Дийн Кунц
Отвъдни очи (18)

Осемнадесета глава
Първи епилог

Измъкнахме се от Йонтсдаун, но само защото всички поеха огромни рискове да защитят Рия и мен. Много от другите лунапарковци така и не разбраха защо във фургона й са били убити две ченгета, но и нямаха нужда да научават, а и не искаха да знаят.

Джоъл Тък измисли някаква версия и макар че никой не повярва в нея и за минута, всички останаха доволни. Лунапарковците сгъстиха редиците си около нас с достойно за гордост приятелско единство, благословено неосъзнаващи, че се изправят срещу враг, много по-забележителен, отколкото просто обикновения свят и йонтсдаунския полицейски департамент, взети заедно.

Джоъл натовари телата на тварта Келско и на заместника му в патрулната кола, закара я на тихо място, обезглави и двата трупа и погреба главите. След това взе патрулката (с двете обезглавени тела), закара я обратно в Йонтсдаун и точно след разсъмване я паркира в алея зад някакво хале. Люк Бендинго го взе и го върна обратно в лунапарка, без да знае как са били осакатени двете мъртви ченгета.

Другите таласъми в Йонтсдаун може би повярваха, че Келско е бил убит от някакъв психопат още преди да тръгне за лунапарка. Но дори и да ни бяха заподозрели, не можеха да докажат нищо.

Криех се във фургона, принадлежащ на Глория Ниймис — дебелата дама, — която се оказа най-милият човек, когото някога съм познавал. Тя също имаше определени парапсихични сили. Можеше да левитира дреболии, ако се съсредоточеше върху тях, и с радиестезична пръчка да намира изгубени предмети. Не беше способна да вижда таласъмите, но знаеше, че ние с Джоъл Тък и Рия ги виждаме, и благодарение на собствените си таланти — за които Джоъл знаеше предварително — и понеже беше като нас в определени области, Глория вярваше на разказите ни за демоничната раса с по-голяма готовност, отколкото другите лунапарковци.

Както го каза Глория:

— Понякога Господ хвърля и по някой кокал на онези от нас, които е избрал да смазва. Предполагам, че сред нас, уродите, има по-голям процент екстрасенси, отколкото в човешката популация като цяло, и предполагам, че от нас се очаква да се държим един за друг. Но да си остане между нас, миличък, определено бих предпочела да не бъда надарена, стига да мога да заменя силата си за това да съм слабичка и красива!

Лекарят на лунапарка, излекувал се алкохолик на име Уинстън Пенингтън, по два-три пъти дневно наминаваше през фургона на Глория, за да превързва раната ми. Не бяха засегнати жизненоважни органи или артерии. Но вдигнах температура и не помня много от шестте дни, последвали сблъсъка ми с Рия в гробището.

Рия.

Тя трябваше да изчезне. В крайна сметка мнозина от демонския род я познаваха като тяхна сътрудничка и щяха да продължат да я търсят и да настояват да ги насочва към онези, които могат да прозират през маскарада им. А тя вече не искаше да го прави. Беше сравнително сигурна, че само Келско и заместникът му са знаели за мен и сега, когато бяха мъртви, бях в безопасност. Но тя трябваше да изчезне. Артуро Сомбра отиде да я пусне за издирване в йонтсдаунската полиция, която не намери следи, разбира се. През следващите няколко месеца „Сомбра Брадърс“ въртяха концесиите й от нейно име, но накрая компанията упражни клаузата за едностранно прекратяване в договора си и иззе собствеността над бизнеса на Рия. Продадоха го на мен. Бях финансиран от Джоъл Тък. А в края на сезона закарах еърстрийма на Рия в Гибсънтаун, Флорида, и го паркирах до по-големия, постоянен фургон, който тя държеше там. Благодарение на хитра канцеларска врътка станах собственик и на гибсънтаунския имот и живях там самичък от средата на октомври до седмицата преди Коледа, когато към мен се присъедини поразително красива жена с очи, сини като на Рия Рейнс, перфектно изваяно тяло като на Рия, но с малко по-различни черти на лицето и с коса с цвета на гарваново крило. Тя каза, че се наричала Кара Маккензи, отдавна изгубената ми братовчедка от Детройт, и добави, че имало много неща, за които да говорим.

Всъщност при все твърдото ми решение да съм съпричастен, да прощавам и да съм човечен имах още да работя върху отвращението и неодобрението си от онова, което Рия бе сторила, а и двамата се чувствахме твърде неловко един с друг, за да говорим много до деня на Коледа. След като бентът веднъж се отприщи, вече не можехме да се спрем. Дълго време просто се опознавахме, възстановявахме връзката си и не стигнахме заедно до леглото преди 15 януари, а и в началото нещата не вървяха така добре, както преди. Но все пак в първите дни на февруари бяхме решили вече, че Кара Маккензи в крайна сметка не е моята братовчедка от Детройт, а съпругата ми и тази зима в Гибсънтаун се състоя една от най-големите сватби, каквито е имало някога.

Рия може би не беше така невероятно красива като брюнетка, както като блондинка, а и вероятно няколкото хирургични намеси върху лицето й бяха отнели част от красотата, но за мен си оставаше най-прелестната жена на света. И, което е по-важно, бе започнала да прогонва емоционално осакатената Рия, загнездена в нея като таласъм от друга порода.

Светът продължаваше нататък, както му се полага.

Това бе годината, когато убиха президента ни в Далас. Беше краят на невинността, краят на определен начин на мислене и съществуване и мнозина бяха нещастни и твърдяха, че е настъпил и краят на надеждата. Но макар падащите есенни листа да разкриват скелета на клонките, пролетта отново облича дървото.

Това беше също и годината, в която „Бийтълс“ пуснаха първия си запис в САЩ, годината, в която Скийтър Дейвис се изкачи на първо място с песента си „Краят на света“, годината, в която „Ронетс“ записаха „Бъди моя любима“. И тази зима бе зимата, в която за няколко дни през март ние с Рия се върнахме в Йонтсдаун, Пенсилвания, за да пренесем войната в тила на врага.

Но това е друга история.

Която следва.