Дийн Кунц
Отвъдни очи (16)

Шестнадесета глава
Пълно сърдечно затъмнение

Рия седеше в един фотьойл в дневната в еърстрийма, все още облечена в кафявите панталони и изумруденозелената блуза, която носеше, когато за последно я видях в лунапарка. В ръка държеше чаша скоч, а когато погледнах към лицето й, спрях на три или четири думи в лъжата, която бях формулирал по пътя към дома.

Нещо ужасно се беше объркало; личеше й по погледа, по треперенето, което смекчаваше устата й, и по тъмните пръстени, появили се около очите й, а и по бледността, която я състаряваше.

— Какво има? — попитах.

Рия ми посочи стола, който бе обърнат с лице към нея, и когато посочих петната на джинсите си — не твърде лоши сега, когато ги бях видял на светло, — тя каза, че няма никакво значение и отново ми посочи фотьойла, този път с нотка на нетърпение. Седнах, внезапно осъзнавайки, че ръцете ми са покрити с пръст и кръв и наясно, че по лицето ми също навярно има мазка-две кръв. Рия обаче не изглеждаше нито шокирана, нито заинтригувана от вида ми, явно не се интересуваше от местопребиваването ми през последните три часа, което сигурно беше показател за сериозността на новината, която ми бе приготвила.

Щом се настаних на ръба на стола, моята красавица си дръпна щедра глътка от скоча си. Чашата дрънчеше по зъбите й.

Рия потрепери и каза:

— Когато бях на единайсет и убих Абнър Кейди, социалните ме отнеха от майка ми. Това вече съм ти го разказвала. Вкараха ме в щатско сиропиталище. Това също ти го казах. Онова, което не ти споделих, е, че… когато попаднах в сиропиталището… там за първи път ги видях.

Взирах се в нея озадачен.

— Тях — подчерта Рия. — Те управляваха заведението. Те отговаряха за всичко. Директорът, заместник-директорът, главната сестра, докторът, който не живееше там, а беше на повикване през цялото денонощие, психологът, повечето учители, практически целият екип беше от техния род, а аз бях единственото дете, което ги виждаше.

Поразен, понечих да се изправя.

С жест Рия ми показа, че трябва да остана на мястото си. Каза:

— Има и още нещо.

— Ти също ги виждаш! Но това е невероятно!

— Не е толкова невероятно — възрази Рия. — Лунапаркът е най-добрият дом на света за отритнатите от обществото, а кой е по-отритнат от онези от нас, които виждат… другите?

— Таласъми — казах. — Наричам ги таласъми.

— Знам. Но не е ли логично нашият род да бъде привлечен към лунапарковете… или натикан по лудниците… и тук да се срещаме най-често?

— Джоъл Тък — казах.

Рия примигна изненадано:

— Той също ли ги вижда?

— Да. И подозирам, че знае, че виждаш таласъми.

— Но никога не ми го е казвал!

— Понеже смята, че е забелязал в теб мрак, а е извънредно предпазлив човек.

Тя си допи скоча и известно време се взираше в кубчетата лед в чашата си, по-мрачна, отколкото някога я бях виждал. Когато отново понечих да се надигна, тя каза:

— Не. Остани там. Не идвай при мен, Слим. Не искам да се опитваш да ме утешиш. Не искам да ме прегръщат. Не сега. Нека първо довърша разказа си!

— Добре. Продължавай.

Рия каза:

— Никога не бях виждала тези… таласъми във вирджинските хълмове. Наоколо няма много хора, а ние никога не се отдалечавахме от дома, не се срещахме с никой отвън, тъй че нямаше голям шанс да се сблъскам с тях. Когато ги видях в сиропиталището за първи път, бях ужасена, но усетих, че ще бъда… елиминирана… ако допусна да осъзнаят, че прозирам през прикритието им. Чрез внимателно задавани въпроси и много намеци скоро научих, че нито едно от другите деца не осъзнава наличието на зверове в нашите гледачи… — Рия вдигна скоча, спомни си, че е довършила чашата, и я стисна в скута си с две ръце, за да не треперят. — Можеш ли да разбереш какво е безпомощни деца да са оставени на милостта на тези твари? О, те не предизвикваха прекалено много физически травми, защото много мъртви или зле пребити деца биха довели до разследване. Но правилата за налагане на дисциплината позволяваха определена свобода за приложението на сериозно поступване и голямо разнообразие от наказания. Освен това те бяха майстори на психологическото мъчение и ни държаха в постоянно състояние на страх и отчаяние. Сякаш се хранеха с нашата мъка, с психическата енергия, създадена от страданията ни.

Имах чувството, че в кръвта ми се образуват ледени шушулки.

Копнеех да притисна Рия в обятията си, да погаля косите й и да я уверя, че те никога повече няма да я докоснат с мръсните си лапища, но усещах, че още не е свършила и няма да оцени едно прекъсване.

Рия вече почти шепнеше.

— Но има и по-лоша съдба от това да останеш в сиропиталището. Осиновяването. Нали разбираш, скоро осъзнах, че често идват да интервюират деца за осиновяване семейства, в които и двамата са таласъми, и нито едно дете не беше дадено на двойки, в което поне единият родител не е… от този вид. Схващаш ли накъде бия? Разбираш ли? Знаеш ли какво се случваше с онези деца, които биваха осиновени? В уединението на новите им семейства, далеч от окото на щата, което би могло да забележи наглото пристъпване на правила в сиропиталището, „светостта на семейството“ е удобство, чрез което по-лесно се крият лошите тайни; у дома децата биват измъчвани, използвани като играчки за удоволствието на таласъмите, които са поели попечителство над тях. Така че макар в сиропиталището да беше Адът, беше още по-лошо да те пратят да си идеш с двама от тях.

Ледът се разпространи от кръвта в костите ми, където остави усещането, че костният ми мозък е вкочанен на кокал.

