Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (39)

39

Аника Карлсон беше решила лично да покаже снимките на Ара Дости, въпреки че това не беше нейна работа и че беше работила четиринайсет часа подред, когато дойде време за това. Първо тя отиде до тоалетната, наплиска лицето си със студена вода, поразкърши се, за да се отърве от усещането, което имаше от дългите часове седене зад бюрото, и пое дълбоко дъх няколко пъти, преди да вземе лаптопа си с близо двеста снимки, които Надя й беше качила.

„Без маймунджилъци и без бръщолевене на глупости, че лично аз ще те тикна в пандиза“, закани се тя, когато отвори вратата на стаята за разпити, където седеше Ара и я чакаше.

— Много мило от твоя страна да се явиш, Ара — каза Аника Карлсон. — Обещавам да направя всичко възможно това да не отнеме повече време от необходимото и освен това ще се погрижа да получиш обезщетение за загубеното си работно време. Освен това, ако ми покажеш верния човек, обещавам да уредя малко възнаграждение, като благодарност за помощта.

— Разбрах — каза Ара и кимна. „Здраво момиче“, пак си помисли той. Само да не бяха тези черни очи, които го пронизваха.

После заедно започнаха да разглеждат снимките. Снимките на сто осемдесет и петте различни лица, които се намираха в регистъра на полицията. Три от тях бяха, за всеки случай, на един и същи човек, Фредрик Окаре, който е заплашвал адвокат Ериксон, и бяха направени с промеждутък от няколко години в различна връзка. Имаше още трийсетина снимки в профил и анфас на другарите на Окаре от „Hells Angels“^[1], неговите познати от бизнеса или криминални другари най-общо.

Даже Афсан Ибрахим и кръга около него, който беше общоизвестен сред пандизчиите като „Ибрахимовото братство“ — The Brotherhood of the lbrahims^[2], бяха привлекли интереса на следователите. Ериксон беше наистина представител и довереник на семейство Ибрахим от няколко години, но това би могло да се промени достатъчно бързо. Това го знаеше всеки полицай, достоен за името си.

Оставаха малко повече от сто бандити, които, общо взето, отговаряха на описанието на Ара Дости и на това, което свидетелката на Ян Стигсон, съседката, беше дала на полицията, и които, съдейки по предишните им деяния, можеше да се приеме, че отговарят на чисто практическите действия, извършени, когато Ериксон е бил убит.

Разглеждането на снимките отне близо три часа и Ара Дости разпозна двайсетина човека от тези, които видя. Първият от тях беше един от сподвижниците на семейство Ибрахим, връстник на Ара.

— Я гледай! — възкликна Ара и посочи снимката, която Аника тъкмо бе показала на компютъра си. — Че това там е Омар. Бяхме заедно в гимназията в Гношьо. Изключително способно момче. Дошъл е тук от Мароко. Той беше председател на ученическия съвет. Най-добрият в учението. Как е попаднал в папката ви?

— Нямам си представа — отвърна Аника и поклати глава. „Тук аз съм тази, която задава въпросите“, отсече наум Аника.

— Мистерия — промърмори Ара, който изглеждаше неподправено изненадан. — Всичко, което знам, е, че той дойде във Висшето техническо училище тук в Стокхолм. На мен и приятелите каза, че ще става химик.

— Но не е този, когото щеше без малко да сгазиш с таксито? — „Химик? Може би, преди да започне да бърка в грешните колби“, помисли си Аника Карлсон.

— Не — каза Ара. — Щях да загрея, ако беше той. Омар беше способно момче. Ние бяхме приятели на живот и смърт в гимназията.

— Вярвам ти — каза Аника и се усмихна, въпреки че снимките на тези лица, които показваше, не се бяха озовали в компютъра й случайно. „Приятели на живот и смърт. Представа си нямаш колко си прав.“

Още почти двайсет разпозна Ара, като в повечето случаи знаеше и имената им. Повече училищни другари нямаше, само такива, които беше возил в таксито си, или други, които имаха същата работа и той ги знаеше. Други, които той беше срещнал из града и в кръчмите около площад „Стюреплан“ и този, когото си спомняше най-добре, беше Фредрик Окаре, когото впрочем разпозна във всичките три версии.

— Това тук е, разбира се, онзи Фредрик Окаре. Президентът на „АА“. Не е особено забавно с него. Искам да кажа, ако започнеш да бърбориш. Въпреки че с мен никога не се е държал зле. Винаги дава добър бакшиш.

— И кога го видя?

— Возил съм го няколко пъти. Най-често до ресторанта. Тези момчета ходят често в „Рейсен“ в Стария град. Твърди се, че обикновено там провеждат конференциите си, когато се срещат с „АА“-момчета от други страни. После обичат да ходят да кльопат в онова американско грил-капанче в Сьодер, където сервират онези гигантски бифтеци. Веднъж го возих до тяхното клубно заведение в Сулна. Онова, което е до летището в Брума.

— Но той никога не е попадал в близост до радиатора ти, нали?

— Тогава нямаше да седя тук — каза Ара с вълнение. — Този човек трябва да е смъртно опасен, когато се разяри. Два метра и сто и петдесет кила. Трябва да е на повече от петдесет години също така, но определено не е някой, с когото да се разправяш.

Един час по-късно бяха готови и Ара трябваше да подпише онова споразумение за неразкриване на информация, което нейният по-възрастен, значително по-отегчен колега очевидно беше забравил. После трябваше да подпише получаването на петстотин крони, които тя взе от касата за възнаграждения, и на изпроводяк му даде съвет по пътя.

— Трябва да си наясно с едно нещо, Ара — каза Аника Карлсон. — Не искам да те плаша ненужно, но тези, които са убили Ериксон, не са никак мили хора. Затова е важно да не разказваш това, което току-що ми разказа, на никого друг. На никого в семейството, на никакви приятели на работа и определено никакви журналисти. Ясно ли е?

— Ясно — съгласи се Ара. — Проверих го в Гугъл този Ериксон. Изглежда е бил истински консилиери, ако се вярва на писаното в мрежата.

— Вземи картичката ми — каза Аника Карлсон и извади една визитка. — Ако се случи нещо, звъниш на мобилния ми независимо от времето и ще ти помогна. Ако се случи нещо спешно, звъниш на нашата централа за спешни случаи. Получаваш личен директен номер. Това е номерът, който съм написала на картичката си. Споразумяхме ли се?

— Сто процента — каза Ара. — Разбира се. Имате думата ми.

— Ще се чуем утре — каза Аника Карлсон. „Тогава, опасявам се, ще трябва може би да гледаш още снимки.“

— Същото обезщетение — каза Ара и се усмихна. „Сега започва да прилича на човек“, помисли си той. Въпреки че му беше дала само пет стотака, а не бон.

— Обещавам да направя всичко по силите си. Какво ще правиш сега? Ще работиш ли? Или ще се прибереш да спиш?

— Ще се прибера да спя. Беше напрегнат ден.

— Добре — каза Аника. — Тогава обади ми се веднага, щом станеш утре сутринта.

— Обещавам — каза Ара.