Сара Адисън Алън
Изгубеното езеро (7)

6.

От отсрещния ресторант Уес Патерсън видя как от „Фреш Март“ излиза стройна млада жена. Кафявата й коса бе подстригана на пластове и кичурите падаха в очите й, докато вървеше. Тя ги отмяташе с пръсти и оглеждаше площада. За миг впери очи в далечината, вдигнала косата си, и по лицето й се изписа изражение като на хората по плажа, съзерцаващи необятната водна шир. Сякаш не вярва, че нещо толкова голямо се простира пред нея. Стори му се малко объркана. Ала се усмихна и се обърна, когато момчето от „Фреш Март“ й каза нещо. Отвори багажника на зелено субару и момчето остави вътре голям кашон с продукти. Тя му даде бакшиш и помогна на старицата, която носеше няколко бутилки с вино, да се настани на предната седалка.

Косата й беше по-дълга през онова лято, когато бяха деца, и тъмният цвят контрастираше удивително на очите й, яркозелени като росна лятна трева. Не можеше да откъсне поглед от нея. Веднага я позна. Често се питаше дали ще я познае, ако я види отново. Беше пораснала, разбира се, с извивки и ъгли, които го очароваха, защото преди ги нямаше. Да, би познал Кейт навсякъде. Тя му подари най-хубавото лято в живота. Сетеше ли се за него, веднага се замисляше и за най-лошите дни в живота си, настъпили веднага след него.

Тя водеше момиченце. То не приличаше много на нея, ала от пръв поглед личеше, че й е дъщеря. Кейт сякаш надничаше от нея. Носеше черно трико, бяла поличка, каубойски ботуши и розова велосипедна каска. Точно такова дете си представяше, че ще има Кейт.

Какво правеше тук след толкова години? Изпита странно неудобство — подобно чувство те обзема, когато се усъмниш, че си изгубил портфейла си. Дори се пресегна и опипа задния си джоб. И портмонето, и ключовете му — в предния джоб — си бяха там.

Уес помнеше двете жени с Кейт от летата край езерото. Значи тя бе дошла да види Аби и появата й нямаше нищо общо с писмото му. Вместо да го успокои, тази мисъл засили безпокойството му.

— Красива жена — отбеляза възрастният мъж, седнал до него пред бара.

Явно бе проследил погледа му.

— Не ти ли се струва малко млада за теб? — попита Уес.

— Не говоря за майката, а за червенокосата — уточни възрастният мъж.

В същия момент Селма отвори задната врата на колата и зачака детето да влезе вътре преди нея. Поколеба се, сякаш усещаше, че я наблюдават. Накрая се усмихна леко и седна в колата, повдигайки артистично полата си високо над голите си глезени.

— Винаги съм си падал по червенокоси — додаде мъжът.

— Да не би Делорис да си е сменила цвета на косата? — попита Уес.

— Не, брюнетка си е — отвърна мъжът и отхапа от парчето пица с ананас и шунка пред него. Избърса устни в мазната хартиена салфетка и я захвърли върху плота. — Ще поостана няколко дни в хотел „Воден парк“ с Делорис и момичетата. Адвокатът ще пристигне в събота с документите. Радвам се, че се споразумяхме, синко. Ще направим страхотен удар с този имот.

Той му протегна ръка. Уес се взря в пухкавата му длан и каза:

— Ще си стиснем ръцете, когато Аби продаде „Изгубеното езеро“.

— Имаш право — усмихна се чичо му и тръгна към вратата.

— Някой ден трябва да се видим всички заедно — подвикна му Уес. — Ти, аз, Делорис и момичетата. Ще се радвам да си поговорим.

— Да, да — кимна Ласло, без да се обръща. — Някой ден.

Мъжът излезе навън и размаха ръце около главата си, сякаш връхлетян от невидим рояк насекоми. Седна в мерцедеса си, паркиран до бордюра, извади платнена кърпичка от джоба на панталона си и избърса необичайно гладкото си лице и врата си.

Субаруто от другата страна на улицата вече го нямаше.

— Сключваш сделка с дявола. — Възрастен мъж с посребрена брада надникна от кухнята — Грейди, готвачът.

Сигурно бе подслушвал през цялото време. Всички в малкия ресторант, запазил шика на пицария от началото на осемдесетте, бяха наострили уши като дебнещи сови. Разговаряха шепнешком, приведени на столовете, за да не пропуснат нито дума. Не след дълго мълвата щеше да стигне до Аби.

— Знам — кимна Уес, събирайки празните чинии и смачканите салфетки, преди сервитьорката да ги отнесе. — Но щом Аби продава, няма смисъл да пазя земята. Имотът ми е по средата на нейния. Няма стойност без „Изгубеното езеро“.

— Не мога да повярвам, че продава — поклати глава Грейди. — Това място е институция.

— Тя помогна на мнозина от града. Щом иска да си тръгне, ако наистина иска, трябва да я подкрепим. „Изгубеното езеро“ вече не носи пари.

