Джеф Вандърмиър
Агенцията (21)

020: Второ възстановяване

Неделя. Ледокоп, забит в мозъка, вече покрит с короната на тъпо, но упорито главоболие, което тръгва от основата на черепа му и се разпростира напред. Сателитен щит, пазещ го от всичко по-враждебно, което би могло да се вмъкне в гнилата му орбита.

Чаша кафе. Осеян с трохи ламиниран плот с гледка към мръсната улица през чистия прозорец. Разклатен дървен стол и треперещи ръце, опитващи се да го задържат стабилно. Блед спомен за евтин дезинфектант за под, който го стиска за гърлото. Зад гърба му някаква жена повтаря поръчки, докато той се опитва да заграби по-голяма част от бара, за да не седне друг клиент до него. По закачалката за палта от лявата му страна личи, че някои хора са дошли тук през зимата и така и не са си тръгнали.

Гласът, слаб и прекъсващ, но все пак настоятелен, отпреди векове: „В ред ли е домът ви? В ред ли е домът ви?

Кажете ми, моля, в ред ли е домът ви?“

В ред ли беше домът му?

Контрол не се бе преобличал и къпал от два дни. Усещаше собствената си наситена миризма като на животно, високо ценено от траперите.

Потта отново избива от порите на челото му, протягайки умолително ръце към все по-жаркото слънце на Хедли през прозореца. Вентилаторите в кафенето се задъхват. Валяло е от предния следобед до среднощ и навсякъде има големи локви, пълни с малки кафяви неща, подобни на скариди, сгърчени и умрели в ръждива агония с изпаряването на водата.

Контрол беше спрял в края на улица „Емпайър“, на пресечката с „Мейн стрийт“. Когато беше тийнейджър, кафенето беше ретро павилион за безалкохолни. Сядаше с приятелите си на витрината с климатик и с признателност хапваше сладолед и отпиваше от кореновата бира, докато си бъбреха за момичета и спорт. Хубаво беше тогава, нещо като убежище. С времето обаче правите бохемски улици на известния като железничарски квартал бяха окупирани от проститутки, мошеници, наркомани и бездомници, които нямаха къде другаде да идат.

Докато чакаше неизбежното телефонно обаждане, Контрол гледаше през прозореца и правеше дисекция на ежедневния тероар, който се разиграваше от другата страна на улицата, пред магазина за алкохол. На ъгъла стояха двама скейтбордисти, толкова неестествено слаби, че приличаха на недохранени хрътки, с тениски, прокъсани дънки и петгодишни маратонки без чорапи. Единият държеше някакъв кафяв мелез на повод, предназначен за значително по-голямо куче.

Не ги ли беше виждал, докато тичаше? Беше тъмно, не можеше да бъде сигурен, че са били те. Но не беше изключено.

След минути към тях се присъедини жена, която определено беше виждал и преди. Висока, със синьо военно кепе върху боядисана в червено къса коса и синя куртка с дълги ръкави, златни ресни на раменете и ръкавели. Белият потник под куртката не покриваше голия й корем. Сините панталони с матов златист кант свършваха по средата на прасците й, под които се виждаха босите й, мръсни крака с яркочервен лак на ноктите. Напомняше на облеклото на рокзвезда от осемдесетте.

Лицето й беше зачервено и тя говореше оживено със скейтбордистите, дори малко вманиачено, като в същото време сочеше надолу по улицата и млъкваше, щом видеше пешеходец, за да се приближи към него с изразителни жестове, докато му разказваше някаква сложна история за трудностите си или обяснение за това, което искаше. Или дори нещо повече. Пари ли просеше? Или храна? Първите двама, които не й обърнаха внимание, отминаха спокойно, но скейтбордистите й казаха нещо и тя се разкрещя след третия, като че ли се бе отнесъл грубо с нея. Провокиран от това, иззад контейнера за боклук в другия край на магазина внезапно изскочи дебел чернокож мъж със син найлонов шлифер, твърде топъл за всеки сезон в Хедли, все едно беше статист в пиеса, и се скара на мъжа, обидил червенокосата жена. Контрол чуваше обидните думи през стъклото. После дебелият се скри обратно зад контейнера, изчезна като привидение.

