Дийн Кунц
Отвъдни очи (29)

Двадесет и девета глава
Съдбовният ден

Двигателят на асансьора виеше шумно. Клетката с отворена предна част се издигна с изнервящо скърцане и дрънчене. Въпреки че беше трудно да се съди за разстоянията, прецених, че сме се издигнали на грубо седемдесет или осемдесет фута, преди да спрем на следващото ниво на… инсталацията.

Вече не виждах смисъл да наричам този огромен подземен комплекс „мина“. „Лайтнинг Коул Къмпани“ очевидно вадеше големи количества въглища от други части на планината, но не и от тук. Тук се бяха захванали с нещо съвсем различно, за което тяхната миньорска операция служеше просто за камуфлаж.

Когато излязохме от асансьора, двамата с Рия се озовахме до единия край на изоставен двестафутов тунел с гладки циментови стени. Беше двадесет фута широк и двадесет висок в средата. Флуоресцентните лампи минаваха по протежение на заобления таван. Топъл и сух въздух лъхаше от вентилаторните шахти високо на извитите стени, а едноярдовите квадратни отходни решетки недалеч от пода нежно издърпваха охладения въздух от коридора. Големи червени пожарогасители бяха окачени от двете страни на чифт патинирани стоманени врати, разположени на приблизително петдесет фута една от друга от двете страни на коридора. До пожарогасителите висяха предмети с вид на интеркоми. Атмосфера на безпаралелна ефикасност — и заплашителна, загадъчна цел — белязваше целия етаж.

Усетих ритмично пулсиране в каменния под, все едно гаргантюански машини се занимават с усилни дейности в далечните подземия.

Точно срещу асансьорите на стената бе разположен познатият, но въпреки това загадъчен символ: в стената беше циментиран бял керамичен правоъгълник, висок четири фута и широк три; в средата му имаше бял керамичен кръг с диаметър два фута, а през него на назъбен зигзаг минаваше мълнията на черна светкавица.

Внезапно през символа видях онази странна, неизмерима, студена и плашеща бездна, която бях усетил, когато за първи път съзрях камиона на „Лайтнинг Коул Къмпани“ преди няколко дни. Потънала във вечна тишина празнота — дълбините и мощта на която не можех да предам адекватно. Тя сякаш ме привличаше като магнит, а аз влизах в ролята на желязна стърготина. Чувствах се така, все едно ще пропадна в този ужасен вакуум, ще бъда всмукан надолу и надалеч като че от водовъртеж и бях принуден да отклоня очи и да обърна гръб на керамичната светкавица.

Вместо да следвам тунела до края му и да проуча следващата хоризонтална шахта, която може би нямаше да ни предложи нищо повече от тази, отидох до първия чифт стоманени врати отляво. Нямаше ключалка, нямаше и дръжка. Натиснах белия бутон на рамката и половинките на тежкия портал незабавно се разтвориха със съсссссскане на сгъстен въздух.

Двамата с Рия бързо минахме през прага, готови да използваме карабината и автомата, но помещението беше тъмно и очевидно необитаемо. Потърсих ключ за лампите около вратата, намерих го и съживих редици флуоресцентни тръби, които запримигваха. Оказахме се в огромен склад, пълен с дървени сандъци, накамарени почти до тавана и подредени в спретнати редици. На всеки имаше етикет на производителя, така че след няколко минути, тихо обикаляйки по редовете, установихме, че това помещение е пълно с резервни части за всичко от кафе машини до мелници, мотокари и транзисторни радиа.

Угасихме лампите и затворихме вратите след себе си; продължихме по тунела тихомълком, преминавайки от едно помещение към друго.

Във всяка зала намирахме нови и нови скрити запаси: хиляди електрически и флуоресцентни крушки подредени в здрави шперплатови сандъци; стотици контейнери, съдържащи малки кутии, които на свой ред съдържаха гайки и гвоздеи от всевъзможни размери и тегло; стотици чукове с разнообразен дизайн, гаечни ключове, шестограми, отвертки, клещи, електрически дрелки, триони и други инструменти. Една зала с размер на катедрала, облицована в обработен срещу молци кедър, който направо ни задави, съдържаше пластове и пластове дебели пакети с плат — коприна, памук, вълна, лен, — натрупани на стелажи, които се издигаха на петнайсет фута над главите ни. Друга зала съдържаше медицински препарати и оборудване: опаковани в найлон рентгенови апарати, редици монитори за ЕЕГ и ЕКГ, също плътно опаковани, контейнери с хиподермични спринцовки, превръзки, дезинфектанти, антибиотици, анестетици — и много други. От този тунел влязохме в друг подобен, също тъй празен и добре поддържан, където допълнителните стаи бяха заредени с още запаси. Имаше варели с цяло зърно — пшеница, ориз, овес, ръж. Според етикетите съдържанието бе замразено-сушено и след това вакуумирано в безкислородна атмосфера, за да се осигури свежестта на продукта за поне трийсет години. Стотици — не, хиляди — запечатани по подобен начин варели съдържаха брашно, захар, яйца на прах, имаше и малки варелчета с подправки от рода на канела, индийско орехче, риган и дафинов лист.

