Сара Адисън Алън
Изгубеното езеро (6)

5.

В мастиленочерния покой преди зазоряване Лизет се събуди и облече тихо коприненото бельо, което майка й продължаваше да изпраща от Париж — хладно и хлъзгаво, сякаш се покрива с чист въздух. След като напусна Париж, дълго време изхвърляше колетите от майка си — смяташе го за принципен въпрос. Вече не беше суетното красиво момиче от спомените на майка й. После обаче направи изключение за бельото. Реши, че не е суета, щом никой не вижда какво носи.

Надяна синя рокля и изпрана престилка, ухаеща на лимоновия сапун, с който Аби переше хавлиените кърпи и чаршафите — единствено той успяваше да заличи мириса на влажна плесен, просмукващ се във всяко кътче от това място.

Слезе безшумно долу и първо открехна леко вратата на спалнята, за да се увери, че Аби диша. Правеше го всяка сутрин след смъртта на Джордж. Приятелката й не знаеше. Не й харесваше Лизет да се тревожи. Отношенията им открай време бяха едностранчиви в това отношение. Само на способната и самоуверена Аби й бе позволено да се безпокои за мрачната и деликатна Лизет.

Лизет светна лампите в кухнята и се залови за работа. Цареше тишина, твърде дълбока тишина. Ала през годините тя си бе наложила да свикне с утрините, макар всъщност да обичаше вихрените, заредени с енергия вечери. Това поне, нямаше как да не признае, бе наследила от баща си. Ресторантът му оставаше отворен до късно и привличаше хора с поетични, разбунени духове.

Както всяка сутрин призракът на Люк седеше мълчаливо в ъгъла близо до синия хладилник — шестнайсетгодишно момче с бяла риза, пожълтяла под мишниците от пот. Младото му лице следеше предано дори най-недоловимото й движение. Съзерцаваше я мечтателно и на онази вечеря, когато тя го изненада с бележката, разбила сърцето му — бележка като безброй други, които бе написала. Тя не разбираше какво е да си отхвърлен, защото не бяха я отхвърляли никога. На другия ден новината за самоубийството му я разтърси. Какво беше тя, чудовище? Никой не бива да притежава силата да наранява толкова дълбоко, необратимо. Заслужаваше да умре по същия начин, защото да се промени не бе възможно.

Аби я спаси със своята доброта. Затова Лизет реши да я следва, където и да отиде, докато накрая се установиха тук, край Изгубеното езеро. Аби я облагородяваше. Не знаеше какво ще прави без нея. Толкова се страхуваше, че дори не искаше да си го помисля. Не виждаше живота си никъде другаде, освен тук. Не искаше да се връща в Париж. Какво си въобразяваше приятелката й? Че Лизет ще види майка си и внезапно ще пожелае да заживее отново с нея?

Не. Никога.

Без Аби и без Изгубеното езеро й оставаше само Люк, ала тя не искаше да приеме, че той не е достатъчен — само шестнайсетгодишен и призрак, като и двете не знаеха много за живота.

Включи малката кафеварка и се залови да изпече лучени бисквитки и плодови тарталети — помнеше ги от сладкарницата, където ходеше като дете. Там я глезеха и й даваха сладкиши безплатно, защото беше много красива. Момиченцето, Девън, щеше да ги хареса. Отдавна не бяха идвали деца тук. Лизет се чувстваше щастлива, а Аби — още по-щастлива. Лизет знаеше, че като прекъсна връзката си със семейството, Аби съжаляваше единствено, че няма да види как израства племенницата й. През лятото след смъртта на Джордж обаче племенницата й Куин дойде и Аби се запозна с дъщеря й Кейт. Лизет реши, че най-сетне мечтата на приятелката й ще се сбъдне и в живота й ще се появи дете. Ала не се получи. Навярно сега при третия опит третото поколение щеше да извърши магията.

Може би Аби щеше да поиска да остане заради момичетата. Или поне да не отива прекалено надалеч.

Лизет знаеше, че Аби иска да замине за Париж. С Джордж често го обсъждаха. А случеше ли се Аби да сънува Париж, на сутринта винаги й разказваше съня си. Тя я изслушваше напрегната и не казваше нищо. Това бяха само сънища все пак. Лизет нямаше представа, че сънищата означават толкова много за Аби. Не предполагаше, че Аби ще жертва „Изгубеното езеро“, за да ги претвори наяве.