А може би жената носеше перука. Може би мъжът с шлифера нямаше нищо общо с малката им сценка.

Червенокосата жена вече беше забравила за обидата и без да напуска полезрението на Контрол, заобиколи от другата страна на ъгъла, за да застане с лице към движението на „Емпайър“ в сянката на магазина. Единият от скейтбордистите я последва и й предложи цигара. Двамата се облегнаха на тухлената стена и продължиха оживения си разговор. Вторият скейтбордист, когото Контрол беше изгубил от поглед, излезе от магазина за алкохол с отворена кучешка консерва — ето че Контрол беше пропуснал нещо много важно за този магазин — и с някаква пръчка и силно дрънчене я изсипа на купчинка върху тротоара точно пред входа. После раздроби купчинката с ръба на консервата и по някаква причина замери с кутията дебелия негър, полускрит от очите на Контрол зад боклука. Реакция не последва, а и помиярът не показа ентусиазъм относно храната.

 

 

От време на време заговаряха някой клиент, излизащ от кафенето, или се приближаваха до витрината от неговата страна на улицата, но като че ли не забелязваха присъствието му. Поради факта, че не го бяха виждали повече от час или активно се стараеха да го игнорират, сякаш точно той беше публиката им, изглеждаше все едно разиграват ритуал точно пред него. Всичко това имаше по-дълбоко значение, макар Контрол да знаеше, че това може да е измамна мисъл, и то опасна. Централата рядко наемаше аматьори, въпреки че не беше невъзможно. Вече нищо не беше невъзможно. „Има ли нещо в крайчеца на окото ви, което не можете да извадите?“ Поредните думи на Гласа, които той изтълкува като: „Има ли нещо в крайчеца на окото ви, което не виждате?“ Още нещо, казано от Гласа, което беше приел като прикрита подигравка.

Ако сцената пред него беше невинна, дали можеше да изчезне в нея, да премине от тази страна на витрината към другата? Или имаше конспирация дори в купуването на кучешка храна и просенето на пари за пиячка? Тънкости, които може би му убягваха.

* * *

Първата работа на Контрол в съботната сутрин бе да се обади на Гласа от дома си. Беше сложил електронен рупор с таймер отстрани на бюрото си и го беше нагласил. Отдясно беше поставил сигналнооранжевия лист с бележките си и химикалка. Изпи чаша уиски. Удари с юмруци по бюрото: веднъж, два пъти, три пъти. Пое си дълбоко въздух. После се обади и включи Гласа на високоговорител.

Скърцане и шумолене, преди Гласът да се обади. Без съмнение беше в кабинета на долния етаж на имението си. Или в сутерена на евтин хотел. Или в хамбара на някоя ферма, под прикритие при пилетата.

— В ред ли е домът ви? — попита Гласът. Говореше някак лениво, като че ли мегалодонът току-що се е пробудил от дрямка в ледените си води. Тонът му звучеше обидно и Контрол потръпна от хлад; опита се да изцеди безпокойството си и да го замести с някаква форма на отвращение, пронизана от инат.

Пое си дълбоко дъх и за да изпревари всичко останало, което Гласът можеше да каже, се впусна в крещяща тирада от най-злостни и нецензурни обиди, докато гърлото го заболя. След като замълча от изненада, Гласът извика: „Стига!“, а после измърмори нещо дълго, треперещо и витиевато. Контрол изгуби нишката. Рупорът изрева. Контрол не му обърна внимание и прочете думите на оранжевия лист. Отбеляза първия ред. Отново се впусна в поредица от обиди. „Стига!“ Гласът отново измърмори нещо, този път влажно, кратко, стрелкащо. Контрол се унесе, унесе и забрави. Рупорът изрева. Контрол видя думите на оранжевия лист. Отбеляза и втория ред. Обиди. Мърморене. Унес. Рупор. Контрол видя думите на оранжевия лист. Отбелязване. Повторение. Изплакване. Повторение. Пети път. Шести път. На седмия път сценарият се промени. Изля върху Гласа всички измърморени, гърлени, влажни, меки думи, които беше намерил в „пищова“ на директора. Чу влажната въздишка и писък на мишената, после тромав залп от думи насреща си, но немощни, откъслечни, понятни.