— Избегнах осиновяването, като се правех на глупава и се преструвах, че имам толкова ниска интелигентност, че да ме измъчват няма да е по-забавно от това да мъчиш тъпо животно. Те искат реакция, разбираш ли? Това ги радва. И нямам предвид просто физическата реакция на болката, която предизвикват. Тя е по-скоро страничен ефект. Онова, което търсят таласъмите, е нашето страдание, страхът ни и е трудно да предизвикаш задоволително комплексен ужас у тъпо животно. Тъй че избегнах осиновяването и когато пораснах достатъчно и закоравях дотам, че да съм горе-долу сигурна, че ще се справя сама, избягах в лунапарка.

— Когато си била на четиринайсет.

— Да.

— Достатъчно пораснала и закоравяла — казах с мрачна ирония.

— След единайсет години при Абнър Кейди и три под чехъла на таласъмите — напомни ми Рия — бях станала толкова корава, че нямаше накъде повече.

Ако издръжливостта й, чувството за самосъхранение, силата и смелостта ми се бяха стрували страхотни преди, тази нова информация ми осигури прозрение към храброст на практика твърде голяма, за да бъде осъзната. Бях си намерил специална жена, наистина — жена, чиято целеустременост да оцелее предизвикваше благоговейна почуда.

Отпуснах се в креслото си, внезапно смазан до слабост от ужаса на това, което току-що бях чул. Устата ми бе пресъхнала и горчеше, стомахът ми се бунтуваше и в себе си усещах огромна празнота.

Казах:

— Дявол го взел, какво са те? Откъде са дошли? Защо преследват човешката раса?

— Това го знам — отвърна Рия.

За момент не осъзнах напълно значението на тези думи. После, когато видях, че тя буквално имаше предвид, че знае отговорите на трите ми въпроса, се приведох напред в креслото, задъхан и целият настръхнал:

— Как си узнала? Как откри това?

Рия се втренчи в дланите си и не отговори.

— Рия?

— Те са наше собствено творение — каза тя.

Стреснат, отвърнах:

— Та как би могло да е вярно това?

— Ами, виждаш ли… човечеството е било на този свят много по-дълго, отколкото настоящите му знания подсказват. Много хилядолетия преди нашата цивилизация вече е имало такава… преди писмената история, и е била дори по-напреднала от нашата.

— Какво имаш предвид? Изгубена цивилизация?

Рия кимна:

— Изгубена… и разрушена. Войната и заплахата от война са представлявали почти същият проблем за човечеството от онази по-ранна цивилизация, каквато са и за нас сега. Онези народи развили ядрените оръжия и стигнали до патова ситуация, до голяма степен подобна на тази, която приближаваме и ние сега. Но равновесието не довело до измъчено примирие или до мир, както при нас. По дяволите, нищо подобно! Не. Вместо това, озовали се в задънена улица, хората започнали да търсят други способи да воюват едни с други.

Част от мен се чудеше откъде Рия е научила тези подробности, но нито за миг не се усъмних в истинността на онова, което ми разказваше, защото шестото ми чувство — и то вероятно заедно с шепота на частица от расовата ми памет, погребана дълбоко в подсъзнанието ми — долавяше зловещата истинност на онова, което някои слушатели биха помислили просто за налудничава фантазия или приказка. Не можех да понеса мисълта да прекъсна Рия, за да я питам отново за източника на информацията й. На първо място, тя явно не изглеждаше готова да ми каже. Освен това бях омагьосан, направо принуден да стана свидетел на този разказ, както и Рия ми се струваше също тъй обладана от нуждата да сподели. Никое дете в часа си за лягане не е било по-очаровано от някоя изумителна история, нито пък някой обречен смъртник не е слушал с повече ужас как съдията чете присъдата му от мен, който слушах Рия Рейнс тази нощ.

— С времето — продължи тя — хората развили способността да… да човъркат генетичната структура на животните и растенията. И не просто да я бъзикат, а да я променят, да манипулират едни гени с други, да изтриват характеристиките им или да добавят нови по свое желание.

— Това е научна фантастика.

— За нас — да. За тях е било реалност. Това откритие много е подобрило живота на хората, като подсигурило подобрените им реколти… и по-стабилна хранителна база… и създало цял набор нови лекарства. Но имало и огромен потенциал за зло.

— И този потенциал не останал непроучен задълго — продължих мисълта й, не с ясновидска проницателност, а с циничната увереност, че човешката природа не би могла да е по-различна — или по-добра — преди десетки хиляди години, отколкото сега, в собствената ни епоха.

Рия отвърна:

— Първият таласъм бил развъден за изцяло военни цели, съвършеният войник от една робска армия.

Представяйки си гротескните демони, попитах:

— Но какво специфично животно са променили, за да стигнат до този… този звяр?

— Нямам точна представа, но според мен таласъмите не са точно променена версия на нещо, колкото… изцяло нов вид на лицето на земята, създадена от хората раса с интелект, равен на нашия. Както го разбирам, таласъмът е същество с два генетични набора за всеки елемент от физическия си вид — единият е изцяло човешки, а другият не е — плюс жизненоважен свързващ ги ген, който носи таланта за промяна, така че тварта има възможността да избира по своя воля между двата си образа, да бъде — поне на външен вид най-малкото — човешко същество или таласъм, каквото е по-подходящо според нуждите на дадения момент.

— Но тварта в действителност не е човешко същество, нищо че изглежда като един от нас — казах.

Сетих се обаче за Абнър Кейди и ми хрумна, че дори някои съвсем истински човешки същества не са хора.

Рия рече:

— Не. Макар че това чудовище е в състояние да премине и най-щателния медицински преглед на тъканите си, винаги си остава таласъм. Това е основната му същност, без значение физическото състояние, което е избрало в дадения момент. В крайна сметка нечовешката му гледна точка, мисленето му, методите му на разсъждение, всичко това е напълно чуждо до степен отвъд нашето разбиране. Звярът е бил създаден да може да проникне в чужда страна, да се смеси с хората, да мине за човек… и след това, когато е най-подходящо, да се обърне на страховития си реален образ. Например да речем, че пет хиляди таласъма навлязат във вражеска територия. Те могат да се занимават с терористични атаки, които извършват наслуки, внасяйки смут в търговията и обществото, създавайки атмосфера на параноя…

Можех да си представя хаоса. Съседът ще подозира съседа си. Никой няма да вярва на никого, освен на членовете на семейството си. В такава атмосфера на параноична подозрителност ще спре да съществува обществото, каквото го познаваме. И с времето обезкървената нация ще бъде пречупена в служба на завоевателите.

