Агата Кристи
Среща в Багдад (13)

Глава тринадесета

Виктория първоначално бе решила да спи и да остави уреждането на всички проблеми за сутринта. Но след дългия следобеден сън сега откри, че е обхваната от прилив на бодрост.

Накрая запали лампата, дочете едно списание, което бе започнала още в самолета, закърпи чорапите си, изпробва новите си найлонови чорапи, написа няколко обяви за търсене на работа (щеше да разбере на следващия ден къде да ги помести), нахвърли три или четири проекта на писмо до мисис Хамилтън Клип все с различни и хитро измислени непредвидени обстоятелства, които са я оставили „на сухо“ в Багдад. Съчини и две телеграми с молба за помощ до единствения си жив родственик — един много стар, чепат и неприятен джентълмен, живеещ в Северна Англия, който никога не бе оказвал никому помощ. Опита една нова прическа и най-сетне с внезапна прозявка реши, че страшно много й се спи и е време да си легне и почине.

Именно в този момент, без каквото и да е предупреждение, вратата на спалнята й внезапно се отвори и в стаята тихо се вмъкна човек, който заключи вратата зад себе си и отправи зов за помощ.

— За Бога, скрийте ме някъде! Бързо!

Виктория винаги бе имала бързи реакции. Моментално забеляза учестеното дишане, гаснещия глас, начина, по който човекът притискаше стар, червен плетен шал към гърдите си с трепереща от отчаяние ръка. Веднага се включи в това ново приключение.

В стаята нямаше бог знае колко места, подходящи за скривалище. Имаше гардероб, шкаф, маса и бюро. Креватът бе голям, почти двоен. Виктория си спомни за детските си игри на криеница и реакцията й бе мигновена.

— Бързо — каза тя. Махна възглавниците от мястото им и дръпна завивките. Мъжът легна върху кревата. Виктория го покри със завивките, хвърли възглавници отгоре им и седна на леглото.

Почти веднага след това чу тихо, но настойчиво почукване на вратата.

— Кой е? — попита Виктория със слаб и разтревожен глас.

— Отворете, моля — отвърна й мъжки глас. — Полиция.

Виктория прекоси стаята, оправяйки нощницата си. Видя, че плетеният червен шал на мъжа лежеше на пода, бързо го скри в едно чекмедже, отключи и открехна леко вратата с разтревожено изражение на лицето.

До вратата бе застанал тъмнокос, млад човек в морав раиран костюм. Зад него стоеше мъж в полицейска униформа.

— Какво има? — попита Виктория с престорена тревога в гласа.

Младият мъж широко се усмихна и заговори на съвсем приемлив английски.

— Извинявайте много, госпожице, че ви безпокоя в такъв час, но един опасен престъпник избяга на свобода и се е скрил в този хотел. Трябва да проверим всички стаи. Той е много опасен човек.

— Боже мой! — Виктория отвори широко вратата. — Моля ви, заповядайте и проверете навсякъде. Ужас! Моля ви, проверете и в банята. И в гардероба. Бихте ли надникнали и под леглото. Може би се е укривал там цялата вечер.

Обискът протече много бързо.

— Не, няма го тук.

— Сигурни ли сте, че не е под леглото? Впрочем колко съм глупава. Няма как да е тук. Та нали заключих стаята, преди да си легна.

— Благодаря ви, госпожице, и лека нощ.

Младият мъж се поклони и напусна стаята заедно с униформения си помощник.

Виктория ги изпрати до вратата.

— Най-добре е отново да заключа, нали? За да съм спокойна.

— Да, това ще бъде най-разумното. Благодаря ви.

Виктория заключи отново вратата и се ослуша зад нея. Чу как полицаите чукат по същия начин на отсрещната врата, как тя се отвори, размениха се кратки реплики, разнесе се дрезгавият, възмутен глас на мисис Кардю-Тренч и вратата отново се затвори. Сетне чукането отново се повтори, вече много по-далеч.

