Сара Адисън Алън
Изгубеното езеро (12)

11.

Булахдин седеше на канапето в дневната, а Кейт бършеше праха от полиците с книги. Сети се в последния момент, че главната къща трябва да изглежда представителна, ако някой от партито реши да влезе вътре. Лизет поддържаше трапезарията безупречно чиста, но дневната изглеждаше занемарена, сякаш Аби е излязла един ден да си налее чаша „Ърл Грей“ или да вдигне телефона, и е забравила да се върне. Върху стола дори лежеше разтворена книга — тънък слой прах покриваше страниците й, а по ръба на корицата имаше паяжина.

От време на време Кейт надничаше през прозореца да провери дали Девън е още на кея. Днес — последния ден преди партито — Уес заглаждаше алеята с валяк, прикрепен към предницата на вана, та неравният чакъл да не затрудни гостите утре. Прахолякът, който се вдигаше, прогони по-рано Селма в бунгалото й. Тя се втурна към него, притиснала драматично носна кърпичка пред устата си, все едно бяга от горски пожар.

Джак беше в кухнята с Лизет и й помагаше да доукрасят тортата. Аби бе изчезнала в някое бунгало, както правеше през последните дни, докато подготовката за партито течеше с пълна пара. Появяваше се по здрач с прашна коса, все едно излиза от таен тунел — портал от настоящето към миналото.

Във въздуха витаеше осезаемо очакване. Никой не знаеше колко точно хора ще дойдат, ала подозираха, че празненството ще надмине предвижданията им. Кейт се надяваше да е така, надяваше се желанието на Булахдин да се осъществи. Питаше се кога да сподели плана си с леля си и все повече се убеждаваше, че утре е най-подходящият ден.

— Помня как преди петнайсет години я прочетох тук на кея — отбеляза, вдигнала оставената на стола книга.

Старицата отхапа от сандвича с шунка и бри, който Лизет й бе донесла по-рано. Французойката сякаш инстинктивно долавяше кога наоколо има някой гладен. Появи се с чиния с изрисувани миниатюрни виолетки още щом Кейт и Булахдин влязоха в дневната.

— Научих се да чета от тази книга — отбеляза възрастната дама, отгризвайки от сандвича като катеричка.

— „Джейн Еър“ е първата книга, която си прочела сама? — удиви се Кейт. — Явно си била много напреднал читател.

Булахдин поклати глава.

— Всъщност изоставах. Бяхме толкова бедни, та едва на седем разбрах, че трябва да ходя на училище. После четях ненаситно. Затова преподавах литература. Чувствах се, сякаш върша нещо подмолно, забранено. Все ми се струваше, че някой ще дойде да ме нахока да оставя книгите и да си намеря истинска работа.

— Чела ли си ги всичките? — Младата жена посочи стената с книгите.

— До една.

— Аби трябва да си обнови библиотеката — засмя се Кейт.

— Не, чела съм достатъчно. — Булахдин дояде сандвича и си облиза пръстите. — Не предполагах, че ще го кажа някога, но е вярно.

Кейт остави „Джейн Еър“ на полицата и продължи да бърше праха.

— Защо се връщаш тук, Булахдин, въпреки че другите са престанали да идват?

— Защото напоследък животът ми е като моите книги. Всяко лято е нова глава. Чела ли си история, която не можеш да си представиш как ще завърши? Това място е такова. Най-хубавите неща в живота са такива. Съпругът ми е болен от алцхаймер. Логично е това да е краят на историята, нали? Брилянтен мъж, който изгубва разсъдъка си. Точка. Край. Ала когато го посещавам в хосписа, той ме поглежда понякога и внезапно започва да говори за Флобер. После ме пита как са синовете ни. Докато той е тук, докато това място е тук, историята продължава.

Кейт се усмихна и пак надникна през прозореца. Девън беше на кея, стиснала в една ръка кипарисовия корен. С другата бе заслонила очи и се взираше в езерото. Носеше зелен бански костюм, бели панталонки и синя пелеринка на точки. Приличаше на миниатюрен супергерой, застанал на пост.

