Виктория, съвсем ме изненада. Мислех, че ще дойдеш следващия месец. Така или иначе, радвам се да те видя. Очарован съм. Как е Емерсън? Надявам се астмата вече не го измъчва много.

Момичето се съвзе и предпазливо отговори, че пристъпите на астма са вече поносими.

— Прекалено много си пази гърлото — продължи доктор Поунсфут Джоунс. — Винаги съм му казвал, че прави голяма грешка. Всички тези момчета, които киснат по университетите, прекалено много се грижат за здравето си. Като не мислиш за него, оставаш в добра форма. Е, надявам се да си се устроила добре. Жена ми ще пристигне другата седмица. Или по другата. И тя нещо все е неразположена, нали знаеш. Наистина трябва да открия писмото й. Ричард ми каза, че багажът ти се е изгубил по пътя. Как ще се оправиш? Камионът ще дойде чак през другата седмица.

— Вярвам, че дотогава ще се справя — отвърна Виктория. — Ще трябва да се справя.

Доктор Поунсфут Джоунс премляска.

— Ричард и аз няма да можем да ти помогнем много. Четка за зъби ще намерим, има поне няколко дузини в склада. Има и памук, ако ти върши работа. Има и талк и, чакай да видя, резервни чорапи и носни кърпи. Боя се, че друго няма.

— Не се безпокойте, всичко е наред — усмихна се Виктория.

— Боя се, че засега не можем да те зарадваме с гробница — предупреди я доктор Поунсфут Джоунс. — Има няколко хубави стени. И много керамика, особено в по-отдалечените разкопки. Ще ти намерим работа, така или иначе. Не мога да си спомня дали ти разбираше от фотография.

— Имам известна представа — отвърна предпазливо тя, тъй като наистина донякъде притежаваше това умение.

— Много добре. Можеш ли да проявяваш негативи? Аз като старомоден човек все още използвам плаки. Тъмната стая, уви, е доста примитивна. Вие, младите, дето сте свикнали на всякакви машинки, често пъти се измъчвате от работа при примитивни условия.

— За мен няма проблеми — успокои го Виктория.

От склада взе четка и паста за зъби, гъба и малко талк.

Все още не можеше да разбере съвсем точно своето положение. Очевидно я бяха приели погрешно за момиче на име Вениша Еди-коя си, антроположка, очаквана в експедицията. Все още не знаеше какво точно означава антропология и реши, че ако някъде наблизо има речник, непременно ще провери. Другото момиче очевидно щеше да дойде най-рано след седмица. Е, добре тогава, през тази седмица или поне докато се появеше кола или камион за Багдад, Виктория щеше най-добросъвестно да играе ролята на Вениша Еди-коя си. Не се боеше от доктор Поунсфут Джоунс, който изглеждаше приятно завеян, но се смущаваше от Ричард Бейкър. Не й допадаше подозрителният начин, по който я наблюдаваше, и реши, че ще трябва да действа много внимателно, ако не иска той да прозре истината. За щастие бе работила известно време, макар и малко, като секретарка и машинописка в Археологическия институт в Лондон и оттам бе успяла да запамети някои и други изрази и термини, които сега щяха да й бъдат полезни. Трябваше обаче наистина много да внимава, за да не се издаде. Слава Богу, мъжете винаги изпитват такова чувство за превъзходство спрямо жените, че един евентуален неин пропуск по всяка вероятност щеше да се приеме не толкова като повод за подозрение колкото като поредно доказателство за смехотворната некадърност на женския пол.

Щеше да използва този интервал за кратка почивка от каквато наистина се нуждаеше. За „Маслинената клонка“ внезапното й изчезване щеше да бъде много смущаващо. Бе избягала от затвора си, но нататък следите й се губеха. Колата на Ричард не бе преминала през Мандали, така че никой нямаше да знае, че сега се намира в Тел Асуад. Не, от тяхна гледна точка щеше да изглежда, че се е разтворила във въздуха. По всяка вероятност щяха да стигнат до извода, че е вече мъртва. Че се е заблудила в пустинята и е умряла от изтощение.

Нека си живеят с тази мисъл. За съжаление щеше да я споделя и Едуард. Е, ще му се наложи да страда, но няма да е за дълго. Тъкмо когато започне да се измъчва от това, че я е карал да търси приятелството на Катрин, Виктория внезапно ще му се яви от света на мъртвите. Само че като блондинка, не като брюнетка.

При спомена за това отново си зададе въпроса защо онези, които и да бяха те, й бяха боядисали косата. Очевидно имаха причина да го сторят, но колкото и да си блъскаше главата, не можа да се досети каква би могла да е тя. Скоро щеше да придобие доста странен вид, когато косата й започнеше да расте с естествения си черен цвят. Изрусена блондинка без пудра и червило, имаше ли нещо по-неприятно от това за едно момиче?