— Трябваше да я подкрепим преди време, щом се е стигнало дотук. — Грейди присви лъскавите си кафяви очички. — Представяш ли си на какво ще заприлича „Изгубеното езеро“, ако застроят местността? Молът и водният парк на чичо ти промениха до неузнаваемост пейзажа на север от магистралата. Този път няма да му позволиш да направи толкова поразии, нали?

— Промяната е за добро, Грейди. — Уес му подаде чиниите.

Предната врата се отвори. Влезе млада жена с руса опашка.

— Е, потвърдено е! — обяви драматично тя. — Току-що говорих с племенницата й. Аби продава „Изгубеното езеро“.

— Знаем — отвърна Грейди. — И ние разбрахме преди малко. Уес продава земята си на същия предприемач.

— Отчаяна съм — заяви Брит и седна до съседната маса. — Повече никой няма да ме покани на среща там. Сигурно никога няма да се омъжа. Уес, предлагам ти сделка. Ако на трийсет години не сме женени, да се вземем.

Уес се засмя. Брит винаги флиртуваше с него в промеждутъците между мъжете, с които излизаше. Незнайно защо го смяташе за резервен вариант. Навярно защото беше наблизо, един от малцината им връстници, които не работеха във водния парк, в мола или бяха напуснали града.

— Ще стана на трийсет дълго преди теб.

— Няма значение.

— Не чакай, Брит. Намери каквото искаш и го вземи!

— Точно това правя! Предложих ти да се ожениш за мен.

— Аз не съм подходящ за теб. — Потупа я по рамото Уес и се запъти към вратата, отвеждаща до гаража му под ресторанта. — При Аби съм, ако някой ме търси.

На излизане чу Брит да казва:

— Аби организира прощално парти в събота. Ще отида, за да се сбогувам с детството си.

— Прощално парти ли казваш? Чудесна идея! — одобри Грейди. — Ще изпържа пилешки крилца и лично ще й ги занеса.

* * *

Уес свърна от магистралата и пое по покритата с чакъл алея към „Изгубеното езеро“ малко по-рязко и изпод гумите му се разлетяха камъчета. Бързаше. Искаше да обясни на Аби, преди да научи от някой друг. Дължеше й го.

Искаше да й каже, че всичко зависи от нея. Ласло му беше роднина, разбира се. Той не омаловажаваше кръвната връзка. По-скоро я надценяваше, защото чичо му не се мяркаше, докато Уес растеше. Аби обаче и езерото бяха най-хубавите неща в детството му. Уес и брат му Били идваха при нея всеки ден. Когато майка им ги напусна, разгневеният им баща намрази всичко и всеки. Накрая яростта го погълна и у него не остана нищо човешко, само гибелни пламъци. Започна да пие и неизбежно се превърна в насилник. Аби кърпеше дрехите на Били и Уес, приготвяше им закуска преди училище и канеше съучениците им край езерото да празнуват рождените им дни. Лизет им сервираше сладолед с шамфъстък и шоколадов кейк.

След пожара, погубил брат му и баща му, Уес заживя при Дафни — приемната му майка, добрата вълшебница през юношеските му години. Без тези жени сега щеше да е или мъртъв, или пропаднал пияница, или в затвора.

С Аби продължаваха да поддържат връзка. Виждаха се понякога в града. От време на време тя се отбиваше в ресторанта да хапне пица и да си поговорят. За пръв път от години обаче Уес идваше в комплекса. Когато езерото се появи пред очите му, мястото му се стори ужасно остаряло и някак смалено. Всичко изглеждаше паянтово, сякаш една буря беше достатъчна да го отмие от лицето на земята.

Спря пред голямата къща и влезе вътре. Аби беше на рецепцията с гръб към него. Пресягаше се да вземе ключ от куките по стената. Странно — имаше прах по тила и по дрехата й, все едно е лежала върху килим, забравил какво е прахосмукачка.

В гърлото му заседна буца. Тя беше стройна жена, но сега му се стори чуплива и крехка като тънка суха вейка. Преди четири години изстрада тежко смъртта на приемната си майка. Не искаше да изгуби и Аби. Разбираше, че краят на „Изгубеното езеро“ не означава и край за нея, но тя щеше да му липсва. Щеше да му липсва присъствието й тук, където винаги можеше да я намери. Укори се, че не е идвал по-често. Ако се отбиваше, щеше да види колко е запуснато мястото и да го постегне. Има граница, докато нещо може да се спаси. Въпросът е да не я подминеш. А той бе пропуснал момента.