— Или пък тези пет хиляди могат да бъдат програмирани да ударят по едно и също време — добави Рия, — развихряйки се в единна убийствена мисия, която за една нощ да отнесе двеста хиляди живота.

Твар с нокти и зъби, внимателно сътворена бойна машина със спиращ сърцето външен вид — целта на таласъма е не само да убива, но също и да деморализира.

Докато обмислях ефективността на армия от таласъмски терористи, бях останал временно без думи.

Мускулите ми бяха напрегнати, вързани на възел и не можех да ги отпусна. Гърлото ми бе свито. Гърдите ме боляха.

Докато слушах, страхът бе сграбчил вътрешностите ми и стискаше.

Но така ми влияеше не само историята на таласъмите.

Имаше нещо друго.

Неясно предчувствие.

Нещо идваше…

Нещо лошо.

Имах чувството, че когато накрая науча всички подробности за произхода на таласъмите, ще се озова насред кошмар, който надминава въображението ми.

Все още седнала в креслото си, с отпуснати рамене и сведена глава, втренчила очи надолу, Рия продължи:

— Този войник… таласъм бил специално създаден да не притежава жалост, вина, срам, любов, милост, както и повечето човешки емоции, макар че могъл да ги имитира достатъчно добре, когато желаел да мине за мъж или жена. Нямал угризения да извършва актове на крайно насилие. Всъщност… ако разбирам правилно информацията, която съм натрупала с годините… ако правилно интерпретирам нещата, които съм виждала… таласъмът е създаден дори да изпитва удоволствие, когато убива. По дяволите, той има само три емоции и сред тях е ограничена способност за страх (което може да е включено от генетиците и психогенетиците като механизъм за оцеляване), омраза и жажда за кръв. Така че… обречен на този ограничен обхват от преживявания, звярът естествено ще се опита да изцеди до капка всяка емоция, която му е позволена!

Няма човек убиец нито в тяхната цивилизация, нито в нашата за всичките хиляди години изгубена или записана история, който би могъл да проявява вманиаченото, компулсивно, психопатично, убийствено поведение и на една стотна от интензитета, който притежават тези лабораторни войници. Няма религиозен фанатик с гарантирано място в Небесата, готов да вдигне оръжие в името Господне, който да убива с такава страст.

Калните ми, окървавени длани бяха толкова здраво стиснати в юмруци, че ноктите ми се забиваха болезнено в дланите, но въпреки това не можех да ги разтворя. Все едно бях ревностен самобичуващ се, търсещ изкупление чрез понасяне на болка. Но изкупление от кого? Чии грехове имах чувството, че е нужно да изкупя?

Казах:

— Но, Исусе, създаването на такъв войник е… било… било е лудост! Твар като тази не би могла да бъде контролирана!

— Очевидно са смятали, че може — възрази Рия. — Както го разбирам, всеки таласъм, излязъл от онези лаборатории, имал имплантиран в мозъка си контролен механизъм, чието предназначение било да нанася временно осакатяващи пристъпи от болка и да включва страха на тварта. Чрез това устройство излязъл от подчинение воин би могъл да бъде наказан във всяко ъгълче на света, без значение къде се крие.

— Но нещо се е провалило — казах.

— Нещо винаги се проваля — съгласи се Рия.

Попитах отново:

— Откъде си научила всичко това?

— Дай ми малко време. Постепенно ще ти обясня всичко.

— Настоявам да ми обясниш!

Гласът й бе кух и безличен и посърна още повече, докато тя говореше за другите предпазни мерки, вградени в таласъмите, с които да се предотвратиш бунт и нежелано кръвопролитие. Разбира се, те били създадени стерилни. Не можели да се развъждат; само лабораториите можели да създават нови таласъми. И всеки от тях преминавал интензивна подготовка, която насочвала омразата му и кръвожадността към тясно определена етническа или расова група, така че да може да бъде прицелван срещу много специфичен враг, без опасения, че може безгрижно да убие и съюзниците на господаря си.

— Какво се издънило? — попитах.

— Трябва ми още скоч — заяви Рия.

Стана и отиде в кухнята.

— Налей и на мен — помолих.

Цялото тяло ме болеше, а дланите ми горяха и ме сърбяха, понеже още не бях извадил треските от тях. Скочът щеше да има обезболяващ ефект.

Но не можеше да ме обезболи от усещането за неминуема опасност. Това предчувствие се усилваше все повече и знаех, че ще постоянства при все количествата алкохол, които погълна.

Погледнах към вратата.

Не я бях заключил, когато влязох. Никой не заключва външната си врата в Гибтаун, Флорида, нито пък в Гибтаун-на-колела, понеже лунапарковците никога не крадат едни от други — или поне се случва много рядко.

Станах, отидох до вратата, потутках се със заключващия бутон на дръжката и пъхнах резето на мястото му.

Би следвало с това да се почувствам по-добре. Не стана така.

Рия се върна от кухнята и ми връчи чаша със скоч и лед.

Устоях на порива да я докосна, понеже усещах, че тя все още не търси близостта ми. Не и преди да ми е разказала всичко.

Върнах се при креслото си, седнах и гаврътнах половината скоч на един дъх.

Рия продължи, но новата порция уиски не подобри безжизнения тон на гласа й. Усещах, че състоянието, в което се намира, не е предизвикано само от ужасната история, която се налагаше да ми сподели, но и от някакви лични притеснения.

Напредвайки с разказа, тя ми обясни, че тайната за сътворението на таласъмите скоро се разпространила, както обикновено се случва с тайните, и половин дузина държави бързо се сдобили със собствени създадени в лаборатория войници, подобни на първите таласъми, но с модификации, усъвършенствани и подобрени. Те отглеждали тварите в цистерни, с хиляди, и влиянието на този вид оръжие се оказало почти толкова ужасно, колкото и всеобща размяна на ядрени удари.

