Дийн Кунц
Отвъдни очи (8)

Осма глава
Мрак по обед

Следващата спирка в турнето на „Сомбра Брадърс“ беше малкото градче Йонтсдаун (с население 22 450 според приветствената табела на границата на територията на града), намиращо се в предимно планинския окръг Йонтсдаун, Пенсилвания, основано върху вече изчерпани въглищни пластове и поддържано днес от една стоманолеярна и местното локомотивно депо, стабилно западащо, но все още неосъзнало неизбежността на падението си. Когато настоящият ни ангажимент приключеше в събота вечер, паркът щеше да бъде разглобен, опакован и прекаран на стотици мили през щата чак до панаирния парцел на окръг Йонтсдаун. Миньорите, стоманолеярите и работниците в железницата бяха привикнали да прекарват вечерите и уикендите си подредени или около телевизора, в местните барове или в някоя от трите католически църкви, които вечно провеждаха събирания, танци и вечери с готвено от къщи, тъй че щяха да посрещнат лунапарка със същата радост, с която го бяха сторили фермерите на предишната спирка.

В петък заран заминах за Йонтсдаун заедно с Желето Джордан и работник на име Люк Бендинго, който караше колата. Седях отпред с Люк, а обемистият ни шеф се разполагаше самичък на задната седалка, облечен спретнато в черен официален панталон, с риза от шифон и сако рибена кост, и изглеждаше не толкова като лунапарковец, колкото като добре охранен провинциален земеделец. От лукса на снабдения с климатик жълт кадилак на Желето ние се наслаждавахме на зелената красота на влажния августовски пейзаж, докато напредвахме през фермерските земи, а после и през хълмовете.

Отивахме в Йонтсдаун да смажем релсите пред влака на трупата, която щеше да пристигне в ранните утринни часове в неделя. Въпросните релси с нужда от гресиране в действителност не бяха онези, по които тракаше влакът; вместо това водеха право към джобовете на йонтсдаунските градоначалници и важни общественици.

Желето се водеше главен мениджър на лунапарк „Сомбра Брадърс“, което бе отговорна и важна работа. Но се явяваше също и „уредник“ и задълженията му в тази му роля понякога можеха да са по-съществени от всичко друго, което правеше, докато носеше мантията на управител. Всеки лунапарк си имаше човек, чиято работа беше да подкупва местните власти и те го наричаха уредник, понеже вървеше пред трупата и уреждаше нещата с ченгетата, градската управа и общинските съветници, както и някои други ключови правителствени чиновници — „даряваше“ ги с джобни пари и наръчи безплатни билети за семействата им и за приятелите. Ако някой лунапарк се опиташе да работи без уредник, без допълнителния чадър на подкупа, полицията щеше да нахлуе на трасето в отмъстително настроение. Щяха да затворят игрите, дори ако става дума за честни атракциони, където не облекчават паричковците от паричките им. Злобни и упражняващи властта си със злорадо пренебрежение към честност и ред, ченгетата щяха да раздигнат и най-чистите представления с момичета, да прочетат накриво здравните наредби, за да затворят всички закусвални, закономерно да обявят адреналиновите атракциони за опасни, въпреки че по разрешително са сигурни, и бързо и ефективно да задушат лунапарка, докато не падне на колене. Желето трябваше да предотврати именно такава катастрофа в Йонтсдаун.

Джордан беше чудесен за тази работа. Един уредник трябва да бъде очарователен, забавен и приятен, а той притежаваше тези качества. Уредникът трябва да има добре окачен език, да е способен да се подмазва елегантно, да може да плати подкуп, без да го прави да изглежда като такъв. За да поддържа илюзията, че отплатата не е нищо повече от подарък от приятел — и следователно да позволи на корумпираните власти да си запазят самоуважението и достойнството — един уредник следва да помни подробности за полицейските началници и шерифи, и кметовете и останалите управници, с които се разправя година след година, така че да може да им задава специфични въпроси за съпругите и да е в състояние да споменава децата им по име. Трябва да се интересува от тях и да изглежда доволен да ги види пак. При все това не бива да си позволява да се държи твърде свойски; в крайна сметка той е просто лунапарковец, което в очите на повечето обикновени хора си е, кажи-речи, по-нископоставен подвид на човечеството, а прекомерната фамилиарност определено би била посрещната със студено отхвърляне. Понякога се налагаше уредникът да бъде и корав, дипломатично да отказва да удовлетвори настояванията за повечко мед, отколкото лунапаркът бе в състояние да даде. Да си уредник беше изкуство, сходно с ходенето по въже без предпазна мрежа и над яма, пълна с гладни мечки и лъвове.

Докато карахме през пенсилванската провинция на мисия за внимателна корупция, Желето забавляваше двама ни с Люк Бендинго с безконечен поток от шеги, стихчета, майтапи и много смешни вицове от годините си по пътя. Разказваше всяка шега с очевидно задоволство и рецитираше всяко стихче с елегантен стил и густо. Осъзнах, че за него игрите на думи и забавните рими, и изненадващите завършеци бяха просто друг вид играчки, подходящи забавления за моментите, когато истинските играчки по лавиците в кабинета не са му подръка. Макар че изпълняваше ефективно задачата си на надзираващ многомилионен бизнес главен управител, а беше и корав уредник, който можеше да се справя добре в сложни ситуации, Желето определено бе запазил част от себе си непораснала — едно щастливо дете, което гледаше на света с почуда изпод четирийсет и пет години суров опит и неизброими паунди тлъстини.

Отпуснах се и се постарах да се забавлявам — задача, с която горе-долу се справих, но не можех да забравя вчерашния си сблъсък с видението на покритото с кръв лице на Желето, с отворени невиждащи очи. Веднъж бях спасил майка си от сериозна травма и възможна смърт, като я убедих в достоверността на парапсихичното ми ясновидство и я накарах да смени един самолетен полет с друг; сега, стига само да успеех да предскажа точното естество на опасността, пред която се изправяше Желето, както и ден и час, когато щеше да го сполети, и може би щях да успея да го убедя и да го спася и него. Казах си, че с времето ще ме сполетят по-детайлни видения, че ще успея да защитя новооткритите си приятели. Макар че не вярвах изцяло на това, което си повтарях, държах се за тези доводи с достатъчно надежда, та да се възпра от стръмно спускане в бездната на отчаянието. Дори на свой ред отвърнах на веселия хумор на Желето с няколко парковски историйки, които бях дочул тук-там, и той им се смя повече, отколкото заслужаваха.

От мига, когато потеглихме на пътешествието си, Люк — едър мъж на четирийсет години, с ястребови черти — говореше едносрично; аха и не, ох и Исусе! явно съставяха целия му речник. В началото си помислих, че е в лошо настроение или е недружелюбен по принцип. Но той се смееше толкова, колкото и аз, а и инак поведението му не беше студено или дистанцирано, а когато най-сетне се опита да се включи с нещо повече от едносричен отговор, открих, че заеква и този недостатък е причина за въздържаността му.

