Джеф Вандърмиър
Агенцията (9)

008: Терор

Около час по-късно, когато стана време да отиде до границата, Грейс му каза, че Чейни ще го заведе.

— Той пожела по някаква причина.

Тя самата очевидно не желаеше. Отново измина коридора към огромните двойни врати, воден от Уитби, сякаш сам нямаше да си го спомни, за да бъде посрещнат от веселия Чейни, чието кафяво кожено яке изглеждаше не просто вечният му спътник, все едно са венчани, а част от него — като черупка на бръмбар. Уитби се стопи, изчезна през вратата, като силно и рязко си пое въздух, сякаш се гмурваше в езеро.

— Реших да изляза и да ви спестя страшните ръкавици — възкликна Чейни, докато стискаше ръката му. Контрол се почуди дали тази сърдечност прикрива хитрост или просто го е хванала параноя поради контактите с Грейс.

— Защо ги държите там? — попита той, докато Чейни го водеше по виещия се „кратък път“ покрай охраната и навън към паркинга.

— Боя се, че е заради бюджета. Тук винаги това е отговорът — отвърна Чейни. — Прекалено скъпо бе да ги махнем. После се превърнаха в майтап. Или ние ги превърнахме в майтап.

— Майтап ли?

Днес се беше наслушал на достатъчно майтапи.

Уитби ги чакаше като по чудо на входа, на волана на вече запален военен джип със свален гюрук. Приличаше на герой от нямото кино — човекът, на когото всички се смеят, а пантомимният жест, с който ги покани да се качват, само усили това впечатление. Контрол завъртя очи, а Уитби му намигна. Може би в колежа Уитби е бил театрална звезда? Може би е неуспял актьор?

— Да, майтап — потвърди Чейни, като скочиха на задната седалка. Уитби или някой друг беше сложил огромна кутия с папки на предната седалка, така че никой да не може да седне там. — Сякаш всички странни неща, които трябва да се анализират, идват от самата сграда, а не от Зона X. Вие виждали ли сте тези хора? — Широка жабешка усмивка. Поредната шега. — Уитби, мини по живописния път.

Контрол обаче почти не го слушаше, сбърчил нос от неприятния факт, че миризмата на развален мед го е последвала и в джипа.

 

 

Дълго време Уитби не каза нищо, а Чейни говореше неща, които Контрол вече знаеше, правеше се на екскурзовод и очевидно забравяше, че се повтаря след заешкия брифинг предния ден. Контрол насочи вниманието си към околността. „Живописният път“ беше обичайният маршрут, който Контрол бе видял на картата: множеството завои, забранителните знаци, траншеите като от Втората световна война. Където беше възможно, блатото и гората бяха запазени като естествени прикрития и бариери. На места обаче се появяваха странни плешиви петна от пресушено блато или изсечена гора; на някои от тях имаше разположени охранителни станции или бараки, други просто се бяха превърнали в поляни с пожълтяла трева. Контрол усещаше как вратът му настръхва, което му навяваше мисли за снайперисти и отдалечени наблюдатели. Може би така по-лесно принуждаваха нарушителите да излязат на открито, за да бъдат забелязани от дроновете. Повечето военни, с които се разминаваха, носеха камуфлажи; трудно можеше да прецени броя им. Но всички извън последния охранителен пункт си мислеха, че отвъд него се намира зона, смятана за опасна поради екологично замърсяване.

Армията беше натоварена със задачата „в сътрудничество“ със „Съдърн Рийч“ да намери нови входове към Зона X и неуморно — а може би с нарастващо отегчение — следеше границата за пробойни. Освен това от време на време я тестваше със снаряди. Контрол знаеше, че в Зона X са затворени ядрени глави от най-близките ракетни площадки, а военните сателити ги наблюдават отгоре.