— Не забравяй — каза Рия, — че се очаквало таласъмите да са алтернатива на ядрените бомби, много по-малко разрушителен начин да се постигне световна власт!

— Само каква алтернатива!

— Е, ако народът, който ги бил породил, бе съумял да запази ексклузивността на технологията си, е щял да може да завладее света за няколко години, без да прибягва до ядрени оръжия. Обаче когато всички се сдобили с таласъмски войници, когато на ужаса било отговорено с контракошмар, всички участници бързо осъзнали, че взаимното разрушение е неизбежно, все едно дали чрез изкуствени войници или ядрен холокост. Така че стигнали до споразумение да отзоват и унищожат таласъмските си армии.

— Но някой не спазил уговорката — обадих се.

— Не мисля, че е станало точно така — възрази Рия. — Може и да греша по този въпрос, да не съм разбрала правилно… но смятам, че някои от войниците успешно отказали да бъдат отзовани.

— Исусе!

— По причини, които никога не били открити, или поне по причини, които не разбирам аз самата, веднъж напуснали лабораториите, някои таласъми били преминали през фундаментални промени.

По-голямата част от детството и юношеството си бях прекарал в любовна прегръдка с науката, така че веднага бях готов да споделя една-две идеи по въпроса.

— Вероятно са се променили, понеже конструкцията на веригите им от изкуствени хромозоми и редактирани гени е била твърде нестабилна.

Рия сви рамене:

— Все едно, явно един от резултатите на тази мутация е развитието на его, на чувство за независимост.

— Което си е дяволски опасно нещо у един биологично създаден убиец психопат — допълних, потрепервайки.

— Бил направен опит да се вкарат таласъмите в строя чрез активиране на създаващите болка устройства, имплантирани в мозъците им. Някои се предали. Други били открити гърчещи се и квичащи в необяснима агония, която ефективно ги демаскирала. Но имало и такива, които очевидно били мутирали по специфичен начин — или били развили невероятен толеранс към болка… или се били научили да я харесват, да процъфтяват от нея.

Можех да си представя накъде са тръгнали нещата от този момент нататък. Казах:

— В съвършената си човешка маскировка, с интелигентност равна на нашата, водени само от омраза и страх, и жажда за кръв, таласъмите не биха могли да бъдат открити… освен може би като се подложи всеки един мъж и жена на света на мозъчен скенер в търсене на разпръснатите контролни механизми на таласъмите. Но съществуват хиляди вратички, които тварите могат да използват, за да избегнат минаването през скенера. Някои вероятно ще си създадат фалшиви карти за проверка, свидетелство за мозъчно сканиране, през което никога не са преминавали. Други просто ще избягат в дивата пустош и ще се скрият, нападайки градове и села само когато имат нужда да откраднат храна… или когато страстта към убийство се превърне в непоносима необходимост. В крайна сметка повечето от тях ще успеят да се скрият. Нали? Така ли се е получило?

— Нямам представа. Предполагам, че да. Нещо подобно. И в някакъв момент, след като… световната програма за мозъчно сканиране вече била в действие… властите открили, че някои от бунтовниците таласъми са преживели още една фундаментална мутация…

— Вече не били стерилни.

Рия примигна:

— Откъде разбра?

Казах й за бременната таласъмка в Йонтсдаун.

Тя отвърна:

— Ако не съм разбрала погрешно, повечето си остават стерилни, но известна част са станали фертилни. Легендата твърди…

— Каква легенда? — попитах, ставаше ми все по-трудно да сдържам любопитството си. — Откъде си чула всички тези неща? За какви легенди става дума?

Пренебрегвайки въпроса ми, тъй като все още не беше готова да разкрие източниците си, Рия каза:

— Според легендите в програмата за мозъчно сканиране заловили жена и когато разкрили, че тя е таласъм, я принудили да се преобрази в основната си форма. После я застреляли и в агонията си тя изхвърлила котило пищящи таласъмски бебета. В смъртта си се върнала в човешка форма, както била генетично програмирана да прави (с цел да бъдат измамени аутопсиите и патолозите). И когато екзекутирали потомството й, на смъртния си одър и те се преобразили в човешки бебета.

— И тогава човечеството осъзнало, че е загубило войната с таласъмите.

Рия кимна.

Те бяха изгубили войната заради това, че таласъмските деца, оформени в чужда утроба вместо в лаборатория, не притежаваха контролни механизми, които да проличат при мозъчно сканиране; не съществуваха методи, по които тяхната дегизировка да бъде преодоляна. От този миг нататък човекът делял земята с вид, който му бил равен по интелект и нямал друга цел, освен да унищожи него и всичките му дела.

Рия си допи скоча.

Много ми се искаше второ питие, но се страхувах да си взема, понеже в сегашното ми състояние второ със сигурност щеше да доведе до трето, а третото — до четвърто, и нямаше да мога да спра, докато не припадна пиян. Не можех да си позволя подобно нещо, защото тъмното предсказание за надвиснала катастрофа висеше над мен по-потискащо от всякога, парапсихичен еквивалент на масивна черна формация от бухнали буреносни облаци, които затъмняват слънчев ден.

Погледнах към вратата.

Все още беше заключена.

Погледнах към прозорците.

Те бяха отворени.

Но пък имаха щори и никой таласъм не би могъл да си проправи път през тях, без да положи сериозни усилия.

— Тъй че — каза тихо Рия — не сме били доволни от земята, която Господ ни е дал. Очевидно сме били чували за Ада и в онази забравена епоха и сме сметнали концепцията за интересна. Сметнали сме я за толкова интересна, толкова привлекателна, че сме довели демони по своя собствена кройка и сме пресъздали Ада на земята.