От време на време между шегите и стихчетата Желето ни споменаваше по нещо за Лайсъл Келско, шеф на полицията в Йонтсдаун, с когото щяхме да въртим по-голямата част от бизнеса си. Безгрижно разпределяше информацията така, сякаш не беше особено важна или пък интересна, но постепенно ни нарисува особено гадна картинка. Според Желето Келско беше отвратително копеле. Но не и глупак. Келско беше нафукан мръсник. Но беше и горд. Беше патологичен лъжец, но не се ловеше на лъжите на другите, както се случва с повечето лъжци, защото не беше изгубил способността си да различава истината и фалша. Просто не уважаваше тази разлика. Келско беше злобен, садистичен, арогантен, упорит и като цяло най-трудния човек, с когото Желето трябваше да се разправя в този или някой от другите десет щата, през които изнасяше представления трупата на „Сомбра Брадърс“.

— Очакваш ли неприятности? — попитах.

— Келско взима меда, никога не ни притиска прекомерно — отвърна Желето, — но понякога обича да ни отправя предупреждения?

— Като например? — поинтересувах се.

— Като например да накара неколцина от хората си да ни поступат.

— Да не би… да говориш за побой? — попитах с натежало сърце.

— Абсолютно точно го схвана, хлапе.

— Колко редовно се случва това?

— Идваме тук девета година, откак Келско стана шеф на полицията, и това се е случило шест пъти от девет.

Люк Бендинго свали от волана едната си длан с масивни кокалчета и посочи към дългия един инч бял белег, който минаваше под ръба на дясното му око.

Казах:

— Това в бой с хората на Келско ли го получи?

— Аха — отвърна Люк. — Проклетите к-к-к-копелета.

— И викаш, че ни предупреждават? — попитах. — Що за гадория е това?

Желето отвърна:

— Келско иска да сме наясно, че той взима подкупите ни, но няма да ни остави да си играем с него.

— Е, защо просто не ни го каже?

Желето направи гримаса и поклати глава:

— Хлапе, тук сме в краищата на въгледобива, пък дори и да не вадят вече кой знае какво от земята, и винаги ще си бъде въгледобивен край, понеже хората, които са бачкали в мините, са си още тук, а тези типове не се променят. Никога. Проклети да са, ако го сторят. Миньорството е суров и опасен начин на живот и въди сурови и опасни мъже, криви и нацупени пичаги. За да слезеш в мината, трябва или да си отчаян, или глупав, или да си такъв дяволски мъжага, че да ти щукне да доказваш, че си жесток като самите мини. Дори онези, дето никога не са влизали във въглищния забой… е, те са наследили коравата си мъжественост от старците си. Хората в тези хълмове просто обичат боя заради абсолютната радост от него. Ако Келско просто ни схапе, ако ни отправи устно предупреждение, туй ще значи да се лиши от удоволствието си.

Вероятно бе плод на въображението ми, подхранено от страховете от сопи с гвоздеи, яки тояги и гумени маркучи, но щом навлязохме в по-планински терен, денят сякаш изгуби от яркостта си, стана по-малко топъл и по-малко обещаващ, отколкото беше, когато тръгнахме на път. Дърветата ми се струваха значително по-грозни от боровете, елите и смърчовете, които така добре помнех от Орегон, а върховете на тези източни планини, геологично по-древни от Сискию, изглеждаха мрачновати и лишени от изящество, излъчваха аура на разложение и злонамереност, породена от безмилостното време. Бях наясно, че допускам емоциите ми да оцветяват онова, което виждам. Тази част от света, също като Орегон, притежаваше уникална за региона красота. Знаех, че е ирационално да приписвам човешки усещания и намерения на пейзажа, и все пак не можех да се отърся от усещането, че обграждащите ни планини следят преминаването ни и имат намерение да ни погълнат завинаги.

— Но ако хората на Келско ни скочат — казах, — ние не можем да им отвърнем. Не и срещу ченгета. Не и в полицейски участък, за Бога! Ще свършим в затвора с обвинение за нападение и телесни щети.

От задната седалка Желето се обади:

— О, това няма да се случи в участъка. Не и в близост до общината, естествено, а и там ще трябва да идем, за да напълним джобовете на общинските съветници. Няма да стане даже в границите на града. Абсолютно не. Абсолютно ти гарантирам! И макар че винаги участват тъй наречените пазители на закона на Келско, те няма да си носят униформите. Той ги праща извън дежурство, в цивилни дрехи. Те ни причакват на излизане от града, блокират ни пътя на някой тих участък от шосето. Три пъти досега дори са ни вкарвали на банкета, за да ни накарат да спрем.

— И да се бием? — попитах.

— Аха.

— И вие им отговаряте?

— Точно така — отвърна Желето.

Люк каза:

— Един път Ж-ж-желето с-счупи р-р-р-ъката на един тип.

— Не трябваше да го правя — призна уредникът, — отидох твърде далеч, нали разбираш. Търсех си неприятностите!

Обърнах се в седалката си, за да изгледам дебелака с ново и по-голямо уважение, и казах:

— Но ако ти е позволено да отвръщаш на ударите и това не е просто полицейско насилие, тогава защо не доведе няколко от наистина големите лунапарковци да смажеш копелетата? Защо водиш типове като мен и Люк?

— О — отвърна Желето, — на онези типове няма да им хареса. Те искат да ни поступат малко, както и да получат някой и друг юмрук, понеже това доказва, че боят е бил истински, нали така. Искат да докажат пред себе си, че, също като бащите си, са момчета от въгледобивния край с корави глави и железни задници, но всъщност не им се рискува някой да ги попилее от бой. Ако дойда в града с някой като Барни Куадлоу или Дик Фийни, човека мускул от представлението на Том Катшенк… ами, момчетата на Келско ще отстъпят много бързо, изобщо няма да влизат в бой.

— Че какво лошо има в това? Нима ти харесват тези битки?

— Не, дявол го взел! — отвърна Желето и Люк повтори възражението му. След това уредникът обясни: — Обаче нали разбираш, ако те не си получат сбиването, няма да успеят и да ни предадат предупреждението на Келско, а в такъв случай, щом вдигнем лунапарка, ще ни докарат неприятности.

— А щом изкарате боя — заключих, — то тогава те ви оставят да си вършите работата спокойно.

— Правилно го схвана.

— Това е… все едно боят е такса, която трябва да си платиш на влизане.

— Нещо такова, да.

— Луда работа — заявих.

— Абсолютно.

— Детинска.

— Както ти казах, това е въгледобивен край.

Минута-две пътувахме смълчани.

Чудех се дали това не е опасността, която щеше да връхлети Желето. Може би тази година боят щеше да излезе от контрол? Може би някой от хората на Келско щеше да се окаже скрит психопат, който да не успее да се овладее, щом веднъж вземе да пердаши Желето и да се окаже толкова силен, че никой от нас да не е в състояние да го спре, преди да е станало твърде късно.

Уплаших се.

Дишах дълбоко и се опитвах да проникна в потока от парапсихични енергии, които винаги течаха над и през мен, търсейки потвърждение на най-лошите си страхове; търсейки някакъв знак, без значение колко дребен, че срещата на Желето Джордан със Смъртта е приготвена за Йонтсдаун. Не успях да доловя нищо полезно; това може би беше за добро. Ако именно тук щеше да ни сполети кризата на Желето, тогава несъмнено щях да усетя поне намек за нея. Вероятно.