Кейт се обърна към Булахдин и забеляза, че е задрямала с чинията в скута. Избърса масите и се зае да изтупва праха от пискюлите на възглавничките.

Бръмченето отвън стихна и внезапно настана тишина като след дълго пътуване с кола, когато двигателят най-сетне замлъкне, ала в ушите ти още се чува жужене.

— Селма ще се разочарова — обади се Булахдин, без да отваря очи. — Списъкът й с оплаквания намаля с една точка.

Кейт се обърна да й отговори, но внезапно й се зави свят.

Хвана се за облегалката на стола. Стори й се, че чува плисък и зад клепачите й притъмня. Погледна Булахдин. Лежеше както преди. Какво ставаше? В гърлото си усети вкус на вода, кожата й изтръпна от студ. Избърса лице и по дланта й полепна тиня.

Отиде до прозореца и пак погледна навън. Девън я нямаше.

Изтича на моравата и се озърна; без обяснима причина я обзе паника.

Уес тъкмо излизаше от вана. Прахолякът от алеята се стелеше около тях като брашно.

— Девън! Къде е Девън? — попита го тя.

— Не знам. Защо? Какво има?

— Ами…

В същия момент разбра. Кипарисовите корени!

Докато се обърне, Уес се бе изстрелял като камък от ластик към езерото и по пътеката. Настигна го бързо. Наближиха кипарисите и той скочи светкавично във водата и изчезна.

„Не можеш да спасиш всичко.“ Думите му отекнаха в главата й.

Стори й се, че съзира синята пелеринка на Девън. Дъхът й секна, когато тя изплува на повърхността без нея. Почти веднага след нея обаче се появи Уес. Девън кашляше, вкопчена в него. Коленете на Кейт се подгънаха. Уес излезе от водата и й подаде дъщеря й.

Тя я прегърна здраво. Беше толкова дребничка; можеше да я обвие два пъти с ръце. От всички загуби, които бе понесла, тази бе немислима. Нея нямаше да преживее. Затвори очи, пълни със сълзи.

— Има нещо там — каза Уес и се потопи във водата.

— Какво? — Кейт отвори рязко очи. — Уес, чакай!

Той обаче си пое дълбоко дъх и се гмурна. Тя помнеше лабиринта от корени долу. Все едно да плуваш из мрежа от драскулки.

— Мамо, задушаваш ме — обади се Девън.

Кейт се отдръпна и ядосано избърса очи.

— Какви ги вършиш? Предупредих те да не плуваш край корените!

Девън се сепна от тона й. Явно не очакваше майка й да реагира така. Нещо я бе подтикнало да постъпи така, ала Кейт нямаше представа какво.

— Не помисли ли, че е възможно да пострадаш? Уплаши ме, Девън!

Очите на момичето се стрелнаха към водата.

Кейт прибра заплетената коса на дъщеря си зад ушите.

— Какво търсиш, скъпа? — попита я тихо. — Какво има? Позволи ми да ти помогна. Какво искаш да намериш?

Устните на Девън затрепериха.

— Знам колко трудна беше тази година — каза майката. — Струвало ти се е, знам, че не съм до теб, но аз бях до теб. И сега съм тук. Трябва да ми повярваш отново. Да разговаряш с мен. Така ще се справим. Заедно.

Девън не продумваше.

— Баща ти ли е причината? Или преместването?

— Алигаторът не иска нищо да се променя — отрони най-сетне Девън. — Иска всички да останат. — Изтри очи с длан. Очилата ги нямаше. — Затова настоява да намеря кутията.

— Каква кутия? — попита майка й и в този миг Уес изскочи отново от водата.

Момичето посочи найлоновия плик в ръцете му.

— Алигаторската кутия.

С дрехи, залепнали за тялото, и пълни с вода обувки Уес излезе на пътеката и клекна до тях. Девън го нарече кутия, но на него не му приличаше на никаква кутия. Страхуваше се, че нещо по-зловещо е скрито в черния плик. Развърза го, бръкна и… извади втори черен плик.