Лизет приготви закуската и включи голямата кафеварка от неръждаема стомана за гостите в трапезарията. Подреди столовете около масите и поспря да погледне през прозореца. Видя неясна фигура в мъгла. Някой тичаше по моравата, облечен в суичър с качулка, къси панталонки и маратонки.

Макар първоначално да се стъписа да види някого на моравата след дългия сезон без посетители, Лизет веднага го позна.

Кога ли бе пристигнал? Снощи вероятно. Аби не й беше казала.

Отстъпи бързо от прозореца, влезе в кухнята и заключи вратата. Колко абсурдно! Защо заключи вратата? Джак не влизаше тук. Не беше толкова смел и напорист.

Ала дори свенливостта има оръжия. Тя не притежаваше броня срещу упоритите му чувства. Те се прокрадваха към нея като през миши дупки. От години Джак си пробиваше път, невинен и доверчив като Люк.

Тя погледна към Люк и той й се усмихна от ъгъла. Явно одобряваше тази лудост.

Лизет усети нечие присъствие и се обърна. Аби бе влязла в кухнята и си наливаше кафе. Носеше широка розова пижама, в която изглеждаше още по-висока и слаба.

— Джак май се е събудил — отбеляза тя.

Лизет забели очи и се отблъсна от вратата, където се бе облегнала, все едно я барикадира. Отиде и извади тарталетите от фурната.

— Пристигна снощи. Обещах ти днес да те заведа в града да напазаруваш, но инвентаризацията не търпи отлагане. А ти не искаш да ми помогнеш да направя списъка. Затова помолих Джак да те закара в града.

Лизет остави тавата и написа бързо в бележника: „Не е спешно“.

— Спешно е. Булахдин реши да организира прощално парти. Ако не й помогнеш, ще има само пиене и никаква храна.

Лизет я изгледа с присвити очи и написа: „Знам какво целиш“.

Аби прочете написаното и се усмихна.

Тръгна с чашата кафе към стълбите и подхвърли през рамо:

— Аз ли? Единствената ми цел е списъкът.

* * *

Кейт чу хлопане по вратата и отвори очи. Седна рязко в леглото от ковано желязо и се озърна, спомняйки си след миг къде е. Тръгна към дневната. Видя затворената врата на стаята на Девън и я завладя ненадеен, необясним страх, че дъщеря й е изчезнала. Отвори вратата и я видя да спи, разперила крака и ръце като звездни лъчи. Очилата й я наблюдаваха от нощната масичка, сякаш бяха самотни без нея.

Някой пак потропа на вратата. Кейт я отключи и видя Лизет, окъпана от утринната светлина. Носеше поднос с две чинии, покрити със салфетки, и кана с кафе.

Миризма на солено и на прясно тесто я удари по носа и устата й се напълни със слюнка.

— Лизет! Какво е това?

Лизет кимна към бунгалото и тя отстъпи назад. Французойката влезе и остави подноса върху изподрасканата кръгла маса до кухненския плот. Свали салфетките от чиниите и разкри плодови тарталети, бисквити и бекон. После извади от джоба на престилката си плик и предварително написана бележка: „Моля те за услуга. Ще отидеш ли днес във «Фреш Март» в града да купиш продукти? Аби щеше да ме закара, но трябва да се заеме с инвентаризацията. Парите и списъкът са в плика. Просто го дай на момичето зад щанда. То ще опакова всичко. Има повече гости, отколкото очаквах, а Аби спомена, че Булахдин ще организира парти. Ще направя торта“.

— Ще отида, разбира се — каза Кейт и взе плика. — Радвам се да ти помогна.

Лизет написа в бележника: „Благодаря. Плодовите тарталети са за Девън. Приличат на ярки накити. Като нея“.

— Ще ги хареса. Благодаря.

Лизет се усмихна и взе бележките от нея. Кейт я изпрати до вратата и понечи да я затвори, но неволно сведе очи и забеляза дребна извита кост на най-горното стъпало на верандата. Вдигна я и я разгледа срещу светлината. Беше зъб от животно. Стори й се, че е виждала някъде такава кост, ала не се сети къде.

