Сара Адисън Алън
Изгубеното езеро (5)

4.

Бунгалата не бяха точно на брега. Дърветата скриваха езерото, но присъствието му се долавяше като топлина от огнище — колкото по-близо си до водата, толкова по-силно я усещаш. Постройките бяха разположени като в селце — по шест от двете страни на каменна алея. Бунгало 13, боядисано в бледооранжево и с черни капаци на прозорците, се намираше в далечния край на въображаемата задънена улица.

Аби изкачи стъпалата и застана пред вратата, над която покривът се спускаше косо като тента. Отключи и Кейт и Девън влязоха след нея с чантите си. Кейт внезапно си спомни, че преди петнайсет години бяха отседнали в същото бунгало. Позна овехтялото червено канапе, евтините пейзажи и няколко несъвместимо скъпи вещи — лампа „Тифани“ и старинно дъбово писалище.

До кухненския плот в далечния край на стаята имаше врата. Девън пусна чантите и се втурна към нея.

— Мамо! Виж!

Кейт отиде при нея и надникна през прозорчето на вратата. На тясната задна веранда бяха струпани клони и сламки, сякаш някакво огромно създание е свило гнездо там. Тя отвори вратата.

— Кой го е направил? — попита Девън.

— Не знам.

Пропука съчка и двете се загледаха навън. Нещо, подобно на заострена опашка, изчезна бавно зад ъгъла на бунгалото.

— Привечер елате на моравата — обади се Аби зад тях.

Те подскочиха и се обърнаха към нея.

— Ще изпечем нещо на грила. Другите две гостенки ще се зарадват да ви видят.

— Има ли алигатори тук? — попита Кейт, прегърнала Девън през рамо.

— В Изгубеното езеро? — засмя се леля й и поклати глава. — Няма. Хората все си мислят, че има. Е, бизнесът сигурно щеше да върви по-добре, ако имаше. Но за да видите алигатор, трябва да отидете чак в Окънфоки. Ще дойдете да вечеряте на моравата, нали?

— Да. Да, разбира се — кимна Кейт. — Благодаря.

Аби се поколеба. Изгледа ги, сякаш са предвестници, ала незнайно на какво. Накрая се обърна и излезе. Затвори врата и в стаята се възцари тишина.

Майка и дъщеря се огледаха. Е, бяха дошли. А сега какво?

— Хайде, хлапе — побутна Кейт Девън. — Чака те много работа.

* * *

Разопаковаха багажа, излязоха пред вратата и изядоха кексчетата на Лизет с шунка и кашкавал и пая със сливи. Кейт съзерцаваше унесено притихналия стар лагер.

Нищо конкретно през онова лято преди петнайсет години не обясняваше незабравимото му очарование. Останаха тук малко повече от две седмици. Днес, щом видя книгите в главната къща, тя си спомни как прочете няколко — отнасяше ги на дока и по цял ден се застояваше там. Гостите бяха много, но нямаше млади хора и на нея й доскучаваше.

После обаче срещна момче на нейната възраст. Не беше от гостите. Живееше някъде наблизо, в гората. Името му й убягваше, изгубено някъде във времето.

Между майката на Кейт и Аби имаше някакъв проблем, ала Кейт не й обръщаше внимание, защото с момчето скитаха сред дърветата около езерото от сутрин до мрак, съчиняваха си истории и наблюдаваха как въображаемите неща стават истински. Мъглата над водата надвечер се превръщаше в призрачни дами с вече забравени имена и характери. Корените на кипарисите, стърчащи от водата, бяха отдавна изгубени знаци, оставени от пирати, а под тях бяха заровени съкровища. Всеки ден се гмуркаха да търсят съкровището, затаявайки дъх все по-дълго и по-дълго, докато накрая им израснаха хриле зад ушите. Тя беше на дванайсет — все още дете — и всичко й се струваше възможно. След като родителите й решиха да си тръгнат — внезапно, това го помнеше — тя се върна у дома, пубертетът се яви изневиделица, а на другата година баща й почина.

Защо пазеше толкова добри чувства от „Изгубеното езеро“?

Замисли се и отговорът изведнъж й се стори съвсем лесен.

Тук бе оставила детството си.

