Дийн Кунц
Отвъдни очи (21)

Двадесет и първа глава
Зима в Ада

Изругах на глас, понеже, въпреки че надхвърлях ограничението за скоростта само с две-три мили в час, бях сигурен, че дори и минимално нарушение ще е достатъчно, за да предизвика мъстта на властта в този управляван от демони град. Погледнах притеснено в огледалото за задно виждане. На покрива на патрулната червените лампи започнаха да мигат, импулси кървава светлина се стрелкаха през белия като морга пейзаж — ченгето щеше да тръгне след нас, което не беше обещаващо начало на тайната ни мисия.

— По дяволите — промърмори Рия, като се завъртя в седалката си, за да надникне през задния прозорец.

Преди патрулката да успее да излезе на пътя обаче, друга кола — опръскан с кал жълт „Буик“ — взе завоя, карайки по-бързо от мен, и вниманието на таласъма полицай се прехвърли върху този по-деен нарушител. Продължихме нататък недокоснати, а ченгето спря буика по петите ни.

Внезапен порив на вятъра вдигна милиарди снежинки от земята, втъка ги на секундата в сребърносива завеса и я шибна на пътя зад нас, скривайки от очите ми буика и нещастния му шофьор, а и полицая.

— На косъм — казах.

Рия не отговори. Пред и малко под нас се простираше Йонтсдаун. Тя се обърна отново напред, прехапвайки долната си устна, докато проучваше града, към който се спускахме.

Миналото лято Йонтсдаун ми се бе сторил мрачен и средновековен. Сега, в ледената хватка на зимата, беше дори още по-непривлекателен, отколкото в августовския ден, когато го зърнах за първи път. В мътната далечина димът с цвят на повръщано и парата, вдигаща се от комините на мръсната стоманолеярна изглеждаха по-тъмни и по-тежко заредени със замърсители от преди, като колони дим, изхвърляни от пушещи вулкани. Няколкостотин фута по-нагоре сивата пара се разреждаше и зимният вятър я накъсваше на парцали, но сернистият дим се разнасяше от планински връх към планински връх. Комбинацията от по-тъмни облаци и кисели жълти пари придаваше на небето вид на насинено от бой. И ако небесата бяха насинени, то градът под тях бе пребит, накълцан и смъртно ранен: струваше ми се, че това е не просто умиращо градче, а селище на смъртници, гробище с размерите на град. Редиците къщи — много от тях овехтели и всичките покрити с пласт от сив прах — и по-големи тухлени и гранитни сгради предишния път ме бяха навели на представата за средновековни постройки. Те все още притежаваха това анахронично свойство, макар че този път — с обезцветения от саждите сняг по покривите, с увисналите от стрехите мръсни шушулки и с жълтеникавия скреж, отбелязал се на повечето прозорци — те също изглеждаха някак си като редица след редица надгробни камъни в гробище за гиганти. А от разстояние вагоните в локомотивното депо силно напомняха грамадански ковчези.

Откъм града ме заливаха екстрасензорни еманации и почти всяко течение в това стигийско море беше тъмно, студено и страховито.

Пресякохме моста над сега замръзналата река, по който в неравни вълни под пода от метална решетка и отвъд дебелите железни перила стърчаха големи парчета назъбен лед. Гумите този път не пееха, а по-скоро издаваха писклив писък на един тон.

На отсрещната страна на моста рязко отклоних комбито на банкета и спрях.

— Какво правиш? — попита Рия, поглеждайки към лигавия бар и грил, пред който бях паркирал.

Сградата беше вдигната от циментови блокчета, боядисана в киселинно зелено. Избледнял червен емайл се белеше от входната врата, а макар че прозорците бяха покрити със скреж, те бяха и дебело омазани с мазнина и мръсотия.

Рия добави:

— Какво ще правим тук?

— Нищо — отвърнах. — Просто… искам да хванеш волана. Излъчванията… навсякъде около мен… леят се от всичко… Все едно накъде погледна, виждам… странни и ужасни сенки, които не са истински, сенки на смърт и предстоящо разрушение… не мисля, че в момента трябва да карам!

— Градът не ти е влиял така преди.

— О, напротив! Същото беше и предишния път, когато идвахме с Люк и Желето. Но не беше толкова зле. А и аз много бързо се овладях. Ще свикна отново с града, но ми трябва малко време. Точно сега… имам чувството… че са ме пребили.