С въздишка казах:

— Предполагам, че съм точният тип телохранител, от какъвто се нуждаеш. Достатъчно едър да се опазя от прекалено тежко нараняване… но не толкова голям, че да изляза от боя, без да пусна кръв.

— Те трябва да видят малко кръв — съгласи се Желето. — Това е, което ще ги удовлетвори.

— Исусе.

— Предупредих те вчера — каза той.

— Знам.

— Намекнах ти, че трябва да ме питаш за каква работа те мисля.

— Знам.

— Но ти беше толкова благодарен, дето съм ти намерил място, че скочи, без да гледаш. Дявол го взел, ти скочи даже преди да схванеш, че ще прескачаш нещо, а сега на средата на този скок погледна надолу и видя, че отдолу е оня тигър, дето се опитва да те докопа и да ти отхапе топките!

Люк Бендинго се разсмя.

— Предполагам, че току-що научих ценен урок — казах.

— Абсолютно — съгласи се Желето. — Всъщност това е толкова дяволски ценен урок, че наполовина се чувствам убеден, дето да ти плащам за тази задача си е направо прекомерно щедро от моя страна.

Небето бе започнало да се заоблачава.

От двете страни на магистралата обраслите с борове склонове се сближаваха. Смесени сред елшака растяха криви дъбове с възлести черни стволове, по повечето от които имаше и големи, буцести, ракови купчини дървесна гъба.

Подминахме полегат, изоставен вход към мина, разположен на около стотина ярда встрани от пътя, наполовина разрушена спиртоварна до погълната от плевели железопътна линия — и двете покрити с чернилка, а след това прелетяхме край няколко къщи — сиви и с белеща се мазилка, плачещи за боядисване. Ръждивите трупове на качени на циментови блокчета автомобили се срещаха толкова начесто, че човек да си помисли, че са предпочитано дворно украшение, като къпалните за птички и пластмасовите фламинго в някои други градове.

— Това, което трябва да направиш догодина — казах, — е да доведеш Джоъл Тък тук и да го прекараш право пред кабинета на Келско.

— Няма ли да е с-с-с-страхотно! — рече Люк и удари с длан по таблото на колата.

Додадох:

— Просто караш Джоъл да стои до теб, няма нужда да говори даже, изобщо няма да отправя заплахи или да се държи недружелюбно, даже може да се усмихне, да се усмихва наистина приятелски, просто да зяпа Келско с онова свое трето око, сляпото оранжевото, и се обзалагам, че никой няма да те причаква, когато напуснете града.

— Е, естествено, че няма! — отвърна Желето. — Те всичките ще си стоят в участъка и ще чистят нааканото от гащите си!

Разсмяхме се и част от напрежението ни напусна, но духовете ни не се възвисиха така, както преди, а няколко минути по-късно пресякохме градската черта на Йонтсдаун.

Въпреки своята индустрия от двайсети век — стоманолеярната, от която в далечината бълваха сив дим и бяла пара, и натовареното локомотивно депо — селището изглеждаше и имаше излъчването на средновековен град. Похлупваше ни лятното небе, което бързо се покриваше с оловносиви облаци. Карахме по тесни улички, няколко от които даже бяха павирани. Въпреки празните планини наоколо и наличието на много земя къщите бяха плътно струпани, надвисваха една върху друга, половината бяха отчасти мумифицирани с вкаменена кожа от сивкавожълт прахоляк, и поне една трета имаха нужда от боядисване или нови покриви, или пък препокриване на продънените си предни веранди. Магазините, зарзаватчийниците и офисите се отличаваха с мрачно излъчване и признаците за просперитет бяха малко, ако изобщо имаше такива. Черен железен мост от времето на Депресията свързваше бреговете на калната река, която разделяше града на две, и гумите на кадилака запяха мрачна, печална монотонна песен, докато карахме по металните плоскости. Няколкото високи сгради не бяха на повече от шест или осем етажа, тухла и бетон, които допринасяха за средновековното излъчване, понеже поне според мен приличаха на малки замъци: със слепи прозорци, които изглеждаха затворени и тесни като бойници за стрели; натруфени входове с масивни гранитни плочи с размер, ненужен за скромната тежест, която носеха, врати така затворени и негостоприемни на вид, че не бих се изненадал да забележа заострените върхове на вдигната решетка над някоя от тях; тук и там плоските покриви имаха назъбени улуци, досущ като бойни зъбци на замък.

Градът не ми хареса.

Подминахме порутена двуетажна тухлена сграда, едното крило на която беше изкормено от пожар. Част от керемидения покрив беше хлътнала навътре, а повечето прозорци бяха издухани от жегата, тухлите — отдавна обезцветени от годините събирани замърсители от стоманолеярната, мините и депото и маркирани от антрацитни ветрила от сажди над всеки зейнал прозорец.

Бе започнал ремонт и когато минахме оттам, по сградата щъкаха строителни работници.

— Това е единственото основно училище в града — обади се Желето от задната седалка. — Миналия април имаше голяма експлозия в резервоара на парното, въпреки че денят бил горещ и котлето било изключено. Не знам дали изобщо са открили какво се е скапало. Ужасна история! Четох за това във вестниците. Даваха го по националните новини. Седем малки дечица изгорели и умрели, ужасно нещо, но е можело да бъде и много по-зле, само дето сред учителите са се намерили неколцина герои. Абсолютно чудо, че не са загубили четирийсет-петдесет деца, че дори и стотина!

— Ису-у-у-усе, у-у-ужасно нещо — каза Люк Бендинго. — Ма-а-а-алки деца! — той поклати глава. — По-о-о-оняко-га светът е га-а-аден!

— Самата истина си е — съгласи се Желето.

След като подминахме училището, аз се обърнах да го погледна отново. Получавах особено лоши вибрации от тази обгорена сграда и останах с непоклатимото впечатление, че в бъдещето я очаква нова трагедия.

Спряхме на червен светофар до едно кафене, пред което стърчеше машина за продажба на вестници. От колата можах да прочета заглавието на „Йонтсдаун Реджистър“: „БОТУЛИЗЪМ УБИВА ЧЕТИРИМА НА ЦЪРКОВЕН ПИКНИК“.

Желето сигурно също беше видял заглавието, защото отбеляза:

— Това нещастно, съсипано градче се нуждае от лунапарка дори повече от обичайното!

Подминахме още две пресечки, спряхме на паркинга зад общината, близо до няколко черно-бели патрулни коли, и слязохме от кадилака. Четириетажната купчина варовик и гранит, която приютяваше едновременно и градската управа, и полицейския участък, беше най-средновековната от всички сгради. Тесните й, дълбоко хлътнали прозорчета стояха преградени с железни решетки. Плоският й покрив бе обкръжен от ниска стена, която повече от всичко зърнато досега приличаше на укрепления на замък, с все разположените на равни разстояния амбразури и квадратни изрязани зъбци — които пък представляваха високи сегменти от каменни издатъци, редуващи се с отворените амбразури — и бяха нашарени с прикрития за стрелци и бойници, на всичкото отгоре увенчани и със заострени каменни зъбци.