Основната работа на армията обаче беше да не допуска нарушители и да поддържа версията за екологична катастрофа. В това отношение беше помогнало анексирането на земята, на която се намираше Зона X, и още два пъти по толкова около нея като естествено разширение на военната база нагоре по брега. Както и тренировъчните полигони из цялата местност. Докато „Съдърн Рийч“ се смаляваше, ролята на армията нарастваше. Във всяко поделение например вече имаше медицински екип и инженери. Ако в агенцията се повредеше тоалетна, водопроводчикът идваше от военната база.

Погледнат отблизо, благодарение на начина, по който Уитби мяташе джипа наляво-надясно по по-неравните участъци от пътя, все едно играеше на блъскащи се колички, Чейни разкриваше остатъци от физиката на културист, сякаш някога е бил в отлична форма, но това състояние, подобно на всички човешки състояния, е отминало… а после се е завърнало като по-голяма плътност около кръста, но все пак е оставило здрави гърди, изпъкващи победоносно под бялата риза и кафявото яке, почти прикривайки коремчето. Според досието му той беше „първокласен учен с афинитет към бирата“, от онзи тип умове, които Контрол бе виждал и преди. Трябваше му притъпяване, за да се забави или да се отдалечи от възможното отчаяние. Бирата срещу Учения беше схизма, постоянна битка на баналността на речта срещу оригиналността на мисълта.

Защо Чейни се правеше на палячо пред Контрол, след като имаше такъв могъщ мозък? Е, може би си беше палячо извън специалността си, но Контрол също не беше човек, когото всеки би поканил на гости.

 

 

След като основните охранителни пунктове останаха зад гърба им и стъпиха на чакълестия път, дълъг двайсет и два километра, който като че ли поглъщаше цялото внимание на Уитби и той отново почти не говореше, Контрол попита:

— Това ли е пътят, по който минават и експедициите, за да стигнат до границата?

Колкото по-дълго пътуваха, толкова повече образът в съзнанието му за преминаването на експедициите по същия този път, за притихналите участници, потънали в безкрая на мислите си, се прекъсваше от постоянното спиране на множеството пунктове за проверка. Гибелта на усамотението.

— Да — потвърди Чейни, — само че със специален автобус, който няма нужда да спира.

Специален автобус. Без проверки. Без лимузина за експедициите, не и по този път. Дали са им сервирали любимото ястие? Как са прекарвали последната си вечер — в пиянски блянове или трезви размишления? Кога за последно са им позволили да видят семейството и приятелите си? Получили ли са утеха от свещеник? В документите не се споменаваше; Централата се бе спуснала като многокрак паразит върху „Съдърн Рийч“, за да координира тази част от процеса.

Натоварени или необременени?

— Вече с раници и екипировка? — попита той. Представяше си биолога в специалния автобус, неспиращ по пунктовете, как преглежда раницата си или седи мълчаливо, оставила багажа си до себе си. Нервна или спокойна? Каквото и да е било психичното й състояние в този момент, Контрол предполагаше, че надали е разговаряла с другите участници.

— Не, получават ги на граничния пункт. Но знаят предварително какво има в тях — същото като в раниците им по време на обучението. Само по-малко камъни.

Изражението на Чейни показваше, че очаква от Контрол да се засмее, но с вечната си любезност се изкиска вместо него.

И така, приближаваха границата. Как се е чувствала Призрачната птица — развълнувана, безразлична? Притесняваше го фактът, че имаше по-ясно усещане какво не е, вместо какво е изпитвала.

— Шегувахме се — започна Чейни, но го прекъсна дупката, която Уитби не успя да заобиколи, — шегувахме се, че трябва да ги изпратим със сметало и кремък. Може и едно-две ластичета.

Ученият явно долови някакво неодобрение или опасност в реакцията на Контрол към фриволния тон, защото добави:

— Черен хумор, нали знаете. Като при докторите.

Лесно му беше. Той чакаше на сигурно място и анализираше това, което те му носеха. Онези, които се връщаха. Цял склад с предимно непотребни проби, откупени с кръв и кариери, защото никой от оцелелите не продължаваше щастлив, продуктивен живот. Дали Призрачната птица помнеше Чейни и ако беше така, какви ли бяха впечатленията й от него?