Докато Рия се плъзгаше през седалката да поеме волана, аз излязох от колата и с омекнали крака я обиколих до другата страна. Въздухът беше хапещо студен; миришеше на масло, въглищен прах, бензинови изпарения, пържено месо от грила на съседното заведение и (бях готов да се закълна) сяра. Качих се на седалката за пътника, хлопнах вратата и Рия ни изведе от банкета, плавно насочвайки колата обратно в движението.

— Накъде? — попита ме.

— Карай през града към предградията.

— И?

— И търси тих мотел.

Не можех да обясня драматичното влошаване на ефекта на града върху мен, макар че имах няколко идеи. Може би по неизвестни причини парапсихичните ми сили се бяха увеличили, паранормалните ми сетива бяха станали по-възприемчиви. Или може би от последното ми посещение насам зарядът от мъка и ужас на града бе нараснал неизмеримо. Или може би се страхувах от завръщането на това демонично място повече, отколкото си давах сметка, поради което нервите ми бяха протъркани до месо и следователно — изключително чувствителни за тъмните енергии и безформени, но ужасни образи, които се излъчваха от сгради, коли, хора и разнообразните предмети от всички страни. Или от гледна точка на специалното зрение, което отвъдните ми очи осигуряваха, може би долавях, че или аз, или Рия — а може би и двамата — щяхме да умрем тук в ръцете на таласъмите; обаче ако това ясновидско съобщение се опитваше да стигне до мен, очевидно бях емоционално неспособен да го прочета и приема. Можех да си представя, но не можех в действителност да се накарам да „видя“ подробности от подобна безсмислена и ужасяваща съдба.

Приближавахме двуетажната тухлена сграда, където седем деца бяха намерили смъртта си в пламъците на пожара, причинен от избухването на инсталацията на парното, и видях, че от предишното лято насам бяха ремонтирали обгореното крило, плочестият му покрив бе преподреден. Дори в момента в училището имаше часове — през няколко от прозорците се виждаха деца.

Както и преди, от стените на тази постройка се засили масивна вълна от ясновидски впечатления и се юрна към мен със смазваща сила и плътност — окултна плътност, но въпреки това смъртоносна, за мен истинска колкото и цунами убиец. Тук, както на никое друго място, което съм виждал, човешкото страдание и мъка, и ужас можеха да бъдат премерени почти както се мерят океанските дълбини — в десетки, стотици и дори хиляди фатоми^[1]. Рояк студени пръски предхождаше убийствената вълна: несвързани знаменателни послания, къпещи повърхността на ума ми. Видях стени и тавани, които избухват в пламъци… прозорци, експлодиращи в порой от десетки хиляди смъртоносни трески… камшици от огън пращят през класни стаи с нахлуващи въздушни течения… ужасени деца с горящи дрехи… пищяща учителка, чиято коса гореше… почернелия и обелен труп на друга учителка, сврян в ъгъла, телесните й мазнини цвърчат и вдигат мехури, сякаш са бекон на грил…

Последния път, когато видях училището, получих видения и от вече отминалия пожар, и от по-ужасния предстоящ. Но този път видях само бъдния, все още незапален, вероятно защото наближаващата катастрофа бе вече по-близо във времето от огъня, който вече си бе свършил работата. Сипещите се върху мен екстрасензорни картини бяха шокиращо по-ярки и по-ужасни от всичко, което ми се е случвало, всяка беше като капка сярна киселина, а не като вода, болезнено си проправяше път към паметта и душата ми: деца в смъртна агония, плът на мехури и кипи и гори като съчки; ухилени черепи, надничащи през димящите, топящи се тъкани, които досега са ги прикривали; очни ями, почернели и изпразнени от гладни пламъци.

— Какво става? — попита Рия притеснено.

Осъзнах, че съм се задъхал и треперя.

— Слим?

Тя бе започнала да отпуска газта, комбито вече намаляваше скорост.

— Карай нататък! — изпъшках, а след това изстенах, когато болката на умиращите деца се превърна, макар и в малка степен, и в моя болка.

— Боли те! — възкликна Рия.

— Видения.

— Какви?

— За Бога… карай… нататък!

— Но…

— Мини… школото!

За да изкажа тези думи, трябваше да изплувам от киселинната мъгла на парапсихичните излъчвания, което беше почти толкова трудно, колкото и да се измъкнеш от истински облак от гъсти и задавящи изпарения. Сега се търкулнах обратно в онова, което в сумрачното вътрешно царство на нежелано некромантично зрение бе мястото, където неописуемо ужасното и трагично бъдеще на йонтсдаунското основно училище ми натрапваше настоятелно своите зловещи, просмукани с кръв подробности.