Йонтсдаунската община не беше просто архитектурно отблъскваща; в тази постройка имаше освен това и усещане за зловреден живот. Изпитвах изнервящото усещане, че този агломерат от камъни, хоросан и стомана по някакъв начин се е сдобил със съзнание, така че ни гледа как слизаме от колата и че да влезем вътре би било все едно сляпо да минем между зъбите и да се пъхнем в гърлото на дракона.

Не знаех дали това мрачно впечатление е парапсихично по природа или пък въображението ми галопира твърде свободно; понякога не е лесно да установиш какъв е случаят. Вероятно изпитвах пристъп на параноя. Може би съзирах опасност, болка и смърт там, където не съществуват в действителност. Прихванала ме беше параноята. Признавам го. Но и вие бихте станали параноици, ако можехте да видите това, което виждам и аз, нечовешките твари, които крачат маскирани измежду нас…

— Слим? — стресна ме Желето. — Какво ти става?

— Ами… нищо.

— Струваш ми се нещо пребледнял.

— Добре съм.

— Те няма да ни скочат тук.

— Не се притеснявам за това — отвърнах.

— Казах ти… никога не са ни създавали неприятности в града.

— Знам. Не се притеснявам от боя. Не се безпокой за мен. Никога през живота си не съм бягал от битка и съм сигурен, че няма да побягна и от тази.

Намръщен, Желето заяви:

— Не съм си го и помислял!

— Да идем да се видим с Келско — казах.

Влязохме в сградата от задния вход, понеже, тръгнал да подкупва местните, човек не прекрачва през предната врата, нито пък се представя на рецепционистката и не й съобщава причината за посещението си. Желето влезе първи, Люк вървеше плътно зад него, а аз минах последен, като задържах вратата и спрях за момент да погледна към жълтия кадилак, най-яркото нещо в този мрачен град. Всъщност беше твърде ярък, за да ме радва. Мислех си за шарените пеперуди, които със замайващата си красота привличат хищни птици и биват погълнати с трескаво трептене на пъстроцветните си криле; кадито внезапно ми се стори като символ на нашата наивност, безпомощност и уязвимост.

Задната врата се отваряше към сервизен коридор и отдясно имаше стъпала, които водеха нагоре. Желето тръгна по тях и ние го последвахме.

Бяха минали две минути след дванайсет и ние имахме насрочена среща с началник Лайсъл Келско за обедния час, макар и не за обяд сам по себе си, понеже бяхме лунапарковци и повечето обикновени хора предпочитат да не делят залъка си с такива като нас. Особено обикновените хора, чиито джобове са старателно подплатени с подкупи.

Затворът и самият полицейски участък се намираха на долния етаж на крилото, но кабинетът на Келско беше отделна губерния. Изкачихме шест реда бетонни стъпала, минахме през пожарната врата, влязохме във фоайето на третия етаж и така и не срещнахме никого. Коридорът бе покрит с тъмнозелени винилови плочки, докарани до идеален блясък, а въздухът ухаеше на леко неприятен дезинфектант. Три врати по-навътре, броено от задното стълбище, стигнахме до личния кабинет на началника на полицията. Горната половина на вратата беше от прозрачно стъкло с гравирани в черно неговото име и длъжност и тя бе отворена. Влязохме вътре.

Дланите ми бяха влажни.

Сърцето ми препускаше.

Не знаех защо.

Въпреки всичко, казано от Желето, аз се притеснявах от засада, но не това ме плашеше в момента.

Имаше нещо друго. Нещо… което ми убягваше…

Във вътрешния кабинет не светеха лампи и имаше само един преграден прозорец до охладителя за вода. Тъй като синьото доскоро небе бе почти изцяло отстъпило пред зловещата армада от тъмни облаци и тъй като слитъците на венецианските щори бяха завъртени само наполовина между вертикала и хоризонтала, сумрачната светлина едва стигаше да разкрие металните картотечни шкафове, работна маса, на която имаше котлонче и кафеник, празна закачалка, огромна стенна карта на окръга и три дървени стола с облегнати на стената гърбове. Бюрото на секретарката бе мрачна черупка — чиста и спретната, но в момента необитаема.

Лайсъл Келско вероятно бе отпратил секретарката си на ранен обяд, за да елиминира възможността тя да подслуша нещо.

Вратата към вътрешния кабинет бе отворена. Отвъд се лееше светлина и — по идея — имаше живот. Желето без колебание прекоси мрачното помещение, насочи се към вътрешната врата и ние го последвахме.

В гърдите ми се трупаше напрежение.

Устата ми бе така пресъхнала, че имах чувството, че съм се нагълтал с прах.

Желето почука леко на вътрешната врата.

През тесния отвор се разнесе глас:

— Влизай, влизай!

Беше баритон, но дори и тези две кратички думи стигаха да предадат спокоен авторитет и нагло превъзходство.

Желето влезе, Люк го последва по петите и аз чух уредника ни да казва:

— Здрасти, здрасти, началник Келско, какво удоволствие е да ви видя отново!

Когато последен от групата пристъпих в кабинета, видях изненадващо простичка стая, гола почти като килия — сиви стени, бели венециански щори, простички мебели, по стените не висяха снимки или картини. След туй зад голямо метално бюро зърнах и Келско, втренчен в нас с неприкрито презрение, а дъхът ми заседна в гърлото, защото самоличността му беше измама, и в човешкото му тяло, отвъд човешката глазура, се намираше най-зловещият на вид таласъм, който някога съм виждал.

Вероятно е трябвало да заподозра, че на място като Йонтсдаун властимащите може да са таласъми. Но мисълта, че хората могат да живеят под злонамереното управление на подобни твари, беше толкова ужасна, че я бях отхвърлил.

Нямам никаква представа как съумях да прикрия шока си, отвращението си и това, че знам за злата тайна на Келско. Стоях си като глупак до Люк, свил юмруци покрай хълбоците си, обездвижен, но и натегнат като пружина от страх, и се чувствах разголен като котарак с извит гръб и присвити уши. Бях сигурен, че Келско може да забележи отвращението ми и незабавно да долови и причината за него. Но не стана така. Той дори не погледна към нас с Люк, а вниманието му бе съсредоточено върху Желето.

Келско беше в началото на петдесетте, около пет фута и девет инча, набит, с около четирийсет паунда свръхтегло. Носеше униформа тип каки, но нямаше пистолет. Под късо подстриганата му коса с оттенък на оръжеен метал се намираше квадратно, сурово, кораво на вид лице. Рошавите му вежди се сключваха над обградените от дебела кост очи, а устата му беше като месеста черта.