Безкрайна вълна от люспести, кафяви стволове на дървета. Уханието на боровите иглички, смесено с острия мирис на гниене и изгорелите газове от джипа. Синьо-сивото небе отгоре, прозиращо през покрова от листа. Поклащащият се тил на Уитби. Уитби. Невидим и прекалено видим. Шифър, който ту се фокусираше, ту се разфокусираше, изглеждаше едновременно близък и далечен.

* * *

— Терор — бе казал Уитби по време на сутрешната среща, като гледаше растението и мишката.

„Терор.“ Само че го изрече по странен начин, с леко заваляне и интонация, която подсказваше, че по-скоро дава информация, без да реагира или да изразява емоция.

Терор от какво? И защо изглеждаше така, сякаш го казва с ентусиазъм?

Лингвистът обаче говореше през Уитби и скоро се отдалечи твърде много от темата, за да може Контрол да се върне към нея.

— Името обхваща цяла поредица от свързани асоциации — каза Хсию, като стартира някаква първобитна секция на своя PowerPoint, създадена през друга епоха и може би първоначално насочена към публика от вледенена мегафауна, която Контрол живо си спомняше от природонаучния музей. — Набор от свързани идеи, факти и тъй нататък. И тези асоциации съществуват не само в съзнанието на носещия това име, формирайки неговата самоличност, но и в съзнанието на другите членове на експедицията, следователно и за всичко, което може да има достъп до тях в Зона X. Дори това да стане с процес, непознат за нас и напълно спекулативен по природа. Докато „биолог“ — това е функция, част от цялата личност. — Не и ако го правиш както трябва, като Призрачната птица, и от самото начало се превръщаш изцяло в работата си. — Ако можеш да бъдеш функцията си, то теорията е, че тези асоциации се стесняват или затварят и това затваря пътищата към личността. Може би. — Само дето Контрол знаеше, че това не е единствената причина за отнемането на имената: целта беше да се оголи личността, за да се вдъхне лоялност и да се повиши ефективността на кондиционирането на реакции и хипнозата. Което на свой ред помагаше за смекчаването или предотвратяването на ефектите на Зона X, или поне това беше обосновката, която Контрол бе видял в документите, изказана в една бележка на Джеймс Лаури — единственият оцелял от първата експедиция, който впоследствие беше останал в „Съдърн Рийч“, въпреки че беше увреден и му бяха нужни години, за да се възстанови.

И завоят към по-общото:

— Продължаваме да казваме, че то — имам предвид онова, което е започнало тези процеси и използва думите на Сол Еванс — прилича на едно или друго, но всъщност е само себе си. Каквото и да е. Защото умът ни обработва информация почти само по аналогия и категоризация и често изключва, когато му се представи нещо, което не се вписва в нито една категория и се намира извън сферата на аналогиите ни.

Явно наближаваше краят на презентацията, защото поредицата от мраморни рамки отстъпи място на бял екран с надпис „Въпроси?“

Въпреки всичко Контрол схващаше идеята. Тя отразяваше по различен начин същите неща, които биологът бе казала по време на разговора им. Това, което се бе запечатало дълбоко в съзнанието му от курса по астрономия в колежа, беше, че първите астрономи, започнали да мислят за точиците светлина не като за част от небесен гоблен, въртящ се около Земята, а като за отделни планети, е трябвало да изтласкат въображението си — а следователно, аналогиите и метафорите си — от отъпкания път, по който са вървели всички умове в продължение на стотици години.

Кой в „Съдърн Рийч“ притежаваше необходимия ум, за да види нещо ново? Нямаше представа. Но вероятно не беше Чейни, поне на този етап. Блестящият интелект на Чейни не беше открил нищо ново от дълго време насам, което сигурно не беше по негова вина. Но Контрол се върна на една мисъл: готовността на Чейни да продължава да блъска главата си в стената, въпреки че никога нямаше да публикува и една научна статия за никое от тези неща, беше по някакъв извратен начин една от най-добрите причини да приеме компетентността на директора.

