Сара Адисън Алън
Изгубеното езеро (13)

12.

Съли беше особен, независим град. Както в повечето малки градчета, и тук старите поколения пазеха тайните — до такава степен, че младите израстваха без никаква представа защо са такива. Защо например обичат солен хляб и конфитюр от вишни. Причината ли? Защото това била храната на мочурищата. Или защо обичат да прокарват длан по гладките, сухи дъски на къщи и огради и това ги умиротворява. Причината? Защото прапрабабите им по цели дни се борели с влагата от блатата, просмукваща се в къщите им, и мечтата им за сух дом се беше сраснала с тях и се предаваше по наследство като брадавиците по носа или изкривените розови пръсти на краката.

Нямаха представа защо непознатите ги изпълват с подозрение. Попаднеха ли на сенчесто място, не разбираха защо им се приисква да останат скрити завинаги в сянката. Причината? Преди много, много години предците им потърсили убежище в сумрака на Окънфоки. Дезертьори от Гражданската война и индианци, избягали от земите си — всички те знаели какво е да се криеш. Убежището им ги обричало на тежък труд, ала било далеч по-безопасно от това, което останало зад гърбовете им.

После прогонили заселниците от Окънфоки и хората от мочурищата поели по различни пътища. Съли бе едно от местата, където заселниците се озовали — на километри на запад, но цял свят по-далеч. Нарекли Изгубеното езеро така, защото им напомняло изгубените блата. Малцина го помнеха. Повечето смятаха, че е наречено така, защото се намира трудно. Никой не откриваше пътя при първия опит.

Първият собственик на „Изгубеното езеро“ се опитал да развие мястото, ала се провалил поради една изключително важна причина — не се сближил с местните. Джордж и Аби поправили грешката му, защото знаели, че изгубеното остава част от теб, както и намереното. Разбираха, че езерото е част от историята на Съли и винаги посрещаха с отворени обятия жителите на града.

Затова днес градът дойде тук на партито на Аби.

Повечето не проумяваха защо са такива, каквито са, но всички усещаха, че са свързани някак си. Да изгубят Аби означаваше да се разделят с „Изгубеното езеро“. А раздялата с „Изгубеното езеро“ означаваше да се простят с частица от себе си, със старо парче от разпадаща се мозайка.

* * *

Селма чу шума отвън и увеличи звука на диска с песни на Били Холидей. Имаше десетки мъже, женени мъже. Усещаше ги като тръпки по кожата. Предаде се, провери си грима в огледалото и излезе.

Напоследък й струваше повече усилия да се появява на сцената. На младини бе достатъчно само да се смеси с тълпата и разговорите секваха, и всички глави се извръщаха. Привличаше мъжете, както слънцето привлича планетите в орбитата си. С напредването на годините обаче се налагаше да се смее по-шумно и да внимава повече. Понякога изпитваше облекчение, че й остава един амулет. Изпълваше я умиротворение, че почти е приключила. Но пък ставаше по-придирчива, най-вече защото обичаше охолството и последният й съпруг трябваше да я осигури до края на живота й. Желателно беше да е стар, защото така имаше шанс да умре, преди силата на магията да се изчерпи, и тя да вземе всичко, което успее. Всъщност вече се бе омъжвала за двама възрастни мъже, ала не извади късмет да овдовее. Така че не биваше да разчита на това. Предпочиташе бъдещият й съпруг да няма деца. Децата бяха толкова трудни. Всичките й заварени деца я мразеха, особено дъщерите. Поради същата причина тя самата не искаше да има деца. Осемте й амулета бяха способни да накарат мъжете да бъдат с нея. Ала нямаше абсолютно никаква представа как да накара някой друг да остане.

Стигна моравата, спря и се огледа бдително. „Опознай арената“, повтаряше си винаги. Голям плакат, провесен на два алуминиеви стълба, гласеше: „Сбогом, Аби! Градът ти благодари!“.

Лизет седеше до мъж с огромна брада и с риза за боулинг, на която бе изписано името „Грейди“. Брадатият диктуваше рецепта за пилешки крилца, а тя я записваше с очаровано изражение, все едно за пръв път чува за пилешки крилца. Селма забели очи.

Забеляза Джак и тръгна към него. Той не създаваше проблеми и бе свикнал да флиртува с него. Хубаво щеше да е да покаже на другите мъже какво умее, та да повиши напрежението. Джак беше до скарата. Няколко деца от града се навъртаха край него, задаваха му въпроси и предимно го смущаваха, докато чакаха храната си. Селма наближи и децата притихнаха. Едно момченце си лапна палеца.

Джак я забеляза и се напрегна, все едно му е счупила крака.

— Партито надмина очакванията ми. Има и печено месо? Кой го донесе? — Тя извади носна кърпичка от джоба на роклята си и я размаха да пропъди пушека от скарата.

— Ласло Патерсън, мъжът, който купува имота. Той окачи и плаката. Булахдин е недоволна.

Разбира се. Не се вписваше в спретнатата й розова мечта партито да промени решението на Аби.

— Къде е тя?

— Видях я за последно, когато се опитваше да свали плаката. Успя три пъти. Но някой го връзва пак.

Селма поклати глава. Смахната старица.

Огледа тълпата за следващата си жертва и видя Харолд — собственика на „Фреш Март“. Той й се усмихна и й помаха нетърпеливо да отиде при него. Дъщеря му беше с него — момичето, с което се скараха преди няколко дни. Въобразяваше си, че ще преодолее егоизма на баща си, ще му попречи да преследва собственото си удоволствие. Децата винаги се заблуждават така. Понякога на Селма й се искаше жените да престанат да я обвиняват, че мъжете им ги напускат заради нея. Не би могла да отнеме мъж, който обича истински съпругата си. Значи не беше виновна тя. Би трябвало да й благодарят, че вместо тях разделя плявата от житото.

Тръгна към Харолд, провирайки се през множеството, ала една ръка, стиснала тъмна бутилка студена бира внезапно й препречи пътя.

— Изглеждаш изумително — каза мъжки глас.