Таласъмът вътре в Келско също не представляваше наслада за окото. Досега всички чудовища, с които се бях сблъсквал, бяха като минимум отвратително грозни, макар че някои са все пак не толкова ужасни като другите. Погледите на част от тях не са така яростни. Или имат по-затъпени зъби. Нечии физиономии до определена степен не са така хищни като на гнусните им събратя. (За мен тази лека разлика във външния вид при таласъмите служи за доказателство, че са истински, а не са просто измишльотини на болен мозък; защото ако си ги въобразявах, ако бяха само плод на първичния страх на лудостта, то тогава щяха да си приличат. Или може би не?) Демоничната твар в Келско имаше червени очи, които не просто горяха от омраза, а бяха досущ неин разтопен концентрат, по-пронизващи от тези на всеки друг таласъм, който бях срещал до този момент. Бръмбарово зелената кожа около очните орбити беше кръстосана с паяжина от пукнатини и удебелена от тъкан, която напомняше ръбци на рана. Отвратителната плът на потръпващата му свинска зурла бе станала дори по-погнусяваща поради осеяната с пъпки кожа около ноздрите — бели набръчкани конуси, които потръпваха (и блестяха влажно), когато звярът си поемаше дъх или издишаше и които може и да бяха резултат от напреднала възраст. Не само видът на това чудовище, но и идващите от него парапсихични излъчвания оставяха впечатление за невероятно старо зло — идещо от такава антична древност, че в сравнение с него пирамидите изглеждаха направо модерни; аурата му представляваше отровна яхния от зловредни емоции и извратени намерения, клокочили на висока температура в течение на епохи, като всяка една възможност за благонравие и невинна мисъл е изкипяла още много отдавна.

Желето с ентусиазъм и огромно майсторство играеше ролята на благодарния уредник, а Лайсъл Келско се преструваше, че е просто безнадеждно късогледо, стиснато, тесногръдо, аморално, авторитарно ченге от въгледобивните провинции. Желето беше убедителен, но тварта, която въплъщаваше полицай, заслужаваше „Оскар“. На моменти изпълнението му беше толкова съвършено, че дори в моите очи човешката му глазура ставаше непрозрачна и таласъмът избледняваше, превръщаше се просто в безформена сянка в човешката плът, което ме принуждаваше да се напрягам, за да го върна на фокус.

От моята гледна точка положението стана дори още по-непоносимо, когато, минута след като влязохме в кабинета на Келско, иззад нас се появи униформен офицер и затвори вратата. Той също се оказа таласъм. Тази човешка черупка беше на около трийсет, висок, жилест, с гъста кафява коса, заресана право назад от симпатичното му италианско лице. Таласъмът вътре в него беше страховит, но значително по-малко отвратителен от звяра в Келско.

Подскочих, когато вратата с тупване се хлопна зад гърбовете ни. Досега отпуснат в креслото си, от което не бе счел за нужно да се надигне при влизането ни и от което раздаваше само стоманено твърди погледи и ръсеше откровено недружелюбни реплики в отговор на приятелското дърдорене на Желето, началник Лайсъл Келско вдигна очи към мен. Изражението ми сигурно е било странно, понеже Люк Бендинго ме погледна учудено на свой ред, след което смигна, за да ми подскаже, че всичко е наред. Младото ченге отиде в ъгъла и се изправи с ръце, скръстени на гърдите. Там имах добра видимост към него и се поотпуснах, но не особено много.

Досега не бях попадал в една стая с двама таласъми едновременно, да не говорим — с такива, които се преструват на ченгета и при това единият разполага със заредено огнестрелно оръжие. Исках да им се нахвърля; исках да им смажа омразните физиономии; исках да избягам; исках да извадя ножа си от ботуша и да го забия в гърлото на Келско; исках да пищя; исках да повърна; исках да сграбча револвера на младото ченге и да му пръсна мозъка, пътьом да вкарам няколко изстрела и в гърдите на Келско. Но всичко, на което бях способен, беше да стоя до Люк, да крия страха от погледа и от лицето си и да се старая да изглеждам заплашително.

Срещата продължи по-малко от десет минути и не беше и отчасти толкова зле, колкото Желето ме бе накарал да вярвам, че ще е. Келско не се подиграваше, нито пък ни унижаваше или предизвикваше така, както ми беше казано, че ще прави. Не беше настоятелен, саркастичен, груб, злословен, скандалджия или заплашителен като Келско от живописните разкази на Желето. Беше студен — да, също и арогантен, и изпълнен с неприкрито отвращение към нас. Без съмнение беше. Направо преливаше от насилие, все едно високоволтов електрически кабел, и ако му прережехме изолацията, като или го обидим, или му отговаряме, или му дадем и най-малък знак, че смятаме, че го превъзхождаме, той щеше да ни нанесе мегаволтов удар, който надали щяхме да забравим. Но ние се държахме кротко и сервилно, бяхме готови да угаждаме и началник Келско се сдържаше. Желето постави на бюрото плика с пари и предаде безплатните билети, като през цялото време се шегуваше и разпитваше за семейството на началника, а след още минутка бяхме свършили каквото дойдохме да направим и ни напъдиха да си вървим.

Върнахме се по коридора на третия етаж, отидохме отново до задното стълбище, качихме се на четвъртия етаж, който сега бе пуст, тъй като обедната почивка бе напреднала доста, и минахме от един мрачен коридор в друг и в трети, докато не стигнахме до крилото, в което се намираше кабинетът на кмета. Докато вървяхме, стъпките ни отекваха по тъмните винилови плочки, а Желето ми се струваше все по-разтревожен.

В един момент, облекчен да се намирам извън присъствието на таласъмите и като си спомних казаното от Желето в колата, рекох:

— Е, не беше толкова зле!

— Аха. Точно това ме притеснява — отвърна уредникът на лунапарка.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше прекалено дяволски лесно — отвърна Желето. — Откакто познавам Келско, не се е случвало да е толкова добронамерен. Нещо не е наред!

— Като например? — поинтересувах се.

— Ще ми се да знаех.

— Н-нещо с-се мъти.

— Мъти се — съгласи се уредникът ни.

Кабинетът на кмета не беше толкова гол, колкото този на началника на полицията. Елегантното бюро беше махагоново, а другите изящни и скъпи мебели — в английски стил като в първокачествен джентълменски клуб, облицовани с горскозелена кожа — бяха стъпили върху златист плюшен килим. Стените бяха покрити с разнообразни награди и негови снимки от участието му в най-различни благотворителни инициативи.

Албърт Спекторски, спечелил на избори правото да заема този кабинет, беше висок, червендалест мъж, консервативно облечен в син костюм, бяла риза и синя вратовръзка, с черти, оформени от чревоугодничество. Любовта към хубавата храна личеше по облата като луна форма на лицето му и по изобилието на брадички под тлъстата му уста. Вкусът към хубавото уиски се показваше чрез пръснатите кръвоносни съдове, които придаваха на бузите и крушообразния му нос червеникаво сияние. А и отвсякъде му се забелязваше неопределимият, но очевиден дъх на промискуитет, сексуална перверзия и курварска страст. Печеливш народен избраник го правеха превъзходният топъл смях, чаровните маниери и способността да се съсредоточава толкова интензивно и симпатизиращо върху онова, което му казваш, че можеше да те накара да се чувстваш като най-важния човек на света, поне доколкото него го е грижа. Беше шегобиец, потупван по гърба и много открит и добродушен. Беше също и маска. Понеже под целия този представителен облик всъщност се криеше таласъм.