Ако съществуваше Господ, аз почти успявах да проумея (както никога досега) защо Той би ни проклел с болка и страдания. Би гледал с отвращение как използваме света и живота, които ни е дал, и като нищо би казал: „Добре, вие неблагодарни боклуци, добре! Искате да прецакате всичко, така ли? Искате да се наранявате един друг? Толкова ли ви харесва, та сте си създали собствени дяволи и сте ги насъскали срещу себе си? Ами добре! Тъй да бъде! Отдръпнете се и позволете на майстора да ви изпълни желанието! Дишайте ми пушилката, дребосъци! Ето! Вземете тези дарове! Нека има мозъчен тумор и полиомиелит, и множествена склероза! Нека има земетресения и цунами! Нека има… проблеми с жлезите! Харесва ли ви? А?“

Отбелязах:

— По някакъв начин таласъмите са разрушили онази предишна цивилизация, изтрили са я от лицето на земята.

Рия кимна:

— Отнело е време. Няколко десетилетия. Но според легендата… в крайна сметка неколцина от вида им, представяйки се за хора, са се издигнали по върховете на обществената стълбица и най-сетне са се сдобили с достатъчно политическа власт, че да се доберат до положение, в което да развихрят ядрена война.

Което според загадъчните и неясни „легенди“, които цитираше Рия, бяха и сторили. На таласъмите не им пукаше, че по-голямата част от тях ще бъдат избити заедно с нашия вид; цялата причина за съществуването им беше да ни изтребват и унищожат и ако окончателното изпълнение на целта доведеше до собственото им бързо изчезване, те бяха и бездруго безсилни да променят съдбата си. Ракетите политаха. Градовете биваха изпарени. Нито една ракета не бе спестена, нито един бомбардировач — спрян на пистата. Бяха детонирани толкова хиляди невероятно мощни ядрени устройства, че самата земна кора бе претърпяла изменение или може би магнитното поле се бе завъртяло и последвала смяна на полюсите, във всеки случай по някаква причина зловещо се разбудили разломите по цял свят, разтворили се и породили земетресения с невъобразима мощ. Хиляди мили ниски земи пропаднали в океаните, цунамитата връхлитали чак до средата на континентите и навсякъде избухвали вулкани. Този холокост и последвалата го ядрена епоха, и хилядите изминали години смлели всяка следа от цивилизацията, озарявала някога множество континенти така ярко, както собственият ни лунапарк озарява алеята всяка нощ. Оцелели повече таласъми, отколкото хора, защото те били по-корави, родени бойци. Малцината оживели човеци се върнали в пещерите, завърнали се към варварството и наследството им било забравено. Макар че таласъмите не ни забравили — и не биха и могли — ние сме ги забравили заедно с всичко останало и в идните епохи редките ни срещи с тях в демоничната им форма станали източник на множество суеверия — и безбройни евтини филми на ужасите — включително превръщани и свръхестествени същества.

— А сега, когато сме се измъкнали отново от тинята — каза Рия презрително — и когато сме си построили отново цивилизация, и започваме да се сдобиваме отново със средствата за унищожение на света…

— … таласъмите някой ден ще натиснат ядреното копче, ако се доберат до него — довърших вместо нея.

— Вярвам, че ще го сторят — съгласи се тя. — Честно казано, не са така умели бойци, каквито са били по време на предишната цивилизация… по-лесно е да ги победиш в ръкопашен бой… по-лесно е да ги измамиш. Те са се променили, може да се каже, че са еволюирали благодарение на изминалите безброй епохи и заради всичките ядрени отпадъци. Радиацията е стерилизирала мнозина, отнела им е фертилността, която оригиналните мутации са им дарили, което пък е причина да не изпозаселят изцяло земята и да ни надминат по брой. А освен това има и… лека промяна в манията им за разрушение. Както го разбирам, много от тях отхвърлят представата за нова ядрена война… или поне в световен мащаб. Нали разбираш, те живеят дълго; някои от тях са на по хиляда и петстотин години, тъй че не са отдалечени от предишния холокост на чак толкова много поколения. Разказите им за края на света, предавани от предците им, са все още пресни и свежи в спомените им. Но макар че повечето от тях може и да са доволни от сегашното положение на нещата, да ни преследват и да ни убиват все едно не сме нищо повече от животни в техния личен ловен резерват, има и неколцина… такива, които копнеят отново да покачат човешката агония по ядрената мерителна скала… таласъми, които вярват, че тяхното предназначение е да ни изтрият завинаги от лицето на земята. За десет години или след двайсет или пък четирийсет някой от тях все ще се добере до търсената възможност, не мислиш ли?

Почти пълната сигурност за настъпването на Армагедон, какъвто тя бе описала, беше шокираща и депресираща до степен, за която не стигаха думи, но въпреки всичко се боях повече от незабавна смърт. Ясновидството ми намекваше за незабавна опасност и се бе превърнало в постоянно, неприятно напрежение в черепа ми, макар че не можех да позная откъде ще дойде проблемът или каква форма ще придобие.

Леко ми се гадеше от предчувствието.

Беше ми студено. Бях плувнал в пот. Треперех.

Рия отиде до кухнята да си вземе още скоч.

Станах. Отидох до прозореца. Надникнах навън. Не видях нищо. Върнах се при креслото. Седнах на ръба му. Искаше ми се да крещя.

Нещо приближаваше…

Когато Рия се върна с питието си и отново се прегърби във фотьойла си, все още дистанцирана от мен и с все още мрачно лице, попитах:

— Как си научила всичко за тях? Трябва да ми кажеш! Да не би да умееш да им четеш мислите?

— Да.

— Наистина ли?

— Малко.

— Аз не успявам да извлека от тях нищо освен… гняв. И омраза.

— Аз… мога да виждам по малко в тях — каза Рия. — Не точно мислите им. Но когато ги сондирам, получавам образи… и видения. Мисля, че много от видяното е… расова памет… неща, които някои от тях изобщо не си спомнят на съзнателно ниво. Но да си призная честно, има и нещо повече.

— Какво? Повече… какво? И какво за тези легенди, за които ми спомена?

Вместо да ми отговори, Рия отвърна:

— Знам какво си правил навън тази нощ.