Селма взе бирата и се обърна. Наближаваше шейсетте… прекалено млад. Жалко. Личеше си обаче, че има пари. И е женен. Не беше красив, но това нямаше значение. Преди имаше, ала вече не.

— Селма Коулс — представи се тя, протягайки безжизнено ръка — жест, който караше мъжете да се чудят дали иска да я целунат или не.

Той я целуна.

Тя се усмихна вътрешно. Този щеше да е лесна плячка, ако го поиска.

— Ласло Патерсън — представи се мъжът.

Скалпът на Селма се изопна при тези думи. Странна реакция, помисли си. Почти като паника или страх — дезориентиращ страх, какъвто те обзема, когато се изгубиш.

— Чувала съм за теб — отдръпна ръката си тя.

— А аз не знам нищо за теб. Не е справедливо.

Мислеше се за отракан. И сигурно беше — за другите. Биваше го. Ала тя беше по-добра. Под близкия чадър до две недоволни девойки седеше нещастна жена със сурово лице. Очите и на трите мятаха ками към Селма. Съпругата и дъщерите му несъмнено. Провокацията би следвало да я поощри да си поиграе с него, но не прие предизвикателството присърце. Чувстваше се изморена. Видя възрастната си приятелка, седнала до масата за пикник близо до плаката. Бъбреше доволно с неколцина от града и развързваше плаката. На Селма й се прииска старицата да й помаха и да я извика, да я включи някак в разговора.

— Аз купувам имота на Аби — изпъчи се Ласло.

— О, знам — отвърна тя, без да го поглежда.

— Имам големи планове за мястото.

— Сигурна съм.

— Искаш ли да се поразходим? Ще ти покажа какво съм замислил. Тук и бездруго е пълно с народ.

Тя го погледна колебливо.

— На твое разположение съм — усмихна се накрая.

Той тръгна пред нея с доволно изражение и усмивката й изчезна. Щеше да я включи, щом я погледне отново, ала не искаше да хаби излишна енергия в промеждутъка. Батерията й изглежда беше изчерпана. Той я поведе към дъсчената алея край езерото. Тя позабави ход и изостана на няколко крачки след него.

На кея лежеше по корем онова дете с необичайния вкус за дрехи и се взираше във водата. Явно чакаше алигатора, за който непрекъснато говореше. Целият му свят бе обвит в прозрачен мехур, блещукащ около нея под слънчевите лъчи. Светлината му заслепи Селма, но тя не успя да откъсне очи от момиченцето.

Размекваше се.

Колкото по-бързо Аби продадеше това място, толкова по-добре. Започваше да се привързва към него. А жените като нея разбираха колко опасно е да се привържеш.

— Идваш ли, красавице?

Той я отвращаваше леко. Усещаше го, но все пак тръгна към него.

— Най-добрите неща си струват чакането.

* * *

Тортата върху масичката в трапезарията беше широка и на три пласта. Шоколадовата глазура отгоре бе оформена като клон, от който по страните на тортата като воал се спускаха карамелени лиани. Аби не откъсваше поглед от нея. Защо Лизет я бе направила толкова голяма? Щяха да ядат торта седмици наред.

Аби седеше зад писалището във фоайето и се опитваше да се съсредоточи върху кръстословицата пред нея. Седембуквен синоним на „последствие“? Не се сещаше. И какво от това? Шумът от захлопващи се автомобилни врати я разсейваше почти толкова, колкото и миризмата на шоколадова торта. Булахдин й каза, че ще дойдат неколцина от града. Тя не повярва, но гласовете отвън я опровергаваха. Отдавна не бяха се стичали хора край езерото. Не искаше да се обнадеждава. Все пак се напрягаше да долови думите, да следи разговорите, заглушени от цъкането и жуженето на климатика.

Сведе очи и се помъчи да се съсредоточи върху кръстословицата. Джордж не би устоял да е вътре, ако отвън има увеселение. Той обичаше да е в центъра на събитията. Създаваше нови приятелства, посредничеше при летни романси, помагаше при първи стъпки. Обичаше това място. Обичаше този град.

Аби чу смях. Непознат глас. Завъртя химикалката. Преди петдесет години щеше да отвори вратата, да погледне навън и да види множеството, скупчено около Джордж. Отвореше ли вратата сега, нямаше да види никого. Нямаше да види и Джордж.

Накрая не издържа. Партито щеше да започне официално след четирийсет и пет минути, но тя искаше да излезе и да види.

Отвори вратата и зяпна изненадано при вида на стълпотворението.

Всички лица бяха познати. Последните петдесет години от живота й се бяха събрали в тесен, обозрим кръг пред очите й. Паркираните коли запълваха цялата алея и изчезваха сред дърветата, явно чак до магистралата.

Били Ларкуърди и оркестърът му свиреха под навеса до дансинга. Младежът, започнал да свири тук през почивните дни, сега беше възрастен мъж. Внукът му свиреше на мандолина в групата. Тук бяха и Норма и Хийт Къртис — младоженци от града, които преди двайсет години не можеха да си позволят меден месец и Аби и Джордж ги поканиха безплатно на „Изгубеното езеро“. Десет месеца по-късно им се роди момче, което нарекоха Джордж. Тук бяха и Грейди от пицарията, и Харолд от „Фреш Март“, и Халона от студиото за танци. Имаше десетки млади жени и мъже, на които Аби и Джордж бяха давали работа през годините — пораснали сега, довели семействата си. Тези хора ги бяха приели гостоприемно в живота си, в града си, а на свой ред Аби ги бе допуснала в сърцето си.

На Джордж щеше да му хареса това.

Зърна червена коса.

Тя пристъпи импулсивно напред. Зърна пак червената коса и тръгна бързо край алеята и сред тълпата. Хората я познаха, потупваха я по гърба и я прегръщаха. Наложи се да забави ход. Някои настояваха да поговорят, а тя им повтаряше:

— Да, разбира се, веднага се връщам.

Нов отблясък.

Тръгна към него, загуби го за секунда, после пак го видя в края на моравата. Шумът около нея замря, чуваше само как кръвта бучи в ушите й. Той стоеше с гръб към нея. Протегна ръка и го докосна по рамото.

Той се обърна.