Голямата инсталация приличаше на гробница на фараон, най-грандиозната гробница на света, напълно заредена с всичко, което кралят и неговите служители биха пожелали, за да си осигурят идеални удобства в отвъдния живот. Някъде в тихите, все още неразгледани стаи, сигурно имаше храмови кучета и свещени котки, които са били милостиво убити и с любов увити в напоени с танин превръзки, за да извършат прехода към смъртта заедно с царствения си господар, а нейде по-нататък бяха събрани съкровища от злато и скъпоценни камъни, другаде пък — куртизанка-две, съхранени за сексуална наслада в бъдния свят — и да не забравяме, разбира се, самия фараон, мумифициран и разположен върху катафалка от солидно злато.

Влязохме в неизбродна оръжейна, запасена с огнестрелно оръжие: запечатани сандъци, пълни с пистолети, револвери, пушки, карабини и автомати, опаковани в грес; достатъчно оръжие да се обзаведат няколко взвода. Не видях амуниции, но бях напълно сигурен, че на друго място в инсталацията се съхраняват милиони патрони. И бях готов да се обзаложа, че има и зали с по-смъртоносни инструменти за насилие и война.

Библиотека, съставена от поне петдесет хиляди тома, бе приютена в последната зала на този втори тунел, точно преди второто кръстовище на същото ниво. И тя се оказа празна. Докато с Рия пристъпвахме покрай полиците с книги, аз се сетих за йонтсдаунската обществена библиотека, защото тези две места бяха като острови на нормалността в море от безкрайна странност. Споделяха атмосфера на покой и мир — макар и тежък покой и крехък мир — и във въздуха се носеше не твърде неприятна миризма на хартия и опаковка.

Въпреки това сбирката томове в тази библиотека се отличаваше от онази в града. Рия забеляза, че тук няма романи — отсъстваха Дикенс, Достоевски, Стивънсън и По. Не можах да намеря и историческата секция — бяха прокудени Гибън, Херодот, Плутарх. Не успяхме също така да забележим и едничка биография на велик мъж или жена; нито пък да намерим поезия или хумор, нито пътеписи или теология, или философия. Полица след претоварена полица бяха заредени със сухи текстове, едностранчиво посветени на алгебра, геометрия, тригонометрия, физика, геология, биология, психология, астрономия, генетика, химия, биохимия, електроника, земеделие, селско стопанство, почвообработка, инженерство, металургия и принципите на архитектурата…

Само с тази библиотека под ръка и с помощта на начетен инструктор от време на време, един пъргав ум можеше да се научи как да основе и управлява преуспяваща ферма, да ремонтира кола или дори да построи една от голото нищо (или реактивен самолет, или телевизор), да проектира и построи мост или водноелектрическа централа, да създаде пещ и ковачница, и леярна за продукцията на висококачествени стоманени пръти и греди, да проектира и построи машини и заводи за произвеждането на транзистори… Тук имаше библиотека, специфично събрана да учи на всичко необходимо за успешното поддържане на произволен физически аспект на съвременната цивилизация, но която нямаше какво да разкаже за важните емоционални и духовни ценности, на които почиваше нашата цивилизация: тук нямаше нищо за любовта, вярата, смелостта, надеждата, братството, истината или значението на живота.

На средата на редиците с книги Рия прошепна:

— Добре подбрана колекция…

Това, което имаше предвид беше „страховита“.

Отвърнах като ехо:

— И пълна! — но имах предвид „ужасяваща“.

Въпреки че вече бяхме започнали да проумяваме грозните цели, на които бе посветена тази цялата подземна инсталация, никой от нас нямаше желание да облече в думи тези си изводи. Някои примитивни племена, макар да са имали име за дявола, са отказвали да го изричат заради вярването, че ако го изкажат на глас, това ще призове и самия звяр. По същия начин ние с Рия не искахме да обсъждаме идеята на таласъмите за този подземен комплекс, бояхме се, че ако го сторим, по някакъв начин ще преобразим омразните им намерения в неминуема съдба.