Кейт отнесе подноса в кухненската мивка, а Девън отиде в стаята си да избере какво да облече за вечеря. Кейт влезе в своята спалня да си оправи леглото, но се просна направо върху матрака. След няколко минути дъщеря й надникна, видя я върху матрака и легна до нея.

Кейт я прегърна и извади телефона си от джоба. Страхуваше се от този момент.

Написа на Крикет с една ръка: „Не се безпокой, когато се прибереш у дома и не ни завариш там с Девън. Заведох я на кратка екскурзия да посетим моята пралеля. Ще се върнем след няколко дни“.

Свекърва й отговори веднага: „Каква пралеля? Не прочете ли списъка ми? Къде сте????“. Кейт въздъхна и написа: „Не прочетох списъка. Тази сутрин с Девън намерихме на тавана стара пощенска картичка от леля Аби. Решихме да посетим лагера й «Изгубеното езеро» в Съли, близо до границата с Флорида. Не се тревожи. Пристигнахме благополучно. До скоро“.

Изключи телефона, за да не чете отговора на Крикет, и се втренчи в тавана. Нямаше вятър, но прашният вентилатор се въртеше бавно напред-назад. Въздухът сякаш беше наелектризиран. Космите по ръцете й настръхнаха.

— Тук ми харесва — прошепна Девън. — Ще останем ли?

Кейт се премести и притисна буза в косата на Девън.

— Няколко дни.

— Дали на татко щеше да му хареса тук?

Дъхът на Кейт секна за миг. Тя се стараеше с всички сили да даде на Мат живот, какъвто смяташе, че иска. Винаги предусещаше желанията му, готова да превърне дори най-дребния намек в сбъдната мечта. Мат всъщност не умееше да бъде щастлив, ала нещо у него караше всички наоколо да се опитват да намерят щастието му.

— Не знам — отвърна тя с надеждата Девън да не е забелязала стъписването й.

Ала знаеше. На Мат нямаше да му хареса тук. Той мразеше ваканциите. Обичаше да е близо до дома си и със слушалки в ушите да снове сам с велосипеда си по познатите улици.

— Тук не е подходящо за колоездачи — отбеляза момичето.

— Да.

След известен размисъл Девън додаде:

— На мен все пак ми харесва. Нищо че на татко нямаше да му хареса. Лошо ли е това?

— Не, скъпа, изобщо не е лошо — каза Кейт, притиснала устни в косата й. — Татко би искал да си щастлива.

— Алигаторите ме правят щастлива — заяви веднага Девън.

Виж ти! Нещо ново!

— Така ли? Защо?

— Защото са тук.

— Тук няма алигатори, хлапе. Чу какво каза Аби.

— Мисля, че има.

— Добре тогава. Пази си краката!

Свила пръсти като хищническа паст, Кейт се пресегна към стъпалата й. Девън се засмя и се отдръпна. После се претърколи отново в прегръдката на майка си, сякаш земното притегляне я върна там. Там, където й е мястото.

И така, двете заспаха през първия им следобед край Изгубеното езеро.

* * *

Здрачаваше се. Аби, Булахдин и Селма бяха на моравата и току поглеждаха крадешком към каменната пътека към бунгалата, притихнали в очакване, сякаш жадуват освежителен бриз да раздвижи застоялия въздух. Булахдин прие възторжено, а Селма безразлично новината за идването на Кейт и Девън. Личеше си обаче, че и двете се чудят какво означава пристигането на момичетата. Дори Аби не беше сигурна. Случи се толкова неочаквано, че още се чудеше дали е истина. Видяла ли ги беше в дневната? Наистина ли ги заведе в бунгалото им? Или въображението я беше подвело, докато за кой ли път се взираше зад писалището?

— Ето ги! — възкликна Булахдин, седнала до масата за пикник, върху която се мъдреше буркан от желе, пълен с вино.

Аби се обърна и видя Кейт и Девън да изплуват от тъмния край на алеята. Племенницата й носеше същите дрехи — клин и широка тениска, която се смъкваше от рамото й и разкриваше презрамките на спортен потник. Девън обаче беше с трикотажна рокля, червени каубойски ботуши, червена каубойска шапка и потник с ресни.

— Прилича на теб, Аби.

— Кейт или Девън?

— Кейт, разбира се.

— Но пък детето е наследило усета ти за стил — отбеляза сухо Селма.