Прибра я вътре, сложи я върху масата и седна. Прокара пръсти през късата си коса, разтърка лицето си с длани и погледна вкусната храна в старите разностилни чинии с цветни шарки.

Вдигна каната и си наля кафе. Сложи захар и сметана, докато кафето заприлича на карамел. Майка й го пиеше така. „Толкова сладко, че да те целуне“, казваше. Майка й се промени след смъртта на баща й, ала понякога изглеждаше почти нормална. Когато можеха да си го позволят, двете ходеха на кино, вмъквайки тайно бонбони и напитки, за да не ги купуват прескъпо от щанда в киносалона. В петък вечер си слагаха храната в подноси в скутовете и гледаха заедно телевизия. Понякога майка й сплиташе косата й в неделя и й позволяваше да спи върху сатенената възглавница, та плитките да се запазят през нощта и сутринта да отиде с красива прическа на училище.

Искаше й се хубавите мигове да са били повече, да е запазила повече спомени, които да й помагат да поглежда назад.

Облегна се на стола и си представи, че не се връща в Атланта. Представи си, че се скрива тук завинаги. Глупави блянове! Невъзможни! Аби продаваше „Изгубеното езеро“. А Кейт бе длъжна да приеме факта, че се съгласи да заживее със свекърва си Крикет — макар Мат да не би го одобрил, а възпитателните методи на свекърва й да не съвпадаха с нейните — защото се страхуваше. Сега имаше достатъчно пари — от продажбата на къщата и на магазина на Мат. Би могла да направи каквото пожелае. Да се премести навсякъде. Ала никога не бе оставала сама. Живееше с майка си, а после с Мат. След смъртта на Мат в живота й зейна празнота, за чието съществуване не подозираше. Липсваха й родителите й, ала именно след смъртта на Мат осъзна колко изолирана е била, как няма никаква опора. Крикет се намеси и през последната година запълваше тази част от ежедневието й, ала двете с нея не бяха сполучливи заместители на това, което всъщност всяка от тях желаеше. Е, все пак бе по-добре от нищо. Оплетеше ли конците, забравеше ли нещо, имаше подкрепление. Ами ако пак заспи за цяла година? Ако не успее да е родител, какъвто Девън заслужава? Ако не се справи сама?

Взе си бисквита. Не искаше да мисли. Сега с Девън щяха да се радват на „Изгубеното езеро“, на отнесената му собственичка, на нямата му готвачка и на гостите с брачни магии и планове за прощално парти.

Щяха да се насладят на последното си най-хубаво лято, което някак си напомняше сбогуване с много повече от езерото.

* * *

Джак Хъмфри седеше сам в трапезарията в голямата къща. Местният вестник лежеше сгънат на масата до него. Беше го прочел два пъти.

Лизет вече бе започнала да приготвя обяда в кухнята. Нещо с канела — успокояващо ухание, напомнящо му тихи зимни нощи.

Отвън долетяха гласове. Непознати гласове.

Стана и погледна през прозореца.

Булахдин седеше до масата за пикник и пишеше в бележник. Сутринта на закуска спомена нещо за прощално парти, на което ще присъстват само гостите на Аби. Джак не възрази. Булахдин беше мила жена. Преди много време преподавала литература в университет. Джак смяташе, че всеки, който чете, не може да е лош човек. Отначало предположи, че Булахдин предпочита книгите пред говоренето, ала сгреши. Понякога тя идваше при него в трапезарията и говореше ли, говореше. Веднъж я попита:

— Не искаш ли да почетеш? В дневната има стотици книги.

Тя се засмя и му отговори:

— Чела съм всичките. Знам как завършват. Така ми харесва. Прочета ли ги сега, краят ще ми се стори различен.

Той не я разбра, но пък английският не беше любимият му предмет.

Селма седеше до масата зад Булахдин. Правеше си маникюр. Джак се отдръпна леко назад, за да не го забележи. Познаваше Селма от трийсет години и все още не проумяваше дали флиртува сериозно или не. Това явно я развеселяваше. Той винаги се стараеше да я отбягва. Ала му беше по-лесно, когато наоколо имаше повече мъже.