От втория тунел предпазливо влязохме в трети, където съдържанието на допълнителните помещения потвърди най-лошите ни подозрения. В три огромни зали, под редици специално създадени рампи, които очевидно бяха предвидени да подпомагат фотосинтезата и бързия растеж, открихме големи запаси от плодови и зеленчукови семена. Имаше големи стоманени цистерни, съдържащи течни торове. Спретнато етикетираните варели бяха пълни с разнообразни химикали и минерали, необходими за хидропонно фермерство^[1]. Редици големи, плитки и засега празни корита чакаха да бъдат напълнени с вода, хранителни вещества и посеви, след което щяха да се превърнат в хидропонния еквивалент на плодородни ниви. Имайки предвид грандиозните запаси от сушени и вакуумирани храни, както и плановете за химическо фермерство, а също и предположението, че най-вероятно сме видели само малка част от селскостопанската подготовка, спокойно можех да приема, че комплексът има готовност да изхранва хиляди членове на таласъмския род в течение на десетилетия и — ако настъпи Армагедон — те ще могат да се покрият тук за много, много дълго време.

Докато напредвахме от стая към стая и от тунел към тунел, често виждахме свещения таласъмски символ — бяло небе, тъмна мълния. Трябваше да отклонявам очи от него, понеже всеки път все по-силно ме връхлитаха ясновидски образи на студена, тиха и вечна нощ, каквато той представляваше. Изпитвах желание да лепна заряд пластичен взрив върху тези керамични образи и да ги гръмна — заедно с всичко, което представляваха — на парчета, на прах; но не исках да си хабя експлозивите по този начин.

От време на време виждахме също и тръби, които изникваха от отвори в бетонните стени, преминаваха през някаква част от стая или коридор и след това изчезваха в други дупки в стените. Понякога ставаше дума за единична тръба, на места успоредно едни на други вървяха пакети от по шест с различен диаметър. Всички бяха бели, но за по-лесно разпознаване от екипите на поддръжката на тях имаше изписани символи и всеки един бе доста лесен за превод: вода, електрически кабел, комуникационен кабел, пара, газ. Това бяха уязвимите места в сърцевината на крепостта. Четири пъти вдигах Рия, за да лепне тя бързо заряд пластичен взрив между тръбите и да пъхне в него детонатор. Както и при предишните заряди, които поставяхме, не включвахме детонаторите, тъй като възнамерявахме да ги задействаме едва по пътя си навън.

Завихме зад ъгъла на четвъртия тунел на това ниво и бяхме изминали само двайсет или трийсет фута, когато, точно пред нас, чифт врати се отвориха със съскане на сгъстен въздух и от помещението, на пет-шест фута от нас, излезе таласъм. Още докато прасешките му очи се ококорваха, докато влажните му, месести ноздри трепкаха и той зяпваше в почуда, аз пристъпих напред и замахнах с автоматичната карабина. С дулото го ударих в слепоочието. Таласъмът се строполи. Докато падаше, аз обърнах хватката си върху оръжието и стоварих по-тежкия приклад право върху демоничното чело, което би трябвало да се строши, но не поддаде. Канех се да ударя отново, да смажа главата на противника си на кървава каша, но Рия ме хвана за ръката и ме спря. Блестящите очи на таласъма се бяха замътнили и обърнали назад в главата, и с познатото хрус-прас-щрак на кости и храчещо-влажно шляпане на меки тъкани, започна превръщането в човешката форма — което означаваше, че или е мъртъв, или в безсъзнание.

Рия пристъпи напред и натисна бутона на вратата. Стоманеният портал се затвори зад сгърченото тяло на противника ни.

Ако в стаята отзад имаше други таласъми, те очевидно не бяха видели какво се случи с този на пода пред мен, защото не се втурнаха в негова защита и не задействаха аларма.

— Бързо — каза Рия.

Знаех какво има предвид. Вероятно това бе възможността, на която се надявахме и можеше да не получим втора подобна.

Преметнах пушката през рамо, хванах таласъма за краката и го помъкнах заднешком в тунела, откъдето току-що бяхме излезли. Рия отвори една от вратите, а аз вкарах жертвата ни в поредната зала, пълна с оборудване за хидропонни ферми.

Потърсих пулс.

— Жив е — прошепнах.