— Приемам го като комплимент. Благодаря и на двете — каза тя.

Помисли, че Булахдин има право. Кейт някак си наистина приличаше на нея. Бе наследила зелените си очи от сестрата на Аби — Мерили. Ала дългият й нос — и елегантен, и странен — и стройните крака бяха като нейните. Дори късата й коса с неравни кичури, сплъстени от влагата, сияеше в кестеняво, каквато някога беше косата на Аби. Когато я видя за пръв път, тя съзря у Кейт мечтателна, увлечена по книгите своя версия и й се прииска да я опознае. Майката на Кейт обаче — Куин — си тръгна ядосана оттук и тя знаеше от опит, че не й остава друго, освен да задържи вратата отворена с надеждата някой ден момичето да се върне.

— Наистина ли дойде просто ей така? — попита Булахдин.

— Опитах се да поддържам връзка с нея, но майка й не позволи. Днес Кейт намерила пощенската картичка, която й изпратих преди петнайсет години. И решила да дойде да ме види.

— Атланта не е близо — вметна Селма, втренчена в притъмнялото езеро.

— Това пък какво ще рече? — скастри я Булахдин.

— Ще рече, че иска нещо.

— О, я стига! — тросна се старицата. — Не я слушай, Аби.

Кейт и Девън дойдоха при тях и Аби размаха длан да прогони дима, стелещ се пред лицето й като дим от магьосническа отвара.

— Хотдогът ще е готов скоро. Надявам се да не е прегорял. Скарата е непредсказуема — обясни тя. — Кейт, Девън, запознайте се с Булахдин и Селма. Дами, това са моите племенници.

— Ела тук, бебче. Седни до мен — обърна се възрастната дама към Девън, потупвайки съседния стол. — Искаш ли бонбонче?

Извади размекнато и разнищено руло ментолки против гърлобол от джоба на панталоните си.

Селма не ги поглеждаше, впила очи в езерото. Седеше сама на друга маса. Полата й се стелеше по земята като сценична завеса. Вееше си със старо картонено ветрило от сватбен параклис в Лас Вегас. Изведнъж изсумтя и остави рязко ветрилото. Аби знаеше, че е наострила слух.

— Наричаш това бонбонче? Ха! Ела с мен… момиче — поколеба се Селма, сякаш вече е забравила името на Девън. — Ще ти дам истински бонбони.

— Може ли, мамо?

Кейт се обърна инстинктивно към Аби и реакцията й накара леля й да се усмихне. Никой вече не я поглеждаше за потвърждение по този начин. Навремето хората в града идваха често тук да се посъветват с нея. Аби винаги знаеше какво да каже и какво да направи. Разривът бе настъпил толкова постепенно, че тя се чудеше дали спря да помага, защото хората престанаха да идват, или обратното. Кимна окуражително на племенницата си. Отначало Селма винаги оставяше неприятно впечатление у жените.

— Може — каза Кейт на Девън. — Но ще го изядеш за десерт след вечерята.

— Селма, не бива да водиш детето в бунгалото си — възрази Булахдин. — Вътре прилича на бордей.

— Какво е бордей? — попита момичето.

— Място само за красиви жени — отговори Селма и тя я последва като коте, подгонило връвчица.

Кейт ги проследи с поглед.

— Не се безпокой — успокои я Булахдин. — Селма наистина има по-хубави бонбони. Но не го прави от добро сърце, а за да каже: „Няма по-хубави бонбони от моите“. Помни ми думата.

— Селма не изглежда… много щастлива тук — отбеляза Кейт.

Старицата поклати глава.

— О, нарочно създава такова впечатление. От трийсет години идва всяко лято. Да си отдъхне според мен. Омъжвала се е седем пъти. На нейно място и аз щях да се нуждая от почивка. Е, остава й само още един опит.

— Още един опит за какво? — учуди се Кейт.

Булахдин се приведе към нея и отвърна:

— Да си намери съпруг. Селма има осем магии. Осем сигурни възможности да се омъжи, за когото пожелае. Вече е използвала седем. Изгарям от любопитство за кого ще използва осмата магия. Сигурно ще е голяма клечка. Нали е последният й шанс. Ще има много пари. И вероятно ще е стар.