Това остави белег. Съмняваше се, че заклинанието е имало пълноценен ефект, но важното беше, че Гласът вече знаеше и бе преживял нещо неприятно.

Рупорът изрева. Контрол видя думите на оранжевия лист. Свърши. Но и с Гласа беше свършено. Щеше да се наложи да му намерят друг контрольор, който да им върши работата и да не е толкова манипулативен.

— Искате ли да ви разкажа един виц? — попита Контрол. — Каква е разликата между фокусника и шпионина?

После затвори.

 

 

В петък вечерта, след енергично тичане, беше прегледал записите от разговорите си с Гласа в сряда и четвъртък. Беше подозрителен, не вярваше на начина, по който той навлизаше и се оттегляше от разговорите им, нито как проникваше в мислите му. Взе Чорисо в скута си и пусна звука от лаптопа си през телевизора. Видя как Гласът използва хипнотични команди, видя себе си разфокусиран, как главата му се носи над шията и очите му трепкат, докато Гласът, без да се отказва от металическото си, гърлено прикритие, му даваше заповеди и внушения. Гласът му казваше да не се тревожи за Уитби, да остави настрана безпокойството си, да го сведе до минимум, защото „Уитби никога не е бил от значение“. После обаче даде на заден ход и изяви желание Контрол да проследи Уитби в странната му стая. Дали беше привлечен към скривалището му от някаква подсъзнателна информация? Препратка към Грейс и заповед да се върне в кабинета й, последвани от колебаене и коментари, че е „твърде рисковано“, когато научава за новия код на ключалката. Силно раздразнение по повод бележките на директора и бавния напредък в подреждането им. Последното се дължеше най-вече на дезорганизацията на директора и Контрол се чудеше дали хаосът не е бил целенасочен. Дали именно Гласът не му бе казал да се представи като „Контрол“ в агенцията? Той отхвърли тези умопомрачителни мисли.

Докато Контрол линееше под хипнозата, Гласът говореше с острота и фокус, които инак му липсваха, и с нехайна перверзност му казваше, че следващия път иска да завършат „с виц“. Доколкото виждаше, бе служил и за жив касетофон на Гласа. Гласът изтръгваше дословно повторение на разговорите му, което обясняваше защо се бе прибрал толкова късно вкъщи в сряда, макар да му се струваше, че е приключил бързо. Контрол беше изпратен на експедиция в „Съдърн Рийч“ и също като всички пратеници в Зона X, никой не му бе казал истината. С право му се струваше, че получава информацията твърде откъслечно. Какво ли друго бе правил, без да разбере?

Затова взе един лист в сигнално оранжево, който да не може да пропусне, и написа:

— „КОНТРОЛ, ТИ СИ ПОДЛОЖЕН НА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ ОТ ГЛАСА!

— Отбележи този ред и започни да крещиш обиди.

Мини на следващия ред.

— Отбележи този ред и започни да крещиш обиди.

Мини на следващия ред.“

 

 

Изплакване, повторение, изведен от рупора, върнат от рупора. До последния ред, на който пишеше: „Отбележи този ред и повтори тези фрази“, след което следваха всички фрази, открити на бюрото на директора. За да изкрещи и тях.

И вие ли се вълнувате?… Възможност за значителна вариация… Парализата не е състоятелен анализ… Консолидация на властта… Няма полза от риска… Носи се, носи се, но не като човек, а като нещо свободно и плаващо…

Да претовари системата, както не бяха успели учените с белите зайци. Да докара Гласа до колапс.

Контрол беше предаден; сега нямаше да има и миг, без да погледне през рамо. Видя биолога до водния резервоар; двамата гледаха бараката. Поведе я обратно към агенцията и тя ги погълна. Майка му го води за ръка по пътеката към лятната къща, дядо му ги чака, енигматична усмивка превръща лицето му в загадка.