Тварта напълно се бе облякла в пухкавкото тяло на мъж на средна възраст с крушообразен нос и близкопоставени очи и с рехав мустак, но — разбира се — можех да видя истинската му природа под маскировката. Беше гол — очевидно дрехите не бяха на мода тук в Хадес.

Клепачите на пленника ни потрепнаха. Размърда се.

Рия извади предварително приготвената хиподермичната игла със спринцовка, пълна със соден пентотал. С помощта на еластична тръбичка, каквато сестрите използват в болниците за същата цел, жена ми пристегна ръката на пленника, принуждавайки вената му да изпъкне точно над сгъвката на лакътя.

В ярката светлина на имитациите на слънца, които висяха над празните хидропонни цистерни, очите на пленника ни се отвориха и макар че още бяха мътни и нефокусирани, звярът бързо идваше в съзнание.

— Побързай! — казах.

Рия цвръкна няколко капки от препарата на пода, за да е сигурна, че в иглата не е останал въздух (не можехме да разпитваме създанието, ако умре от емболия веднага след инжекцията). Инжектира му останалата доза.

Секунди след като наркотикът попадна в кръвообращението му, пленникът ни се скова, всяка става бе изпъната, всеки мускул — стегнат. Очите му се ококориха. Устните му се разтеглиха върху зъбите в гримаса. Всичко това ме изненада и потвърди съмненията ми за ефекта на пентотала върху таласъмите.

Въпреки това се наведох напред, взирайки се в очите на врага си — които сякаш проникваха през мен — и се опитах да го разпитам.

— Чуваш ли ме?

Изсъскване, което би могло да означава „да“.

— Как се казваш?

Таласъмът се взираше напред без да мига и издаде гъргорещ, задавен звук между стиснатите си зъби.

— Как се казваш?

Този път езикът му се развърза и устата му се отвори, а от нея се изсипа безсмислен набор звуци.

— Как се казваш? — попитах.

Още безсмислени звуци.

— Как се казваш!

Съществото отново издаде само странен звук, но осъзнах, че повтаря все същия отговор, който бе давало на въпроса ми и преди това: не случайно съскане, а многосрична дума. Долавях, че това наистина е името му, само дето не е име, под което е известно в света на обикновените хора, а онова, под което го познаваха в тайния свят на собствения му вид.

— Какво е човешкото ти име? — попитах.

— Том Таркенсън — отвърна звярът.

— Къде живееш?

— На „Осмо Авеню“.

— В Йонтсдаун?

— Да.

Препаратът не упояваше тяхната раса така, както би подействал на някой от нас. Но все пак пентоталът водеше до вцепеняване и замайване, и очевидно окуражаваше верните отговори далеч по-ефективно, отколкото го постигаше при човешките същества. Хипнотична глазура бе замъглила очите на таласъма, докато на негово място човек би дремал и щеше да говори задавено и несвързано в отговор на задавани му въпроси — ако изобщо реагира.

— Къде работиш, Том Таркенсън?

— В „Лайтнинг Коул Къмпани“.

— Каква ти е длъжността тук?

— Минен инженер.

— Да, но това не е истинската работа, с която се занимаваш.

— Не.

— А каква е истинската работа, с която се занимаваш?

Колебание. После:

— Планиране…

— Планиране на какво?

— Планиране… на смъртта ви — каза той и за миг очите му се проясниха и се фокусираха върху моите, но след това трансът отново го обзе.

Потреперих.

— Каква е целта на това място?

Не получих отговор.

— Каква е целта на това място? — попитах отново.

Съществото издаде друга, по-дълга верига странни звуци, които попадаха в ухото ми без никакъв смисъл, но притежаваха сложна систематика, която подсказваше, че имат такъв.

Никога не си бях представял, че таласъмите си имат собствен език, който да използват, когато няма опасност нашата раса да ги подслуша. Но това откритие не ме изненада. Бях почти сигурен, че това е говоримият човешки език от онзи изгубен свят от далечна епоха, преди цивилизацията да загине в апокалиптична война. Няколкото оцелели човешки същества от онзи отдавнашен Армагедон се бяха върнали към дивачеството и бяха забравили езика си заедно с толкова много други неща, но по-голямата бройка оцелели таласъми очевидно го помнеха и бяха запазили древния език жив като свой собствен.

Имайки предвид инстинкта им да ни унищожават, беше иронично, че се е наложило да съхранят нещо с човешки произход — нещо друго освен самите себе си, имам предвид.

— Каква е целта на тази инсталация? — попитах настоятелно.

— … Убежище…

— Какво убежище?