Ала щом Аби бе решила така, значи решението бе правилно. Тя не допускаше грешки. Всички го знаеха. Нямаше човек в града, който да не е идвал край езерото, защото животът му е станал твърде напрегнат, бракът му е корабокруширал или е намразил шефа си. И винаги търсеха Аби. Сядаха в трапезарията, пиеха кафе и хапваха нещичко от експериментите на Лизет в кухнята — лимонов крем, млечен шербет или царевична супа. Аби често се разхождаше по дъсчената алея край езерото с някого от града — вървяха, събрали глави, вглъбени в задушевен разговор. Имаше дори бунгало — номер 2 — където изтормозени майки идваха да пренощуват в блажена тишина, без да им задават въпроси. Аби се славеше с умението си да разрешава проблеми. Ако хората наистина искаха да се променят, тя знаеше какво да прави. Би скочила от мост след теб, ако смята, че е способна да ти помогне.

Някъде по пътя обаче те бяха забравили колко им е била необходима. Трябваше да й го кажат по-рано. Уес трябваше да й го каже по-рано.

Тя взе ключа, обърна се и го видя.

— Уесли! Здравей! Аз… аз оглеждам бунгалата, правя опис. — Замълча и го погледна любопитно. — Какво те води насам?

— Ласло иска да купи и моята земя — каза бързо той, за да смъкне товара от плещите си. — Ще инвестирам в проекта му. Обсъдихме го днес. Исках да ти съобщя пръв. Досега Ласло не е проявявал интерес към земята ми. И още не съм направил нищо. Ще изчакам да приключи твоята сделка. В случай че решиш да не продаваш.

Думите му развеселиха Аби.

— Много мило, Уесли. Но не се налага да чакаш. Няма да си променя решението.

— Ласло е на същото мнение.

Тя го погледна изпитателно.

— А ти?

— Аз искам да си щастлива, Аби.

— И аз искам същото за теб.

Тя заобиколи писалището и го прегърна. Той я притисна леко, да не би да я пречупи. Аби се отдръпна и видя, че ръцете му са покрити с прах от дрехите й.

— Бунгалата не са чистени отдавна — обясни, бършейки дланите му. — Сигурен ли си, че искаш да продадеш семейната земя?

— Там има само лоши спомени и изгоряло бунгало — поклати глава той. — Ще се радвам да се отърва от нея.

— А добрите спомени? — Хладната й длан докосна бузата му.

— Добрите ми спомени са тук.

Той сведе смутено очи.

В същия миг вратата се отвори и той отстъпи назад да не го блъсне. Кейт и дъщеря й влязоха и изпълниха въздуха с гълчава и мирис на шампоан, лосион против изгаряне, ябълки и лук. Кейт носеше големия кашон с продуктите от „Фреш Март“. Той се изненада, че е стигнал преди тях.

— Кейт! — учуди се Аби. — Какво е това?

— Лизет ме помоли да напазарувам — обясни тя.

— Щяхме да дойдем по-рано, но Селма забрави да си купи лосион за ръце, та се наложи да се върнем.

— Теб ли помоли да напазаруваш? Мислех, че Джак я е завел. Значи е била тук през цялото време? Виж я ти! Сигурно е стъпвала на пръсти, да не я чуя.

Аби се врътна, прекоси трапезарията и захлопа по вратата на кухнята, подвиквайки на Лизет да отключи.

— Дай ми го. Изглежда тежко — протегна ръка Уес, пристъпвайки иззад другата страна на вратата.

Кейт ахна и едва не изпусна кашона, но той го подхвана.

Момиченцето се засмя.

— Изплаши те!

— Да, да — смотолеви неловко майка й. — Колко забавно!

— Да си беше видяла лицето!

— Ще го занеса на Лизет — каза Уес.

— Благодаря — погледна го Кейт и сбърчи чело.

Отблизо му се стори по-бледа отпреди, сякаш вече не се застояваше дълго на слънце. Едва сега забеляза и луничките по носа й. Той й се стори познат, но не се сещаше откъде. По-добре. Обърна се и я чу да казва на дъщеря си:

— Размърдай се, хлапе! Да помогнем на Булахдин да пренесе бутилките!

Двете излязоха навън, отнасяйки със себе си бъбривия повей, и във въздуха се мярна нещо необяснимо в миговете, преди Лизет да отвори вратата на кухнята и Аби да каже:

— Вече не си на шестнайсет!

После Булахдин се появи, понесла няколко бутилки вино, и извика:

— Уес! Не съм те виждала от години! Нали ще дойдеш на партито ни?

Мярна се нещо, което смътно напомняше надежда.

* * *

— Какъв е този ужасен шум? — попита Селма, когато гостите започнаха да се събират на моравата за вечеря.

По-рано всички се бяха скрили в бунгалата си през най-горещите следобедни часове, ала сега излизаха като нощни животни от прохладните си леговища и душеха изгладнели въздуха.

Кейт стоеше до Аби и чистеше царевици, за да ги изпекат на скарата до наденичките. Тя вдигна глава и внезапно долови ритмичното чукане, отекващо над водата. Погледна вана, паркиран пред къщата — бял ван с надпис „Майсторска пица“ и лого с усмихнат закръглен мъж с дебел кожен колан за инструменти, който върти тесто за пица във въздуха.