Отвори го и намери още един. После още два.

Накрая измъкна стара пластмасова непромокаема кутия за такъми — обгоряла на места, все едно е била в огън.

Божичко!

Остави я на земята, сякаш е от стъкло, седна и се втренчи в нея. Отметна мократа коса от челото си, пое си дълбоко дъх и я отвори. От кутията се надигна странна смесица от миризми — на плесен, на влага, на сажди. Ала най-силна беше миризмата на Били. Удари Уес като юмрук по корема. Всички спомени се върнаха ярки и живи, макар понякога през изминалите години да не успяваше да си спомни дори как изглеждаше брат му. Осезаемият досег на Алигаторската кутия на Били го зашемети.

Кутията е била тук през цялото време.

Били е бил тук през цялото време.

Помисли си как без малко да се размине с нея; ужаси се как не би могъл да я намери, когато Аби продадеше „Изгубеното езеро“.

Бръкна вътре и първо напипа размекната картонена кутия за моливи. Отвори я и в ръката му се изсипаха десетки алигаторски зъби. Докосна ги, все едно са безценни блестящи скъпоценности. Прибра ги в кутията за моливи и я остави настрани. После извади дребен пластмасов алигатор, с който Били си играеше на масата, докато закусваха. После — ключодържател с формата на звезда, който Уес му подари за шестия рожден ден. Запалка, принадлежала някога на майка им, гравирана с инициалите ЕЛИ. Счупеният златен джобен часовник на дядо им — Били го скри, та баща им да не го занесе в заложната къща. Копче за ръкавели от аквамарин, което Уес не позна.

Кутията се изпразни. Почти. Той погледна вътре и пребледня. С трепереща ръка бръкна вътре и извади неизпратено писмо, запечатано в найлонов плик за сандвичи. Погледна инстинктивно към Кейт. Тя видя писмото в ръката му, но явно не разбра какво е.

Той прибра бързо нещата в кутията и се изправи.

— Това наистина е Алигаторската кутия, нали? — попита Кейт.

— Да. — Трябваше да си тръгне. Само това си повтаряше. Да си отиде и да се окопити. — Съжалявам, трябва да вървя. Ще се видим утре на партито. — Те го гледаха със странни изражения как стиска кутията и от него се стичат ручеи. Опита се да се усмихне. — Никакво плуване тук, нали? — каза на Девън.

— Благодаря, Уес — промълви Кейт.

Той кимна и се отдалечи.

* * *

— Трябва да поговорим — каза Кейт на странно притихналата си дъщеря, след като я заведе в бунгалото и я изми. — Какво се случи на езерото? Защо скочи точно край корените, след като ти обясних колко е опасно?

Не беше произшествие. Намери очилата на Девън върху дънера до пътеката. Беше ги свалила, преди да влезе във водата.

Сега двете бяха на канапето. Девън седеше в скута й.

Въздъхна дълбоко.

— Алигаторът ми подсказваше къде е кутията. Най-после разбрах. Трябваше да я намеря, преди да е станало късно.

— Късно за какво?

— Не съм сигурна…

Кейт замълча. Реши да смени тактиката:

— Видя ли кутията… плика… във водата? Знаеше ли какво представлява, или просто се досети?

— Не, видях телефона ти. Видях го онзи ден, когато Булахдин ми показа кипарисовите корени, но отначало не разбрах какво е. Алигаторът сигурно го е преместил там, за да ми покаже къде да скоча.

— Телефонът ми?

Девън посочи ниската масичка, където майка й помисли, че е оставила кипарисовия си корен, преди да влязат в банята. Оказа се обаче, че върху нея лежи телефонът с изцапана с тиня яркосиня калъфка. Кейт се пресегна и го взе изумена.

— Водата беше по-дълбока, отколкото предполагах. Не успявах да стигна дъното и да се задържа достатъчно там, докато издърпам плика от тинята. А и корените ми пречеха.