Затворих очи, понеже, когато поглеждах училището, по някакъв начин предизвиквах освобождаването на тези образи на предстояща разруха, които са били заключени в стените му, безкраен склад от окултни образи като силен заряд на потенциална енергия на критичната точка на кинетичното преобразуване. Когато затворех очи обаче, намалявах само отчасти броя на виденията и силата им изобщо не отслабваше. Основната вълна психична радиация вече надвисваше над мен и започна да се спуска с тътен; бях в ролята на брега, в който ще се разбие това цунами, и когато то връхлетеше и се оттеглеше, бреговата линия може би щеше да е завинаги и изцяло променена. Отчаяно се боях, че потапянето в тези кошмарни образи ще ме остави емоционално и умствено увреден, дори луд, така че избрах да се защитя по същия начин, както бях сторил и миналото лято. Стиснах ръцете си в юмруци, стиснах зъби и сведох глава, и с монументално усилие на волята отклоних мислите си от сцените на огнена смърт и се съсредоточих върху хубавите спомени за Рия: любовта към мен, която виждах в ясните й, прями очи; любовните бръчки по лицето й; съвършенството на тялото й, любенето, което споделяхме; сладката наслада просто да държиш ръката й, просто да седиш с нея и да гледаш телевизия в течение на дълга вечер заедно…

Вълната се спускаше към мен все по-близо и по-близо…

Стисках здраво мислите за Рия.

Вълната се разби…

Исусе!

… със съкрушителна мощ.

Изплаках.

— Слим! — извика ме настоятелно далечен глас.

Бях прикован за седалката. Бях нападнат, пребит, напердашен, удрян с чук…

— Слим!

Рия… Рия… единственото ми спасение!

Заедно с умиращите деца газех сред пламъците, погълнат от видения на изгорели и глозгани от огъня лица, спаружени и почернели крайници, хиляди ужасени очи, в които се отразяваха гърчещите и трепкащи червени езици на кладата… дим, заслепяващ дим се лееше през горещия и пукащ под… и надушвах горящата детска коса и пържещата се плът, прескачах падащи тавани и други отпадъци… и чувах жалостивите стенания и писъци, които бяха толкова многобройни и с такава сила, че се сплитаха заедно в странна мелодия и тя ме смразяваше до дъното на душата ми, въпреки огъня, в който се бях озовал… и тези бедни обречени души се щураха край мен — полудели учители и деца — и търсеха изход, но намираха вратите необяснимо затворени и блокирани, и после, мили Боже, всички деца пред очите ми — стотици — внезапно избухнаха в пламъци, а аз изтичах към най-близкото и се опитах да го скрия под себе си и да го угася, но аз бях призрак на това място, незасегнат от огъня и неспособен да променя случващото се, тъй че фантомните ми ръце преминаваха право през горящото момче, право през малкото момиченце, към което се обърнах след това, и докато техните писъци от ужас и болка се надигаха, аз също запищях, ревях и скимтях от гняв и разочарование, плачех и ругаех, и накрая изпаднах извън огнения ад, надолу в мрака, в тишината, в дълбините и покоя на мраморния гроб.

 

 

Нагоре.

Полека нагоре.

Към светлината.

Сивота и размазани образи.

Загадъчни форми.

След това зрението ми дойде на фокус.

Бях превит в седалката си, мокър и треперещ от пот. Комбито беше спряно и паркирано.

Рия се бе навела над мен, положила хладна длан на челото ми. През сияйните й очи емоциите се стрелкаха като ята рибки: страх, любопитство, симпатия, състрадание, любов.

Поизправих се и тя се отдръпна. Чувствах се слаб и все още доста замаян.

Бяхме на паркинга на супермаркета „Акме“. Редиците надянали оръфани одежди от зимна мръсотия коли бяха разделени от ниски стени от промазан със сажди сняг, наринат от снегорините по време на последната буря. Няколко пазаруващи се влачеха или бързаха през откритото пространство, косите, шаловете и пешовете на палтата им се ветрееха под поривите, доста по-силни, отколкото бяха, преди да припадна. Някои от пазаруващите бутаха пазарски колички с халтави колелца, които използваха не само да прекарват покупките си, но и за опора, понеже се хлъзгаха на предателски нашарения с ледени петна асфалт.