— … срещу тъмата…

— Скривалище от тъмното ли?

— … от тъмната мълния…

Преди да успея да задам следващия — и очевиден — въпрос, таласъмът внезапно заблъска с пети по каменния под, загърчи се, замига и засъска. Опита се да посегне към мен с една ръка. Макар че ставите му вече не бяха стегнати, те все още не го слушаха. Ръката му падна обратно на пода, а пръстите му се гърчеха спазматично, все едно през тях минаваше електрически ток. Соденият пентотал бързо се разграждаше.

Докато разпитвах пленника, Рия беше приготвила още една спринцовка. Сега пъхна иглата във вената и вкара още препарат в звяра. В човешкото тяло пентоталът се метаболизира относително бързо и изисква бавно и постоянно поддържане на упойката. Очевидно въпреки малко по-различната реакция при човека и таласъма, продължителността на ефекта на упойката бе приблизително една и съща и при двата вида. Втората доза подейства на съществото почти веднага; очите му отново се замъглиха и тялото му се вкочани.

— Каза, че това е убежище? — попитах.

— Да.

— Укритие от тъмната светкавица?

— Да.

— А какво представлява самата тя?

Съществото издаде странен вой и потрепери.

Нещо в този нехармоничен звук ме накара да помисля, че самото обсъждане на тъмната мълния бе предизвикало вълни на удоволствие в тялото на пленника.

Аз също потреперих, но от неприятни предчувствия.

— Какво е тъмната мълния? — повторих.

Взирайки се през мен и във видение на невероятно разрушение, таласъмът заговори с глас, натежал от злонамереност и приглушен от възхита:

— Бяло-бялото небе е небосвод, избелен от хиляди огромни експлозии, заслепяваща светлина от хоризонт до хоризонт. Тъмната светкавица е черната енергия на смъртта, ядрената смърт, стоварваща се от небесата да анихилира човешкия род.

Погледнах към Рия.

Тя пък гледаше към мен.

Това, което бяхме подозирали — и което не смеехме да изкажем на глас — се бе оказало истина. „Лайтнинг Коул Къмпани“ си подготвяше редут, в който таласъмската раса да намери убежище и да се надява да преживее още една светоунижощителна война от вида, който бяха развихрили в онази забравена епоха.

На нашия пленник казах:

— Кога ще започне войната?

— Вероятно… десет години…

— Десет години отсега?

— … може…

— Може ли? Казваш през 1973-та?

— … или двайсет години…

— Двайсет?

— … или трийсет…

— Дявол те взел, кога? Кога?

Отвъд човешките очи, сияйните ириси на таласъма просветнаха по-ярки, и в това просветване се съдържаше нечовешка омраза и още по-нечовешки глад.

— Няма сигурна дата — каза тварта. — Време… трябва ни време… да построим арсенала… време ракетите да станат по-сложни… по-точни… Разрушителната сила трябва да е толкова голяма, че като се изстрелят, да не остане живо ни едно човешко семе. Нищо не трябва да избегне огъня този път. Те трябва да бъдат изкоренени… земята да бъде прочистена от тях и всичко сътворено от тях… прочистена от тях и от тяхната зараза.

Съществото се изкиска дълбоко в гърлото си — вкочаняващ кикот от чиста, тъмна наслада и задоволството му по повод обещания Армагедон бе толкова силно, че за миг надмогна вкочаняващата хватка на дрогата. Сгърчи се почти чувствено, трепна и изви гръб, докато само петите и главата му останаха да докосват пода, и заговори бързо на древния си език.

Бях поразен от тръпка толкова силна, че ми се стори, че всяка фибра, кост и мускул участват в нея. Зъбите ми изтракаха.

Таласъмът сякаш потъваше все по-дълбоко в религиозното си видение за съдния ден, но ефектът на препарата му пречеше да се предаде изцяло в хватката на страстите, които се опитваше да изрази. Внезапно, сякаш в него бе рухнала язовирната стена на емоциите, съществото издаде треперлива въздишка:

— Ахххххххх… — и изпусна пикочния си мехур.

Потопът и смрадта на урина сякаш отмиха не само част от трепета на звяра заради разрухата, но и от хватката на пентотала.

Рия беше приготвила трета спринцовка с упойката. На пода до нея лежаха две празни ампули, две еднократни игли и разнообразни опаковки.

Натиснах тварта надолу.

Рия вкара иглата в два пъти пронизаната вена и започна да натиска буталото на спринцовката.

— Не всичкото наведнъж! — казах, опитвайки се да не се задавя от киселата воня на урина.