За разлика от началник Келско кметът Спекторски не пренебрегна двама ни с Люк. Дори ни подаде ръка.

Ръкувах се с него.

Докоснах го и някак си успях да запазя самообладание, което не беше лесно, понеже да го пипна се оказа по-лошо, отколкото да пипам четирите таласъма, които бях убил през последните четири месеца. Докосването до него отговаряше точно на представата ми какво ще се получи, ако човек застане лице в лице със Сатаната и му се наложи да се ръкува с него; все едно от него бликаше водопад от жлъч и зло, лееше се в мен през образуваната от сплетените ни длани точка на контакт, заразяваше ме и ме разболяваше; светкавица от несравнима омраза и огнен гняв избухна откъм кмета, блъвна през мен и ми ускори пулса до най-малкото сто и петдесет удара.

— Радвам съ да въ видя — рече Спекторски с широка усмивка. — Радвам съ! Винаги очакваме с нетърпение пристигането на лунапарка!

Таласъмското представление на домакина ни се равняваше във всяка подробност с превъзходната преструвка на човек, изиграна от началник Лайсъл Келско, и — също като него — това същество бе особено отвратителен представител на вида си, кривозъб и съсухрен, покрит с брадавици и язви и почти спаружен от преминаването на неизброимите години. В бляскавите му червени очи цветът идваше сякаш от океаните от човешка кръв, проливането на която бе предизвикало самото то, и от непроучените дълбини на нагорещената до червено човешка агония, която то самото бе навлякло на измъчената ни раса.

Желето и Люк се чувстваха малко по-добре след срещата ни с кмета Спекторски, понеже той се държа, както казаха, по същия начин както винаги.

Но на мен ми беше станало по-зле.

Желето се оказа прав, когато твърдеше, че тук се мъти нещо голямо.

Дълбок, неразтопим студ се бе разпрострял из цялото ми тяло. В костите ми се втвърдяваше лед.

О, да, нещо се мътеше.

Мътеше се с пълна пара.

Бог да ни е на помощ!

 

 

Градската община и съдебната палата на Йонтсдаун се намираха от двете страни на една и съща улица. В съседните на съдебната зала кабинети въртяха бизнеса си разнообразни градски чиновници. В един от тези делови апартаменти ни очакваше председателката на градския съвет — Мари Ваналето.

Тя също беше таласъм.

Желето се държеше с нея по-различно, отколкото с Келско и Спекторски, но не понеже усещаше, че тя е таласъм и заради това нещо повече — или по-малко — от човек, а понеже Ваналето беше жена, и то привлекателна. На вид беше към четиридесетте, слаба брюнетка с големи очи и чувствена уста, а когато Желето заизлива чара си, тя реагира чудесно — изчерви се, флиртуваше, кикотеше се, попиваше комплиментите, с които я обсипваше уредникът ни — и той взе да се държи все едно е съвсем искрен. Явно смяташе, че й прави страхотно впечатление, но аз виждах, че председателката на съвета изнася много по-добро представление от нашия уредник. Вътре в хитрата си човешка маскировка таласъмката — макар и не толкова древна и спаружена като Келско и Спекторски — не копнееше за нищо по-силно, отколкото да убие Желето, да убие всички нас. Поне доколкото можех да кажа, точно това иска всеки един таласъм — удоволствието да изколи множество човешки същества едно след друго, макар и не в дивашка касапница, не в цялостна продължителна кървава баня; таласъмите искаха да разпределят смъртта, да ни убиват един по един, за да могат да вкусват кръвта и мъката ни. Мари Ваналето изпитваше същата садистична нужда и докато наблюдавах как Желето я държи за ръка и я потупва по рамото, и като цяло се държи мило с нея, се нуждаех от всяка капчица самообладание, с която разполагах, за да не го издърпам настрани с вик: „Бягай!“

У Мари Ваналето имаше и още един фактор, различен от таласъмския й произход, който караше кожата ми да настръхва. Никога досега не се бях сблъсквал с подобно явление и не си го бях представял дори и в най-ужасните си кошмари. През прозрачната човешка глазура виждах не един таласъм, а четири: създанието в цял ръст, с което бях привикнал, и три малки твари със затворени очи и полуоформени черти. Трите явно съществуваха вътре в големия таласъм, който се преструваше, че е Мари Ваналето — по-точно в корема й, — и се бяха свили неподвижно в разпознаваеми ембрионални пози. Страховитата, зловеща, богохулна чудовищна твар беше бременна.

Никога не ми беше хрумвало, че таласъмите могат да се развъждат. Достатъчно труден за преглъщане бе самият факт, че съществуват. Немислима бе перспективата за поколения от все още неродени таласъми, на които им е писано да яздят нас, човешкото си стадо. Вместо това ги смятах за излезли от Ада или слезли от някакъв друг свят, а броят им на земята — за ограничен от количеството, в което бяха дошли първоначално; в ума ми това бяха най-загадъчните и съвършени (макар и зловещи) концепции.

Вече не.

Докато Желето развеселяваше и забавляваше Мари Ваналето, а Люк с усмивка следеше хитроумията им, кацнал на стола до мен, аз се бунтувах срещу отвратителната картина пред взора ми — кучеуст таласъм, тикащ зловещо деформирания си пенис в студената и мутирала вагина на червеноока и свинезурлеста кучка, те двамата се задъхват, лигавят се и грухтят, покритите им с бенки езици се люлеят, гротескните им тела се гърчат в екстаз. Но щом съумях да изтласкам този непоносим образ от съзнанието си, веднага ме осени още по-ужасна картина: новородени таласъми, малки, с цвета на личинки, гладки, лъскави и влажни, налудничавите им червени очи сияят, имат малки остри ноктенца и заострени зъбчета, които още не са прераснали в грозни зъбища… е, три такива твари се гърчат и изтласкват, и изпълзяват от смрадливата утроба на майка си.

Не!

О, Исусе, моля те, недей! Ако не изхвърлех тази мисъл от ума си начаса, щях да посегна към ножа в ботуша ми и да изкормя общинската съветничка на Йонтсдаун право пред Желето и Люк, и никой от трима ни нямаше да напусне града жив.

Не знам как издържах.

Не знам как успях да изляза от онзи кабинет с непокътнат разум и нож все още в ботуша.

На излизане от общинската сграда минахме през изпълнено с екот фоайе с мраморен под, големи остъклени прозорци и арковиден таван, което се отваряше към главната съдебна зала. По импулс пристъпих към масивните дъбови врати с месингови дръжки, открехнах на косъм едната и надникнах в залата. Конкретното дело бе стигнало до фазата на заключителните речи, тъй че още не бяха обявили прекъсване за обяд. Съдията се оказа таласъм. Прокурорът беше таласъм. Двамата униформени разсилни и съдебният стенограф изглеждаха обикновени хора, но тримата съдебни заседатели бяха таласъми.

Желето подпита:

— Какво правиш, Слим?

Още по-разтърсен от видяното в съдебната зала, оставих вратата да се затвори полека и се присъединих към уредника и Люк.