— Уес реши да поправи изкорубените дъски на кея — обясни леля й. — Някои му се стрували опасни. Казах му, че не е необходимо да ги сменя. Защо да ремонтирам, след като ще продавам?

В гласа й се долови съжаление и Кейт се запита дали тя наистина иска да продава. По-рано я потърси да й помогне за описа, който явно я гнетеше. Ала Аби бе потънала вдън земя, сякаш нарочно отлагаше неизбежното. А и очевидно не споделяше въодушевлението на Булахдин за прощалното парти — не участваше в подготовката и гледаше да не го обсъжда.

— Може би го прави заради партито — обади се Булахдин от мястото си до масата за пикник. Девън седеше до нея. Джак се бе присъединил мълчаливо към тях и показваше на детето фокус с монета. — Поканих го.

— Така ли? — попита Селма. — Може и аз да дойда, щом ще има мъже. Танцуваш ли, Джак? — Тя мина край него и прокара пръсти по раменете му.

— Не — отговори той и се отдръпна от ръката й.

— За мъжа, който по-рано беше в къщата, ли говориш? — попита Кейт Аби. — Онзи с жълтата риза?

— Да.

— Стори ми се познат.

— И още как! — засмя се леля й. — Двамата бяхте неразделни през лятото, когато беше тук с родителите си.

Кейт извърна рязко глава към кея.

— Това той ли е?

— Уес ми поиска адреса ти, след като си тръгнахте. Липсваше му. — Аби взе царевичния кочан от ръцете й. — Защо не отидеш да го поканиш на вечеря?

Кейт кимна и изтри длани в роклята си. Тръгна през моравата към кея, питайки се дали всички са забелязали нетърпението й. Коленичил по средата на кея, Уес забиваше пирони в здрава светла дъска. Не беше сменил само някои греди — почти всички бяха нови.

Споменът изплува неочаквано. Видя го за последно точно тук. Седяха в края на кея, потопили крака във водата. Нещо между тях се променяше, нещо, което само времето бе прояснило. Почти от самото начало тя разбра, че Уес я харесва, както момчетата харесват момичетата. Беше й все едно, стига това да не пречи на приключенията им. Лека-полека обаче започна да я обзема нещо подобно на лятна треска. Извираше от гърдите й и се изпаряваше горещо от кожата й, когато той бе до нея. Докато седяха на кея през онзи следобед, Уес се премести и босият му крак случайно докосна нейния. Дъхът й секна. „Какво е това?“ — помисли си почти паникьосана. Какво се е променило? Опита се да скрие смайването си от него, защото искаше всичко да си остане постарому. Забавляваха се чудесно. В пълно неведение Уес се обърна към нея да й зададе въпрос, но занемя и се втренчи в нея. Затаила дъх, тя се взираше в него, в блестящите червени кичури в косата му, в белега над дясната му вежда, в светлите му, почти руси мигли.

Той усети. Долови промяната и осъзна, че странната болест е заразила и нея. На лицето му се изписа облекчение както първия път, когато я видя да чете на кея — сякаш най-сетне има с кого да сподели всичко премълчано. Най-после имаше кой да го разбере.

Очите му се насочиха към устните й. „Какво значи това? — помисли си тя. — Какво ще направи сега? Защо въздухът не ми стига?“

Той се приведе бавно към нея.

В същия момент майка й я извика от моравата и двамата подскочиха. Кейт стана и му каза, че ще се върне след малко. Не знаеше, че майка й е събрала багажа им и си тръгват.

Повече не видя това момче.

Сега той беше мъж, широкоплещест и строен. Тя се усмихна, спомнила си колко бързо растеше Уес през онова лято, когато бяха на дванайсет. Ръцете и краката му се издължаваха секунда след секунда, все едно са направени от маджун.

— Ехо! — подвикна му Кейт, но той не я чу. — Ехо! — повтори по-силно тя.

Никакъв отговор.

Спря на няколко крачки от него.

— Уес!

Той най-сетне изви глава и я погледна със сините си очи — болезнено познати сега, когато възелът в гърдите й бе започнал да се разплита. Наистина беше той. Косата му лепнеше по запотеното му чело, ръждивокафява като есенно листо. Бузите му бяха порозовели от усилието. Излъчваше жизненост, съсредоточеност. Не го очакваше. Помнеше го като Санчо Панса, предания й оръженосец през онова лято. Изпълняваше всичките й желания. Позволяваше й да бъде Дон Кихот и се задоволяваше да остава в сянката й.

Той й се усмихна и остави чука.

— Съжалявам. Не те чух.

Втренчи се в нея, повдигнал вежди. След миг тя осъзна, че я чака да заговори.

— О… Аби те кани да вечеряш с нас.

— Съжалявам, не мога. Не знаех, че е станало толкова късно. — Той вдигна лице към небето — залязващото слънце в далечината приличаше на разжарен въглен. — Колко е часът?