— Защо?

— Не искаме да го предозираме и да го убием. Имам да му задавам още въпроси!

— Ще му го вкарвам полека — реши Рия.

Тя вля около четвърт от дозата в пленника ни — достатъчно да го вцепени отново. Задържа иглата във вената, готова да инжектира още наркотик на таласъма, ако покаже признаци, че излиза от замайването си.

На пленника ни казах:

— Много отдавна, в епоха, за която хората са забравили — епоха, по време на която е сътворен вашият вид, е имало друга война…

— Войната — каза той меко, почтително, сякаш говореше за особено свято събитие. — Войната… Войната…

— През тази война — казах — дали видът ви е построил убежища като през предстоящата?

— Не. Умирахме… умирахме заедно с хората, понеже сме творение на човека и следователно заслужаваме да умрем.

— Тогава защо строите убежища този път?

— Понеже се провалихме… провалихме… провалихме… провалихме се… — таласъмът примигна и се опита да се надигне. — Провалихме се…

Кимнах на Рия.

Тя вля още малко препарат във вената на звяра.

— Как се провалихте? — попитах.

— … провалихме се да изтрием човешката раса… и после… след Войната… бяхме останали твърде малобройни, за да изловим всички оцелели човеци. Но този път… о, този път, когато войната свърши, когато огньовете угаснат, когато небесата повърнат всичката студена пепел, когато бурите с кисел дъжд и киселинен сняг си отидат, когато радиацията стане поносима…

— Да? — подканих го.

— Тогава — продължи съществото с шепот, натежал от почтителните нотки на религиозен фанатик, възпроизвеждащ чудотворно пророчество — ловните групи от нашите убежища ще излизат от време на време на повърхността… и ще проследят всеки един — мъж, жена и дете — който е оцелял… ще изтребят де каквито хора са останали. Нашите ловци ще продължат да търсят и да убиват… и да убиват, докато храната и водата им свършат или докато остатъчната радиация не доведе до собствената им смърт. Този път няма да се провалим! Ще имаме достатъчно оцелели, за да държим екипи за изтребление на полето в течение на сто години, на двеста, и когато земята със сигурност бъде оголена, когато от полюс до полюс се възцари само идеална тишина и не остане и най-малка надежда за прераждане на човечеството, тогава ще изтрием единственото оцеляло дело на човека — самите нас. Тогава навсякъде ще бъде тъмно, много тъмно и студено, и тихо, и идеалната чистота на Нищото ще цари вечно!

Вече не можех да се преструвам пред себе си, че ме озадачава бездънната бездна, която долавях с ясновидството си, колчем погледнех към символа с тъмната мълния. Разбирах изцяло ужасното му значение. В този знак видях бруталния край на целия човешки живот, смъртта на един свят, безнадеждността на изтреблението.

На пленника ни казах:

— Нима не осъзнаваш какво казваш? Разказваш ми, че крайната цел на вида ти е саморазрушението.

— Да. След вашето.

— Но това е безсмислено!

— Такава е съдбата.

Казах:

— Омраза, стигнала до такава крайност, е безцелна. Това е просто лудост, хаос!

— Вашата лудост — отвърна ми таласъмът, ухилвайки се внезапно. — Вие сте я вградили в нас, нали? Вашият хаос: вие сте го създали!

Рия му вкара още от дрогата.

Усмивката избледня от лицето на съществото и на човешко, и на таласъмско ниво, но то продължи:

— Вие… вашият вид… вие сте несравними майстори на омразата, приносители на разрухата… императори на хаоса. Ние сме само такива, каквито сте ни направили. Не притежаваме потенциал, който вашият вид да не е могъл да предвиди. Всъщност… не притежаваме потенциал, който вашият вид да не е одобрил!

Имах чувството, че наистина се намирам в червата на Ада и се изправям срещу демон, който държи бъдещето на човечеството в ноктестите си ръце и би се замислил за милост, ако бъде подходящо убеден. Бях просто принуден да споря за ценността на човешката раса.

— Не всички сме майстори на омразата, както ни нарече.

— Всички — настоя таласъмът.

— Някои от нас са добри.

— Не са.

— Повечето от нас са добри.

— Преструвки — каза демонът с онази непоклатима увереност, която е (както ни казва Библията) знак на Злите и инструмент, чрез който съмнението може да бъде имплантирано в умовете на простосмъртните.

Казах:

— Някои от нас обичат!

— Не съществува любов — отвърна таласъмът.

— Грешиш. Съществува.

— Тя е само илюзия.