Беше Уес.

— Аби! — приведе се да я прегърне. — Добре дошла на партито си!

Тя занемя за миг, търсейки думите. Едва сега осъзна колко прилича Уес на Джордж.

— Благодаря… Много… много съм изненадана.

— Ехо! Аби е тук! — извика Уес на тълпата.

Хората запяха „Тя е добър приятел“. Някои дори й поднесоха подаръци. Зад искрените им усмивки и щастливите спомени прозираше и лека тъга. Не се сбогуваха само с Аби. Тук имаше нещо повече.

Ласло я поздрави, плувнал в пот в тъмния си костюм. Съобщи й, че е довел адвоката си и иска днес да подпишат документите. Преструваше се, че партито го забавлява, но тя долови с какво нетърпение очаква да приключат сделката и да си тръгне.

Едва след час успя най-сетне да поседне. Някой сложи пред нея чиния с печено месо. Чувстваше се леко дезориентирана. Току се взираше в плаката.

„Сбогом, Аби!“

Което означаваше „Сбогом, Джордж“, „Сбогом, Съли“, „Сбогом, Лизет“, „Сбогом, петдесет години спомени“.

През цялото време търсеше знак. Ала не такъв. Прииска й се да не е излизала от къщата.

— Много гости, а? — каза Кейт зад нея.

Седна до леля си и й подаде бутилка с вода. Носеше тъмнозелена памучна рокля без презрамки. Изглеждаше ослепително с късата си коса и изящния врат. През последните дни бе получила загар от слънцето и изглеждаше по-силна и по-здрава отпреди. Аби се зарадва, задето е останала поне досега тук, за да даде на племенницата си тази толкова необходима седмица.

Взе бутилката, разви капачката и отпи.

— Знаеше ли, че ще дойдат толкова хора? — попита с присвити очи.

Кейт се засмя.

— Всички се надявахме да дойдат. Слухът плъзна и явно всички са пожелали да дойдат. Булахдин си приписа заслугата. — Потърсиха с поглед възрастната жена и я видяха да пристъпва към плаката. Този път не само го свали, ами го и смачка, и го понесе към бунгалото си с предизвикателно изражение. — Ласло го донесе — обясни Кейт. — Но те не искат партито да е прощално.

— Честно казано, и аз не искам да е прощално — въздъхна Аби, признавайки го гласно за пръв път.

Думите се отрониха тежко. Дълго ги беше носила у себе си.

Внезапно Кейт се усмихна.

— О, Аби! Знаех си! Не е късно! Измислих изход. Искам да обсъдя нещо с теб.

Аби се изненада от въодушевлението й.

— Какво да обсъдим?

— Ако имаш достатъчно пари да пътуваш, без да се налага да продаваш комплекса, щеше ли да го продадеш?

Аби опря студената бутилка в челото си.

— Вероятно.

— О… — сепна се Кейт и лицето й тутакси посърна. — Добре тогава.

— Главно защото няма кой да се грижи за него, докато ме няма — продължи леля й. — Дори да иска, Лизет не би могла по очевидни причини. А ще ми струва скъпо да наема служители.

Кейт вирна брадичка.

— Ами ако аз купя „Изгубеното езеро“? Или дял от него? Ще имаш пари да пътуваш. А с Девън ще останем тук да се грижим за мястото, докато те няма. Така ще има къде да се върнеш.

Аби не успя да се сдържи и се разсмя. Ама че въздушна кула! Само дете би скроило такъв план!

— Кейт…

— Не си подписала нищо — напомни й бързо племенницата й! — Не се налага да се отказваш от това място. Аз имам пари. Защо да не ги инвестирам в „Изгубеното езеро“? Тук ми харесва. На Девън също. Една година. Дай ми една година.

Аби се втренчи в нея, осъзнала, че говори сериозно. Кейт вече не беше дете, което съчинява истории. Едва сега го виждаше.

— Наистина ли можеш да си го позволиш?

— Да, с парите от продажбата на къщата ми. Къщата, която си купила ти. Логично е да ги инвестирам тук. От няколко дни го обмислям. Умея да рекламирам. Това правех за магазина на Мат. Измислих дори логото. Бива ме! Ще съживя бизнеса.

Възрастната жена се усмихна. Ала веднага поклати глава. Не биваше да възлага големи надежди.

— Късно е. Ласло и адвокатът му са тук. Искат днес да подпиша документите.

— Чакай — обърка се Кейт. — Щом той има адвокат, не трябва ли и ти да имаш?

— Не. Искам просто всичко да приключи.

— Не е късно, Аби.

— Инвестирай парите си в нещо по-добро.

— Няма по-добра инвестиция от тази — възрази Кейт и очите й се насочиха към дъщеря й.

Три момичета на нейната възраст й говореха, размахвайки оживено ръце. Засмяха се, втурнаха се към моравата и й махнаха да ги последва. Девън погледна към езерото и хукна след тях.

— Трябва да продължиш напред — каза Аби. — Всички трябва да продължим напред. Дори Уес.

Това привлече вниманието на Кейт. Тя се обърна отново към леля си.

— Какво общо има Уес?

— Той ще работи с чичо си Ласло.

— Чакай… Чичо? — Изражението на Кейт се промени рязко. — Ласло е чичо на Уес?

— Не ти ли е казал?

— Не. Как така ще работи с него?

— Щом сключа сделката с Ласло, Уес ще инвестира земята си в проекта му. Ето защо не е редно да се отказвам. Колелото вече се е задвижило.

— Значи Уес има интерес от продажбата на „Изгубеното езеро“?

— Не знам дали може да се нарече така. — Аби взе пластмасовите нож и вилица, готова да опита печения стек пред нея — последното й хранене като собственик на това място. Поне десертът щеше да е вкусен. — Връзката на Уес с това място е сложна.

И двете обърнаха глави към Ласло, който извика:

— Внимание, моля!

Кейт се изправи, поколеба се и помоли:

— Не подписвай нищо засега. Обещай ми да почакаш още малко.

— Добре — кимна заинтригувана леля й и я проследи с поглед как изчезва в тълпата.