Кейт погледна отново към Аби. Този път тя само се усмихна. Кейт се поколеба и накрая попита:

— Имаш предвид истински магии?

— Така твърди тя.

— Значи смята, че има магически сили — заключи Кейт и очите й се насочиха натам, където бяха изчезнали Селма и Девън, сякаш се колебае дали не е сбъркала, позволявайки на дъщеря си да отиде с тази жена.

Булахдин се разсмя, протегна се и я потупа по ръката.

— Измисляме си магии, когато искаме нещо, което смятаме за непостижимо. Мисълта, че е фатална жена, я кара да се чувства щастлива. А ние се преструваме, че й вярваме.

След минута Девън дотича при тях с шоколадов бонбон, увит в златист станиол. Селма ситнеше след нея.

— От моите бонбони по-хубави няма — заяви тя и седна сама на масата встрани от тях.

— Казах ли ти? — намигна възрастната жена на Кейт. — Селма, на четирийсет километра наоколо няма мъже. Никога ли не си изключваш чара?

— Не, разбира се — вирна брадичка тя.

— Тук наистина няма по-хубави бонбони от нейните — подкрепи я Девън. — Не искам да се изключва.

Притъмняваше се. Единствената светлина струеше от нанизите блещукащи лампички, увити около стълбовете на чадърите. Аби ги намери в склада и реши да ги извади за това последно лято и те осейваха моравата с точици светлина. Гостите й ядяха хотдог с кафява горчица и картофена салата с копър в хартиени чинийки и разказваха за летата си тук. За лятото, когато валя всеки ден и тапетите се отлепиха от стените, а тревата бе застлана с килим от жаби. За сушавото лято, когато дъното на езерото се виждаше и гостите газеха из тинята, и намираха дрънкулките, които смятаха за изгубени във водата — монети, барети, пластмасови войничета. Кейт почти не продумваше, но историите явно я развеселяваха.

Аби току я поглеждаше. Кейт бе признала колко трудна е била годината след смъртта на съпруга й. Това не беше необичайно, особено за жена от семейство Морис. Фактът, че дойде тук обаче, показваше целеустременост и воля, необичайни за скърбящите жени от семейство Морис. Приличаше на човек, който излиза навън за пръв път от дълго време.

След като се нахраниха, се възцари мълчание. Чуваше се само странният хор на нощните птици и щурците, които сякаш се надпяваха от двата бряга на езерото.

Девън вдигна бонбона, който Селма й беше дала, и Кейт й кимна, че вече може да го изяде. Шумоленето на станиола привлече вниманието на Селма. Детето лапна бонбона с изражение „леле, колкото е вкусно“ и на устните на Селма се появи подобие на усмивка, която се стопи ненадейно.

— Напомня ми времето, когато имаше млади хора тук. Ще ми липсват летата тук — каза Булахдин и напълни отново буркана си с вино.

Винаги се понапиваше нощем. Понякога Аби се питаше дали не идва тук, за да пие на воля, без децата й да я контролират.

— Знаете ли какво ще направя? Ще организирам парти. С украса, алкохол и музика. Да! Ще се сбогуваме с това място с парти! Следващата събота. Ще напишем хубав край на историята! Не най-добрият, но достатъчно добър.

Булахдин порови из чантата си, намери бележник и химикалка и започна да пише.

— Ще има ли танци? — попита Селма от масата си.

— Само ако се съгласиш да танцуваш с мен — отвърна Булахдин.

Другата жена въздъхна.

— Не, благодаря.

Прощално парти… Смутена, Аби стана и започна да събира хартиените чинии и чаши. Кейт веднага се изправи да й помогне. Девън си избърса ръцете в роклята и отиде да разгледа жабата, която дебнеше насекомите, привлечени от блещукащите светлинки. Когато Девън мина край нея, Селма се приведе настрани да отбегне шоколадовите й пръсти.

— Пазиш ли дансинга, който с Джордж изваждахте нощем? — попита Булахдин. — Големите дървени плоскости, които се сглобяваха една за друга?

— Видях ги в склада до лампичките — отговори Аби. — Съвсем ги бях забравила.

— Хубави времена бяха, нали? Танци в летните нощи… — Старицата се полюшна на стола в ритъма на въображаема мелодия. — Джордж дори наемаше оркестър в съботните вечери. Помниш ли? Кейт, ще дойдете ли с Девън?