Виктория се запъти отново към леглото. Едва сега й дойде на ум, че може би е постъпила твърде глупаво. Бе се поддала на романтичната си природа и на звука на родния език и бе укрила човек, който вероятно бе крайно опасен престъпник. Готовността да бъдеш винаги на страната на преследваните, а не на преследвачите, понякога може да има неприятни „последици“. Така или иначе, вече си сложих главата в торбата — помисли си Виктория.

— Ставай! — каза тя рязко, застанала до леглото.

Оттам обаче не се долови никакво движение.

— Отидоха си. Вече можеш да ставаш — с тих и твърд глас повтори Виктория.

Все още обаче изпод възглавниците не се долавяше никакъв признак на движение. Виктория нетърпеливо дръпна завивките.

Младият човек лежеше така, както го бе оставила. Само дето сега лицето му имаше странен сивкав цвят и очите му бяха затворени.

Със затаен дъх забеляза още нещо. През чаршафа бе започнало да се просмуква яркочервено петно.

— О, не, — възкликна тя, сякаш отправяше молитва, — о, не, не!

Чул думите й, раненият отвори очи. Погледна я така, сякаш бе много далеч от него. Сякаш наблюдаваше нещо, което не бе уверен, че е в състояние да види.

Отвори уста. Звукът бе толкова тих, че Виктория почти не го чу.

Наведе се над него.

— Какво?

Този път успя да го чуе. Трудно, много трудно, младият човек произнесе две думи. Виктория съвсем не беше сигурна дали ги е чула правилно. Сториха й се глупави и безсмислени.

— Луцифер — Басра… — това каза младият мъж.

Клепачите му бавно се затвориха и закриха големите му, тревожни очи. След това произнесе още една дума — едно име. Сетне главата му леко се отметна назад и застина неподвижно.

Виктория също застина. Сърцето й лудо биеше. Почувства се изпълнена със състрадание и гняв. Нямаше представа какво да направи. Трябваше да извика някого, да докара някого. Бе останала насаме с един мъртвец и рано или късно полицията щеше да поиска обяснение.

Докато умът й бързо оценяваше обстановката, един слаб звук я накара да извърне глава. Ключът бе изпаднал от бравата на вратата й докато тя го гледаше, ключалката се отключи. В стаята влезе мистър Дейкин и внимателно затвори вратата. Тръгна към Виктория.

— Добре сторено, мила. Имате бърза реакция. Как е той?

— Струва ми се… Струва ми се, че е мъртъв — отвърна тя с уплаха в гласа си.

Видя как лицето на Дейкин се изопна и през него само за миг проблесна силен гняв. След това отново стана такова, каквото го бе запомнила. Само дето сега нерешителността и отпуснатостта бяха изчезнали и отстъпили място на нещо съвсем различно.

Наведе се над тялото и нежно докосна дрипавото наметало.

— Промушен с нож в сърцето — произнесе той, като се изправи. — Беше смело момче. И умно.

Виктория най-сетне намери сили да проговори.

— Полицаите казаха, че е престъпник. Беше ли наистина престъпник?

— Не, не беше престъпник.

— А те… те… Бяха ли наистина полицаи?

— Не зная — отвърна Дейкин. — Може и да са били. Без значение е.

След това я попита:

— Той каза ли нещо, преди да умре?

— Да.

— Какво?

— Каза „Луцифер“ и после „Басра“. Малко след това назова едно име. Прозвуча ми като френско име, но може и да не съм чула добре.

— Как ви прозвуча?

— Като „Лефарж“, струва ми се.

— Лефарж — повтори Дейкин замислено.

— Какво означава всичко това? — попита Виктория — И какво ще правя сега?

— Преди всичко трябва да ви измъкнем от тази работа, колкото се може по-лесно. А какво става, ще ви обясня по-късно. Първо трябва да открием Маркъс. Хотелът е негов и Маркъс е човек с много здрав разум, макар това да не проличава винаги от разговорите с него. Ще го доведа тук. Едва ли си е легнал, защото сега е едва един и половина, а той рядко си ляга преди два. Погрижете се за външния си вид, докато го доведа. Маркъс е много отзивчив към изпадналите в премеждие красавици.