— Някои от нас обичат! — настоях.

— Лъжеш.

— Някои от нас имат съвест.

— Само лъжи.

— Притежаваме смелост, способни сме на саможертва в името на другите. Обичаме мира и мразим войната. Лекуваме болните и скърбим за мъртвите. Не сме чудовища, дявол те взел! Ценим децата и търсим по-добър свят за тях!

— Вие сте отвратителна порода.

— Не, ние…

— Лъжи! — изсъска таласъмът — звук, който издаваше нечовешката реалност под човешкия облик. — Лъжи и самоилюзии!

Рия се обади:

— Слим, моля те, няма смисъл да спориш с него. Не можем да ги убедим. Не и тях. Представата им за нас не е въпрос на мнение. Какво вярват, че представляваме ние, е кодирано в гените им. Не можеш да го промениш. Никой не може да го промени!

Тя беше права, разбира се.

Въздъхнах. Кимнах.

— Обичаме — казах упорито, макар да знаех, че няма полза от доводите.

Докато Рия бавно вкарваше пентотала, аз продължих с разпита. Научих, че в тази дупка, в която таласъмите се надяваха да преживеят съдния ден, има пет нива — всяко наполовина по-малко от това под него, тъй че образуваха нещо като стълбище към сърцевината на планината. Имаше, каза демонът, шейсет и четири завършени и напълнени зали — число, което ме изуми, но не беше невероятно. Таласъмите бяха сръчни, бяха кошерно общество, неограничавано от целеустремената индивидуалност, явяваща се славна — макар и често разочароваща — черта на човешкия вид. Една задача, един метод, една превъзхождаща всичко цел. Никога в несъгласие. Никакви еретици или отцепващи се фракции. Без дебати. Таласъмите крачеха решително към мечтата си за завинаги тиха, гола и тъмна земя. Според нашия пленник, преди да настъпи денят на повърхността да пратят ракетите в полет, предстоеше да добавят поне още сто зали към това убежище и хиляди от техния род щяха да се съберат тук по време на месеците преди началото на войната, да пристигат отвсякъде от Пенсилвания и от няколко други Източни щата.

— Има и още няколко гнезда като Йонтсдаун — каза таласъмът със задоволство, — където тайно се строят убежища като това.

Ужасен, аз го притиснах настоятелно, за да науча къде се намират тези ями, но пленникът ни не знаеше местоположението им.

Планът на таласъмите беше да завършат убежищата на всички континенти по едно и също време, когато средствата за ядрено унищожение достигнат ниво на съвършенство, еквивалентно на онова в изгубената епоха, завършила през Войната. След това враговете ни щяха да пристъпят към действие и да натиснат копчетата за катастрофата.

Докато слушах налудничавите подробности, аз се бях окъпал в студена, кисела пот. Разкопчах си ски-якето да влезе малко студен въздух и надуших как от мен лъхна мирис на страх и отчаяние.

Спомних си за деформираното таласъмско потомство в клетката в мазето на Хейвъндал и попитах за честотата на вродените дефекти в котилата им. Подозренията ни се оказаха верни. Таласъмите, създадени като стерилни същества, се бяха сдобили със способността да се размножават чрез неочаквана мутация, но мутагенните процеси продължаваха и през последните няколко десетилетия като че ли се ускоряваха; в резултат на това все повече и повече представители на расата им се раждаха в състояние като онези достойни за съжаление зверове в клетката, а капризният Късмет си прибираше дара на жизнеспособното размножаване. В действителност в световен мащаб популацията на таласъмите бе намалявала от много време. Нивото на раждаемост на здраво потомство беше твърде ниско, за да замени онези възрастни, чиито невероятно дълги животи най-сетне приключваха или пък умираха от ръцете на хора като мен. По тази причина, след като съзрели собственото си — макар и постепенно — изчезване, таласъмите взели решение да подготвят и започнат следващата война преди началото на новия век. След този преломен миг намаляващият им брой щеше да затруднява все повече и повече патрулирането из останките на следхолокостния свят и изтребването на оцелелите човеци, живеещи в руините.

Рия приготви нова ампула пентотал. Показа ми я и вдигна въпросително вежди.

Поклатих глава. Нямаше какво повече да научим. Вече бяхме узнали твърде много.

Тя прибра ампулата. Ръцете й трепереха.

Отчаянието ме бе обгърнало като погребален саван. Бледото лице на Рия бе отражение на собствените ми чувства.

— Обичаме — казах на таласъма, който започна да се гърчи и да мърда слабо на пода. — Обичаме, дявол те взел, обичаме!