Селма и Булахдин не разговаряха и Джак се почуди откъде долитат гласовете. После видя висока млада жена с къса рокля на цветя и джапанки да върви към къщата. До нея подскачаше момиченце в поличка на балерина и розова велосипедна каска. Говореше на висок глас и обикаляше в кръг около младата жена. Момиченцето погледна към Булахдин и Селма и попита нещо майка си. Тя й кимна и то изтича и седна до Булахдин.

Едва след миг Джак осъзна, че младата жена продължава да върви към къщата и ще влезе при него.

Втурна се към масата и седна.

Той не беше общителен човек.

Би трябвало да бъде, понеже произхождаше от богато старо семейство — динамични южняци от Ричмънд. Имаше трима по-големи братя — адвокат, телевизионен журналист и собственик на развъдник за коне. Отрасна сред непоносимия шум на бумтящите им гласове. Понякога му се приискваше единствено да запуши уши. Прокрадваше се из къщата, търсейки тихи кътчета. Родителите му просто клатеха глави. Трима самоуверени синове им бяха достатъчни. О, знаеше, че родителите му го обичаха и дори братята му го защитаваха с цената на немалко синини от децата, които му се подиграваха в училище. Ала не очакваха много от него. Той самият не знаеше какво да очаква. Беше блестящ ученик, но щом настъпи моментът да замине в колеж, колебанието го парализира. Нямаше представа какво да прави с живота си. Сподели страховете си с майка си, а тя го целуна по бузата в стаята му в университетския пансион през първия ден от първата му студентска година и му предложи през смях:

— Понеже не обичаш да гледаш хората в очите, защо не се съсредоточиш върху краката им?

И той стана ортопед.

Това беше чистата истина, ала разкажеше ли историята, хората се разсмиваха. Това беше любимата му шега, когато се окажеше абсолютно наложително да отиде на парти.

На „Изгубеното езеро“ за пръв път го доведе по-възрастен лекар от ричмъндската клиника. Обясни, че щели да летуват тук със съпругата си, и го покани да ги придружи. Очевидно съжаляваше Джак, който в началото често отблъскваше медицинските сестри и колегите си с недодяланото си поведение. Промени се, ала му отне години. Старият лекар скоро се пенсионира и замина да живее другаде, но всяко лято Джак се връщаше тук. Харесваше му тишината и отдалечеността. Харесваше му, че след известно време редовните посетители го опознаха и не им пречеше свенливостта му и това, че очите му не срещаха техните. Най-много харесваше тихата жена в кухнята.

Не подозираше, че съществува толкова тих човек. Присъствието на Лизет го успокояваше и той се застояваше дълго в трапезарията — близо до кухнята, близо до нея. Когато готвеше, тя му носеше понякога малки купички с летен борш или хапки с пушена сьомга. Оставяше храната на масата пред него, усмихваше се и се връщаше в кухнята. Веднъж дори го докосна по косата, ала той се сепна и тя никога повече не протегна ръка.

Да бъде край нея беше непознато усещане. Където и да отидеше, всички говореха. Дори на балет — ходеше на представленията именно за да усеща успокоителното присъствие на хората, но да не ги чува. Там обаче пак беше принуден да слуша разговори. Лизет не само не говореше, но и се движеше почти безшумно. Понякога копнееше целият свят да е като нея. Ала не беше. Майка му не пропускаше да му го напомни. Светът не приличаше на него и нямаше да се промени заради него. Номерът да преминеш през живота, казваше му тя, е да не го мразиш, дори да не отговаря на представите ти.

Когато му се обади да отмени резервацията и да му съобщи, че продава „Изгубеното езеро“, Аби уточни:

— Лизет обаче е тук и ще бъде тук цяло лято, в случай че искаш да й кажеш нещо.

Отначало не я разбра, обсебен от мисълта как са се променили плановете му за лятото. Какво щеше да прави сега? Къде щеше да отиде? Същата нощ обаче сънува момиче, застанало на мост. Позна Лизет и осъзна, че ако скочи, няма да я види повече. Винаги знаеше къде да я намери, ала след това лято нямаше да знае. Аби му заръча да каже нещо на Лизет. Недоумяваше какво. Нещо, което да я накара да остане? Мразеше да е неподготвен за каквото и да било, но все пак си събра багажа и тръгна още на другия ден.