Сив мъх, полепнал по дърветата. Ястреб, кръжащ над празната поляна под притъмняващото небе. Жега и влажност във въздуха, борещи се с повеите на вятъра.

* * *

В „Съдърн Рийч“ наричаха последната експедиция дванайсета, но Контрол беше преброил ринговете и всъщност това беше трийсет и осмата итерация, в това число шест „единайсети“ експедиции. Агиографията беше ясна: след действителната пета експедиция „Съдърн Рийч“ беше зациклила като повреден компактдиск, като повтаряше почти едно и също. Експедиция 5 стана X.5.A, последвана от X.5.B и X.5.C, та чак до X.5.G. Номерът на всяка експедиция след това се придържаше към определена метрика и внасяше нови променливи в уравнението. Всички единайсети експедиции например се състояха само от мъже, докато дванайсетите, ако продължаха с X.12.B и по-нататък, щяха да се състоят само от жени. Помисли си дали майка му знае за подобен паралел в други специални операции, дали изследванията показват нещо, свързано с пола, което му е убегнало, защото той продължаваше да намира тази метрика за безсмислена. Ами ако някой не можеше да се определи като мъж или жена?

Контрол все още не можеше да каже от анализа на документите тази сутрин дали итерациите са започнали като чиновническа грешка и са били кодирани като процес (малко вероятно) или като съзнателно решение на директора, неусетно вмъкнато в протокола от някое съвещание. Просто се беше появило, сякаш винаги е била там. Потребност някак да се държи така, сякаш не е минало толкова време без конкретни резултати и отговори. Или да описва пространна история за всеки набор от експедиции, която да не издава колко безплодно става всичко?

По време на петата експедиция в „Съдърн Рийч“ бяха започнали да лъжат участниците. Те не знаеха, че са част от Експедиция 7.F, 8.G или 9.B и Контрол се чудеше как е възможно някой да поддържа версията, как истината би могла да разяде мотивацията, вместо да я повдигне, и да внесе циничен фатализъм в цялата организация. Колко странно бе да продължават да подготвят „петата“ експедиция, да продължават да търкалят камъка нагоре по хълма, отново и отново.

Когато Контрол попита за прехода от X.11.K. към X.12.A по време на опознавателната си среща в понеделник (в сряда вече му се струваше, че е било преди цял месец), Грейс само сви рамене.

— Биологът знаеше за единайсетата експедиция, защото съпругът й бе проявил небрежност. Затова преминахме към дванайсетата.

Това ли беше единствената причина?

— Доста промени са били направени заради биолога — отбеляза Контрол.

— Директорът се разпореди — каза Грейс, — а аз я подкрепих.

Това беше краят на разговора в тази посока. Грейс не желаеше да признае каквато и да било дистанция между себе си и директора.

И както често става, една голяма лъжа бе довела до серия от малки лъжи, маскирани като „промяна в метриката“ и видоизменение на експеримента. Получавайки все по-малко сведения, директорът все повече се занимаваше със състава на експедициите, сведенията, които им предоставяше, а кой знае дали това беше от полза? Човек стигаше до определена точка на отчаяние, може би му се струваше, че влакът лети по-бързо от другите, и беше готов да използва всичко, което намери между седалките, независимо дали е оръжие или само изкривен кламер.

* * *

Ако бръщолевиш като учен и се поклащаш като учен, за неучените скоро ще се превърнеш в предмет на разговор вместо личност. Някои учени живееха с тази роля, почти я прегръщаха, превръщаха се в ходещи тези и учебници. Това обаче не можеше да се каже за Чейни, въпреки склонността му да използва жаргонни изрази като „квантови преплитания“.