Излезе от стаята. Сякаш насън, момичето отиде до тоалетката, среса косата си, гримира лицето си по такъв начин, че да придобие необходимата бледност, и се отпусна в едно от креслата, щом чу приближаващите стъпки. Дейкин влезе, без да чука. След него в стаята се вмъкна туловището на Маркъс Тио.

Този път той бе сериозен. На лицето му не бе изписана обичайната усмивка.

— Виж сега, Маркъс — каза мистър Дейкин, — трябва да помогнеш. Клетото момиче е ужасно шокирано. Този мъж нахълтал в стаята й и припаднал. Тя има много добро сърце и затова го укрила от полицията. Той пък умрял. Не е трябвало да го пуска, но какво да правиш. Такива са момичетата.

— Разбира се, че тя не обича полицията — отвърна Маркъс. — Никой не обича полицията. И аз не я обичам. Трябва обаче да поддържам добри отношения с нея заради хотела. Искаш да им дам рушвет ли?

— Искаме само да изнесем тялото от хотела незабелязано.

— И аз искам същото. И на мен не ми трябва труп в хотела. Но, това май няма да е лесно, а?

— Мисля, че ще се справим — каза Дейкин. — Ти нали имаш лекар роднина?

— Да. Пол, мъжът на сестра ми, е доктор. Много мило момче. Не искам обаче да го замесвам в тази работа.

— Не е необходимо да го замесваш. Слушай, Маркъс, ние ще пренесем тялото от стаята на мис Джоунс отсреща, в моята стая. По този начин тя ще излезе от тази история. После ще използвам телефона ти. След десет минути в хотела ще дойде откъм улицата един млад човек — много пиян, ще се държи за единия хълбок. Ще търси мен и ще произнася името ми така, че всички да чуят. Ще се довлече до стаята ми и ще припадне. Аз ще изляза, ще те потърся и ще те помоля да извикаш доктор. Ти ще докараш шурея си. Той ще извика линейка и ще си тръгне заедно с нея и с моя пиян приятел. Приятелят ми ще умре, преди да стигнат до болницата. Ще излезе, че е бил намушкан с нож. За теб това е чудесно. Бил е намушкан още на улицата, преди да влезе в твоя хотел.

— Аха, разбирам. Шуреят ми ще прибере тялото, а младият човек, който играе ролята на пияница, сутринта ще се измъкне незабелязано от хотела. Така ли е?

— Правилно ме разбра.

— Ив хотела ми няма да се открие тяло? И мис Джоунс няма да си има неприятности? Струва ми се, приятелю, че идеята ти е много добра.

— Добре, тогава започни да разчистваш терена. Аз ще закарам тялото в моята стая. А ти прибери прислугата си, която цяла нощ шари из коридорите. Иди в стаята си, събери своите хора и им измисли някаква задача. Да пренасят куфари или нещо от този род.

Маркъс кимна и напусна стаята.

— Ти си силно момиче — обърна се Дейкин. — Помогни ми да го отнеса в моята стая.

Виктория кимна. Заедно вдигнаха безжизненото тяло, прекосиха коридора и положиха трупа в леглото на Дейкин. В дъното на коридора се чуваше разгневеният глас на Маркъс.

— Имаш ли ножици? — попита Дейкин. — Изрежи окървавеното място от чаршафа си. Не вярвам кръвта да е стигнала до дюшека, защото наметалото е попило по-голямата част от нея. Ще дойда при теб след час. Почакай малко, пийни от тази бутилка.

Виктория се подчини.

— Добро момиче — каза Дейкин. — А сега се прибери в стаята си. Изгаси лампата. Както ти казах, ще дойда да те видя след час.

— И тогава ще ми обясните ли какво означава всичко това?

Той я изгледа продължително по един доста странен начин, но не отговори на въпроса й.