Кейт потрепери. Какво ставаше? Дъщеря й не беше авантюристка, а мечтателка. Не проумяваше какво я е подтикнало да поеме такъв риск.

— Виждала ли си този алигатор преди? — попита нежно Кейт. — Или го видя за пръв път тук?

— Той живее тук.

— И говори с теб?

— Да.

— И ти каза къде е Алигаторската кутия?

— Нали все това ти повтарям! — извика Девън и тънките й като вейки ръце и крака се разтрепериха от напрежение.

— Има ли име?

Девън застина и я погледна учудено.

— Знаеш как се казва.

— Не знам.

— Казва се Били.

По гърба й полазиха студени тръпки. Внезапно разбра — смътно, сякаш си спомня решение, взето много отдавна, което не би взела сега, ала тогава е изглеждало съвършено правилно. Загърбвайки за миг неверието, объркването и тревогата — всичко, което изпитваше зрялата жена у нея — Кейт осъзна, че единственото, което остава, е истината.

Тя бе оставила детството си тук.

И Девън го беше намерила.

* * *

Преди десетилетия бащата и чичото на Уес — братята Лайл и Ласло — наследили заедно два големи парцела земя от двете страни на магистралата. По-големият брат Ласло бил напуснал Съли преди години. Започнал работа като строител в Атланта, после се запознал и се оженил за дъщерята на собственика на строителната компания. Издигнал се бързо — първи от дългата върволица неудачници от семейство Патерсън. Убедил по-малкия си брат да разделят наследството и Лайл преотстъпил безвъзмездно на Ласло земята на север от магистралата. Всички го хвалели какво благородство е проявил, понеже Лайл, младата му съпруга и малкият им син Уес се нуждаели от дом, а земята на юг от магистралата била красива и в нея имало стара ловна хижа. Ласло обаче не казал на брат си, че земята на север всъщност е първокласен имот и той възнамерява да го развие. Южният парцел, от друга страна, на практика не струвал нищо без земята, която го заобикаляла като въпросителен знак — земята на Аби и Джордж с „Изгубеното езеро“.

Ласло построил търговски център и воден парк и докарал много пари в областта. Станал златното момче на Съли, а Лайл се задоволил с бунгалото, в което нямало дори електричество. По-малкият брат на Уес — Били — се родил шест години по-късно, а майка им ги напуснала скоро след това. Уес не знаеше какво се е случило с нея. Преди години някой бе споменал, че я видели в околностите на Хюстън. Пътувала на автостоп — на запад, далеч оттук.

След пожара Ласло дойде за погребението на брат си и племенника си и на път за града се отби в болницата да посети Уес. Младият мъж помнеше как го попита кога ще замине за Атланта, предположил, разбира се, че единственият му жив роднина ще го приюти. Помнеше уклончивия отговор на Ласло и стъписването, което изпита. Чичо му не го искаше.

Ласло си тръгна след погребението и макар почти всяко лято да идваше в Съли със семейството си — отсядаха по една седмица в хотел „Воден парк“ — Уес го бе виждал само два-три пъти.

Всъщност през последните дни се срещаха по-често, отколкото през изминалите десет години. И, разбира се, когато следобед спря с вана пред гаража в сутерена на къщата си, видя мерцедеса на Ласло, паркиран до бордюра. Двигателят работеше, климатикът несъмнено беше включен на максимална степен.

Уес задейства вратата на гаража с дистанционното. Тя се плъзна нагоре и разкри просторно циментово помещение с рафтове край стените, спретнато разделено на секции с надписи „Електричество“, „Дърводелство“, „Поддържане на морави“, „Водопроводи“, „Зидария“. Той поддържаше педантично мястото. „Редът не вреди никому“, казваше приемната му майка.

В ъгъла имаше стъклена кабинка с отделен вход, но вътре нямаше никого. Диспечерката му Хариет и майсторът Бъди си бяха тръгнали — в петък работеха само до обяд. Всички обаждания се прехвърляха към мобилния телефон на Уес и той едва сега осъзна, че е бил в джоба му, когато е скочил в езерото да търси Девън.