Кейт извади телефона от джоба си. Включи го и видя всички пропуснати съобщения от Крикет. Бяха дузини. Трябваше да й се обади.

— Наближава осем — каза тя и прибра телефона в джоба си.

— Благодаря.

Той понечи да се обърне, но тя го спря, протягайки внезапно ръка.

— Аз съм Кейт. Сигурно не ме помниш.

Той се изправи. Дланта му, широка и загрубяла, обви нейната като амбалажна хартия.

— Знам коя си — каза любезно, но сдържано. Познаваше този тон — учтивост, яростно прикриваща нещо друго. Свекърва й го владееше до съвършенство. — Преди години ти изпратих писмо. Получи ли го?

— Току-що научих от Аби, че си поискал адреса ми. Не съм го получила. — Тя сви рамене. — Възможно е мама да го е скрила от мен.

Той я погледна изненадано.

— Защо?

— С Аби се скараха през онова лято. Затова си тръгнахме толкова набързо. Вчера намерих картичка, написана отдавна от леля. Мама не ми я е дала. Когато се върна вкъщи, ще потърся писмото ти. Щях да му се зарадвам. С теб се забавлявахме чудесно — добави замечтано.

— Изхвърли го, ако го намериш.

— Защо? — учуди се Кейт. — Какво пише в него?

Той поклати глава.

— Няма значение. Беше отдавна.

Излъчваше увереност и спокойствие, каквито не притежаваше преди. Ала беше изгубил нещо. Не успяваше да определи какво. Навярно и той като нея се бе променил, бе загърбил твърде много.

— Мамо! — Девън тичаше към тях и каубойските й ботуши трополяха по дъските. Кейт не отглеждаше тихо дете. Дъщеря й бе способна да вдигне шумотевица дори в стая от памук. — Булахдин каза, че ще има коктейли, ако Уес реши да остане. Какво е коктейл?

— Питие за възрастни. — Кейт я обгърна през рамо. — Уес, това е дъщеря ми Девън. Девън, това е Уес. Запознахме се през лятото, когато бях на дванайсет. Станахме добри приятели.

— Уес, виждал ли си алигатори тук? — попита задъхана Девън, ококорила очи.

— Не, съжалявам — усмихна се той.

— Алигаторите са новата страст на Девън — обясни Кейт.

— На твоята възраст и брат ми говореше само за алигатори — каза той на момиченцето. — Дори се наричаше Момчето — алигатор и не отговаряше на други обръщения. Искаше да се превърне в алигатор, когато порасне. Беше обмислил всичко. Един ден ще се събуди с опашка. На другия ще му изникнат алигаторски зъби. Накрая ще се преобрази в истински алигатор и никой, особено татко, няма да го познае.

Момчето — алигатор. Кейт почти го бе забравила. Братът на Уес ги следваше навсякъде по петите, ала почти не продумваше. Сигурно затова си го спомни едва сега.

— Казваше се Били.

— Да. А ти измисли историята как ще се превърне в алигатор — вметна. — Много му хареса.

— Наистина ли се превърна в алигатор? — попита Девън с тих, благоговеен глас.

— Не, загина отдавна в пожар. Ала толкова силно го искаше, че ако беше жив, сигурно щеше да е станал алигатор.

— Съжалявам, Уес. — Кейт пъхна смутено ръце в джобовете си.

Напипа телефона и нещо остро я одраска по кокалчетата. Извади малката закривена кост, която бе открила на верандата пред бунгалото.

— Какво е това? — попита Девън.

— Намерих го тази сутрин. Отначало не разбрах какво е, но ми прилича на животински зъб като онези, които Били събираше в голяма кутия. Помниш ли? — обърна се тя към Уес. — Разнасяше кутията навсякъде.

— Наричаше я Алигаторската кутия — уточни той, вперил очи в зъба в дланта й. — Пожарът я погълна.

— Алигаторски зъб ли е това? — попита Девън.

Кейт поклати глава.

— Едва ли.

— Обзалагам се, че е зъб от алигатор!

— Искаш ли го? — Кейт го подаде на дъщеря си.

Девън протегна развълнувано ръка, ала Кейт забеляза как ненадейно се сети, че братът на този мил мъж е събирал такива неща. Брат, който вече не е тук. Момичето отстъпи назад и каза:

— Не, мисля, че трябва да го дадеш на Уес.

Имаше страхотно дете. Без никакво съмнение. Не биваше да заспива отново и да пропуска още една година. Не, отсега нататък щеше да бъде винаги тук. За пръв път, откакто се събуди, го разбра ясно, без страх. Усмихна се на Девън и протегна ръка към Уес.

— Трогнат съм — каза искрено той. — Благодаря.

Внезапно нещо изтрополи по дъските под краката им. Малки вълнички надиплиха водата около тях като цветни листенца. И тримата погледаха надолу в очакване нещо да се появи, но вълничките замряха и водата пак стана спокойна и непрогледна.