— А? За какво говориш? Откъде би могла да знаеш?

— Знам.

— Но…

— И е безполезно, Слим.

— Така ли?

— Не можеш да ги победиш!

— Победих чичо ми Дентън. Убих го, преди да успее да навлече още повече нещастия на семейството ми. Двамата с Джоъл спряхме шестима тази нощ и ако не бяхме го сторили, те щяха да повредят виенското колело и то да падне. Спасихме живота на кой знае колко много паричковци!

— И какво значение има това? — попита Рия. В гласа й долових нова нотка, честност и мрачна страст. — Други таласъми просто ще убият други паричковци. Не можеш да спасиш света! Само рискуваш живота си, щастието си и здравия си разум — и най-много да позабавиш нещата. Няма да спечелиш войната. В дългосрочен план таласъмите ще ни победят. Неизбежно е. Такава е съдбата ни, която сме планирали за самите себе си преди много, много време.

Виждах накъде водят размишленията й.

— Каква алтернатива имаме? Ако не се бием, не се защитаваме, то животът ни е безсмислен. Ние с теб можем да бъдем убити всеки миг по техен каприз!

Рия остави настрани чашата си и се приплъзна напред до ръба на креслото си.

— Има и друг начин.

— Какви ги говориш?

Прекрасните й очи останаха втренчени в моите и погледът й пареше.

— Слим, за повечето хора не си струва и плюнката да си хабиш.

Примигнах.

Рия каза:

— Повечето хора са лъжци, измамници, развратници, крадци, двуличници и все в този дух. Използват се и се насилват един друг със същата страст, с която ни насилват и таласъмите. Не си струва да бъдат спасявани!

— Не, не, не! — възразих. — Не и повечето. За доста хора не си струва да си хабиш плюнката, Рия, но не за повечето от тях!

— Съдейки по моя опит — отвърна тя, — всъщност практически никой не е по-свестен от таласъмите!

— Опитът ти не е бил типичен, за Бога! Абнър Кейдитата и Маралий Суинитата на този свят определено са малцинство. Разбирам защо би се чувствала другояче, но никога не си срещала моите майка и татко, сестрите ми, баба ми. На света има повече почтеност, отколкото жестокост! Може би нямаше да го кажа преди седмица или дори вчера, но сега, като те чувам да говориш така, сега, като те чувам да казваш, че всичко е безполезно, нямам и грам съмнение, че в хората има повече добро, отколкото зло. Понеже… понеже… ами, така трябва да бъде!

— Слушай — каза Рия, все тъй втренчена в мен с омагьосващо сини, умолително сини очи, с огнени и почти болезнено сини очи. — Можем само да се надяваме на малко щастие в малък кръг от приятели, с няколко души, които обичаме — и останалата част от света да върви по дяволите. Моля те, моля те, Слим, помисли по въпроса! Изумително е, че се намерихме един друг! Това е чудо! Никога не съм си мислила, че ще преживея нещо подобно на това, което имаме двамата заедно! Толкова добре си пасваме… толкова си приличаме… че дори определени мозъчни вълни ни се препокриват, докато спим… споделяме, докато правим любов и когато спим, ето защо сексът е толкова дяволски добър за нас и дори споделяме едни и същи сънища! Предназначени сме един за друг — и това е най-важното нещо, най-важното нещо на този свят е да бъдем заедно до края на живота си!

— Да — казах. — Знам! И аз чувствам същото.

— Ето защо трябва да се откажеш от този твой кръстоносен поход. Спри да се опитваш да спасиш света. Спри да поемаш тези налудничави рискове. Нека таласъмите си правят това, което трябва да сторят, а ние просто ще си живеем живота в мир!

— Но нали в това е цялата работа! Не можем да живеем в мир. Ако им обърнем гръб, това няма да ни спаси. Рано или късно те ще дойдат да душат наоколо, с желание да ни накарат да страдаме, да пият от болката ни…

— Слим, чакай, чакай, чуй ме! — Рия вече бе възбудена, кипеше от нервна енергия. Скочи от креслото си и отиде до прозореца, вдъхна дълбоко от нахлуващия въздух и отново се обърна към мен с думите: — Съгласен си, че това, което имаме двамата, е на първо място, над всичко друго, на всяка цена. Ами ако… ако мога да ти покажа начин да съществуваме заедно с таласъмите, начин да се откажеш от кръстоносния си поход и да няма нужда да се притесняваме, че някога ще тръгнат след теб или мен?

— Как?

Рия се поколеба.

— Рия?

— Това е единственият начин, Слим!

— Кое?

— Това е единственият разумен начин да се договорим с тях.

— Рия, за Бога, ще изплюеш ли камъчето най-сетне?

Тя се намръщи, отклони поглед от мен и понечи да заговори, поколеба се, каза:

— Мамка му! — и внезапно метна чашата си от скоч през стаята и я запрати в стената. Разлетяха се ледени кубчета, разбиваха се, когато се удряха в мебелите или отскочиха от пода, а стъклото се взриви в стената.

Стреснат, и аз скочих и застанах глупаво, а Рия ми махна да седна и се върна на собственото си кресло.

Седна.

Пое си дълбоко дъх.

Каза:

— Искам да ме изслушаш, просто слушай и не ме прекъсвай, не ме спирай, докато не свърша — и се опитай да разбереш. Намерила съм начин да съществувам съвместно с тях, да ги накарам да ме оставят на мира. Виж, в сиропиталището и след това осъзнах, че няма начин да ги победя. Те притежаваха всички предимства. Избягах, но таласъми имаше навсякъде, не само в сиропиталището, а и човек не може наистина да избяга от тях, все едно къде се скрие. Безсмислено е. Така че поех риск — преценен риск — и се обърнах към тях, казах им, че мога да ги виждам…

— Какво си направила?!