Докато тичаше към водата, в главата му имаше една-единствена мисъл: „Не мога да загубя още някого“. Краката му още трепереха, виеше му се свят.

Паркира вана в гаража и излезе.

— За малко да се откажа да те чакам — заяви чичо му, измъквайки се от мерцедеса. — Къде беше?

— Помагах на Аби тази седмица — отвърна Уес.

Извади мобилния си телефон от джоба да види дали работи. Нищо. Провери за съобщения телефона в малкия офис. За щастие не бе пропуснал нито едно. Пренасочи всички позвънявания към телефона на горния етаж.

— Първо те потърсих в ресторанта. Готвачът каза, че си с момиче. Реших, че ти е излязъл късметът — захили се чичо му, пристъпвайки в гаража.

— Смятах да се кача горе — каза Уес и дали заради особения следобед, заради страха да не изгуби Девън, или заради чудодейната поява на Алигаторската кутия, изведнъж му се прииска да се опре на някого, който познава брат му и го разбира. — Искаш ли да пийнем по бира?

— Много мило, синко, но не мисля… Дойдох само да ти съобщя, че утре ще занеса документите на Аби да ги подпише. Искаш ли да дойдеш и ти и да уредим нещата? Бързо и точно.

— Утре? — изненада се Уес. — Знае ли Аби?

— Знае, разбира се — отговори Ласло с тон, изразяващ съмнение в умствените способности на племенника си. — Съгласи се да продаде „Изгубеното езеро“.

Уес поклати глава.

— Имам предвид дали знае, че ще идваш утре.

Ласло сви рамене.

— Едва ли. Има ли значение?

— Утре ще има парти в чест на Аби. Племенницата й помага да го организират. Ще присъстват много хора от града.

Ласло набра панталоните си над бедрата и се облегна предпазливо на дърводелската маса до стълбището към ресторанта. Топли и изкусителни аромати се носеха оттам — на босилек, риган и домати — и изпълваха Уес с неясен копнеж. Копнеж за щастливо детство, за дом. Недоумяваше как е възможно да му липсва нещо, което никога не е имал.

— Последно сбогом. Разбирам — кимна Ласло. — Не знаех обаче, че Аби има роднини. Каква е тази племенница?

Уес пристъпи от крак на крак. Не биваше да споменава Кейт.

— Вдовица е. Решила да доведе дъщеря си и да я запознае с Аби. Да се сближат отново.

— Аби ще вземе пари от продажбата. Сигурно иска парче от пая — предположи Ласло.

— Не са й нужни пари — поклати глава Уес.

— На всички жени без съпруг са им нужни пари.

— Откъде знаеш?

— Виждал съм го. Няма да се случи на мен и на Делорис, естествено. Тя ще ме оскубе, ако се разведем. Винаги съм дискретен със забежките.

— Кейт помага на Аби, защото на леля й й е необходима помощ. Затова й помагам и аз. Целият град ще й се притече на помощ, ако трябва.

— Ммм… Колко трогателно! — Ласло се изправи и изтупа скъпите си панталони. — Но партито е добра идея. Прощално парти, за да няма недоразумения. Аби ще се сбогува с всички. Ще дойда и аз. Дори ще купя месото. Там има готвач, нали? Ще го изпече на скара.

Уес се усмихна.

— Лизет не готви на скара.

— Защо, по дяволите?

Младият мъж примигна изненадано от рязката смяна на настроението на чичо му. Имаше нещичко от баща му у него, нещо от избухливия му темперамент.

— Французойка е.

— О… — Незнайно защо това го убеди. — Е, адвокатът ми е тук. Ще ги доведа с асистента му. Ще ги нагостя, преди да седнем да подпишем документите с Аби. Поръчах да направят инспекция на твоята земя и на нейния имот. Всичко ще мине по мед и масло.

— Ти си бил значи — каза Уес. — Видях отметките.