* * *

— Благодаря на всички, че дойдохте! — продължи Ласло, сякаш идеята да ги събере е била негова. Булахдин, успяла най-сетне да се освободи от плаката, го изгледа яростно, че привлича вниманието им към това, което тя се стараеше толкова усърдно да скрие. — Както знаете, Аби реши да продаде „Изгубеното езеро“.

Хората нададоха разочаровани възгласи и Ласло кимна, сякаш разбира чувствата им и дори ги споделя. Кейт откри лесно Уес — беше по-висок от другите и ръждивочервената му коса блестеше на слънцето. Той наблюдаваше безучастно чичо си. Не изглеждаше доволен, че ще работи с него. Не го винеше за това. Доволен или не обаче, щеше да работи с него.

— Знам, знам — продължи Ласло. Потеше се обилно и попиваше лицето си с хартиена салфетка. — Да го приемем като крачка напред!

Кейт застана до Уес. Той явно усети присъствието й, преди да се обърне, сякаш близостта й промени въздуха около него. Погледна я и се усмихна.

Тя впери очи напред.

— Наистина ли ти е чичо?

Усмивката му посърна. Не я попита как е разбрала. Обърна се отново към Ласло.

— Да.

Ласло не млъкваше:

— Аби беше изтъкнат бизнесмен, активен участник в живота на града и наш добър приятел. Сега обаче иска да се позабавлява. Подочух, че смята да пътува. Надявам се да ни изпращаш картички, Аби!

Хората се засмяха. С тих, напрегнат глас Кейт отбеляза:

— Преди два дни ти казах, че искам да предложа на Аби пари, за да спася това място. Ти замълча.

Уес смутено пристъпи от крак на крак.

— Не знаех какво да кажа.

— Можеше да кажеш например: „Чичо ми купува «Изгубеното езеро» и аз ще инвестирам в него“. Какво те спря? Чувствам се ужасно глупаво.

— Недей, Кейт.

Той се пресегна да я докосне, но тя се отдръпна.

Ласло продължи:

— „Изгубеното езеро“ ще просъществува. Лично ще се погрижа. Скоро тук ще изникне процъфтяващо селище! Парцелите ще се продават на разумни цени, постройките — на още по-разумни. Скоро ще сложим край магистралата билборд с информация. Очаквам с нетърпение да ни се обадите. Разкажете и на приятелите си!

— Защо се навърташе тук непрекъснато? — попита Кейт. — Очевидно ти е все едно какво ще се случи с това място. Ще го сринете със земята!

— Да вдигнем чаши за Аби! — горещеше се Ласло. — Маестро, музика! Да танцуваме!

Оркестърът на Били Ларкуърди засвири отново.

— Хайде! — Хвана я Уес за ръката.

Тя се опита да я измъкне, но пръстите му бяха като въжена клопка — колкото повече се съпротивляваш, толкова повече се оплиташ.

— Какво правиш? — прошепна му, докато я водеше към дансинга, където се въртяха още няколко двойки и неколцина ентусиазирани хлапета.

— Чу го! — прегърна я Уес през кръста. — Да танцуваме.

Той се залюля в ритъма на музиката. Тя се опита да го настъпи по пръстите. Не успя.

— Не искам да танцувам.

— Предпочиташ да стоим като статуи и да обсъждаме въпроса пред всички?

Тя стисна зъби.

— Няма какво да обсъждаме.

Той я завъртя, усмихна се на друга двойка и им подвикна за поздрав.

— Дойде тук за две седмици, когато беше на дванайсет — подхвана тихо. — Върна се неочаквано и реши да спасиш всичко, да го запазиш непокътнато. Прости ми за съмненията. Защото дори да спасиш езерото, ще си тръгнеш и ще ни оставиш да се справяме с действителността тук. Точно както миналия път.

Да ги изостави? Това ли си бе помислил? Че си е тръгнала и ги е захвърлила като ръкавица или четка за зъби, нещо лесно заменимо.

— Няма причина да задържам земята си, ако Аби продаде своята. Съгласих се обаче да инвестирам едва след като тя сключи сделката. Решението зависеше изцяло от нея. — Той я водеше с лекота на дансинга, избирайки свободните пространства в края. — Не съм сляп. И аз видях това, което ти виждаш. Аби не иска да се откаже от „Изгубеното езеро“. Нито пък аз. След като вчера намерихме Алигаторската кутия, казах на чичо си, че споразумението ни пропада. Затова Ласло ме отбягва днес.

Прииска й се да остане ядосана. Гневът е силен двигател. През последната година бе изпитвала единствено тъга и гневът й харесваше. Ала не биваше да упорства. Уес не го заслужаваше.

— Съжалявам — рече най-сетне тя, без да го поглежда.

Гърдите му се разтърсиха. Той избухна в смях.

— Прозвуча страдалчески, заболя ли те?

— Да — отвърна тя и добави: — Ще кажеш ли на Аби? Ще й кажеш ли, че няма да продаваш земята си?

— Разбира се.

— Още сега?

— След минута.

Кейт осъзна, че не иска да я пусне. Искаше да танцува на този дансинг, както преди години бе виждала да танцуват гостите на леля й. Беше сигурна, че много жени тук биха се радвали да танцуват с него — Британи например, момичето от „Фреш Март“, което ги наблюдаваше намръщено от масата си. Уес обаче искаше да танцува с нея. Осени я предпазливо прозрение. Отново й се прииска да се ядоса, да се съсредоточи върху гнева, а не върху това. Не предполагаше, че пак ще се почувства така. Страхуваше се. Не искаше да се влюбва. Не искаше да заживее пак като с Мат. Вече нямаше сили толкова дълго да бъде нечия опора.

Егоистично ли разсъждаваше? Различно ли е, ако мъжът, когото желае, иска и тя да е щастлива? Навярно това я плашеше най-дълбоко — че Уес е този мъж. Беше го разбрала на дванайсет, знаеше го и сега.

— Кейт? — прекъсна мислите й Уес, усетил как опира чело в гърдите му и стисва объркано ръката му.