Кейт изсипа останките от вечерята в найлоновия чувал в дървеното кошче за отпадъци до скарата.

— Не знам дали ще бъдем тук.

— О… Мислех, че ще поостанете — поклати глава Булахдин. — Да помогнете на Аби.

Кейт се обърна към леля си:

— Имаш ли нужда от помощ?

— Предстои ми сериозно преместване — отвърна тя и изхвърли хартиените чинии и чаши в кошчето. — Трудно преместване. Почти непосилно.

— Ще се радвам да ти помогна.

Аби се поколеба. С тези темпове Лизет изобщо нямаше да се включи. Ала така поне й предоставяше извинение да отлага.

— Сигурна ли си?

— Девън е в лятна ваканция. Багажът ни вече е пренесен в новия ни дом. Скоро ще започна работа в кантората за недвижими имоти на свекърва ми, но не сме определили точно кога.

— Брокер на недвижими имоти ли си? — попита Булахдин.

— Не. Със съпруга ми имахме магазин за велосипеди. — Тя замълча. — Мат почина и аз го продадох.

— Съжалявам. — Лицето на старицата посърна едва забележимо.

— Е, ако останете, може да ми помогнете — заключи примирено Аби.

Прощално парти. Помощ при преместването. Всичко си идваше на мястото. Едва сега призна пред себе си, че прие появата на Кейт и Девън като знак да не продава „Изгубеното езеро“, защото има начин да го спасят. Глупава надежда, разбира се, понеже идването на членове на семейството й никога не предвещаваше добро.

Булахдин отпи тържествено от виното и остави буркана върху масата.

— Добре! Значи ставаме петима за партито — отбеляза. — Не! Шестима! Ще го организираме през деня, та и Лизет да дойде.

Кейт я изгледа въпросително.

— Не може ли да дойде през нощта?

— Лизет смята за лоша поличба да се готви по тъмно. След залез гледа да не се навърта край храна. Затова закуската и обядът се сервират в голямата къща, а вечеряме на моравата. Джордж направи камините, та гостите сами да си сготвят вечеря. — Аби проследи с усмивка как погледът на племенницата й се насочва към осветения прозорец на втория етаж — спалнята на Лизет. Край прозореца се мярна сянка, сякаш Лизет ги наблюдаваше. — Сигурно ти се струваме много особени.

— Не — поклати глава Кейт. — Точно затова съм запомнила мястото.

Чу се шум от приближаваща се кола и всички се обърнаха. Не след дълго сред дърветата блеснаха фарове. Кейт уплашено потърси с поглед Девън и я повика. Дъщеря й, изгубила интерес към жабата, подскачаше по моравата от едно езерце светлина до друго. Сега обаче се втурна бързо към майка си. „Любопитно — рече си Аби. — Какво ли си помислиха?“

Тъмносинята тойота ги заобиколи и спря пред главната къща. Строен мъж на около шейсет години излезе от колата. Усмихна се и вдигна срамежливо ръка за поздрав.

— Станахме седмина! — зарадва се Булахдин и записа името му.

— Ако той участва в партито, ще дойда и аз — заяви Селма.

Булахдин изцъка с език, без да вдига поглед от списъка.

— Знаеш, че не е дошъл заради теб.

— Това не означава, че няма да танцува с мен.

— Кой е той? — прекъсна ги Кейт.

— Джак Хъмфри — обясни й леля й. — Идва всяко лято. От години е влюбен в Лизет. Това е последният му шанс да я спечели. Виж изражението му! Лице на мъж, който най-сетне се е събудил!

— Познавам този поглед — сподели младата жена. — И аз имам чувството, че се събуждам след едногодишен сън.

На Аби й се прииска да й каже много неща — как да се събудиш е най-важната част от скръбта на някого, колко жени от семейството им не са успели да го направят и колко се гордее с нея, че се бори да се завърне. Ала замълча. Умееше да поправя много неща, но семейството не бе сред тях. Този урок бе един от най-тежките, които й се наложи да научи. Затова напусна Атланта. Тя потупа ръката на Кейт, извади найлоновия плик с отпадъците и тръгна към къщата да поздрави Джак.

Защото беше крайно време и Лизет да се събуди.