* * *

Лекарството за откритията му, за да не се налага да мисли за тях, беше своеобразна миниатюрна самоанихилация, докато вървеше неустрашимо от съботния следобед към неделното утро, през малкото, но пухкаво шкембе на Хедли, в което, по всичко личеше, изобщо бяха забравили за съществуването на „Съдърн Рийч“. Спомни си една зала за билярд — потракването на топките една в друга, ударите и тупванията, приятното усещане на сукното на масата, тъмнината, миризмата на тебешир и цигари. Уцелването на шега на бялата топка с осмицата, тебеширеният отпечатък от ръка върху дънковия задник на някаква жена, макар че като се замисли по-късно, тя сигурно сама си я беше лепнала там. Скоро след това си тръгна; оказа се, че баналността на зърнестото утринно слънце, гледано през прозорците на евтин мотел, отпечатъкът от тяло върху чаршафите, използваният презерватив, не го интересуват толкова, колкото си бе представял. Това бяха видения за други, поне в този момент — просто защото му се струваше, че искат твърде много усилия. Пак щеше да остане на същото място. Пак щеше да чува Лаури от записите. Пак щеше да вижда, несъмнено на забавен каданс, как Грейс му предлага остатъка от съдържанието на кутията си с оплаквания. Умът му пак щеше да бръмчи, да се свива и разширява, захапал Зона X.

Вмъкна се на късния филм в едно окаяно кино със залепнали дъвки и петна от кока-кола по мърлявия син мокет. Беше единственият зрител. Противно на всички очаквания, киното беше оцеляло от юношеските му години досега. Филмът беше ужасен — научна фантастика с дупки в сюжета почти като след извънземна намеса от някакво висше измерение. Но тишината и хладината на залата успокоиха изопнатите му нерви. Докато не стана време да се отправи към следващия бар. Пътят го поведе до брега и епично обикаляне на кръчмите по него. Чейни ли тропаше по вратата и питаше дали е добре?

Обърна три уискита на едно толкова западнало място, че си нямаше име. Пи местна шльокавица на някакъв купон недалеч от кея, от който преди години беше гледал през реката. Повтаряше си, че хипнозата е дреболия, че не е важна, че нищо не значи. Абсолютно нищо. Голяма работа. Хрумна му да се обади на майка си. Не можеше. Прииска му се да се обади на майка си. Невъзможно.

До следващия бар стигна вече пиян, за да се сблъска с призрак. Тази вечер вече бе зърнал няколко — извивка на устна, събуждаща спомен, потрепване на клепач, движението на нечия ръка по масата. Онези обувки. Онази рокля. Но когато срещнеш истински призрак — Нещото в Своята Цялост — то е шок. То спира дъха ти. И дъхът ти остава вътре в теб, заключен, без да можеш да го ползваш. Спира пулса ти и мърмори зловещи прокоби за бъдещето. А когато се върнеш в настоящето, отначало се чудиш кой си, защото Призракът в Своята Цялост направи Контрол различен отпреди — нещо средно между човека, който беше, и човека, който бе станал. И все пак това беше само привидение. Жена, която е познавал в гимназията. Силно. За първи път. Достатъчно близо, за да се почувства така, сякаш проявява неуважение към биолога, сякаш нашествието на призрака накърняваше впечатлението му за призрачната птица. Нищо, че беше глупаво. И всичко още повече го отдалечаваше от „Съдърн Рийч“.

Докато се опитваше да избяга от лепкавите остатъци на това преживяване, въртележката на компаса му го отнесе, замаян и пиян като кирка — в рокерски бар, където седна точно до помощник-директора. В два през нощта тук все още кипеше живот. Вонеше на пикня, все едно котки бяха маркирали територията си. Контрол я дари с недискретна широка усмивка, съпроводена с разбиращо кимване. Тя го погледна с безучастна неутралност.

— Папката е празна. Няма нищо за нея.