След това извадих ножа си и му прерязах гърлото.

Бликна кръв.

Не ми стана приятно от вида на кръвта. Може би изпитах мрачно задоволство, но не и истинска наслада:

Тъй като таласъмът бе вече в човешката си форма, не бе нужна метаморфоза. Човешките очи се втренчиха в една точка, смъртта ги глазира в стъкло, а вътре в костюма от мека плът потенциалните таласъмски очи изгубиха блясъка си и накрая угаснаха.

Тъкмо се надигах от трупа, когато се разнесе вой на алармена сирена, отекващ от студените циментови стени: Уиуууу-фиуууу-уиууу!

Като в кошмара.

— Слим!

— О, по дяволите! — казах и сърцето ми прескочи един удар. Дали някой се беше натъкнал на мъртвия таласъм на най-долното ниво на убежището, в неговия неадекватен гроб от мрак? Или бе забелязано изчезването на онзи, чието гърло току-що прерязах и липсата му ги бе събудила подозрения в комплекса?

Двамата с Рия притичахме до вратата, но когато стигнахме до нея, чухме, че в тунела отвъд таласъмите крещят на древния си език и търчат насам-натам.

Знаехме вече, че убежището съдържа шестдесет и четири зали на пет нива. Врагът нямаше начин да знае колко дълбоко бяхме проникнали или къде се намираме, така че не беше много вероятно да проверят първо тази зала. Разполагахме с няколко минути да подсигурим измъкването си. Нямахме много време, но все разполагахме с няколко безценни минути.

Сирените виеха и суровият звук се стоварваше върху нас с Рия, все едно тежки водни вълни.

Изтичахме по периметъра на стаята в оглед за някакво скривалище, не бяхме сигурни какво точно търсим и не открихме нищо — не и докато не обърнах внимание на една от големите вентилационни решетки, монтирани в стената на нивото на пода. Беше повече от един квадратен ярд голяма и бе закрепена на мястото си не с винтове, както се боях, а с проста щипка. Когато дръпнах ръчката на щипката, решетката се завъртя навън на панти. Проходът зад нея бе облицован с метал и бе точно един ярд в диаметър, а засмуканият въздух се движеше по тръбата с тихо кухо съскане и дори още по-тихо пулсиране.

Долепих устни до ухото на Рия, за да ме чуе въпреки сирената и казах:

— Свали си раницата и я избутай пред теб. Същото направи и с карабината. Докато не млъкнат сирените, не се тревожи колко шум вдигаш. Но когато не разполагаме с тяхното прикритие, ще трябва да сме много по-тихи.

— Вътре е тъмно. Можем ли да използваме фенерчетата?

— Може. Но когато видиш от поредната решетка пред теб да нахлува светлина, угаси фенерчето си. Не можем да рискуваме таласъмите да забележат лъча през решетката от някой от коридорите.

Рия влезе в тръбата пред мен, пълзеше по корем и буташе пред себе си раницата и оръжието. Тъй като изпълваше повече от половината пространство, покрай нея се прокрадваше твърде малко от светлината на собственото й фенерче и съпругата ми постепенно изчезна в мрака.

Набутах раницата си в тръбата, бутнах я още по-напред с приклада на пушката, след това и аз запълзях по корем. Налагаше се болезнено да се извъртя и в това тясно пространство да посегна зад гърба си, за да затворя решетката с достатъчно сила, че да щракна на място щипката.

Писъците на алармата проникваха през всяка една решетка в отходната въздушна система и отекваха от металните стени на тръбата дори по-пискливо, отколкото в цимента в стаята, от която току-що излязохме.

Отново отмъстително се завърна клаустрофобията, която бях изпитал при влизането заедно с Хортън Блюит в минните шахти от деветнайсети век. Бях почти убеден, че ще заседна някъде тук и ще се задуша. Гръдната ми клетка бе притисната между бясно биещото ми сърце и студения метален под на тръбата. Чувствах, че в дъното на гърлото ми се заражда вик, но го преглътнах. Исках да се върна назад, но продължих нататък. Нямаше какво друго да сторя, освен да продължавам. Зад нас лежеше сигурна смърт, и ако вероятността да се срещнем със смъртта пред нас бе само маргинално по-малка, все пак бях длъжен да продължавам напред, където може би щях да имам някакъв шанс.

На нас с Рия ни се беше отдала възможност да огледаме Ада от точка, различна от тази, която радваше демоните: гледната точка на плъх в стените.