Ласло се усмихна и излезе от гаража. Уес го последва.

— Какво става с Делорис и момичетата? Не искат ли да се срещнем?!

Не помнеше кога за последно е виждал леля си и братовчедките си. Не беше сигурен дали ще ги познае. Помнеше смътно леля си Делорис — богата, но не красива — и братовчедките си Лейси и Дулси, кисели като зелени ябълки. Първия път, когато се срещнаха, се присмиваха на Уес и Били, задето са облечени в дрипи. Уес помнеше как си помисли колко ли сигурен е животът им, щом са способни да се смеят така и да изразяват мнение, без да се страхуват от последствията.

— Искат да те видят, разбира се. Но те са жени. Харесват хотела, басейна, пазаруването. — Ласло спря до колата си. — Искаш ли да се срещнете?

— Ако инвестирам земята си в проекта ти, ще работим заедно. Ще ви виждам по-често — и теб, и тях.

— Да, да — кимна чичото по същия начин, както отбягна темата, когато след пожара Уес го попита дали ще заминат за Атланта.

Най-сетне разбра кристално ясно — с този човек никога нямаше да се сближат. В детството му имаше много малко хубави неща — Били, Аби, „Изгубеното езеро“, Кейт. Ласло не беше сред тях и никога нямаше да бъде. Странно, ала ако Девън не бе намерила Алигаторската кутия, нямаше да го осъзнае навреме. Не искаше да ги остави да си отидат. Не биваше.

Внезапно се сети за копчето за ръкавели в кутията на Били, което не се сещаше откъде е.

— Днес намерих нещо край езерото — извика Уес след чичо си.

— Така ли? — попита безразлично Ласло, натискайки бутона на дистанционното да отключи колата.

— Било е на брат ми. — Уес отвори вратата на вана и извади Алигаторската кутия.

Изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше. Ала и Били беше малък — дори пластмасовият рибар приличаше на великан в ръцете му. Уес извади копчето за ръкавели от кутията.

— Били събираше предмети. Предмети със сантиментална стойност, които криеше в нея. Такива неща — показа го на Ласло.

— Мое е! — С четири крачки чичо му приближи до Уес и грабна копчето като хищна птица. — Делорис ми ги подари. Нямах представа къде съм го изгубил. Знаеш ли колко ме въртя на шиш?

— Изгубил си го в бунгалото. Когато строяхте водния парк. Даде работа на татко и през деня идваше в бунгалото. Свареше ли ни с Били, даваше ни по един долар и ни казваше да изчезваме. Водеше жени там.

— Да, да. — Той прибра копчето в джоба си да скрие уликата от Делорис, от която — Уес осъзна едва сега — най-много се страхуваше. — И какво имаш предвид?

— Имам предвид, че знаеше колко зле е положението. Виждаше как живеем. Виждаше как се отнася татко с нас. Защо не направи нищо?

— Леле, синко! — Ласло вдигна ръце. — Много време мина оттогава.

Уес си пое дълбоко дъх. Обзе го необяснимо облекчение.

— Няма да продам земята.

— Шегуваш ли се? — попита невъзмутимо чичо му.

— Не.

Ласло се засмя.

— Помисли си, синко. Земята ти не струва нищо, ако не я продадеш с „Изгубеното езеро“. Какво искаш? Да общуваме повече? Ще го направим. Но, Уес, това е бизнес. Не е семейна среща.

— Осъзнах го точно навреме.

Ласло сви рамене.

— Истината е, че земята ти не ми трябва. Ще строя около нея. Промениш ли си решението, уведоми ме. — Отвори вратата на колата. — Преувеличаваш, знаеш ли. Баща ми ме биеше, а виж как преуспях. Случват се лайняни неща. Прекрачваш ги и продължаваш напред.

Уес натисна бутона да свали вратата на гаража.

— В случай че не си забелязал, точно това правя — каза той, докато вратата се спускаше между тях.

Постоя в мрака няколко дълги секунди, обърна се и се качи горе.