Агата Кристи
Среща в Багдад (20)

Глава двадесета

Следващия следобед доктор Поунсфут Джоунс изрази шумно неудоволствието си, след като чу наближаването на автомобил. След малко го и видя. Автомобилът, криволичеше из пустошта и се бе насочил към могилата.

— Посетители — жлъчно изрече той. — Точно когато най-малко ни трябват. Искам лично да проследя как ще бъде покрита с целулозен разтвор розетката на северозападния ъгъл. А сега ще ми се стоварят разни идиоти от Багдад, настроени за празни приказки, че ще поискат и да ги разведат из разкопките.

— Точно в това Виктория би могла да ни помогне — каза Ричард. — Нали нямате нищо против, Виктория? Ще разведеш лично гостите из обекта.

— Сигурно ще объркам всичко. Нали знаете, че нямам никакъв опит.

— Смятам, че ще се справиш чудесно — подкрепи я дружески Ричард. — Чух какво каза тази сутрин за изпъкналите тухли. Все едно, че си го прочела от книгата на Делонгаз.

Виктория леко поруменя и реши да разкрива ерудицията си по-внимателно. Понякога се чувстваше неловко от присмехулния поглед, отправен й през дебелите стъкла на пенснето.

— Ще се постарая — отвърна примирено.

— Използваме те като момиче за всичко — каза Ричард.

Виктория се усмихна.

Това, с което й се бе наложило да се занимава през последните пет дни, наистина немалко я изненада. Бе проявявала фотоплаки с вода, филтрирана през памук, на светлината на примитивна лампа с фитил, който изгасваше винаги в най-важния момент. Масата в тъмната стая всъщност бе нисък сандък и за да може да я ползва, й се налагаше да прикляква или да коленичи. Самата тъмна стая представляваше, по думите на Ричард, умален модел на Близкия изток през Средновековието. Доктор Поунсфут Джоунс я бе уверил, че през следващия сезон ще има повече удобства, но че сега е необходимо да се пести всяка стотинка, за да се плаща на работниците и да се получават резултати.

Кошниците, изпълнени с натрошена керамика, първоначално събудиха у нея недоумение, макар че успя да го прикрие. От каква полза можеха да бъдат всички тези глинени парчетии?

След като обаче се научи да ги нагажда, залепва и поставя в кутии, изпълнени с пясък, лека-полека интересът й към тях започна да се пробужда. Научи се да разпознава отделните видове и форми керамика. Накрая започна да се опитва да възстановява наум как и за какво са били използвани тези съдове преди около три хиляди години. В района на разкопките бяха открили няколко бедни самостоятелни къщи. Опита се да си представи къщите такива, каквито са били при построяването им, да си представи и хората, живели в тях, техните надежди и страхове, техните потребности, лишения и занимания. Тъй като имаше живо въображение, в главата й лесно се раждаха картини. Почувства се направо омаяна, когато един ден откриха в една стена глинено гърненце, съдържащо половин дузина златни обици. „По всяка вероятност зестрата на някое момиче“, усмихна се Ричард.

Съдове, пълни с пшеница, златни обици, запазени за зестра, костени игли, ръчни мелници и хаванчета, малки фигурки и амулети. Обикновените вещи за ежедневна употреба на една малка общност от обикновени хора.

— Именно това намирам за най-вълнуващо — призна Виктория на Ричард. — Знаете ли, преди време си мислех, че археологията се занимава само с кралски гробници и дворци.

— С вавилонските царе — добави тя, усмихвайки се. — Най-много ми харесва това, че се занимава с живота на обикновени хора, на хора като мен. И аз притежавам разни неща, например имах една много хубава купа, в която приготвях тесто за кекс, отвътре синя, а отвън — бяла. Когато се счупи, купих нова, която беше съвсем различна. Така че напълно разбирам защо тези хора са залепвали с битум любимите си чаши и чинии. Животът и тогава, и сега е все един и същ, нали?

Мислеше си за тези неща и сега, докато наблюдаваше посетителите, запътили се към могилата. Ричард отиде да ги посрещне. Виктория го последва.

Бяха двама французи, пътуващи през Сирия и Ирак и проявяващи интерес към археологията. Виктория ги разведе из разкопките, повтаряйки като папагал заучени фрази, които, неспособна да изневери на самата себе си, допълваше със собствени измислици, за да стане разказът й по-вълнуващ.