— Цял следобед е така — засмя се Уес, забелязал как Кейт е застинала с леко разперени ръце, сякаш кеят ще рухне под тях. — Сигурно стар дънер се е заклещил отдолу и удря подпорните греди.

— Ще се гмурнем ли да видим? — попита Девън.

— Не. Иди да кажеш на другите, че Уес не може да остане. Аз ще дойда след минута — каза майка й.

Девън се втурна към моравата.

— Чао, Уес! — извика през рамо.

Той й помаха и двамата я проследиха с поглед.

— Тук ли е съпругът ти? — попита Уес, докато прибираше инструментите си в куфарчето. Затвори го и го вдигна с една ръка, стиснал зъба в другата.

— Не. Той почина миналата година.

Кейт тръгна предпазливо по кея, все още се боеше да не рухне под краката й.

Уес я настигна и закрачи до нея.

— Сега е мой ред да кажа, че съжалявам.

Тя поклати глава.

— Кога успяхме да пораснем толкова?

— Не знам — отвърна замислено той. — Стана неусетно.

Вървяха в познато мълчание, запечатано в паметта на телата им от дългото повторение преди петнайсет години. Беше й приятно отново да се чувства толкова спокойна с някого. Като дете се сприятеляваше лесно, все едно всички са направени от магнити, тутакси привличащи ги един към друг. Когато порасна, магнитните полета се обърнаха и започнаха да отблъскват всички на известно разстояние от нея.

Спряха на моравата. Уес прибра зъба в джоба си и премести куфарчето с инструменти в другата си ръка.

— Колко ще останете?

— Не знам. Доведох Девън да й покажа „Изгубеното езеро“. Толкова хубави спомени ми останаха от това място. Исках и тя да има.

— Е, може би ще те видя отново, преди да си тръгнете.

— Този път ще се сбогуваме, обещавам.

Уес кимна. Тя се запита дали мисли за онази почти-целувка. Дали изобщо я помни. Или проектира стари чувства върху него като на киноекран? Момчето, подарило й последното най-хубаво лято, сега бе красив, непознат мъж. И въпреки това тя го познаваше. Познаваше го така, както можеш да познаваш само човек, когото помниш от дете — все едно отваряш черупката на възрастния и детето, сгушено щастливо вътре, ти се усмихва.

Без да продума, той махна на всички на моравата и тръгна към вана.

— Кейт, ще донесеш ли маслото от кухнята? — извика й Аби. — Забравих да го изнеса.

Кейт влезе в къщата. Почука на вратата на кухнята, открехна я и погледна стария стол до хладилника. Извади маслото и щом затвори вратата на хладилника, застина. Столът сега се крепеше на два крака, облегнат на стената.

Не беше ли изправен преди секунди?

Объркана, излезе от задния вход, за да изхвърли кашона от „Фреш Март“, който Лизет бе оставила до вратата. Заобиколи от другата страна на къщата, за да скъси пътя, но се закова на място, когато стигна до ъгъла.

Уес стоеше зад вана, извън полезрението на хората на моравата. Вратите на колата бяха отворени; отзад се виждаха инструментите и купчина стари дъски от кея. Уес бе свалил мократа си от пот жълта блуза и обличаше черна блуза с дълги ръкави с логото „Майсторска пица“. Гневна река от белези покриваше гърба и ръцете му; набръчканата кожа лъщеше от жестоко старо изгаряне.

Тя се скри бързо зад къщата, преди да я забележи.

Облегна се на стената за миг. Отвъд вълшебните спомени от онова лято преди петнайсет години пред очите й започваха да оживяват и други картини — бузите на Уес и Били, зачервени от плесници; как Аби им дава кутии с храна за вкъщи; колко неохотно се прибират у дома вечер. Отдели се от стената и тръгна обратно към другия край на къщата.

Застанала до грила, Аби нареждаше наденичките върху поднос.

Кейт отиде при нея и попита:

— Уес спомена, че брат му е загинал в пожар. Какво се случи?

Леля й повдигна вежди.

— Изненадвам се, че ти е казал. Никога не говори за брат си.

Проследиха с поглед как ванът на Уес потегля по алеята и изчезва сред дърветата. Той натисна два пъти клаксона за довиждане.

Кейт зачака Аби да продължи.

— Случи се в края на онова лято, когато дойдохте тук с родителите ти — подхвана тя. — Уес, Били и баща им живееха в съседство с „Изгубеното езеро“. Едва се прехранваха. С Джордж се опитвахме да им помагаме. Баща им беше ужасен човек. Пожарът изгори до основи дома им. Само Уес оцеля. Преживял е много, но сега е забележителен млад мъж. Гордея се с него.

— Личи си — усмихна се Кейт и погледна натам, където бе изчезнал ванът.

Вече разбираше промяната, настъпила у него. И у нея.

След онова лято и двамата не бяха същите.