В определен момент по пътя към границата Контрол започна да събира чейнизми. Много от тях възникваха непровокирани, защото Чейни, след като загрееше, мразеше тишината и я замеряше със странни комбинации от ерудиран и небрежен синтаксис. Единственото, което трябваше да прави Контрол, с невинното съучастие на Уитби, беше да не реагира на някоя шега или коментар, за да предизвика Чейни да запълни пространството със собствените си думи. Дълго пътуване се оказа.

— Да, често се водим по кретенията на другите. Тя е почти всичко, с което разполагаме.

— Не разбираме дори как действат всички организми на планетата ни. Даже и не сме открили всички. Ами ако просто ни липсва езикът за това?

— Морално остарели ли сме? Едва ли, едва ли. Но ето, армията е на друго мнение.

— Ако си физик, какво виждаш, когато се изправиш срещу нещо, което не се интересува какво правиш и не се влияе от действията ти? Започваш да си мислиш за неща като тъмна енергия и леко откачаш.

— Да, това е нещо, върху което мислим: как ще разбереш дали нещо е извън обичайното, ако не знаеш дали уредите ти ще регистрират движенията му? Лазери, детектори на гравитационни вълни, рентген. Нищо полезно. Имам само лопата, кофа, ластици и тиксо.

— В Централата няма учени. Прав ли съм?

— Сигурно е малко странно. Да живееш до такова нещо. Сигурно може да се каже така. Но пък после се прибираш и си си вкъщи.

— Имате ли представа от физика? Не, разбира се. Как бихте могли?

— Знаете ли, че черните дупки и вълните имат сходна структура? Много, много сходна. Кой би очаквал това?

— Искам да кажа, човек очаква Зона X да му сътрудничи поне малко, нали? Заложил съм репутацията си на сътрудничеството й поне дотолкова, че да получим някои точни данни, поне промяна в температурата или нещо подобно.

И доизчистване на последното твърдение:

— Сега сме постигнали макар и частично единомислие, колкото и да е намален съставът ни, че за да анализираме някои неща, обектът трябва да позволи да бъде анализиран, да се съгласи с това. Дори това да стане просто с някакъв отговор, някаква реакция.

Последните две фрази, съпроводени от смушкване с лакът, Чейни изрече малко жаловито, защото той наистина беше заложил репутацията си на Зона X — в общия смисъл, че бе посветил кариерата си на „Съдърн Рийч“. Първоначалният триумф от факта, че е избран, и последвалото стягане, сякаш го душеше гигантска змия на име Зона X, после и онова, което бе прозрял в най-съкровените си мисли и дори преминавайки отвъд границите на собствения си мозък. Че „Съдърн Рийч“ наистина бе унищожила кариерата му, а може би дори бе станала и причина за развода му.

— Какво мислите за заблуждаващата информация, дадена на експедицията? — попита го Контрол, ако не за друго, поне да спре потока от чейнизми. Знаеше, че ученият е имал известна роля във формирането на тези неистини.

Чейни се намръщи така, сякаш Контрол критикуваше качеството на пребоядисване на кола, претърпяла тежка катастрофа. Нима Контрол беше убиец на всяка радост, който иска да смаже увереността на Чейни, неговото весело квакане в стил „нищо не мога да направя“? Но тази веселост през повечето време дразнеше Контрол. Тя винаги беше претекст, още от футболната съблекалня в гимназията — сърдечни закачки, които прикриваха по-големи или по-малки престъпления.

— Не беше… не е точно заблуждаваща информация — отвърна Чейни и помръкна за кратко, докато търсеше подходящи думи. Може би си мислеше, че това е проверка. На лоялността му, на нагласата или на моралната му устойчивост. Но бързо намери думите. — По-скоро създадохме история, разказ, който да ги преведе през тесните проливи. Котва.

Като фар, който отвлича вниманието им от топографските аномалии — фар, чиято функция е да дава сигурност. Може би точно тази история си разказваше Чейни за приказката или точно тази приказка за историята, но Контрол се съмняваше, че директорът е гледала на нещата по същия начин, нито дори биологът с откъслечната си памет.

— Божичко, какъв дълъг път — изпъшка Чейни в тишината.