Забеляза, че единият от посетителите има много нездрав вид и се мъкне подир другия доста неохотно. След малко каза, че ако мадмоазел няма нищо против, би предпочел да се прибере в сградата. Още сутринта се чувствал отпаднал, а от слънцето му ставало още по-зле.

Тръгна към базата, а другият французин, като понижи глас, обясни, че за нещастие другарят му страдал от стомашни болки. Прочутото багдадско разстройство, нали така му казвали? Наистина за него щяло да бъде по-добре днес въобще да не тръгва на път.

Обиколката приключи, французинът остана да разговаря с Виктория, а доктор Поунсфут Джоунс с решителна гостоприемност предложи гостите да останат на чай, преди да отпътуват.

Французите обаче отклониха поканата. Заявиха, че трябва да тръгнат преди да се е стъмнило, защото в противен случай не биха могли да открият пътя. Неразположеният французин излезе от къщата и колата потегли с максимална скорост.

— Предполагам, че това е само началото — промърмори доктор Поунсфут Джоунс. — Отсега нататък май ще имаме посетители всеки ден.

Взе голямо парче хляб и го намаза дебело с кайсиев мармалад.

Ричард се отправи към стаята си. Трябваше да отговори на някои писма и да подготви други, които да изпрати в Багдад на другия ден.

Внезапно се намръщи. Без да е педант, открай време подреждаше дрехите и документите си по един неизменен начин. Веднага забеляза, че някой бе отварял всичките му чекмеджета. Бе сигурен, че виновни за това не са слугите. В такъв случай, реши, навярно е бил неразположеният посетител. Намерил си предлог да отиде в сградата, хладнокръвно бе огледал всичките му вещи. Забеляза, че нищо не липсваше. Никой не бе докосвал парите. Какво бяха търсили в такъв случай? Лицето му придоби сериозен израз, когато се замисли за възможните последици от случилото се.

Отиде в стаята, където се съхраняваха антиките, и надникна в чекмеджето, в което стояха печати и образци от отпечатъците. Усмихна се мрачно — нищо не бе докосвано или разместено. Върна се в дневната. Доктор Поунсфут Джоунс бе излязъл оттам и разговаряше в двора с един от надзирателите. Единствено Виктория бе вътре. Свила се на кълбо, четеше книга.

— Някой е тършувал из стаята ми — без всякакво встъпление каза Ричард.

Тя го погледна удивено.

— Защо? И кой?

— Не си ли ти?

— Аз ли? — Виктория бе възмутена. — Разбира се, че не. Защо ми е да се ровя из твоите неща?

Погледна я втренчено:

— В такъв случай трябва да е онзи проклет пришълец, който се престори на болен и влезе в къщата.

— Откраднал ли е нещо?

— Не — отвърна Ричард. — Нищо не липсва.

— Защо би трябвало…

— Допуснах, че ти може би знаеш защо.

— Аз?

— Да. По твое собствено признание, случили са ти се доста странни неща.

— Това е вярно — каза Виктория изненадана. — Не виждам обаче защо трябва да претърсват твоята стая — промълви бавно. — Та ти нямаш нищо общо с…

— С какво?

Момичето не отговори веднага. Имаше замислен вид.

— Извинявай — обади се най-сетне. — Какво каза? В един момент не слушах.

Ричард не повтори въпроса си.

— Какво четеш? — запита я той, вместо това.

— Тук нямате много леки четива „Приказка за два града“, „Гордост и предразсъдъци“, „Мелницата на потока“. Чета „Приказка за два града“.

— Досега не си ли го чела?

— Не. Все ми се струваше, че Дикенс пише доста разводнено.

— Що за идея?

— А сега го намирам за много интересен.

— Докъде си стигнала? — Надникна през рамото й и прочете на глас: „И плетачките преброиха — «едно».“

— Струва ми се доста страшна — каза Виктория.

— Коя? Мадам Дефарж? Да, много любопитен образ. Макар че не зная дали наистина е възможно да вписваш в плетка имена. Разбира се, не съм се занимавал с плетене.

— Мисля, че би могъл — каза Виктория, обмисляйки въпроса.