Тази сутрин — първата му сутрин на езерото — излезе да потича както обикновено. Щом забеляза лампата в трапезарията да светва, влезе и седна до вратата на кухнята. Зачака Лизет да излезе. Тя обаче не се появи — странно, защото винаги усещаше присъствието му — и той се върна в бунгалото да се изкъпе и преоблече. Върна се, закуската бе сервирана, ала от Лизет нямаше и следа.

Миналата вечер Аби го помоли да откара Лизет в града и той се съгласи охотно. Беше любопитен какво ли е да пазаруваш с нея. Представяше си как се разхождат в недосегаем пашкул от тишина, докато шумният свят отскача от тях. Беше сигурен, че ще му хареса. Сутринта попита Аби кога ще е готова Лизет, но тя не знаеше. Обясни му, че ще прави опис на вещите в бунгалата, и излезе, а той остана в трапезарията — на разположение, в очакване.

Чу входната врата да се отваря и младата жена, която бе видял навън, влезе с поднос с празни чинии. Усмихна му се и тръгна към кухнята. Имаше интересни черти и се движеше тихо, което Джак оцени. Тя почука на вратата на кухнята и се опита да я отвори. Оказа се заключена.

Джак се учуди. Лизет никога не заключваше вратата на кухнята. Дали беше добре?

— Лизет! Аз съм, Кейт! Излизам. Донесох чиниите от закуската — извика жената.

Докато чакаше Лизет, тя се обърна към него:

— Вие сигурно сте Джак. Аз съм Кейт. Племенница на Аби.

Той кимна, без да вдига очи.

— Приятно ми е.

В същия момент под вратата на кухнята се подаде бележка.

Кейт я погледна изненадана. Стигаше до пръстите на краката й. Стиснала подноса с една ръка, тя се наведе да вземе бележката. Прочете я и промърмори:

— Хмм…

На Джак му се прииска да я попита какво пише в бележката, но не посмя.

Кейт остави подноса върху ниската масичка в ъгъла и сложи бележката до него.

— Беше ми приятно да се запознаем, Джак — каза и излезе.

Когато вратата се захлопна зад гърба й, той стана и приближи до ниската масичка. Бележката, написана с красивия дантелен почерк на Лизет, гласеше: „Моля, остави нещата на масичката. По-късно ще ги взема“.

Очевидно бе заета в кухнята. Не искаше да я безпокои. Но пък тя сигурно не знаеше, че той е тук. Ами ако е чакала да почука на вратата и да я извика, както бе направила Кейт преди малко? Съвсем естествено нещо за повечето хора.

Джак пристъпи до вратата и почука.

— Лизет? Аз съм. Джак. Джак Хъмфри. Пристигнах снощи. Аби ме помоли да те закарам до магазина. Исках да ти кажа, че съм тук…

След миг под вратата се появи нова бележка: „Вече помолих Кейт да напазарува. Не чакай. Съжалявам, че Аби ти е изгубила времето“.

— Няма значение. Ще прочета вестника. Тук съм, до вратата.

Усещаше, че тя още е там, от другата страна на вратата. Ако се съсредоточеше достатъчно, щеше да различи силуета й сред линиите на дървото. Няколко секунди отминаха. Той чакаше нова бележка. Нищо. Помисли си, че е по-добре да се отдалечи, ала не събра сили.

Внезапно резето се отмести рязко, вратата се отвори и Джак отстъпи припряно назад. Лизет въздъхна и взе бележката, която той продължаваше да стиска. Махна му нетърпеливо да влезе вътре. Надникна в трапезарията да види дали има още някой и взе подноса и бележката от ниската масичка, където ги бе оставила Кейт. Сложи ги върху плота в кухнята и пак заключи вратата.

Написа му нова бележка: „Ако искаш, остани при мен. Но не казвай на Аби. И пази тишина“.

— Разбира се — кимна той. — Много бих искал. Обичам да те гледам как работиш.

Погледна единствения стол в кухнята, но тя го сграбчи за ръката и поклати глава. Вдигна предупредително показалец и той разбра, че трябва да почака.