За кого? За какво говори?

— И да можехте да ме вкарате в специалния си ад, аз все едно работя там — цял живот, нали?

По средата на монолога той осъзна, че това не може да е наистина Грейс и че думите може би дори не излизат от устата му.

Тя го вбеси с прямотата на немигащия си поглед.

— Няма защо да гледате така — добави той. Този път сигурно наистина изрече думите на глас.

— Как? — попита тя, извърнала леко глава настрани. — Като човек, който се е отрязал до безсъзнание в моята кръчма? Вървете по дяволите.

При това предложение той се изпъна назад на стола си, опитвайки се да събере мислите си като части от игра.

Тежест върху гърдите му в мрака и светлината. Мислеше си, че е по-умен. Мислеше си, че тя е затънала в старите модели на мислене. Оказа се обаче, че и новите не помагат. Време за още едно питие някъде другаде. Забрава. После — отново прегрупиране на силите.

Контрол срещна подозрителния й поглед, докато си тръгваше с глупава усмивка. Напредваше. Тя се отдалечи от него, изтласкана от течението от отворената врата на бара и осъдителния поглед на уличните лампи.

* * *

Контрол потърка лицето си; не му допадаше наболата брада. Опита се да изтрие мъглата в съзнанието си, киселия вкус в устата си, болката в ставите си. Убеден беше, че в даден момент Гласът му е казал: „Има ли нещо в крайчеца на окото ви, което не можете да извадите? Аз мога да ви помогна.“ Разбира се, особено ако вие сте го сложили там.

Жената с униформата вероятно беше наркоманка и определено бездомна. Човек използва аматьори за наблюдение, когато обектът е „от фамилията“, когато иска максимално да използва естествения пейзаж — тероара — или когато фракцията му е съсипана или безпомощна. Хрумна му, че тя не го забеляза, защото й е платено да се преструва, че не го забелязва.

Скейтбордистът с кучето очевидно отстояваше уличния ъгъл като своя територия, споделяйки го с дебелия пияница. И в двамата имаше нещо, което изглеждаше по-естествено, може би защото елементът на театър — изсипването на кучешката храна на тротоара — не съвпадаше с идеята да не привличат внимание. Другият скейтбордист си беше тръгвал и връщал няколко пъти, но Контрол не го видя нито веднъж да предава дрога, пари или храна на другите. Може би беше решил да види какво е да живееш така за един ден или беше съгледвач на някоя по-едра риба, или беше шпионин на майка му, част от сценария. А може би не се случваше нищо и това бяха трима души, които се познаваха, помагаха си и просто бяха изпаднали.

Една от особеностите на това, да стоиш толкова дълго на едно място, беше, че докато наблюдаваш, започваш да добиваш усещането, че и теб те наблюдават. Затова и не се изненада, когато телефонът му позвъни. Точно това обаждане очакваше.

— Разбирам, че си се държал лошо.

— Здравей, майко.

— Зле ли ти е? Звучиш зле.

— Добре съм. Имам пълен контрол над способностите си.

— Тогава защо ми се струва, че си откачил? — Каза го със сухия професионален тон, който използваше, за да прикрива чувствата си. Усещане, че се държи с него така, както с всички други агенти на свое подчинение.

— Вече изхвърлих мобилния телефон, майко. Така че не си и помисляй да връщаш Гласа.

Ако се беше обадила вчера, сега щеше да крещи на нея.

— Винаги можем да ти намерим нов.

— Бърз въпрос, мамо. — Тя мразеше думата „мамо“, едва понасяше „майко“. Би предпочела да я нарича Севърънс, въпреки че беше единственият й син. Това той добре знаеше. — Ако трябваше да изпратиш някого на опасна експедиция, да кажем, в „Съдърн Рийч“, как щеше да го накараш да запази спокойствие и самообладание? Какви средства би използвала?

— Обичайните неща, Джон. Но не ми харесва, че ми говориш с този тон.

— Обичайните неща? Като хипноза, може би? Подкрепена с предварително кондициониране в Централата?