Лицеви и опакови бримки, наметки и свивки… Като нищо би могло да се впише име в плетка, зашифровано, разбира се, така че за непосветен човек да изглежда като работа на неопитна плетачка, която е изпускала много бримки…

Изведнъж една мисъл проблесна в ума й като мълния, две асоциации се съединиха и я поразиха като гръм. Едно име и един образ. Човекът, влязъл в стаята й в „Тио“, притискаше към тялото си опърпан плетен на ръка червен шал, който тя сетне бързо бе пъхнала в едно чекмедже. Сети се и за едно име. Дефарж би трябвало да бъде — Дефарж, а не Лефарж. От мадам Дефарж.

Върна се към действителността, след като съобрази, че Ричард учтиво й говори.

— Има ли ти нещо?

— Не, не. Просто се сетих нещо.

— Виждам — Ричард вдигна вежди високомерно.

Утре — помисли си Виктория — всички ще заминат за Багдад. Утре кратката й почивка щеше да свърши. Цяла седмица се бе радвала на сигурност и спокойствие, бе имала възможност да се съвземе. При това се бе наслаждавала истински на тези дни. „Може и да съм страхливка — помисли си Виктория. — Може би в това е работата.“ Винаги бе говорила самонадеяно за приключенията, но след като започна да участва в тях, престанаха да й харесват. Имаше неприятни спомени от усилията си да се избави от хлороформа и задушаването. А колко бе изплашена, страшно изплашена, когато в онази стая на горния етаж парцаливият арабин й бе казал букра.

А настъпваше времето да се върне отново към всичко това. Защото бе наета на работа от мистър Дейкин и получаваше заплата от мистър Дейкин. Следователно трябваше да заслужи тази заплата и да покаже смелост. Може би щеше да й се наложи обаче да се завърне в „Маслинената клонка“. Потрепери, когато си спомни за доктор Ратбоун и пронизващия му поглед… Беше я предупредил.

А може би нямаше да й се наложи да се върне там. Може би мистър Дейкин щеше да й каже, че след като там вече са я разкрили, по-добре е да не се връща. Налагаше се обаче да се завърне в дома, където бе живяла под наем, и да прибере вещите си, защото в куфара й се намираше и небрежно захвърленият червен шал… Бе прибрала всичко в куфара, когато замина за Басра. Може би след като предадеше въпросния шал на мистър Дейкин, задачата й щеше да приключи. Може би щеше да й каже както във филмите: „Добра работа, Виктория.“

Забеляза, че Ричард Бейкър продължава да я наблюдава.

— Между другото — попита той, — ще можеш ли утре да вземеш паспорта си?

— Моят паспорт ли?

Тя прецени обстановката. Все още не бе определила бъдещото си поведение спрямо експедицията. Тъй като не след дълго от Англия щеше да пристигне истинската Вероника (или Вениша), Виктория трябваше да си състави добър план за отстъпление.

Дали обаче щеше просто да изчезне или да признае измамата и да демонстрира необходимото разкаяние, все още не бе решила — това не бе непосредствен проблем. Виктория винаги бе склонна да подходи към живота с философията на мистър Микобър, с надеждата, че все ще се появи някакъв нов шанс.

— Как да ти кажа — отговори тя, печелейки време, — не съм сигурна.

— Трябва, за да съобщим данните на полицията от този окръг — поясни Ричард. — Те си преписват оттам номера му, данни за възрастта ти, отличителни белези и т.н. Тъй като не разполагаме с паспорта, добре ще е все пак да съобщим на полицията името ти с други данни за теб. Между другото, как ти е фамилното име? Аз те познавам само като Виктория.

Виктория реагира с кокетничене:

— Хайде де. Знаеш фамилното ми име така добре, както го зная и аз.

— Това не е съвсем вярно — отвърна Ричард. Усмивката му съдържаше известна жестокост. — Аз зная фамилното ти име. Ти, струва ми се, не го знаеш.

Очите му я наблюдаваха през пенснето.

— Разбира се, че знам името си — отсече Виктория.

— Тогава незабавно ми го кажи.

Гласът му изведнъж стана рязък и остър.

— Няма смисъл да лъжеш — продължи той, — играта приключи. Ти прояви наистина голяма съобразителност. Научи си урока, през цялото време демонстрираш откъслечни знания. Невъзможно е обаче да мамиш другите през цялото време. Нарочно говорех абсолютни глупости, а ти ги приемаше като истини. Ти не си Вениша Савел. Коя си тогава?

— Казах ти, още когато се срещнахме. Аз съм Виктория Джоунс.