Тя изчезна в коридора и се върна със стар разнебитен стол. Сложи го до стената в отсрещния край на стаята и го посочи. Джак седна послушно.

Тя постоя така известно време, поглеждайки ту към празния стол до хладилника, тук към него. Накрая разпери отчаяно ръце, сякаш е спорила с някого и е изгубила спора.

Отнесе бележките до печката и ги изгори една по една.

Той наблюдаваше смаяно как думите й се превръщат в дим.

Къде другаде на този свят би могло да съществува такова създание? Внезапно Джак спря да се тревожи къде ще ходи, когато „Изгубеното езеро“ изчезне. Разтревожи се къде ще отиде Лизет. Той се бе научил да живее сред хората в странния и шумен свят.

Ала някак си усещаше, че тя може да живее само тук.

* * *

— Хайде, Девън, да вървим! — извика Кейт, щом излезе от къщата.

„Значи този мъж е влюбен в Лизет“ — помисли си. Джак не говореше много, а французойката изобщо не говореше. Интересно щеше да е да ги наблюдава, ако с Девън останеха по-дълго. Джак й се стори мил човек — с остри черти и атлетичен, със слънчев загар и строен, а от двете страни на устата му имаше ситни бръчици като скоби, сякаш всичко, което иска да каже, е вметната мисъл.

— Къде отивате, момичета? — попита Булахдин, вдигайки поглед от списъка си, щом Девън се втурна към колата.

— Лизет ни помоли да напазаруваме в града.

— Може ли да дойда с вас? Трябва да купя това-онова за партито.

— Разбира се.

Старицата прибра бележника в дамската си чанта и се изправи вдървено.

— Селма, отиваме до магазина. Ще купя още вино.

Тя си пилеше ноктите на съседната маса.

— Защо ти е толкова вино? Алкохолът не пречи ли на лекарствата ти?

— Не пия никакви лекарства.

— Това обяснява много неща — констатира Селма.

— Ела с нас — предложи й Булахдин. — Ще напазаруваме за партито.

— Партито, на което няма да присъствам?

— Не спомена ли, че си забравила да вземеш лосиона си за ръце? Възползвай се от възможността да си купиш.

— За разлика от теб аз имам кола. Мога да отида до магазина, когато пожелая. А и лосионът май не ми трябва. — Тя вдигна ръце и ги огледа. — Влажният въздух се отразява добре на кожата ми.

Булахдин сви рамене.

— Както решиш.

Селма я проследи с поглед как ситни към колата. Щом Кейт помогна на възрастната жена да седне на предната седалка, Селма въздъхна и се изправи.

— Защо винаги се оставям да ме придумаш? — попита, сякаш са я убеждавали цял час. — Не ми ли се полага предната седалка?

— Не — отсече Булахдин и захлопна вратата на колата.

Селма отвори задната врата и изгледа Девън.

— Направи ми място, момиче. Не искам да си измачкам роклята.

— Харесват ми дрехите ти.

— Благодаря. И твоят ансамбъл… си го бива — отвърна Селма.

— Благодаря — каза детето, гордо с балетната поличка, която бе допълнила с каубойски ботуши и розова велосипедна каска с логото на „Ферис Уилс“ — баща й й я бе подарил миналата година малко преди инцидента.

Девън не обичаше да кара колело — твърдеше, че светът профучавал прекалено бързо край нея и не успявала да го разгледа — ала обичаше да е с баща си. Мат не го разбираше, но явно бе поразмислил — подари й каската просто за да я носи, защото знаеше, че ще й хареса.

Кейт се усмихна на дъщеря си в огледалото за обратно виждане.

— Закопчахте ли коланите? — попита тя разнородния си екипаж. — Добре! Потегляме!

* * *

Подминаха няколко квартала с малки дървени къщи, боядисани в ярки цветове, и наближиха центъра на града. Кейт не помнеше да са ходили в града миналия път, когато бе тук, и той й поднесе изненада. В сърцето на Съли се издигаше чудат тесен силоз, стар и ръждясал, заобиколен от магазини. Табелата пред малкия парк около него гласеше: „Хамбара на Съли, построен през 1801 година“. До него друга табела подканваше: „Запознайте се с кравата на града — Сю — всяка събота от 9 до 13 часа“.