Беше твърде скоро. Все още сънуваше понякога Мат. Как е върху него, как го гледа през тунела на дългата си коса. Миризмата му я пресрещаше по ъглите и я заковаваше на място. Ала това беше просто необходимост, нали? Необвързана с Мат, щом към Уес изпитва същото.

Божичко! Нямаше сили да го преживее наново.

Ала не успяваше да се отдръпне. Няколко безкрайни вълшебни секунди се отпусна в обятията на Уес и почувства как тялото й олеква. Капчици пот потекоха между гърдите й. Електрическите вентилатори, които музикантите бяха донесли, само раздвижваха горещия въздух, без да го охлаждат.

Тя най-сетне вдигна очи. Погледна лицето му, търсейки отговор. Очите му се плъзнаха към устните й както през онзи ден на кея. Той бавно се приведе напред.

И тогава тя видя колата.

Колите пристигаха и потегляха от алеята цял ден и затова синьото беемве не се стори необичайно на никого, освен на Кейт.

Нямаше място за паркиране и автомобилът просто спря по средата на алеята близо голямата къща.

От него излезе Крикет.

Носеше тъмни джинси и свободна бяла блуза, а тъмната й коса оформяше около главата й съвършен шлем, недосегаем за влагата. Движенията й бяха спокойни, отмерени. Макар и попаднала на съвсем непознато място, сред съвсем непознати хора, не се притесняваше ни най-малко.

Кейт се отдръпна от Уес и веднага се озърна за Девън, с надеждата дъщеря й да не е забелязала баба си. Знаеше как ще реагира. Ако преди петнайсет години Кейт знаеше, че майка й и баща й смятат да си тръгнат, щеше да се разплаче, да се развика, да се скрие. Каквото и да е, стига да не си отидат.

Девън седеше под маса за пикник с трите момичета. Ближеха лед, стаени в тясната си крепост.

— Добре ли си? — попита Уес Кейт.

— Да — погледна го отново тя и забеляза поруменялото му лице. — Съжалявам. Трябва да поговоря с някого. Извини ме.

Тръгна към Крикет с изопнато като струна тяло. Свекърва й стоеше до колата и оглеждаше съсредоточено множеството.

Видя Кейт, свали слънчевите очила и внимателно ги намести върху косата си.

— Това значи те задържа толкова дълго тук — каза спокойно, толкова спокойно, че не оставаше никакво съмнение колко е ядосана.

— Защо си дошла? — попита снаха й.

Мястото на Крикет не беше тук. Носеше стария й живот; Кейт усещаше как той се опитва да полепне по кожата й, сякаш й обличат дреха, която не иска да сложи.

— Принуди ме, защото престана да си вдигаш телефона.

— И кара четири часа дотук? — възкликна Кейт. — Щом си открила къде съм, сигурно си разбрала, че има телефон.

— Но щях да пропусна очарователния танц — изцъка с език Крикет. — Кой е този?

Кейт не искаше да й каже. Това нямаше нищо общо с нея. Ала сама бе създала бъркотията. Позволи на свекърва си да си помисли, че може да дърпа конците на живота й. Време беше да поправи грешката.

— Казва се Уес.

— Него ли дойде да видиш?

— Не — въздъхна Кейт. — Не, разбира се. Казах ти. С Девън намерихме пощенска картичка. Дойдохме при леля Аби.

— Танцуваш така със случайно срещнат мъж?

Кейт замълча, борейки се с желязната хватка на Крикет. Гърчеше се вътрешно, ала не искаше да й доставя удоволствието да забележи.

— Не. Запознахме се, когато бях на дванайсет и с родителите ми гостувахме на Аби. Той живее тук. В Съли.

— Мат го няма едва от година.

— Знам.

— Бързо обръщаш нова страница — отбеляза Крикет.

— Бързо? — възкликна Кейт. — Не бях на себе си, останах без посока, когато изгубих Мат.

— Затова се нуждаеш от мен. Стига толкова! Дойдох да видя с какво те привлича това място и разбрах. Искам с Девън да се върнете с мен днес. Ще заснемем рекламата и ще те представим на града. С Девън ще бъдете до мен, когато обявявам кандидатурата си за Конгреса. Дължиш ми го, Кейт. Цяла година те подготвях за това. Няма връщане назад. Къде е Девън? — Тя се озърна. Момичетата бяха напуснали убежището си и се гонеха сред тълпата, влачейки невидими опашки на комети зад себе си. Девън носеше балетната поличка, яркозелена тениска и няколко огърлици с пластмасови мъниста. Забелязваше се лесно. — Божичко! Толкова усилия положих да я откажа от тези дрехи, а ти й позволяваш да облича, каквото поиска.

— Позволявам й да бъде дете. Детството не продължава дълго. Ще си отиде, преди да се усети.

— Девън! Девън! — извика Крикет и разпери ръце. — Ела при баба Крикет!

— Крикет, недей — предупреди я Кейт.

Девън замръзна. Майка й забеляза как лицето й пребледня, щом видя баба си. Погледна към Кейт и изражението й прониза сърцето й. Мислеше, че Девън й е повярвала отново, ала сега осъзна колко се е лъгала. Тя не й вярваше, че е способна да я защити. Обърна се и побягна, изчезвайки в тълпата.

Крикет отпусна ръце и се обърна мрачно към Кейт:

— Къде отива? Какво си й наговорила за мен?

— Нищо не съм й говорила. Прибирай се у дома, Крикет. Ако тръгнеш сега, ще пристигнеш по светло — посъветва я Кейт и понечи да тръгне към множеството, за да потърси Девън.

— Чакай! Ласло Патерсън ли е това? — попита Крикет.

Ласло стоеше пред вентилатора до дансинга и смехът му бе привлякъл вниманието й.

Кейт се обърна изненадана към нея.

— Познаваш ли го?

— Имам компания за недвижими имоти в Атланта — напомни й Крикет. — Знам кой е, разбира се. Не съм работила с него, но казват, че има солидни връзки. Какво прави тук?

— Иска да купи „Изгубеното езеро“ от леля. — Кейт замълча. Беше по-висока от Крикет с почти цяла педя, но усети как изпъва рамене, за да си вдъхне смелост. — Всъщност искам аз да го купя.