— Не ме прекъсвай! — отряза остро Рия. — Това е… трудно е… и ще бъде дяволски трудно… а аз просто искам да ти споделя всичко, тъй че млъквай и ме остави да говоря! Казах на един таласъм за парапсихичните си способности, което, както знаеш, е само по себе си мутация, последствие от онази ядрена война, понеже според таласъмите в предишната цивилизация не е имало хора с каквито и да е психични способности — ясновидство, телекинеза… нищо подобно. И сега не са много, но тогава е нямало никакви. Предполагам… по определен извратен начин… тъй като таласъмите са започнали онази война и са стоварили всички бомби и цялата радиация върху нас… е, може да се каже, че един вид са създали надарени хора като теб и мен. По отвратителен начин им дължим специалните си таланти. Както и да е, казах им, че мога да прозирам в човешката им форма и до… не знам… до таласъмския потенциал отдолу…

— Говорила си с тях и те са ти казали своите… легенди! Ето как си научила за тях, така ли?

— Не изцяло. Не са ми казвали кой знае какво. Но е достатъчно да ми споделят и малко, а аз бързо получавам видение за останалото. Все едно… ако отворят лекичко вратата, мога да я бутна да се отвори изцяло и виждам дори нещата, които се опитват да скрият от мен. Но в момента това не е важно и ми се ще, в името Божие, да не ме прекъсваш! Важното сега е, че ясно им обясних, че не ми пука за тях и не ми пука какво правят и кого нараняват, стига само да не нараняват мен. И стигнахме до… споразумение.

Изумен, аз се срутих обратно в креслото си и въпреки молбите й да не я прекъсвам казах:

— Споразумение? Просто ей тъй? Но защо им е да се споразумяват с теб? Защо просто не те убият? Все едно какво си им казала, дори ако са ти повярвали и ти пазиш тайната им, въпреки това представляваш опасност за тях! Не разбирам. Те нямат какво да получат от подобно… споразумение.

Махалото на настроението на Рия отново бе сменило посоката и се носеше обратно към мрака и отчаянието. Тя се отпусна в креслото си. Когато заговори, гласът й едва се чуваше.

— Те получаваха нещо ценно. Имаше нещо, което можех да им предложа. Разбираш ли, имам и друга парапсихична способност, която ти или не притежаваш… или поне не е развита в същата степен като мен. Онова, което владея аз… е способността да откривам екстрасензорните възприятия у другите хора, особено когато те могат да виждат таласъмите. В състояние съм да засека силите им, без значение колко се стараят да ги прикрият. Невинаги узнавам в мига, когато срещна някого. Понякога отнема време. Но мога да доловя скрити парапсихични способности у другите горе-долу така, както виждам таласъмите под тяхната маскировка. До тази вечер мислех, че това прозрение е… ами, непоклатимо… но сега ми казваш, че Джоъл Тък вижда таласъмите, а никога не съм го подозирала. При все това смятам, че почти винаги бързо откривам тези неща. Знаех, че в теб има нещо специално още от началото, макар че ти се оказа… по-специален, много по-специален, по начин, който не осъзнавах в началото! — сега вече Рия шепнеше. — Искам да те задържа. Никога не съм смятала, че ще открия някой, който… някой, от който да се нуждая… да обичам. Но се появи ти и сега искам да те задържа, но единственият начин това да се случи е да сключиш същото споразумение с тях, което съм направила и аз!

Бях се вкаменил. Неподвижен като скала, седях в креслото и слушах туптенето на гранитното си сърце — всеки удар като чук, стоварващ се върху мраморен блок. Любовта ми, нуждата ми от Рия, копнежът за нея все още се таяха във вкамененото ми сърце, но бяха недостъпни, точно както възможността за създаване на прелестни скулптури се крие във всеки неодялан блок, но си остава недостижима и неизпълнена от човек, на когото му липсва художествен талант и който не умее да държи длетото. Не исках да повярвам в това, което Рия бе казала току-що, и не можех да понеса мисълта, която следваше думите й, но се чувствах принуден да слушам, да науча най-лошото.

В очите на Рия бликнаха сълзи и тя изхлипа:

— Когато срещна човек, който може да вижда таласъми, аз… го докладвам. Предупреждавам някой от техния вид за зрящия. Нали разбираш, таласъмите не искат открита война, както е било предишния път. Предпочитат да запазят тайната си. Не искат да се организираме срещу тях, въпреки че и бездруго ще е безнадеждно. Така че им посочвам хората, които знаят за тях, които могат да ги убиват или да разнесат вестта. А таласъмите… те просто… те елиминират опасността. В замяна ми гарантират, че техният вид няма да ме безпокои. Дават ми имунитет. Оставят ме на мира. Това е всичко, което някога съм искала, Слим! Да бъда оставена на мира. И ако сключиш същото споразумение с тях, тогава ще оставят на мира и двама ни… и можем да бъдем… да си останем… заедно… щастливи…

— Щастливи? — не толкова изрекох думата, колкото я изплюх. — Щастливи ли? Смяташ, че можем да бъдем щастливи, като знаем, че оцеляваме благодарение на… на това, че предаваме останалите?

— Таласъмите и бездруго ще спипат някои от тях.

С огромно усилие закрих лицето си със студени каменни длани и се скрих в пещерата от пръсти, сякаш можех да избягам от ужасяващите разкрития на Рия. О, детинска фантазия! Грозната истина си остана пред мен.

— Исусе!

— Можем да живеем заедно — каза Рия, вече плачеше открито, понеже бе доловила ужаса ми и невъзможността изобщо да проумея ужасното споразумение, което тя бе сключила за себе си. — Заедно… да живеем… както през последната седмица… дори по-добре… много по-добре… ние срещу света, в безопасност, абсолютна безопасност. И таласъмите не само гарантират безопасността ми в замяна на информацията, която им давам. Те гарантират и успеха ми. За тях съм много ценна, нали разбираш? Понеже, както казах, много хора, които могат да виждат таласъмите, свършват или в лудницата, или при лунапарка. Така че… съм в идеалната позиция да… е, да им предавам един куп ясновидци като теб и мен. Така че таласъмите освен това и ми помагат, помагат ми да се справям. Като… те планираха инцидент с „Блъскащите колички“…

— И аз го спрях да не се сбъдне — казах студено.