— Разкажи ми! — настоя Рия.

Устата ми беше пресъхнала. Можех да вкуся киселата пепел на обещаната — но все още неизпълнена — катастрофа. Езикът ми все залепваше за небцето и имах чувството, че е подпухнал. При все това, леко завалвайки думите и с глас, смазан до равен тон от масивния товар на умората, разказах на Рия за холокоста, който някой ден щеше да изтрие от лицето на света чудовищен брой от децата в йонтсдаунското основно училище.

Рия вече бе пребледняла от тревога за мен, но докато говорех, побледня още повече. Когато свърших, лицето й беше като йонтсдаунския замърсен сняг, а около очите й се бяха появили тъмни кръгове. Силата на ужаса й ми напомни, че тя имаше личен опит с мъчещи деца таласъми от дните, които бе стискала със зъби и нокти живота в сиропиталище, надзиравано от тях.

Накрая каза:

— Какво можем да направим?

— Нямам представа.

— Можем ли да предотвратим нещастието?

— Не мисля. Смъртните енергии, леещи се от тази сграда са толкова силни… всепоглъщащи. Пожарът изглежда неизбежен. Не мисля, че можем да го спрем по някакъв начин.

— Можем да опитаме! — каза Рия настоятелно.

Кимнах без ентусиазъм.

— Трябва да опитаме — допълни тя.

— Да, така е. Но първо… мотел, някъде, където можем да припълзим, да затворим вратата и поне за малко да разкараме от погледа си този омразен град.

Рия намери подходящо място само на две мили от супермаркета, на ъгъла на не твърде натоварено кръстовище. Мотел „Почивка за пътника“. Паркира пред рецепцията. Мотелчето беше едноетажно, с двайсетина стаи. Постройката имаше П-образна форма, с паркинга в средата. Късно следобедният здрач бе толкова дълбок, че големият неонов знак в оранжево и зелено вече бе включен; последните три букви на МОТЕЛ бяха изгорели и неоновите очертания на анимационно, прозяващо се лице бяха лишени от нос. „Почивка за пътника“ беше малко по-скапана от общата скапаност на Йонтсдаун, но ние не търсехме лъскава квартира и лукс; анонимността бе основната ни нужда, дори по-важна от работещо отопление и чистота, а „Почивка за пътника“ изглеждаше така, сякаш може да ни осигури именно търсеното нещо.

Все още изтощен от преживяването, което бях понесъл просто с преминаването на основното училище, чувствайки се изсъхнал и слаб — ужасно слаб — от смазващата горещина на онези предстоящи пламъци; имах затруднения с излизането от колата. Арктическият вятър ми се стори по-студен, отколкото всъщност беше, защото остро контрастираше със спомена за огъня, който продължаваше да съска и примигва в мен, изпепелявайки сърцето и душата ми. Облегнах се на отворената врата, поемайки напоителни глътки въздух от влажния мартенски въздух, който би трябвало да помогнат, но не ме караха да се чувствам по-добре. Когато хлопнах вратата, за малко да падна по гръб. Изпъшках, олюлях се несигурно, успях да запазя равновесие и се облегнах замаян на комбито, а в ъглите на полезрението ми се въртеше странна сивота.

Рия заобиколи колата, за да ме подкрепи.

— Още парапсихични образи?

— Не. Просто… последиците от онези, за които вече ти разказах.

— Последици ли? Никога досега не съм те виждала такъв!

— Никога досега не съм се чувствал така.

— Толкова лошо ли беше?

— Много лошо. Чувствам се… изпепелен, смазан… все едно оставих част от мен там, в горящото училище.

Рия ме прегърна с една ръка за опора и другата пъхна под мишницата ми. Както винаги, в нея се криеше голяма сила.

Чувствах се глупаво, мелодраматично, но тоталното ми изтощение и омекналите гумени крака бяха истински.

За да избегна да се саморазруша емоционално и психологически, парче по парче, щеше да се наложи да стоя далеч от училището, да се придвижвам през града така, че тухлените му стени да не ми попадат през погледа. В този случай очевидно ясновидското ми зрение се оказваше по-силно от способността ми да понеса възприеманата болка на хората. Ако някога се наложеше да се влиза в тази сграда, за да се предотврати предстоящата трагедия, която бях съзрял, можеше да се наложи Рия да стъпи там сама.