— Ти?

— Да, аз.

— О, Кейт! — Крикет поклати глава, сякаш я съжалява, задето се е осмелила дори да си помисли такова нещо. — Не бива да заставаш на пътя на Ласло Патерсън. Как ще управляваш такова място без никакъв опит?

Наистина го вярваше. Нямаше представа, че Кейт ръководеше магазина на Мат. А и не я интересуваше, беше й безразлично.

— Не ме познаваш. Не знаеш на какво съм способна. Но аз знам какво е добре за мен и за детето ми. Връщай се в Атланта, Крикет. Отивам да намеря Девън. Ако ни беше предупредила, нямаше да се налага да я търся, за да й обясня, че не си дошла да я отвлечеш като в приказка за вещици.

— Вещица ли ме нарече? — смая се Крикет.

Кейт обиколи моравата. Свекърва й я следваше. Накрая тя успя да я заблуди, прекосявайки бързо дансинга, пълен с танцьори. Влезе бързо в главната къща, където миризмата на шоколадова торта тегнеше в хладния въздух. Провери в дневната, в трапезарията, в кухнята. Щом влезе там, столът до хладилника помръдна леко, сякаш течението го е поместило. Излезе от задния вход. Девън я нямаше. Затича по пътеката към бунгалото им. Влезе и погледна във всички стаи, викайки дъщеря си. Нищо. Докато се връщаше бързо към моравата, надничаше през прозорците на другите бунгала.

Притесни се.

Най-сетне откри момиченцата, които си играеха с Девън. Бяха се върнали под масата и похапваха пържени картофки. Тя се наведе и ги попита:

— Виждали ли сте Девън?

— Избяга натам — посочи едно от момичетата към дясната страна на езерото. — В гората е.

— Кейт? — повика я Аби от съседната маса. — Какво има?

Кейт се изправи. Лизет и Джак седяха до Аби.

— Не мога да намеря Девън. Избяга в гората.

— Какво? — изправи се леля й. — Защо?

— Защото свекърва ми се появи изневиделица. Девън сигурно е помислила, че е дошла да я отведе в Атланта.

Уес, който от известно време наблюдаваше отстрани угрижените им лица, се приближи до тях.

— Какво става? — попита.

— Девън избяга. В гората — обясни му Аби.

— Кипарисовите корени? — обърна се той към Кейт.

Тя поклати глава. В устата й нямаше вкус на езерна вода, по кожата й не лепнеше тиня. Девън беше суха и на светло. Недоумяваше откъде знае, ала усещаше как това място някак си й го подсказва.

— Не, в другата посока.

— Да вървим — кимна той и тръгна към езерото.

Кейт го последва. Аби, Лизет и Джак поеха след тях.

— Кейт? Какво става? — дотича Крикет. — Какво правиш?

— Остани тук, Крикет. Девън избяга в гората, когато те видя.

— Тук не е подходящо за деца. Щом не можеш да я наглеждаш…

— Престани! — Кейт спря и я погледна. — Не смей да ми говориш така!

Обърна се и настигна Уес. След кратко колебание Крикет реши все пак да ги последва, защото за нищо на света не би признала, че греши.

Уес вървеше бързо и оглеждаше дърветата край пътеката.

— Да се разделим ли? — попита Кейт Аби. — Така ще я намерим по-лесно, нали?

— Разбира се — отговори Крикет. — Защо вярваш на този човек? Знае ли къде отива?

Аби погледна мимоходом Крикет, но очите й сякаш стигнаха до дълбините на душата й. По лицето й се изписа нещо странно, наподобяващо съжаление.

— Предците на Уес са живели сред мочурищата. Познават тези места. Всички хора в Съли са такива. Никога не се губят.

— Насам — посочи Уес и се шмугна в гъсталака през няколко изпочупени клонки.

Десет минути викаха Девън и вдигаха толкова шум сред шубраците, че би могла да ги чуе от цял километър. Плувнали в пот и изподраскани от жилавите клонки, шибащи кожата им като камшици, най-сетне спряха зад Уес.

— Ето я — посочи той долчинката, където крайчецът на балетната поличка на Девън се подаваше иззад ствола на дървото, зад което безуспешно се опитваше да се скрие.

Седеше на покритата с мъх земя, опряла гръб на дървото. Тук гората бе гъста и короните им хвърляха шарена сянка. Кейт си пое дълбоко дъх да преглътне паниката и гнева. Девън не се нуждаеше от гнева й. Нуждаеше се от някого, който я разбира, и този човек беше Кейт. Защото някога тя беше Девън.

Тръгна към нея. Другите зачакаха.

Девън бе свила колене пред гърдите си — тъжна и ядосана тюлена топка.

— Няма да се върна — заяви.

Майка й клекна пред нея.

— Не бива да оставаш в гората през нощта.

— Исках да кажа, че няма да се върна с нея.

Девън се изправи и се обърна към другите. Посочи Крикет.

— Девън! — скастри я Кейт.

— Не е правилно — намръщи се Девън на майка си. — Не бива да живеем в къщата й. Не бива да позволяваш хората да ти отнемат нещата. Трябва да се бориш за тях. Защо не се бориш? Това място е хубаво. То е правилното място. Защо никой не разбира? Направете нещо! — настоя детето на висок глас и ги изгледа обвинително.

Те мълчаха сконфузено.

— Направете нещо! — изкрещя отново.

Втренчи се в Лизет и тя отмести поглед. Джак я прегърна през рамо.

Девън погледна майка си — диво, крехко същество, с очила и в ярки цветове от главата до петите, застанало сред нищото, водещо битка, която не е негова.

— Оставяш я да те придума да правиш неща, които не искаш — каза Девън. — Защо?

Кейт поклати глава. В гърлото й бе заседнала буца.

— Бях тъжна, слънчице.

Девън се разплака и се обърна отчаяно към Крикет:

— Обичам те, бабо Крикет, но не искам да живея с теб. С мама ще успеем да се справим сами. Мама мислеше, че се нуждае от теб, но грешеше. Беше объркана.