„Няма значение“ — каза си сетне Виктория. — „Нали съм жива. И не виждам причини да не се поразвлека, поне за една седмица.“

Наистина бе забавно да участваш в археоложка експедиция и да видиш какво се върши там. Само да успееше да се държи както трябва и да не се издаде.

Не намираше ролята си никак лесна. При споменаването на хора, публикации, архитектурни стилове и категории керамика трябваше да бъде внимателна. За щастие хората винаги ценят внимателните слушатели. Виктория бе отличен слушател на двамата мъже и лека-полека, плахо започна да усвоява жаргона им.

Скришом усърдно четеше, щом останеше сама в къщата. Имаше добра библиотека с богат набор книги по археология. Виктория успяваше бързо, макар и повърхностно, да усвоява прочетеното. Неочаквано за себе си, намери този нов живот за очарователен. Рано сутрин пиеше чай и след това отиваше на разкопките. Помагаше на Ричард като фотограф. Събираше късчета керамика и ги залепваше. Приятно й бе да наблюдава сръчната работа на копаещите мъже и да слуша песните и смеха на малките момчета, които пренасяха кошниците с пръст. Усвои разликата между отделните исторически периоди, научи се да различава видовете археологически пластове и се запозна с резултатите от миналогодишната работа. Изпитваше опасения единствено от евентуалното откриване на гробница. Нищо от прочетеното не й даваше представа какво би трябвало да прави в качеството си на антрополог практик.

„Стигнем ли до кокали или до гроб — каза си тя — ще се престоря на настинала, или не, на жертва на жлъчна криза и ще остана на легло.“

Гробове обаче не се появиха. Вместо тях от могилата постепенно изникнаха стените на дворец. Виктория бе очарована от видяното, още повече, че то не изискваше някакво специално умение от нейна страна.

Усещаше обаче неизказана критичност в погледа на Ричард Бейкър. Иначе се държеше любезно и дружески и нейният ентусиазъм искрено го забавляваше.

— За вас, току-що дошла от Англия, всичко наистина е ново. Спомням си как и аз бях въодушевен от всичко при първото си идване.

— Кога беше това?

Той се усмихна.

— Преди доста време. Преди петнадесет… не, преди шестнадесет години.

— Навярно познавате много добре страната.

— Идвал съм не само тук. Работил съм и в Сирия, и Персия.

— Сигурно говорите отлично арабски, нали? Ако се облечете както трябва, бихте ли могли да минете за арабин?

Ричард поклати глава.

— Не вярвам. Това би изисквало доста усилия. Съмнявам се дали въобще е възможно някой англичанин да мине за арабин. За по-дълго време, разбира се.

— А Лоурънс?

— Не вярвам и той да е минавал за арабин. Единственият човек, когото познавам и който е практически неотличим от местните хора, е един мъж, роден из тези места. Баща му е бил консул в Кашгар и други затънтени места. Научил е какви ли не странни диалекти като дете и после не ги е забравил.

— Какво стана с него?

— След училището пътищата ни се разделиха — бяхме съученици. Викахме му Факир, защото бе способен да стои напълно неподвижно и да изпада в някакъв своеобразен транс. Не зная какво точно прави сега, макар че мога да предположа.

— След училището никога ли не сте се срещали?

— Колкото и да е странно, срещнах се с него завчера. В Басра. Много неясна история.

— Неясна?

— Да. Не можах да го позная. Беше облечен като арабин — с кефия, раирано наметало и стара армейска куртка. Носеше кехлибарена броеница и прехвърляше зърната й привидно по съвсем традиционен начин, а всъщност използваше армейски шифър. Морзова азбука. Предаде ми послание. На мен!

— И какво беше то?

— Съобщи името ми. Прякора ми, за да бъда по-точен. После и своя. Сетне подаде сигнал за опасност.

— А имаше ли наистина опасност?

— Да. Когато стана и тръгна към вратата, един невзрачен човек с вид на търговски пътник извади револвер. Ударих го по ръката и Кармайкъл успя да избяга.

— Кармайкъл?

Усетил промяната в тона й, Ричард бързо извърна глава.

— Това беше истинското му име. Да не би да го познавате?

„Би било много странно да му отговоря, че е умрял в леглото ми“ — помисли си Виктория.

— Да — отвърна бавно тя. — Познавах го.

— Познавахте го? Защо „познавах“? Да не би…

Тя кимна утвърдително.

— Да. Мъртъв е.

— Кога умря?

— В Багдад. В хотел „Тио“. Цялата работа се потули — добави бързо. — Никой не разбра.

Той бавно поклати глава.

— Да… Ясно е с какво се е занимавал. Но вие? Вие как научихте?

— Бях замесена съвсем случайно в цялата история.

Той я погледна изпитателно.

— Прякорът ви в училище да не е бил Луцифер? — внезапно го попита Виктория.

— Луцифер? Не. Викаха ми Бухала, защото винаги носех очила.

— А да познавате човек с такъв прякор? В Басра?

Ричард поклати глава.