И дума да не става за подобна възможност!

Крачка по крачка, Рия ми помогна да заобиколя колата и да пресека пътя до рецепцията на мотела, докато краката ми укрепваха. Силата ми полека се възвръщаше.

Неоновият знак, окачен на метални щифтове между два пръта, скърцаше под поривите на полярния вятър. За кратък миг на относителна тишина, обгърнала улицата, можех да чуя лишените от листа клони на облечените в лед храсталаци да звънкат едни в други и да дращят по стените на сградата.

Когато бяхме на няколко крачки от вратата на рецепцията и тъкмо бях успял да запристъпвам без чужда подкрепа, на улицата зад нас се разнесе гърлен драконов рев. Иззад съседния ъгъл завиваше голям, мощен камион — калнокафяв „Питърбилт“ влачеше дълго, открито отгоре ремарке, пълно с въглища. И двамата погледнахме към него и макар че Рия очевидно не забеляза нищо необичайно в превозното средство, мен незабавно ме разтърсиха названието на компанията и емблемата й, нарисувана, на вратата: бял кръг, заобикалящ черна светкавица на черен фон, с надпис „Лайтнинг Коул Къмпани“.

С отвъдните си очи възприемах еманации с уникално, обезпокоително естество. Те не бяха нито специфични, нито така разтърсващи като мрачните ясновидски образи за смърт, които се лееха от сградата на основното училище, но въпреки липсата на яснота и експлозивен ефект, имаха своя собствена притеснителна мощ. Вкочаниха ме до такава степен, че имах чувството, че в кръвта ми се образуват тънки като игли ледени шушулки, които пронизват стените на артериите и вените. Парапсихичен и пророчески студ, в пъти по-ужасен от ледения зимен въздух през март, излъчван от емблемата и името на тази въгледобивна компания.

Усещах, че това е ключът към тайната на таласъмското гнездо, което бе изградено в Йонтсдаун.

— Слим? — каза Рия.

— Чакай…

— Какво ти става?

— Не съм сигурен.

— Трепериш.

— Нещо… нещо…

Докато се взирах в камиона, той потрепна и ми се стори размит, после — почти прозрачен. През него, отвъд, видях странна, огромна празнота, лишена от светлина ужасна бездна. Все още виждах отлично камиона, но в същото време сякаш се взирах право през превозното средство към безкрайния мрак, който бе по-дълбок от нощта и по-празен от лишените от въздух пропасти между далечните звезди.

Стана ми още по-студено.

От пожара в училището към внезапния арктически студ, леещ се от камиона, Йонтсдаун ме приветстваше с психическото съответствие на брас-бенд — макар и такъв, който свири само мрачна, декадентска и стресираща музика.

Макар че не можех да разбера защо „Лайтнинг Коул Къмпани“ ми въздейства толкова силно, бях изпълнен с ужас толкова наситен и чист, че ме обездвижваше и едва можех да дишам, както човек остава напълно скован след парализираща, но не и смъртоносна доза кураре.

В камиона се возеха двама таласъми, маскирани като хора. Единият ме забеляза и ме зяпна, сякаш бе осъзнал, че има нещо необичайно в настоятелността, с която изучавах него и камиона му. Докато ни подминаваха, той се обърна, за да задържи изпълнените си с омраза огнени очи върху мен. В края на квартала големият въглищен влекач премина през сменящия се светофар, но след това започна да забавя и да отбива встрани от пътя.

Отърсвайки се, за да се освободя от обхваналото ме обездвижващо вцепенение, казах:

— Бързо! Да се махаме оттук!

Рия каза:

— Защо?

— Онези… — посочих камионът, който вече беше спрял на банкета на пресечка и половина от нас. — Не тичай… не допускай да видят, че са ни изплашили… но да побързаме!

Без да задава повече въпроси, Рия се върна заедно с мен при комбито и се настани зад волана, докато се намествах на седалката на пътника.

Отвъд кръстовището влекачът тромаво изпълняваше обратен завой, макар че маневрата му беше незаконна. Блокираше трафика и в двете посоки.

— По дяволите, те наистина ще се върнат, за да ни огледат по-добре! — възкликнах.

Рия запали двигателя, включи комбито на скорост и пъргаво даде на заден от паркинга.

Стараейки се да не звуча толкова изплашен, колкото в действителност бях, казах:

— Докато ни виждат, не се движи прекалено бързо. Ако е възможно, бих искал да не ни забележат, когато им бягаме.