Той говореше тихо, въпреки че изпитваше желание да се разкрещи. Кафенето му харесваше. Не искаше да го помолят да напусне.

Пауза.

— Да, би могла да влезе в играта, но само при строги правила и предпазни мерки, единствено за доброто на обекта.

— Може би обектът би предпочел да има избор. Да не се превръща в играчка с дистанционно управление.

Може би би предпочел да не служи за морско свинче; да знае, че надеждите, желанията и нимпулсите му са си негови надежди, желания и импулси.

— Обектът може да не разполага с информацията или погледа да участва в решението. Обектът може да има нужда от имунизация, от ваксина.

— Срещу какво?

— Срещу много неща. Въпреки че при първия сигнал, че се случва нещо сериозно, бихме те изтеглили и изпратили екип.

— Какво например? Какво бихте сметнали за сериозно?

— Каквото би могло да се случи.

Вбесяващо неясно, както винаги. Взимаше решения вместо него, както винаги. В момента през него струеше колкото собственото му раздразнение, толкова и това на баща му; призраците на всички спорове на масата за хранене или в дневната. Реши все пак да излезе и да говори на улицата, като застана точно до входа на заведението. Нямаше много хора — повечето сигурно бяха още на църква или се друсаха.

— Джак казваше, че ако не дадеш на агента цялата информация, която му е необходима, по-добре да си отрежеш крака — каза той. — Операцията е провалена.

— Твоята операция не е провалена, Джон — отвърна тя с известна настойчивост. — Все още си там. Имаш връзка с нас. С мен. Няма да те изоставим.

— Чудесно, но не мисля, че „ние“ означава Централата. Мисля, че ти имаш някаква тайна фракция в Централата, при това неефективна. Твоят Глас забърка голяма каша, като се опита да изхвърли помощник-директора. Дайте й още една седмица и аз ще стана административен сътрудник на Грейс.

Или целта беше да се изгуби времето и вниманието на Грейс?

— Няма фракции, само Централа. Гласът е под голямо напрежение, Джон. Особено сега. С всички ни е така.

— Да бе, нямало фракции. — Сега той беше Джак и не можеше да остави току-така темата. — Да бе, нямало. Да бе, няма. Да бе, казваш.

— Няма да ми повярваш, Джон, но аз ти направих услуга, като те изпратих в „Съдърн Рийч“.

Всички бяха забравили определението за „услуга“. Първо Уитби, после Грейс, сега майка му. Нямаше си доверие, че ще отговори, както трябва, затова и не го направи.

— Много хора са готови да убият за тази позиция — додаде тя.

И за това нямаше отговор. Докато говореха, жената изчезна и фасадата на магазина опустя. Някога това беше универсален магазин. А много преди да се появи Хедли, тук, по реката, бе имало индианско поселище — знаеше го от баща си — а останките му също спяха под магазина за алкохол.

Под магазина имаше лабиринт от варовик с подземни води и тесни пещери, в които плуваха слепи раци албиноси и луминесцентни сладководни риби. Заобиколени от смазаните останки на множество твари, оваляни в пръст, притиснати от основите на сградите. Дали представата на биолога за улицата би била такава; дали би съзряла това в нея? Тя сигурно би видяла и едно възможно бъдеще на това място: как магазинът се срутва под тежестта на превзелите го пълзящи растения и бруленето на ветровете, за да стане също като затъналите в тресавищата, покрити с мъхове хълмове край Зона X. Загуба, за която сигурно не би страдала. Или напротив?

— Там ли си, Джон?

А къде другаде?

 

 

Контрол отдавна си фантазираше, че майка му е взела под крилото си някой друг като протеже навсякъде и във всичко, което правеше. Някой, изваян, обучен и изпращан да поправя грешките, допуснати от Контрол. Мислеше си го понякога, когато се чувстваше особено несигурен или уязвим, а друг път само като полезно умствено упражнение. Ето че сега се опитваше да си представи идеално сресаното и спретнато протеже, което влиза и поема „Съдърн Рийч“ в свои ръце. Какво по-различно би направил този човек? Как би постъпил точно в този момент?

