Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (112)

112

Началникът на криминалната полиция в Сулна, комисар Тойвонен, беше човек, който живееше професионалния си живот чрез своите задачи, и за да улесни ежедневната си работа, той обичаше да ги подрежда по важност на бялата дъска, която висеше на стената зад бюрото му. От четири дни нещата се развиваха толкова добре, че дългият списък, който обикновено стоеше на дъската му, сега се състоеше само от една задача.

„Да се намерят О, ГГ и шофьорчето“, записано с опростения код на Тойвонен, понеже той не можеше да изключи възможността някой любопитко, който нямаше нищо общо със задачата, да се появи в кабинета му. На обикновен шведски език неговата задача се състоеше в намирането на Окаре и Гарсия Гомес, да ги залови и да се погрижи те да се озоват в пандиза в полицейския участък в Сулна, преди да са намерили онзи свидетел, който Бекстрьом и неговата следствена група искаха да си осигурят.

В обикновения случай задача за половин дузина, докато сега стотина колеги работеха на терен и се очакваше да съдират задниците си от работа, за да може Тойвонен да вземе гъбата за почистване на дъската и да се върне към нормалното си ежедневие. Четири дни, без да открият никаква следа, въпреки че Фредрик Окаре беше два метра висок, екипиран със сто и петдесет килограма мускули, кокали и една сламено руса конска опашка, която се спускаше до средата на гърба му. По всички полицейски стандарти той със сигурност можеше да бъде квалифициран като благодатен за издирване обект.

Такава беше ситуацията от близо четири дни до момента, в който неговият стар другар комисар Хонкамеки му позвъни, за да си поговорят поверително, като финландски братя. Хонкамеки преди това беше командир на оперативна единица от патрулните части в Стокхолм, но от няколко години той беше човекът, който отговаряше за най-чувствителните моменти от разузнаването и издирването в отдел „Убийства“ на Националната следствена служба. Онези, за които никога не се говори. Освен може би с един финландски брат, който като него самия е шведски полицай.

— Как е положението? — попита Хонкамеки. — Разбрах, че търсиш Окаре и неговото момче Гарсия Гомес, а също и някакъв скапан таксиджия, който не иска да изпълни гражданския си дълг. Поправи ме, ако греша.

— Слушам те — каза Тойвонен. „Най-после“, помисли си той, тъй като Хонкамеки беше човек, който подхождаше към задачите си също толкова сериозно, колкото и той самият, и никога не пилееше времето си за най-общи утешителни думи.

— За протокола имам един обикновен въпрос — започна Хонкамеки. — Доколко сте сигурни, че са очистили Ериксон в десет без четвърт вечерта?

— Напълно сигурни — отвърна Тойвонен. — Разговарях с Ниеми, за сведение, така че не ми го е втълпил Бекстрьом.

— Удар с тъп предмет по главата? От това ли е умрял?

— Да — каза Тойвонен.

— В такъв случай можеш да отпишеш Окаре като извършител — каза Хонкамеки. — Зарежи го. Той има алиби, което е също толкова добро, колкото и това на Гарсия Гомес. Дори още по-добро, ако питаш за мнението ми.

— За какъв период го има обаче?

— За цялата неделна вечер на 2-ри юни от осем часа вечерта. Най-малко до полунощ, в нощта срещу понеделник, 3-ти юни — поясни Хонкамеки.

— В такъв случай мисля, че би било добре, ако можем да се срещнем.

— Да се видим след половин час на обичайното място — предложи Хонкамеки.

— На обичайното място — съгласи се Тойвонен.

Речено, сторено. „Обичайното място“ за тези двама братя беше една английска кръчма, която се намираше на няколко пресечки от голямото полицейско управление на „Кунгсхолмен“. Веднага след като обедната суматоха преминеше, заведението се превръщаше в място, което можеше да предложи уединението, необходимо за поверителни разговори. По това време на деня на бара седяха само неколцината редовни клиенти и си бъбреха помежду си и с обръгналия барман на заведението. Ако човек седнеше в сепарето, в най-вътрешната част на заведението, се намираше най-малко на десет метра от най-близкото ухо, на което не му влизаше в работата какво се говори. Също толкова дискретно беше и осветлението, подът беше застлан с мокет, а какво повече му беше нужно на човек за този вид разговори? Евентуално по една бира за всеки от събеседниците, като се има предвид, че часът вече беше минал два следобед и че лятото най-после беше дошло.