— Луцифер. Син на Утрото. Низвергнат ангел. Имаше и такава марка старовремски кибрит — добави той. — Достойнството му бе, че не гаснеше на вятър, ако си спомням добре.

През цялото време я гледаше в лицето и забеляза, че тя се намръщи.

— Ще ви бъда благодарна, ако ми разкажете какво точно се случи в Басра — настоя тя.

— Вече ви разказах.

— Имам предвид друго. Вие бяхте ли там, когато всичко това се случи?

— Разбирам. Всичко това се случи в чакалнята на консулството. Бях там и чаках Клейтън, консула.

— Кои други бяха там? Освен Кармайкъл и човекът с вид на търговски пътник имаше ли някой друг?

— Имаше още двама души. Един слаб и мургав мъж с вид на французин или сириец и един възрастен човек според мен персиец.

— Търговският пътник извадил револвер, вие сте го спрели, а Кармайкъл избягал. Как?

— Първо зави към кабинета на консула. Той се намира в другия край на един коридор…

— Зная. Живях там няколко дни. Всъщност пристигнах там веднага след вашето заминаване — прекъсна го Виктория.

— Така ли?

Той още веднъж я изгледа изпитателно, но тя не забеляза това. Пред погледа й сега беше дългият коридор на консулството с врата, отворена към зелените дървета и слънцето.

— Та, както ви казах, Кармайкъл първо тръгна в тази посока. След това изведнъж се извърна и се затича към улицата. Повече не го видях.

— А търговският пътник?

Ричард присви рамене.

— Разбрах, че разказал някаква измислена история как предната вечер бил нападнат и ограбен и му се сторило, че в арабина в консулството разпознал нападателя. Не чух повече за случилото се, защото веднага след това заминах за Кувейт.

— В този ден кой друг беше настанен в консулството?

— Само един човек на име Кросби, служител в петролна компания. И никой друг. Впрочем не, сега ми се струва, че имаше и още някой, дошъл от Багдад, но не се срещнах с него. Не мога да си спомня името му.

„Кросби“ — помисли си Виктория. Представи си капитан Кросби, ниската му, набита фигура и картечния му говор. Много обикновен човек. Чиста душа без особен финес. А Кросби беше в Багдад в нощта, когато Кармайкъл дойде в хотел „Тио“. Възможно ли е Кармайкъл, вместо да се опита да достигне до кабинета на генералния консул, внезапно да се е извърнал и побягнал към улицата само заради това, че в осветения край на коридора е забелязал силуета на Кросби?

Бе погълната от мислите си, потънала в мълчание. Сепна се и погледна Ричард Бейкър виновно. Видя, че той продължава да я наблюдава внимателно.

— Защо искате да знаете всичко това? — попита той.

— Просто ми е интересно.

— Имате ли други въпроси?

— Познавате ли някого на име Лефарж? — попита Виктория.

— Не, не познавам. Мъж или жена?

— Не зная.

Мислеше си за Кросби. Кросби? Луцифер? Бяха ли Кросби и Луцифер един и същ човек?

 

 

Вечерта, когато Виктория се раздели с двамата мъже и отиде да си легне, Ричард се обърна към доктор Поунсфут Джоунс:

— Ще ми се да видя писмото от Емерсън. Бих искал да зная какво точно е написал за това момиче.

— Ще ти го дам, драги ми приятелю, разбира се. Тук някъде трябва да е. Спомням си, че записвах нещо на гърба му. Беше се изказал много ласкаво за Вероника, ако си спомням добре, пишеше че е страшно амбициозна. Аз също я намирам за много мило момиче, наистина мило. Никак не се смути от това, че багажът й не пристигна. На нейно място повечето други момичета щяха да поискат да ги закарат с кола до Багдад още на другия ден, за да си купят нови дрехи. Момиче с характер е. Как впрочем си е изгубила багажа?

— Била е упоена с хлороформ, отвлечена и заключена в арабска къща — отвърна безстрастно Ричард.

— А, да. Ти вече ми каза. Сега си спомням. Крайно невероятно ми се струва това. Знаеш ли за кого ми напомня? За Елизабет Канинг. Спомняш ли си, че тя обясни двуседмичното си отсъствие с една най-невероятна история. Имаше замесени някакви цигани, ако си спомням добре. А беше толкова невзрачно момиче, че въобще не можеше да се допусне, че в тази работа е замесен някакъв мъж. Докато тази Виктория — или Вероника, все не мога да я запомня — е едно мило сладко дете. Виж, при нея е съвсем допустимо да има замесен мъж.

— Би изглеждала по-добре, ако не си боядисваше косата — отвърна сухо Ричард.

— Наистина ли я боядисва? Виждам, че разбираш от тези работи.

— Да не забравя писмото на Емерсън, сър…

— Разбира се, разбира се. Нямам представа къде съм го сложил. Я по-добре вземи го потърси ти. И на мен ми трябва. Заради бележките на гърба му. Там нахвърлих и рисунка на огърлицата с мъниста.