Рия заобиколи мотел „Почивка за пътника“, насочвайки се към изхода от паркинга, който водеше към странична улица.

Когато се плъзнахме покрай ъгъла, видях, че влекачът е завършил обратния си завой на главната улица — и след това изчезна от поглед.

В секундата, когато вече не го виждах, странният и ужасен студ изчезна. Впечатлението за безкрайна бездна не ме преследваше повече.

Но какво бе означавало то? Каква беше тази безформена, бездънна тъмнина, която бях видял и от която се бях отдръпнал, докато се взирах в камиона?

Какво, в името на Бога, правеха таласъмите в „Лайтнинг Коул Къмпани“?

— Добре — казах треперливо, — прави много завои, свървай в някоя улица веднага след предишната, така че да не могат да ни мернат повече. Има шанс да не са успели да разгледат колата и съм сигурен, че не са си записали номера й.

Рия постъпи, както предложих, завиваше наслуки и криволичеше през североизточните предградия на града, често стрелкайки с поглед огледалото за задно виждане.

— Слим, нали не смяташ… те дали осъзнаха, че можеш да прозираш право през човешката им маскировка?

— Не. Те просто… е, не знам… предполагам, че просто видяха колко настоятелно ги зяпам… и колко съм потресен. Така че станаха подозрителни и решиха да ме огледат по-отблизо. Расата им си е подозрителна по природа. Подозрителна и параноидна.

Надявах се да е вярно. Никога не бях срещал таласъм, способен да разпознае психичните си сили. Ако някои от тях разполагаха със способността да забелязват тези от нас, които ги виждат, тогава бяхме загазили много повече, отколкото бях способен да заподозра, понеже губехме единственото си, тайно предимство.

— Какво видя този път? — поинтересува се Рия.

Казах й за бездната, за образа на огромна и лишена от светлина празнота, който се бе надигнал в съзнанието ми, когато погледнах към камиона.

— Какво значи това, Слим?

Притеснен и уморен, не отговорих веднага. Дадох си време да помисля, макар че това с нищо не ми помогна. Накрая въздъхнах и казах:

— Не знам. Еманациите, които се лееха от камиона… те не ми спряха дъха, но по свой собствен начин бяха дори още по-ужасни от предстоящия пожар, който усетих при училището. Но не съм сигурен какво значат, нито дори какво точно съм видял. Освен че това някак си… чрез въгледобивната компания смятам, че ще успеем да научим защо толкова много таласъми са съсредоточени в този проклет град.

— Тя е фокусът?

Кимнах:

— Да.

Разбира се, не бях в състояние да започвам разследване на „Лайтнинг Коул Къмпани“ поне до следващата сутрин. Чувствах се почти толкова сив, колкото и зимното небе, и не по-твърд от разпарцаливените бради от мъгла, които се стичаха по заплашителните лица — войни и чудовища, — които окото с повечко въображение можеше да различи в буреносните облаци. Нуждаех се от време за почивка, да си възвърна силите и да се науча да отклонявам съзнанието си поне от някои от ясновидските образи, които безконечно течаха около мен, цвърчаха и искряха от сградите и улиците и хората в Йонтсдаун.

Двайсет минути по-късно денят отстъпи пред мрака. Човек би могъл да си помисли, че нощта ще метне прикриващо наметало върху злостните лъчения на този нещастен и шумен град, придавайки му поне малка доза приличие, но случаят не бе такъв. В Йонтсдаун нощта не беше сценичен грим, какъвто бе навсякъде другаде. Тя успяваше да подчертае неприятните, размазани, димни, гнили и смрадливи подробности на улиците и да привлече вниманието към мрачния, средновековен вид на по-голямата част от сградите.

С Рия не бяхме сигурни, че сме се измъкнали от таласъмите в „Питърбилта“, така че спряхме пред друг мотел — „Ван Уинкъл Мотър Ин“, който не бе и наполовина така симпатичен като името си. Беше около четири пъти по-голям от „Почивка за пътника“, на два етажа. Някои стаи гледаха към вътрешен двор, други — към променада от железни колци, боядисани в черно, но белещи се и нашарени от ръжда, кукнати под алуминиев навес, който заобикаляше отзад и четирите крила на сградата. Използвахме мотива, че сме изтощени след дългото си пътуване и поискахме тихи стаи в задната част на мотела, колкото се може по-далеч от шума на движението, а рецепционистът изпълни желанието ни. Така не само разполагахме със спокойствие, но можехме и да паркираме комбито, без да се вижда от улицата — застраховка срещу това случайно да ни забележат таласъмските работници на „Лайтнинг Коул Къмпани“, от които бяхме избягали, колкото и невероятно да изглеждаше подобна опасност.

