Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (5)

5

В четвъртък следобед Фрида Фриденсдал тръгнала от работното си място в Шиста непосредствено преди пет следобед, слязла в гаража, седнала в колата и се отправила директно към „Сулна Центрум“, за да напазарува за почивните дни. След като приключила, се прибрала в апартамента си във Филмовия град, за да хапне, да погледа телевизия и после да си легне.

— По нейните думи, прибрала се вкъщи около шест и четвърт. Сготвила, хапнала, говорила с приятелка по телефона. Гледала новините по телевизията и в този момент се звъннало на вратата й. Според нея тогава тъкмо минавало седем и половина.

— Заключила е вратата след себе си, нали? — попита Бекстрьом, който вече се досещаше какво ще последва.

— Да, била е заключена. Преди да отвори, надникнала през шпионката, тъй като не очаквала посещение и чисто и просто била предпазлива при отварянето на непознати. Пред вратата стоял мъж в някакво работно облекло, синьо яке, с голям букет цветя в ръка. Тя си помислила, че е куриер на цветя. И тогава отворила.

„Как никога не си вземат поука“, помисли си Бекстрьом.

— После явно всичко се развило доста бързо. Той влязъл направо в апартамента. Поставил цветята на масичката в преддверието. Погледнал я, сложил пръст на устните си, сякаш й правел знак да мълчи, но не казвал нищо. После посочил дивана във всекидневната. Тя влязла и седнала. Описва усещането като внезапна пълна празнота отвътре, била просто смъртно изплашена. Не смеела дори да извика. Не й достигал въздух, бояла се и да го погледне. Напълно блокирала, горката.

— И какво е било посланието?

— Отначало той не казвал нищо. Само стоял и когато най-после отворил уста, говорел много тихо, звучал любезно, с почти убеждаващ тон, ако мога така да се изразя. Телевизорът бил включен, така че й било малко трудно да чува какво казва той. Ставало въпрос за три неща. Първо, той и тя никога не са се срещали. Второ, никога повече да не говори за Елисабет или ако все пак я попитат, да говори само добро и най-вече за любовта на Елисабет към животните и колко добре се грижи за тях. Трето, че той веднага си тръгва. Тя да не става до четвърт час, след като чуе вратата, и да не гъква пред никого за случващото се в момента.

— Елисабет? Госпожа Линдерот ли нарича Елисабет? Тя съвсем сигурна ли е в това?

— Напълно — инспектор Аника Карлсон кимна енергично.

— Той казал ли е още нещо? — „Това не звучи никак добре“, помисли си Бекстрьом.

— Да, за жалост. Веднага след като привършил с въведението, което току-що описах, извадил автоматичен нож или кинжал. По описанието на ищцата ножът сякаш внезапно се появил в ръката му. Рязко движение и ето го с нож в дясната ръка. Предполагам, че е автоматичен нож или кинжал, това е. Тя казва също, че носел черни ръкавици. Впрочем чак тогава забелязала, че той е с ръкавици, и вече нямала никакво съмнение, че възнамерява да я убие или поне да я изнасили.

— Но той не го прави.

— Не, вместо това се усмихва. Поглежда я и казва, че ако не следва добрите му съвети, ще напъха цяла менажерия в оная й работа, като същевременно вдига ножа. Предвид действието и думите му, посланието е ясно. След това си тръгва. На излизане си взема цветята. Затваря, изчезва като дим. Няма свидетели. Никой нищо не е видял, нито пък е чул.

— Сигурно ли е, че не си измисля?

— Да, само да я бяхте чули и видели. На мен ми беше достатъчно, за да ме убеди.

— И после?

— Седяла на дивана и се тресяла, докато се съвземе дотолкова, че да може да позвъни на приятелка, същата, с която говорила в седем часа. Когато се обадила, часът според мобилния й бил осем и двайсет и една вечерта. Приятелката дошла, взела я и те пристигнали при нас, за да подадат сигнала. Сигналът е приет в девет и петнайсет вечерта.

— А приятелката? Разговаряхте ли с нея?

— Не, ищцата отказва да каже името й. Приятелката присъстваше на разпита като свидетел и придружител и тогава си каза името, Лисбет Юхансон, като остави и ЕГН, и мобилен номер, но за съжаление, не бяха верни. Това е тази приятелка, бившата жена на полицая, който я биел и насилвал. Аз, разбира се, попитах ищцата защо тя или и двете постъпват по този начин. По думите й, защото нито една от тях не вярва на полицията.

— Ами описание? Можа ли да даде някакво описание? — „И да отказват да кажат как се казват и къде живеят, ние пак трябва да им осигурим скапаната защита. Лесбийки“, помисли си той.

— Да, дори много добро. За жалост, съвпада с това на мнозина от бранша. Извършителят е носел тъмни панталони и синя канадка с качулка от найлоноподобен материал. Без стикери или надписи по канадката, за това е напълно сигурна. Черни ръкавици, но с какво е бил обут, не може да каже точно. Доколкото си спомня, обикновени спортни обувки, маратонки. Бели маратонки, казва. Той бил приблизително метър и деветдесет висок. Здраво телосложение, трениран, изглеждал силен. Слабо, тясно лице, изразителни черти, късо подстригана черна коса, тъмни, дълбоки очи, изразителен, леко извит нос, подчертана брадичка, тридневна брада, говорел идеално шведски без акцент, не миришел нито на тютюн, нито на пот или одеколон за след бръснене. Някъде между тридесет и четиридесетгодишен.

Аника Карлсон подчертаваше с химикалка бележките си, докато говореше.

— Ами това е всичко. Мисля да избера някои снимки, които да погледне. Ако се съгласи да я разпитаме отново. Веднага щом приключим със срещата, ще получите сигнала и разпита с нея в електронната си поща.

— Отлично — каза Бекстрьом и вдигна за всеки случай ръка, за да предотврати въпроси и други подобни брътвежи. — Ако се заемете с нея, аз ще погледна какво са ни пробутали колегите от центъра. Остава онова там, второто. Казахте, че имате два случая. За какво се отнася вторият? — „По-добре да приключим и с него“, помисли си той.

— Разбира се — каза Аника Карлсон и по някаква причина присви устни. — Само че мисля, че е по-добре Йени да ни го представи. Именно тя се занимаваше с него.

„Йени“, рече си Бекстрьом. Йени Рогерсон, последната и най-младата му сътрудничка, която той лично беше наел. Йени с дългата руса коса, ослепителната си усмивка и пищното дълбоко деколте. Йени, която за момента бе единственият изход от лудницата, където той бе принуден да прекарва дните си. Йени, която беше наслада за очите му, балсам за душата му, което даваше крила на въображението му и му даряваше възможността да избяга в друг, по-добър свят, дори в един понеделник като този.