— Племенницата на доктор Поунсфут Джоунс?

— Не съм му племенница, но се казвам Джоунс.

— Ти ми каза и много други неща.

— Вярно е, казах ти. И всичките бяха верни. Забелязах обаче, че не ми вярваш. Това ме вбеси, защото аз, макар и понякога да послъгвам, всъщност често послъгвам, теб не те излъгах. И само за да бъда по-убедителна, те излъгах, че името ми е Поунсфут Джоунс. Това го бях казвала и по-рано и винаги минаваше. Откъде можех да зная, че си се запътил насам?

— Сигурно това малко те е шокирало — отвърна мрачно Ричард. — Ти обаче го прие съвсем хладнокръвно. С нищо не се издаде.

— Външно — не. А вътрешно — разтреперих се. Реших обаче, че е най-добре да обясня всичко, когато пристигна тук, където поне щях да се чувствам в безопасност.

— В безопасност? — Ричард се замисли над тази дума. — Слушай, Виктория, цялата тази невероятна история, която ми разказа за упояването ти с хлороформ, наистина ли беше вярна?

— Разбира се, че е вярна! Не ти ли стана ясно, че ако бях пожелала да те излъжа, можеше да измисля нещо по-добро и да го разкажа много по-убедително?

— Сега, когато вече те опознах, мога да приема този довод. Съгласи се обаче и ти, че при първо слушане разказът ти изглежда съвсем невероятен.

— Сега обаче си склонен да повярваш в истинността му. Защо?

— Защото, ако ти, както казваш, наистина имаш отношение към смъртта на Кармайкъл, няма причини да не се приеме разказът ти за истина — бавно произнесе Ричард.

— Всичко започна с това — каза Виктория.

— Няма да е зле да ми разкажеш каквото знаеш.

Тя го изгледа сериозно.

— Чудя се, дали мога да ти се доверя.

— Само това оставаше! Даваш ли си сметка, че аз имах сериозни подозрения, че си дошла тук под друго име, за да измъкнеш информация от мен? И че може би сега правиш точно това.

— Искаш да кажеш, че знаеш нещо за Кармайкъл, което те биха желали да научат?

— Кои точно са те?

— Изглежда, ще трябва да ти разкажа всичко — отвърна Виктория. — Няма причини да не го направя. Ако си един от тях, и без това ще го знаеш, така че няма значение.

Разказа му за случилото се през нощта, когато загина Кармайкъл, за разговора си с Дейкин, за пътуването си до Басра, за работата си в „Маслинената клонка“, за враждебността на Катрин, за доктор Ратбоун и неговото предупреждение, за последвалите я патила, та дори и за боядисването на косата й. Пропусна единствено червения шал и мадам Дефарж.

— Доктор Ратбоун? — Ричард се залови за това име. — Мислиш, че и той е свързан с тази работа? Че и той е замесен? Мило момиче, та той е един много важен човек. Известен е в цял свят. Дейността му среща подкрепа навсякъде.

— И това не е ли чудесно прикритие? — попита Виктория.

— Винаги съм го смятал за надуто магаре — каза Ричард замислено.

— Това също е добра маскировка.

— Да, да. Предполагам, че си права. А кой е този Лефарж, когото ми спомена?

— Просто едно име — отвърна Виктория. — И още едно име е замесено. Това на Ана Шийл.

— Ана Шийл? Нищо не ми говори.

— Тя е важна — добави Виктория. — Но не зная по какъв начин и защо. Всичко е така объркано.

— Кажи ми отново как се казваше мъжът, който те въведе във всичко това? — попита Ричард.

— Ед… Всъщност имаш предвид мистър Дейкин. Работи в една от петролните компании, струва ми се.

— Не е ли един приведен човек с уморен вид и доста завеян поглед?

— Да, така изглежда, но всъщност не е такъв. Не е завеян, искам да кажа.

— Не пие ли?

— Така се говори, но според мен не пие.

Ричард я погледна.

— Имало е много велики имитатори. Филипс Опенхайм, Уилям Ле Кьо и други като тях. Това, което става, реално ли е? Ти самата реална ли си? И коя всъщност си ти — преследвана героиня или авантюристка и злодейка?

Виктория погледна по-практично на нещата.

— Важното е какво обяснение ще дадем на доктор Поунсфут Джоунс за мен.

— Никакво — каза Ричард. — Няма да е необходимо.