Стаята ни представляваше кутия с бежови стени с евтини, масивни мебели и две боклучави картини на платноходи, прорязващи бурно море, с вдигнати платна, добре издути от силния вятър. Гардеробът и нощните шкафчета бяха осеяни със стари изгаряния от цигари, а водата в душа не беше толкова гореща, колкото би ни се искало, но пък с Рия възнамерявахме да останем тук само една нощ. На сутринта щяхме да потърсим малка къща под наем, където щяхме да разполагаме с по-голямо уединение да кроим планове срещу таласъмите.

След като си взех душ, се отпуснах достатъчно, за да се разходя отново в града — стига Рия да останеше до мен и само до най-близкото заведение, където хапнахме вкусна, макар и незабележителна с нищо вечеря. За прекараното там време сред клиентите видяхме девет таласъма. Стараех се да съсредоточавам вниманието си изцяло върху Рия, защото гледката на прасешките им зурли, кървясали очи и трепкащи змийски езици би убила апетита ми.

Макар че не гледах към чудовищата, все пак усещах тяхното зло, което за мен бе толкова осезаемо, колкото и студена пара, издигаща се над парчета сух лед. Привикването към тези студени еманации на нечовешка омраза и гняв ми помогна полека да се науча да филтрирам фоновото шумолене и съскане на парапсихичната радиация, която се явяваше част от Йонтсдаун, и по времето, когато с Рия напуснахме заведението, се чувствах по-добре, отколкото досега — от момента, в който бях навлязъл в този град на прокълнатите.

Обратно в мотела „Ван Уинкъл Мотър Ин“: пренесохме в стаята при нас конопените чували с оръжия, експлозиви и други незаконни предмети от страх, че оборудването ни може да бъде откраднато от комбито през нощта.

В леглото, обвити в мрака, дълго време просто се гушкахме, без да говорим или да правим любов, просто се прегръщахме и то здраво. Близостта бе като антидот за страха, лекарство за отчаянието.

Най-сетне Рия заспа.

Аз се вслушвах в нощта.

На това място вятърът звучеше по-различно от всички други ветрове — хищно. От време на време чувах далечното бръмчене на големи камиони, пренасящи тежки товари и се чудех дали въгледобивната компания през цялото денонощие превозва добива си от околните мини. И ако е така — защо? Струваше ми се също, че нощта в Йонтсдаун бива обезпокоявана по-често от писъка на сирените на полицейски коли и линейки, отколкото в който и да е друг град, където някога съм попадал.

Най-сетне се унесох и, естествено, сънувах. Отново страховития тунел. Мъждивите кехлибарени лампи. Мазни езерца от мрак, разположени между крушките. Нисък, понякога неравен таван. Странни миризми. Екот на тичащи стъпки. Вик, писък. Загадъчно скимтене; Внезапно се разнесе пронизващо тъпанчетата „Фиуу-уиуу-уиуу“ на алармена сирена. Спиращата дъха, разтуптяваща сърцето увереност, че ме преследват…

Когато се събудих със заседналата в гърлото влажна храчка на писъка, Рия се надигна заедно с мен, зинала за въздух и отмятайки завивките, сякаш се бореше да се освободи от посягащите ръце на враговете си.

— Слим!

— Тук съм.

— О, Боже!

— Просто сън!

Отново се прегърнахме.

— Тунелът — каза Рия.

— Аз също.

— И вече знам какво е.

— Аз също.

— Мина.

— Да.

— Мина за въглища.

— Да.

— На „Лайтнинг Коул Къмпани“.

— Да.

— Бяхме там.

— Дълбоко под земята — казах.

— И таласъмите знаеха, че сме наоколо.

— Те ни преследваха.

— И нямаше откъде да се измъкнем — завърши Рия и потрепери.

И двамата замлъкнахме.

В далечината: виещо куче. И от време на време дочувахме накъсани парчета от друг разнасян от вятъра звук, който би могъл да е агонизиращият плач на жена.

След време Рия каза:

— Страх ме е.

— Знам — промърморих тихо и я притиснах още по-здраво към себе си. — Знам. Знам!