Крикет сви устни, врътна се и се отдалечи. „Ненавиждаше да плача — бе казал веднъж Мат за майка си. — Крикет Ферис не умее да обича, ала още по-малко умее да скърби. Не знае как се продължава напред. Знае само как се обръща гръб.“

— Не плачи, Девън — промълви Кейт и прегърна дъщеря си.

— Няма да се връщаме, нали? — попита тя, обвила здраво врата й с ръце.

— Няма, слънчице — Кейт я залюля леко. — Ако ме беше попитала, вместо да бягаш, щях да ти кажа.

Крикет бе поела през гората. Уес обаче тръгна в друга посока и й подвикна:

— Насам!

Тя промени неохотно курса. Върнаха се бавно до езерото. Кейт пренесе Девън до края на пътеката.

Партито продължаваше с пълна сила — гореща смесица от музика, смях и дим от скарите. Само Ласло ги забеляза и тръгна към тях. Пресрещна ги досами кея. Адвокатът му подтичваше зад него, стиснал куфарчето си.

Отначало Кейт необяснимо защо си помисли, че той се е притеснил за тях. Ала предприемачът бързо опроверга предположението й с думите:

— Ето те и теб, Аби. Времето напредва. Да влезем на хладно в къщата и да подпишем документите. — Очите му се плъзнаха към Уес. — Е, синко, промени ли решението си?

Аби се обърна към него.

— Вчера казах на Ласло, че няма да инвестирам в проекта му. Искам да запазя земята си. — Уес погледна безизразно чичо си. — Не, не съм си променил решението.

Над рамото на Кейт Девън наблюдаваше втренчено момичетата на моравата, сякаш са сигнални светлинки.

— Да отида ли да си играя, мамо? — попита тя, което означаваше: „Писна ми да показвам на глупавите възрастни какво има пред очите им. Искам пак да съм дете“.

Тя я пусна на земята.

— Отиди, но не се отдалечавай.

Девън потупа Крикет по ръката.

— Чао, бабо. Скоро ще ти дойдем на гости.

Крикет се усмихна леко и всички проследиха с поглед Девън, устремена към момичетата. За миг на Кейт й стана тъжно, че не може да се върне с нея в детството си. Оставаше й само да наблюдава от разстояние и все повече да се отдалечава, докато накрая между тях се ширне океан.

Аби притисна с длан гърдите си и пръстите й обходиха деколтето на тениската й.

— Ласло, и аз си промених решението. „Изгубеното езеро“ не се продава.

— Хайде, Аби! — прекъсна я нетърпеливо той. — Нали се споразумяхме!

— Нищо не съм подписала.

— Стиснахме си ръцете. Договорихме се устно. Нямата жена е свидетел. — Той посочи Лизет, която затаи дъх. — Уес постъпи умно и не ми отговори категорично, но ти прие условията ми.

Аби изправи рамене.

— Имам право да размисля.

— Наистина ли предпочиташ трудния начин? — попита я Ласло. — Ще те съдя. Таксите по делото ще стопят и бездруго оскъдните ти спестявания, а накрая ще изгубиш езерото.

Адвокатът на Ласло пристъпи неловко от крак на крак, вперил очи в далечината, сякаш си представя, че е на прохладно място, където от клиента му няма и следа. Аби го гледаше смаяно. Лизет дишаше ядно на пресекулки. Джак се взираше загрижено в нея. Уес клатеше глава, все едно изобщо не е изненадан.

Най-сетне Крикет наруши мълчанието, протягайки ръка на Ласло:

— Крикет Ферис. Агенция за недвижими имоти „Ферис“, Атланта.

— Чувал съм за вас. — Той се ръкува учудено с нея.

Тя го възнагради с професионалния си смях. Какво я прихвана? Да обсъжда делови въпроси в такъв момент?

— Не сме се запознавали официално, но сме се виждали на събирания.

— Защо сте тук? — поинтересува се Ласло.

— Аби е пралеля на снаха ми… Сложно е — махна с ръка Крикет.

— Не ми трябва агент по недвижими имоти.

— Разбира се. Исках само да ви посъветвам нещо. А щом сте чували за мен, знаете, че не давам евтини съвети. Неслучайно работата ни е поверителна — напомни му. — Тук е пълно с хора, които ще усложнят процедурата, ако разберат за какво става дума. Доколкото схващам, дошли са тук да подкрепят нея, а не вас. — Тя се приведе към него и добави съзаклятнически, сякаш говори на единствения компетентен събеседник тук: — Предлагам ви да изчакате по-подходящ момент. Детето избяга и всички се уплашиха. Чувствата са малко в повечко сега.

Ласло я изгледа от главата до петите. Всички, излезли от гората, бяха изподраскани, с раздърпани дрехи и листа в косите. Всички, с изключение на Крикет. Ризата й лепнеше от влага по гърдите, ала прическата и гримът й изглеждаха непокътнати. Веждите й и очната й линия приличаха на неизтриваема татуировка, а миглите й бяха удължени допълнително. След известно колебание Ласло кимна:

— Добре. Ще се върна утре. Давам ти последен шанс, Аби, наистина последен. Хайде! — Махна припряно на адвоката си. — Ама че противна жега! Да се връщаме в хотела!

Щом се отдалечиха достатъчно, та да не ги чуват, Крикет се обърна към Аби и й каза:

— Намери си адвокат! Незабавно!

— Какво правиш? — удиви се Кейт.

— Приеми го като подарък на раздяла — отвърна Крикет и си сложи слънчевите очила. — Щом се върна, ще изпратя вещите ти на склад.

— Благодаря — кимна колебливо младата жена.

— Ще ми се да виждаше нещата като мен — добави Крикет и погледна към Девън.

Седнала до другите момичета, внучката й си свали герданите и им подари по един. Кейт разбираше вътрешната борба на свекърва си — искаше й се да надделее, да извае Девън според своите възгледи.

— Поне веднъж в живота си се откажи да контролираш хората, които обичаш, Крикет — каза й Кейт. — Обичай ги такива каквито са.

Крикет сви устни, подвоуми се и отговори:

— Не знаех как иначе да обичам Мат.