— Нищо. Просто ми стана интересно.

Навън, на ъгъла, докато пресичахме за пореден път улицата, се загледах в останалите пешеходци и шофьорите на колите, които чакаха на светофара. Сред приблизително четиридесетте души на това унило кръстовище видях два таласъма, с други думи — двайсет пъти над обичайното съотношение.

Бяхме свършили да раздаваме подкупи, тъй че се запътихме покрай общината и към паркинга отвъд нея. Когато стигнахме на двайсетина крачки от жълтия кадилак, казах:

— Задръжте минутка. Трябва да погледна нещо! — обърнах се и закрачих натам, откъдето бяхме дошли.

Желето подвикна след мен:

— Къде отиваш?

— Само минутка — повторих и се затичах.

С блъскащо като чук сърце и дробове, раздуващи се и свиващи се с цялата гъвкавост на лято желязо, подминах едната стена на общината, заобиколих отпред, изкачих чифт гранитни стъпала, минах през стъклените врати и влязох във фоайе, малко по-малко величествено от това на съдебната зала. На първия етаж държаха обществените си приемни различни служби на градската управа, от лявата страна бе разположен полицейският участък. Минах през чифт рамкирани с орех врати с матови стъкла и влязох в приемна, заобиколена от дървено перило.

Дежурният сержант се трудеше от платформа, издигната на два фута над останалата част на помещението. Сержантът беше таласъм.

В едната си ръка държеше писалка. Вдигна очи от досието, над което се трудеше, погледна надолу към мен и каза:

— С какво да ви помогна?

Зад него се намираше голямо открито помещение, осеяно с дузини бюра, множество високи канцеларски шкафове, фотокопирна машина и разнообразно канцеларско оборудване. В единия ъгъл потракваше телетайп. От осемте чиновници в залата трима бяха таласъми. Такива бяха и трима от четиримата, които работеха отделно от чиновниците — явно цивилни детективи. Присъстващите в момента трима униформени офицери до един бяха таласъми.

В Йонтсдаун таласъмите не само крачеха сред обикновените граждани и ги ловяха наслуки. Тук войната между видовете ни беше добре организирана — поне от страна на таласъмите. Тук потайните маскирани ковяха законите и ги налагаха, и горко на бедното копеле, виновно и в най-дребното провинение.

— Какво точно търсите? — попита сержантът от приемната.

— Ъ… трябва ми градският здравен отдел.

— От другата страна на залата — озъби ми се дежурният.

— Аха — казах, имитирайки озадаченост. — Това ще да е полицейският участък тогаз?

— Със сигурност не е балетно училище — каза сержантът.

Излязох навън с ясното съзнание, че червените очи прогарят дупки в гърба ми. Върнах се при жълтия кадилак, където ме чакаха Желето Джордан и Люк Бендинго, любопитни и неосъзнаващи страховитата ситуация.

— Какви ги вършиш? — попита Желето.

— Исках да погледна по-отблизо главния вход на тази сграда.

— Защо?

— Откачен съм на тема архитектура.

— Така ли?

— Аха.

— И откога?

— Откакто бях малък.

— Че ти още си малък.

— А ти не си, но си луд по играчките, което си е много по-странно от това да си луд за архитектура.

Желето ме позяпа известно време, след това се усмихна и сви рамене.

— Предполагам, че си прав. Но играчките са по-забавни!

Когато влязохме в колата, казах:

— О, не съм сигурен. И архитектурата е много увлекателна. А този град е пълен със страхотни представители на готическия и средновековен стил.

— Средновековен ли? — изуми се Желето, докато Люк палеше двигателя. — Имаш предвид като в Тъмните векове?

— Аха.

— Е, затова си прав. Този градец определено е излязъл право от Тъмните векове, така си е.

На излизане от града приближихме отново до изгорялото основно училище, където миналия април бяха загинали седем души. Първия път, когато минахме покрай сградата, бях получил предсказателни вибрации, че предстоят още трагедии. Сега, докато се взирах в избитите прозорци и осаждените стени и като се приближавахме все повече, от изгорените от пожара тухли право срещу мен се надигна вълна от ясновидски усещания. За шестото ми чувство тази вълна бе също толкова истинска като връхлитаща ни стена от вода, с тежест и сила, с които трябваше да се съобразяваш, кипнала маса от вероятности и възможности, и немислими трагедии. Такова невероятно количество човешко страдание и мъка бе свързано с тази постройка, че не просто я обвиваше заплашителна аура, тя направо плуваше в езеро от смъртоенергия. Вълната връхлиташе със скоростта и мощта на товарен влак, досущ като някое от онези гигантски цунамита, които неизменно се юрват срещу брега във всеки един филм за Хаваите, само дето беше черна и заплашителна, не приличаше на нищо друго, с което се бях сблъсквал досега, и внезапно се уплаших от нея. Пред самата вълна се движеше фина мъглица от парапсихична енергия и кога то невидимите й капчици опръскаха възприемчивия ми ум „чух“ деца да пищят от болка и ужас… пожарът да реве и да съска, и да издава поредица от цвър-пук-шупур-цъкащи звуци подобни на садистичен смях… дрънчаха алармени звънци… стена се срути с гръмотевичен трясък… чуваха се викове… далечни сирени… „Видях“ немислими ужасии — апокалиптични пламъци… една учителка с подпалена коса… деца, които се препъват сляпо из задушаващ дим… други дечица, които отчаяно и безполезно се крият под училищните си чинове, докато върху тях от тавана падат димящи късове… Част от това, което виждах и чувах беше отглас от пожара, върлувал вече миналия април, но някой от образите идеха от все още незапален огън — гледки и звуци от намиращ се в бъдещето кошмар. И в двата случая усещах, че внезапното възпламеняване на училището не е нито случайно нито предизвикано от човешка грешка и не може да се припише на технически проблем, а е дело на таласъмите. Започвах да усещам болката на децата, пронизващата горещина, а и усещах техния ужас. Парапсихичната вълна се стоварваше върху мен, издигаше се все по-високо… още по-високо, ставаше по-тъмна, черно цунами с такава мощ, че несъмнено щеше да ме смаже, тъй студено, че щеше да източи от плътта ми цялата топлина на живота. Затворих очи и отказах да гледам към полуразрушеното училище, докато го приближавахме, и отчаяно се опитах да построя около шестото си чувство умствения еквивалент на оловен щит, да изолирам навън нежеланите ясновидски излъчвания, от които вместо от вода бе съставена прииждащата разрушителна вълна. За да отклоня мислите си от училището, представих си мама и сестрите ми, бленувах за Орегон, за Сискию… представих си и изящно изваяното лице на Рия Рейнс и се размечтах за озарената й от слънцето коса. Спомени и фантазии за Рия бяха онова, което ефективно ме защити от месомелачката на парапсихичното цунами, което ме удари, помете ме и премина през мен, без да ме разтроши на парчета или да ме отнесе.

Изчаках половин минута, докато спра да усещам каквото и да е паранормално, след това отворих очи. Училището бе останало зад гърбовете ни. Приближавахме стария железен мост, който имаше вид все едно е построен от фосилизирани черни кости.