* * *

След като Девън заспа тази вечер, Кейт взе телефона и излезе навън. Не биваше да отлага повече. Трябваше да се обади на свекърва си. Не бе отговаряла на обажданията и на съобщенията й, откакто бяха пристигнали вчера.

Слезе по стъпалата на верандата. В бунгалото на старицата не светеше. Бунгалото на Джак също бе тъмно. Селма обаче явно будуваше. От бунгалото й долиташе музика — джазова, изкусителна. Навярно Били Холидей. Кейт тръгна бързо и босите й стъпала подплашиха жабите, стаени в тревата. През нощта „Изгубеното езеро“ се променяше. Ставаше по-загадъчно и невидимите неща изглеждаха по-истински. С Уес се застояваха дълго край тъмната вода.

Слезе на кея, където преди няколко часа бе застанала отново пред човека, на когото дължеше най-хубавите си спомени от това място. Усмихна се и зарея поглед към езерото. Мъглата се движеше и виеше на стълбове над водата. Сети се как бе съчинила историята за призрачните дами. Урсула, Магдалене и Бети — така се казваха. Споменът я накара да погледне назад, сякаш очаква да види Уес.

Отново паметта на тялото. Тръсна глава и включи телефона. Беше получила още две съобщения — едно от Крикет и едно от Кент Харуд. Кент и съпругът му Стърлинг — двама от най-добрите клиенти на Мат — купиха „Ферис Уилс“ след смъртта на Мат. Кент й пишеше: „Днес гледахме рекламата! Зарадвахме се да видим Мат. С Девън изглеждате страхотно. Наминете да ни посетите някой ден“.

Почуди се какво има предвид, но реши да му се обади по-късно. Сега имаше по-неотложна задача.

Крикет вдигна след две позвънявания и каза:

— Време беше, Кейт! Знаеш ли какви неприятности ми създаде? Връщаш ли се, или да дойда да те прибера?

Смяташе, че свекърва й ще е обезпокоена. Гневът на Крикет я свари неподготвена. Никой не обичаше Крикет да се ядосва. Не защото крещеше и хвърляше неща. Точно обратното. Ставаше спокойна и безчувствена, а тактиката й за нападение винаги бе съвършено обмислена.

— Неприятности? Какви неприятности? — попита Кейт.

— Бях уредила да те чака снимачен екип, когато пристигнеш у дома. Не прочете ли бележката ми?

— Не, не я прочетох — намръщи се объркано тя.

— Защо ни е чакал снимачен екип?

— Защото снимаме нови реклами за „Ферис Риълти“. Днес излъчиха първата.

Кейт замълча. Приседна.

— Смятах да поговорим. Казах ти, че ще обсъдим важен въпрос, а ти реши да заминеш? Кой постъпва така?

„Кой ли? — помисли си Кейт. — Някой, който не иска да участва в големите планове на Крикет например.“

— Най-сетне реших да изляза на сцената. Ще се кандидатирам за Конгреса. Преди няколко месеца екипът ми реши да заснемем нови реклами за компанията ми, за да привлека вниманието на хората. Този път обаче преместването ще включва теб и Девън. След смъртта на Мат получих много съболезнования от зрителите на старите реклами. Питаха какво се е случило с него. Как се е стекъл животът му. Сега ще им покажем, за да си спомнят и него… и мен. — Тишина. — Кейт?

Младата жена още се учудваше колко равнодушно говори Крикет за Мат. Беше го прежалила още преди време, когато го бе изгубила заради Кейт. Затова няколко месеца след смъртта му настоя толкова спокойно да се освободят от дрехите му. Кейт не я спря. Опита се дори да й помогне. Понякога й разказваше историите, изплували в паметта й при вида на риза или обувки. На Крикет й стана неприятно и каза на Кейт, че предпочита да се справи сама. В онзи момент замъгленото съзнание на Кейт прозря за миг истината — свекърва й ревнуваше, че тя знае за живота на сина й повече от нея. Кейт спаси само една дреха на Мат от чистката на Крикет — тениската с пеперудата, скрита в плика с принадлежностите за шиене някъде сред вещите й в Атланта.

— Това ли правеше цяла година? Подготвяше кандидатурата си за Конгреса? — попита най-сетне.

Беше смаяна. Знаеше колко потайна е Крикет, ала не си представяше, че е крила точно това.

— Не, разбира се. Помагах на теб и на Девън да превъзмогнете този тежък период — отговори Крикет с глас, достоен за рекламен клип.

— Но си взела решението преди месеци? Защо не спомена нито дума? Цяла година се съобразявах с твоите желания, Крикет. Ала въпреки това си ме държала в неведение!

Другата жена ахна.

— Продадох къщата ти за повече, отколкото струваше, преместих дъщеря ти в частно училище, позволих ти да се пренесеш в дома ми, дадох ти работа… Това ли наричаш съобразяване!

— Не съм искала нито едно от тези неща — отвърна Кейт на висок глас и призрачните дами се обърнаха към нея. — И не искам да участвам в новите ти реклами. Те не са в памет на Мат. Той би се възмутил. И не би разрешил да снимат Девън. Помисли ли изобщо за това?