Кейт за пръв път долови истинска тъга в гласа й. За миг Крикет беше просто майка, изгубила сина си.

— Винаги ще ти позволявам да виждаш Девън, когато поискаш. Зависи от теб.

Свекърва й си пое дълбоко дъх и кимна. Тръгна към колата си и потегли за облекчение на шофьорите, опитващи се бавно да се измъкнат на заден ход, защото им бе препречила пътя в суматохата.

Погледите на Уес и Кейт се срещнаха. Лизет вдигна бележника си да напише нещо, но Аби разпери ръце.

— Още не сме приключили. Не искам никой да разбира, че съм си променила решението. Не бива да ги обнадеждаваме напразно. Особено Булахдин. По-късно ще й кажа. Сега просто ще се позабавляваме. Уес, Джак, ще изнесете ли тортата?

— Какво ще стане, Аби? — попита я Кейт, когато Уес и Джак се отдалечиха, а Лизет ги последва, поглеждайки въпросително приятелката си.

Аби й се усмихна окуражително, преди да отговори на племенницата си:

— Не знам, но ще измислим нещо… Това значи е свекърва ти?

— Да — въздъхна Кейт.

— Забележителна жена.

— Но очевидно неспособна да излезе наглава с Девън.

— Да. А и кой ли би могъл? — усмихна се леля й.

* * *

— Щом Аби няма да продава „Изгубеното езеро“, всичко ще остане постарому — отбеляза доволно Джак, докато с Лизет вървяха към къщата.

— Летата пак ще са същите.

Пресегна се и махна клонче от косата й.

— Не се ли радваш, Лизет? — попита я, защото това му се струваше съвършеното решение. Проблемът се разреши, без да се налага никой да прави нещо.

Тя кимна.

— Ще се виждаме всяка година както винаги. Не е необходимо да се местиш.

Лизет вдигна бележника и написа: „Имам работа в кухнята“.

Влезе вътре и пусна резето.

Уес стоеше до бюфета, хванал едната страна на големия дървен поднос, върху който се крепеше тортата.

— Готов ли си, Джак?

Джак кимна разсеяно, сетил се внезапно за думите на момиченцето.

„Защо не се борите?“

* * *

Селма проследи с поглед как Ласло повежда съпругата и дъщерите си и заедно с адвоката потеглят с черния мерцедес. Въздъхна облекчено. Не й се занимаваше с него. Огледа се за някой друг, въздъхна отново и седна, разтворила ветрилото. Май беше време да се прибира в бунгалото си.

— Набелязваш чий съпруг да откраднеш?

Тя вдигна глава и видя момичето от „Фреш Март“. Дебелият слой грим се топеше по лицето му. Краищата на косата му цъфтяха, явно прекаляваше със сешоара. Младите определено не умееха да ценят младостта.

— Британи, радвам се да те видя.

Момичето седна срещу нея.

— Опасявам се, че се отнасям несправедливо към теб.

— Нима? — проточи Селма. — Как така?

— Не е зле човек да получава желаното. Искам да знам как го правиш. Старая се много да привличам момчетата. Уес например. Сключихме нещо като споразумение с него. После го видях да танцува с племенницата на Аби. Вярно, тя е слаба и прочее, но косата й… Все едно я е подстригвал смахнат. Защо той не ме гледа, както гледа нея? Кажи ми как да стана като теб.

Британи не се шегуваше. Искаше го наистина. И щеше да е толкова лесно. С едно дъхване Селма можеше да сбъдне мечтата й. Ала никога не го бе правила. Преди си го обясняваше с нежелание да умножава конкуренцията. Дълбоко в себе си обаче се питаше дали е редно. Младите жени не са наясно с последствията.

Остави ветрилото.

— Слушай, дете. Няма да успееш да спечелиш Уес дори да си като мен. Възможно е да откраднеш само някого, който копнее да го откраднат.

Британи я погледна объркано.

— Виждаш ли онзи мъж до Лизет?

Джак, Лизет, Аби, Кейт и Уес бяха изчезнали за малко, но сега стояха в далечния край на моравата, близо до кея. Очевидно се съвещаваха, но не си бяха направили труда да поканят Селма.

— Джак… Да. Познавам го.

— Ако се оженят, никога няма да го отнема от Лизет. Знаеш ли защо?

— Защото Лизет ще те прокълне? — предположи Британи.

Аби каза нещо на Джак и Уес и двамата влязоха в къщата. Лизет ги последва.

Селма въздъхна.

— Не. Защото Джак обича Лизет. Погледни сега баща си и майка си. Виждаш ли разликата?

Разбра я. Личеше си. Просто отказваше да приеме истината.

— Значи няма да ми кажеш как да стана като теб?

— Не искаш да си като мен.

— Искам! Искам да бъда щастлива!

— Току-що ти обясних как. — Селма се ядоса на себе си, задето се е разбъбрила. Изправи се и тръгна към бунгалото. Главата я болеше.

— Селма, ето те! — спря я Булахдин. — Никого не намирам! Къде изчезнахте всички?

На Селма й хареса, че старицата я смята за част от групата на бегълците.

— Обикаляме насам-натам — сви рамене тя.

— Чудесен ден беше, нали! Отървах се от плаката, но ми се ще онзи мъж да не беше държал реч. Май никой не го харесва. Дори Аби. Това несъмнено ще проработи в наша полза. Радвам се, че си тръгна. Виж, изнасят тортата!

Понякога Булахдин я отегчаваше до смърт. А сега изобщо не й беше до нея.

— Защо се стараеш толкова? Защо всички се опитват да спасят това място?

— Защото тук ни харесва!

— На теб ти харесва.

Булахдин цъкна с език.

— Селма, ако продължаваш да се преструваш на безразлична, скоро всички ще ти повярват!

— Познаваш ме от трийсет години и едва сега разбра? Не се преструвам, Булахдин. Време е да се откажеш. Аби ще продаде „Изгубеното езеро“. Не ти се вярва, но няма начин да я спреш. Хората са дошли тук да се сбогуват. Така се прави, когато пътищата им се разделят. Сбогуват се. Случвало ми се е често. Така става.

Тя се обърна и се отдалечи.