Рия се изуми:

— О. Да. Трябваше да се досетя, че си бил ти. Но, виж… планът е, че след като се е случил инцидент, раненият паричко вероятно ще съди Хал Дорси, човека, на когото са блъскалките, и след това той ще си има финансови проблеми заради таксите по делото и всичко останало, и аз ще успея да купя количките на добра цена и да взема нова концесия на цена, която е привлекателна. О, мамка му. Моля те. Моля те, изслушай ме! Виждам какво си мислиш. Звуча толкова… толкова студена!

Всъщност, въпреки че от очите й бликаха сълзи и че никога не бях виждал толкова нещастен човек, колкото беше тя в момента, Рия наистина ми се струваше студена — горчиво студена.

— Но, Слим, трябва да знаеш нещо за Хал Дорси! Той е копеле, наистина е такъв, зъл кучи син и никой не го харесва, защото е гадняр, гадняр и насилник, тъй че проклета да съм, ако взема да съжалявам, че съм го съсипала!

Въпреки че не исках да гледам към Рия, все пак я погледнах. Въпреки че не исках да говоря с нея, заговорих й:

— Каква е разликата между мъченията, които таласъмите предизвикват, и мъченията, които ти им предлагаш да извършат?

— Казах ти, Хал Дорси е…

Повиших глас, за да заявя:

— Каква е разликата в поведението на човек като Абнър Кейди и начина, по който ти предаваш собствената си раса?

Рия вече хълцаше:

— Само исках да съм… в безопасност. Поне веднъж в живота си — поне веднъж — исках да съм в безопасност!

Обичах я и я мразех, жалех я и я презирах. Исках да споделя живота си с нея, исках го все така силно, както и досега, но знаех, че не мога да продам съвестта си или убежденията си заради нея. Можех да разбера защо Рия е решила да сътрудничи с таласъмите — стигаше ми да се сетя какво ми е разказала за Абнър Кейди и тъповатата си майчица, да оценя ужасите от детството й и да пресметна основателните й оплаквания срещу човешката раса и колко малко тя дължи на обществото. Можех да разбера и почти да простя, но не можех да се съглася, че това е правилно. В този ужасен момент чувствата ми към нея бяха толкова сложни, че изпитвах и нетипично самоубийствено желание, толкова живописно и сладко, че ме накара да се разплача и знаех, че това сигурно е като копнежа за смърт, който я преследва всеки ден от живота й. Разбирах защо ми бе говорила за ядрена война с такъв ентусиазъм и поетичност, докато се намирахме заедно на виенското колело в неделя вечер. С товара от зловещи познания, които тя носеше, сигурно на моменти тоталната анихилация на всички Абнър-Кейдевци и таласъмите, и цялата мръсна каша на човешката цивилизация й се струваха като прекрасна освобождаваща, пречистваща възможност.

Казах:

— Сключила си сделка с дявола!

— Ако те са дяволи, то тогава ние сме богове, защото сме ги създали — възрази Рия.

— Това е увъртане — отрязах. — А не водим някакъв проклет дебат.

Рия не каза нищо. Просто се сви на кълбо и заплака сърцераздирателно.

Исках да стана, да отключа вратата, да изскоча на чист въздух и да тичам, просто да тичам и тичам завинаги. Но в притурка към вкаменяването на плътта душата ми сякаш също се бе превърнала на камък и този допълнителен товар правеше невъзможно за мен да се надигна от креслото.

След може би минута, по време на която и двамата не успяхме да измислим какво да кажем, накрая наруших тишината:

— Е, и какво, по дяволите, ще правим оттук нататък?

— Ти няма да сключиш… споразумението — констатира Рия.

Дори не си дадох труда да отговоря на този въпрос.

— Значи… значи съм те загубила — додаде тя.

Аз също плачех. Тя беше загубила мен, аз пък губех нея. Накрая казах:

— В името на другите като мен… другите, които ще дойдат… би трябвало да ти счупя врата незабавно. Но… Бог да ми е на помощ… не мога. Не мога. Не мога да го сторя! Така че… ще си събера нещата и ще се махна. Ще ида в друг лунапарк. Ново начало. Ние ще… забравим.

— Не — отвърна Рия. — Твърде късно е за това!

С опакото на дланта избърсах част от сълзите от очите си.

— Твърде късно ли?

— Ти си извършил твърде много убийства тук. Убийствата и специалната ти връзка с мен са привлекли внимание.

Не просто имах чувството, че някой е минал по гроба ми — усетих някой да танцува по него, да блъска с крак отгоре. Въпреки цялата заобикаляща ме жега ми се струваше, че сега е нощ през февруари, а не през август.

Рия додаде:

— Единствената ти надежда беше да видиш нещата от моята гледна точка и да сключиш същото споразумение с тях, което имам аз.

— Ти наистина ли… ще ме предадеш?

— Не исках да им казвам за теб… не и след като те опознах.

— Тогава недей.

— Ти още не си разбрал! — Рия потрепери. — В деня, когато те срещнах, преди да осъзная какво ще значиш за мен, аз… намекнах на един от тях… споменах му, че съм по петите на нов ясновидец. Така че те чакат доклад.

— Кой? Кой от тях?

— Онзи, който е шефът тук… в Йонтсдаун.

— Шефът сред таласъмите ли имаш предвид?

— Той е особено хитър, дори за един от тях. Видял е нещо специално да се случва между теб и мен и е доловил, че ти си необикновен човек, онзи, за когото съм намекнала. Така че настояваше да потвърдя това. Не исках. Опитах се да излъжа. Но той не е глупав. Не е лесно да го подведеш. Продължаваше да ме притиска. „Кажи ми за него — настояваше. — Кажи ми за него или нещата помежду ни ще се променят. Вече няма да имаш имунитета ни!“ Слим, не разбираш ли? Нямах… нямах избор!

Долових движение зад гърба си.

Обърнах глава.

Лайсъл Келско излезе от тесния коридор, който водеше към дъното на фургона, и пристъпи в дневната.