— Наздраве — каза Тойвонен и вдигна чашата си.

— Същото желая и на тебе, братко — каза Хонкамеки й вдигна своята.

— Разказвай — помоли Тойвонен.

За съжаление, нямаше какво толкова да се разказва според Хонкамеки. Не заради дейността, която той сега ръководеше, а защото Тойвонен беше Тойвонен и посланието само по себе си, макар и в недоизказаната си част, би трябвало да е достатъчно ясно. Фредрик Окаре имаше алиби от осем часа в неделя вечерта на 2-ри юни до полунощ в нощта срещу 3-ти юни. Алиби, изсечено в камък, и точно този път положението беше такова, че той лично държеше и чука, и длетото.

Що се отнася до Окаре и Гарсия Гомес, той би могъл да ги тикне в пандиза до един час, ако ставаше въпрос за това. Проблемът беше, че той и всички останали в отдела, който той ръководеше, предпочитаха те да са на свобода. Поне засега. Окаре и неговите другари бяха замислили нещо голямо. Хонкамеки и неговите служители възнамеряваха да им дадат възможността да го извършат, така че доказателствата този път да гарантират присъда.

— Този път сме засекли позициите им много точно — каза Хонкамеки. — Не е свързано с Бекстрьомовото дело за убийството на онзи адвокат, ни най-малко, но този път ще е двуцифрова, за всички. Окаре, Гарсия Гомес и още няколко поне.

— Добре — каза Тойвонен. — Разбрах те. В такъв случай има едно нещо, което може би знаеш.

— Какво е то? — попита Хонкамеки.

Тогава Тойвонен му разказа за сведението, което беше получил от Стигсон преди три дни, за това, че Окаре изглежда се е обзавел с нова жена, която обаче още не се е появила в никой от регистрите, до които Тойвонен имаше достъп. Нито пък в някой от останалите регистри, най-вероятно.

— Разправят, че е датчанка — каза Тойвонен. — Била дошла тук с най-добри препоръки от датските братя на Окаре. Моят колега получил сведението от един бивш колега, който познава, общо взето, всеки, който е от значение в Сулна, независимо за коя страна на барикадата говорим.

— Роле Столхамар — усмихна се Хонкамеки. — Как е той впрочем? Засичам го, кажи-речи, всяка седмица на конните надбягвания с двуколки във Вала, но от известно време не съм го виждал всъщност.

— Все още е във форма, доколкото знам — каза Тойвонен и сви рамене. — Ако се окаже, че последната на Фредрик случайно е една от нашите, може би не е зле да я приберем.

— Хорски приказки — кимна Хонкамеки. — Чух те — добави той.

— Хорски приказки — съгласи се Тойвонен.

— Нещо друго, с което да не мога да ти помогна?

Имаше още едно нещо според Тойвонен. Да помогне за изясняването на онази въпросителна, която се състоеше в това дали Гарсия Гомес със сигурност се е появил на мястото на престъплението след малко повече от четири часа след убийството на Ериксон. Дали той по време на това посещение е прерязал гърлото на кучето на Ериксон и е използвал възможността да сплеска черепа на стопанина му на излизане. И без малко да бъде прегазен от едно такси, веднага след като е излязъл на улицата.

— Гарсия Гомес без съмнение е луд, така че и отгоре, но да е чак толкова луд, наистина не съм очаквал. Каква работа има той там, по дяволите? Не намерихме билетчета за редене на опашка пред вратата на Ериксон, ако мога така да се изразя.

— Страхувам се, че точно по този въпрос не мога да ти помогна — каза Хонкамеки и поклати глава. — И аз съм също толкова озадачен, колкото и ти, така че ще трябва да правим предположения. Вероятно той е искал да размени открито няколко думи с адвокат Ериксон и не е имал никаква представа, че някой друг е запушил устата му само няколко часа, преди той самият да се появи в дома му.

— И на мене ми мина през ум тази мисъл — каза Тойвонен. — Като се има предвид обаче, че вероятността за това е около нула процента, я отхвърлих. Но оценявам доброто ти желание.

— Няма защо — каза Хонкамеки и отпи от бирата си. — Това, с което вероятно ще мога да ти помогна, е регистрационният номер на онзи сребрист „Мерцедес“, който търсите.

— Кога ще можеш да го направиш? — „Най-после“, помисли си Тойвонен и кимна.

— Възможно най-скоро — отговори Хонкамеки. — Работя здравата по въпроса, ако може така да се каже.