Видя „Фреш Март“ на площада и паркира пред него. Всички влязоха в магазина — туристически супермаркет със закусвалня, кафене и проскърцващи дървени подове. Навсякъде миришеше на хрупкави вафлени фунийки. Булахдин тръгна веднага към рафтовете с вино. Селма огледа щанда с местната продукция, взе отегчено една зелена чушка, огледа я и я остави с въздишка. Кейт и Девън застанаха пред тезгяха за обслужване на клиенти и зачакаха младата жена с руса коса, вързана на опашка, да приключи телефонния си разговор.

— Отиди да помогнеш на Булахдин — предложи Кейт на дъщеря си. — Гледай да не изпусне нещо.

След няколко минути младата жена най-сетне отлепи слушалката от ухото си.

— Съжалявам — извини се тя.

— Няма проблем. — Кейт й подаде плика от Лизет.

Момичето прочете бележката и погледна Кейт:

— Край езерото ли сте отседнали?

— Да. Дойдох при Аби. Тя ми е пралеля.

Момичето вдигна ръце и пристегна опашката си. Не изглеждаше да е на повече от двайсет и една.

— Не си спомням да съм виждала роднини на Аби.

— За последен път бях тук преди петнайсет години.

— О! Ясно… Ще опаковам нещата от списъка на Лизет. Няма да се бавя — каза момичето. — Тя поръчва странни храни от Франция, но е добър клиент. Не е като някои гости на „Изгубеното езеро“. Една старица идва всяко лято. Мрази жените, но всички мъже й се умилкват. Татко направо изглупява. Не знам какво намира у нея и в противната й червена коса.

— Нея ли имаш предвид? — Кейт кимна към Селма.

Мъжът, който подреждаше праскови на щанда, й говореше нещо и тя се смееше доволно.

— Да — сви устни момичето.

— Дойде с нас.

— Моите съболезнования. Е, дребничката старица ми харесва. Винаги купува вино, а попитат ли я момичетата на касата кога е родена, за да я впишат в регистъра, винаги си съчинява. Дванайсети октомври 1492. Четвърти юли 1776. — Двете проследиха с поглед как Булахдин, изкривила се под тежестта на бутилките, застава на опашката. Девън се помайваше зад нея, готова да я хване, ако залитне. — Не мога да повярвам, че пак купува вино. Вчера беше тук!

— Организира прощално парти — усмихна се Кейт.

— Вярно е значи! — възкликна момичето. — Аби наистина ли продава „Изгубеното езеро“? Вчера Булахдин ми каза, но… така де… тя все си измисля. Не знаех дали се шегува или не.

— Вярно е. Поне така твърди леля.

— Жалко. Не съм я виждала отдавна, но винаги е била добра към мен. В гимназията ми позволяваше да идвам с момчета на езерото. Наемахме гребна лодка, защото тя твърдеше, че е най-хубаво да се влюбиш по средата на езерото. — Момичето зачопли разсеяно бучиците спирала, сплъстени по миглите й. — Кога е партито?

— В събота следобед, доколкото знам.

Момичето кимна и се обърна. Взе кашон от купчината зад гърба си и отиде да донесе от склада специално поръчаните продукти на Лизет.

Кейт отиде при Булахдин и Девън пред касата и взе две бутилки, за да помогне на възрастната жена.

— Без да искам май поканих русото момиче на партито — призна тя.

— О, няма проблем. Колкото повече, толкова по-весело — отвърна Булахдин.

— Колкото повече, толкова по-весело? Какви ги говориш? — попита Селма, приближавайки до тях.

Четирите заедно привличаха внимание. Не приличаха на обикновени туристи — възрастна жена в тясна червена рокля и обувки с високи токчета, старица, превита под тежестта на доста бутилки с вино, момиче с каска, очила, поличка на балерина и каубойски ботуши. Плюс Кейт. И всичко това преди пладне.

— Дъщерята на собственика Британи ще дойде на прощалното парти — обясни Булахдин.

— Това момиче ме мрази — отбеляза Селма.

— Ако спреш да флиртуваш с баща й, ще я умилостивиш. А и какво значение има? Нали каза, че няма да присъстваш на партито?

Селма поклати глава и се отдалечи.

— Права си, няма значение.