— По-скоро ти трябва да помислиш… — каза го лесно, сякаш се е упражнявала да изважда тази сабя от ножницата й с дълго, гладко движение. — И двете знаем, че доброто на дъщеря ти невинаги е било основната ти грижа.

Ето го — това, от което Кейт се боеше най-много. Крикет намекваше за инцидента с ножиците. Тя го очакваше от известно време. И сега, след като опасенията й се сбъднаха, случилото се й се струваше толкова далеч, като от предишен живот. Защо се страхуваше толкова? Защо се страхуваше да признае скръбта си? Крикет я беше складирала, за да я излъчи някой ден по телевизията, но това не означаваше, че и Кейт трябва да го прави.

— Не мога да повярвам, че изпитвах чувство за вина, задето не ти се обаждам. Мислех, че наистина се тревожиш за нас.

— Е, Кейт, тревожех се, разбира се — смекчи тона Крикет.

— Леля ми продава „Изгубеното езеро“. Трябва да й помогна. Ще те уведомя кога ще се върнем с Девън. Ще ти се обадя след няколко седмици.

Прекъсна връзката. Крикет й позвъни веднага. Тя не прие обаждането. Свърза се с интернет и потърси новата реклама на „Ферис Риълти“. Намери я лесно.

В продължение на трийсет секунди свекърва й говореше за компанията си за недвижими имоти на фона на кадри от старите реклами с Мат. Кейт бе забравила колко безпомощен изглежда той. Отново й се прииска да го спаси. В края на рекламата Крикет стоеше пред къщата на майката на Кейт до табелата на компанията „Ферис Риълти“ с надпис „Продадено“. „След като миналата година синът ми загина в трагичен инцидент, се наложи да продам дома на снаха си и внучката си и да им помогна да поемат на ново житейско пътешествие. Направих го.“ При тези думи тя показваше на камерата снимка в рамка на Кейт и Девън, явно взета от албума на Кейт. Кейт се усмихваше, прегърнала Девън. Слънцето грееше зад тях. Мат ги бе снимал преди година и половина на състезание по колоездене, организирано от магазина им. „Ферис Риълти“ — каза Крикет на финала. — „Знаем как се отваря нова страница.“ После се появи надпис: „Следва продължение“.

Кейт закри очите си с длани и захлипа. Гърдите й се тресяха, сълзи се стичаха между пръстите й. Защо се влюби в Мат, колко се стараеше да му помогне, колко искаше да е щастлив — всичко я заля като лавина. Причината да се впусне толкова всеотдайно в живот, който всъщност не желае, бе онова момче от телевизора. Искаше то най-сетне да намери дом. Сега плачеше колкото за себе си, толкова и за него, защото с цялото си сърце разбираше, че колкото и да е обичала Мат, той не е изпитвал същото към нея. Седем години бе омъжена за човек, който не споделяше дълбоките й чувства. И бе започнала да негодува.

Телефонът иззвъня отново. Крикет. Кейт беше толкова ядосана и огорчена в този момент, че вдигна ръка и хвърли звънящия телефон в езерото, където апаратът цопна тихо някъде до призрачните дами.

Тя застина. Не можеше да повярва какво е направила.

Прокара пръсти през косата си, отметна я от очите. Все някога щяха да се върнат в Атланта. Знаеше го. Атланта бе техният дом. Рано или късно щеше да се изправи пред Крикет. Но нямаше да участва в никакви реклами. Нямаше да подкрепя политическата й кариера. Крикет бе стояла твърде дълго зад кулисите. Кейт не подозираше, че свекърва й ще реши да излезе на сцената, макар да беше съвсем логично. Защо изобщо се учудваше? Свекърва й имаше пари, изглеждаше чудесно пред камерата, излъчваше съпричастие и същевременно увереност и имаше тупирана коса. Крикет мечтаела Мат да навлезе в политиката. Веднъж той разказа на Кейт как майка му го поощрявала да се кандидатира за президент на класа и да изучава политология, защото го подготвяла за нещо голямо. Разказваше го с тон „показах й откъде изгрява слънцето“ и в такива случаи Кейт винаги се питаше дали не е заживял с нея, за да отмъсти на майка си.

Вече се бе изморила да жертва щастието си в името на нечии мечти. Като дете го правеше за майка си, после го правеше за Мат — по своя воля, ала й стигаше толкова. През изминалата година се страхуваше, че е неспособна да заживее свой живот. Страхуваше се да не се окаже лош родител. Страхуваше се да е сама. Страхуваше се да скърби.

Достатъчно! Настъпил бе моментът да заживее истински. Не знаеше накъде ще поеме животът й, но щеше да започне тук, където се познаваше толкова добре, където не спазваше чужди правила, а се съобразяваше само със своите.

Погледна водата и въздъхна.

Очевидно новият й живот щеше да започне без телефон.