Понеже Желето отново бе на задната седалка и защото Люк старателно внимаваше как кара (вероятно се боеше, че и най-дребното нарушение на йонтсдаунските закони за движението може да накара някой от хората на Келско да ни се нахвърли с особена жестокост), те и двамата не бяха забелязали странния припадък, който за минута ме бе оставил лишен от дар слово и безпомощно вкочанен, досущ лишен от лекарства епилептик. Благодарих се, че няма нужда да си измислям обяснение, понеже не си вярвах да заговоря, без да издам вътрешния си смут.

Бях обзет от жалост към човешките обитатели на това забранено от Бога място. В историята на града вече бе гравиран един училищен пожар, на същото място предстоеше много по-ужасен и с лекота си представях кого ще видя, ако отида в пожарната — таласъми. Сетих се за заглавието, което бях зърнал и местния вестник: „БОТУЛИЗЪМ УБИВА ЧЕТИРИМА НА ЦЪРКОВЕН ПИКНИК“, и осъзнах какво ще открия, ако навестя и свещеника на опелото — демоничен звяр с бяла якичка, раздаващ благословии и симпатия — също както бе раздал и смъртоносния бактериален токсин в картофената салата и бобената яхния, докато се кокори предоволно в изумителната си маскировка. Кой знае каква ли тълпа таласъми се бе събрала пред основното училище в онзи ден, в мига, когато бяха гръмнали алармите, зяпнали зловещата катастрофа с престорен ужас, привидно тъгувайки, докато потайно се хранят с човешката агония така, както ние бихме отишли да хапнем в „Макдоналдс“ всеки детски писък за тях — хапка сочен „Биг Мак“, всеки ярък проблясък болка — хрупкаво пържено картофче. Надянали костюмите на градските големци, сипещи клетви колко шокирани и смазани от загубата са, таласъмите щяха да се промъкват в градската морга и алчно да следят бащите, които колебливо влизат да идентифицират зловещите, овъглени останки на любимите си дечица. В ролята на поразени от мъка приятели и съседи щяха да влизат в домовете на измъчените родители, като предлагат морална подкрепа и утеха, но тайно се опиват от сладкия парапсихичен пудинг на отчаяние и нещастие, точно както — месеци по-късно — сега се бяха залепили за семействата на отровените по време на църковния пикник. Без значение на уважението и възхищението — или липсата на такива, — с които бе удостоен покойникът, погребенията в Йонтсдаун несъмнено не страдаха от липса на посетители. Тук беше змийска яма, пълна с таласъми, и те щяха да изпълзят да похапнат, все едно какъв банкет от страдания им е сервиран. А ако съдбата не произвежда достатъчно жертви, за да удовлетвори вкуса им, те могат да влязат в кухнята и сами — да подпалят училище, да организират голяма автомобилна катастрофа, внимателно да планират смъртоносен индустриален инцидент в стоманолеярната или локомотивното депо…

Най-ужасяващият аспект на онова, което бях открил в Йонтсдаун, беше не просто стряскащото съсредоточаване на таласъми тук, а тяхното досега незабелязвано желание и способност да се организират и да взимат контрол над човешките институции. До този момент бях смятал таласъмите за самотни хищници, които се внедряват в обществото и повече или по-малко подбират жертвите си наслуки и под напора на момента. Но те бяха поели юздите на властта в Йонтсдаун и с ужасяваща целеустременост бяха трансформирали целия град и околностите му в частен ловен резерват.

При това те се и развъждаха тук, в пенсилванските планини, в тази въгледобивна дупка, където светът рядко си даваше труда да хвърли поглед.

Въдеха се.

Исусе!

Чудех се колко ли още гнезда на тези вампири съществуват в други тъмни кътчета на света. А те наистина бяха специфичен вид вампири, защото усещах, че получават основната си прехрана не от самата кръв, а от сияйните аури на болка, мъка и страх, които създаваха човешките същества в миг на отчаяние. Разликата не беше голяма. За кравите, предназначени за ножа на колача, няма особено значение кои части на анатомията им са най-ценени на масата за вечеря.

Излязохме от града със значително по-малко разговори, отколкото по времето на пътуването ни натам. Желето и Люк се притесняваха от засадата на хората на Келско, а аз все още бях загубил ума и дума от онова, което видях, и от черното бъдеще пред децата в йонтсдаунското основно училище.

Прекосихме границите на града.

Подминахме групата черни, изкривени дъбове, огънати от дървесните гъби.

Никой не ни спря.

Никой не се опита да ни избута от пътя.

— Скоро — предупреди Желето.

Бяхме на една миля от града.

Подминахме крайградските къщи, които се нуждаеха от пребоядисване и нови покриви и където в предните дворове на циментови блокчета стояха ръждивите корпуси на автомобили.

Нищо.

Желето и Люк се притесняваха все повече.

— Пусна ни да си тръгнем прекалено леко — каза уредникът по повод Келско. — Някъде през следващата половин миля…

Стигнахме на миля и половина от града.

— Той иска да ни даде фалшиво чувство за сигурност — реши Желето, — след това да ни удари като цял тон тухли. Ей това е намислил! Гледайте сега как направо ще ни смажат. Тези въглищарчета трябва да се позабавляват…

Две мили.

— Много е странно да си изпуснат забавлението. Всяка секунда ще ни връхлетят…

Две мили и половина.

В крайна сметка Желето реши, че ще ни погодят номер при изоставената мина, където стояха руините на старата гаричка и другите постройки ръчкаха надвисналото сиво небе с неравните си, подобни на зъби греди и метални фрагменти.

Но и тези паметници на изчезващата индустрия стигнахме и подминахме без никакви инциденти.

Три мили.

Четири.

На десет мили отвъд границите на града Желето най-сетне въздъхна и се отпусна.

— Май ще ни пуснат този път!

— Защо? — попита подозрително Люк.

— Не е чак безпрецедентно. Случвало се е да не ни предложат схватка и в други години — обяви уредникът. — Не съм ходил да питам по каква причина. Тази година… е може да е заради училищния пожар и трагедията с този пикник вчера. Може би дори Лайсъл Келско е видял достатъчно гадости тази година и да не иска да рискува да ни подплаши. Както казах, струва ми се, че на тези окаяни хорица лунапаркът им е по-нужен от всякога!

Докато пресичахме щата по пътя към дома, планирайки да спрем по пътя за късен обяд и с идеята да стигнем до лунапарка на „Сомбра Брадърс“ рано вечерта, духовете на Желето и Люк започнаха да се покачват, но не и моят. Знаех защо Келско ни е спестил обичайната юмручна размяна. Беше, понеже е намислил нещо по-ужасно за следващата седмица, когато щяхме да сме се настанили на панаирния парцел на окръг Йонтсдаун. Виенското колело. Нямах идея точно кога ще се случи, а и не знаех точно какво са си наумили таласъмите, но беше ясно, че ще саботират виенското колело и че моите обезпокоителни видения за пролята по централната алея кръв също като зли цветя скоро ще разцъфнат в тъмна реалност.