В това време майка му продължаваше да говори и, както изглеждаше, да го лъже.

— Аз обаче се обадих най-вече, за да добия актуална представа, да разбера дали мислиш, че напредваш.

Това беше опитът на майка му да разбие мълчанието му с извинение. Слабо ударение върху „напредваш“.

— Знаеш точно какво става.

Гласът със сигурност й бе казал всичко, което знаеше, до момента, в който го бе изкарал от равновесие.

— Така е, но не съм чувала твоята гледна точка.

— Моята гледна точка? Моята гледна точка е, че попаднах в змиярник с превръзка на очите и ръце, вързани зад гърба ми.

— Не драматизираш ли прекалено много? — усъмни се светкавицата.

— Не достатъчно, като се има предвид какво си направила с мен в Централата. Губят ми се часове, ако не и цял ден.

— Нищо особено — отвърна тя с безизразен тон, издаващ отегчението й от тази тема. — Нищо особено. Подготвих те, затвърдих решимостта ти, това е. Накарах те да виждаш едни неща по-ясно, а други — не чак толкова.

— Като например да ми внушиш фалшиви спомени или…

— Не. Подобни неща биха те превърнали в твърде скъп модел, който никой тук не би си позволил. Или поне не би си позволил да те изпрати в „Съдърн Рийч“. Защото всеки би извършил убийство, за да получи тази работа.

— Лъжеш ли ме?

— Надявай се да не е така — отвърна енергично тя, — защото друго освен мен нямаш. Пък и никога няма да разбереш със сигурност. Винаги си бил от хората, които се опитват да обелят всички пластове, дори да няма пластове за белене. Затова го приеми на доверие — от бедната си, многострадална майка.

— Виждам те, майко. Виждам отражението ти в стъклото. Ти си точно зад ъгъла и ме наблюдаваш, нали? Не са само пратениците ти. Ти самата си в града.

— Да, Джон. Затова има такова тенекиено ехо. Затова думите ми сякаш попадат в глухи уши — защото ги чуваш два пъти. Очевидно сама се прекъсвам.

Заля го особена вълна. Почувства се издължен и изпънат, гърлото му пресъхна.

— Мога ли да ти вярвам? — попита той. Писнало му беше от този спаринг.

Явно нещо искрено и открито в гласа му я трогна, защото тя изостави дистанцирания тон и каза:

— Разбира се, Джон. Не можеш да ми вярваш как ще стигна някъде, но трябва да ми вярваш, че знам къде отивам. Винаги знам къде отивам.

Това ни най-малко не му помагаше.

— Искаш да ти вярвам? Кажи ми, майко. Кажи ми кой беше Гласът.

Ако не му кажеше, вътрешният му импулс беше просто да изчезне в търбуха на Хедли, да се слее с пейзажа и повече да не се върне.

Колебанието й го изплаши. Изглеждаше искрено, не изиграно. Колко ли зле беше положението в Централата, ако тя се колебаеше дори сега?

— Лаури. Божията истина е това, Джон. Гласът беше Лаури.

Значи не беше на трийсет години от него. Дишаше право в ухото му.

— Кучи син.

Пропъден и завърнал се с филма, който щеше вечно да се върти в главата му. И сега го виждаше.

Лаури.

 

 

„Я провери под седалките за дребни монети, Джон.“ Дядо Джак го гледаше, докато държеше пистолета в ръце.

На прозореца рязко се почука. Беше майка му, която се бе навела да погледне. Въпреки конденза по стъклото Контрол разбра, че е видяла оръжието в скута му. Вратата се отвори. Пистолетът внезапно изчезна, Джак, от своя страна, беше изритан навън и седна на бордюра до колата, а майка му застана над него. Контрол рискува да свали малко задния прозорец и се наведе напред, за да ги вижда по-добре през предното стъкло. Майка му говореше тихо на дядо му, скръстила ръце и вперила поглед напред, сякаш той беше на нивото на очите й. Пистолетът не се виждаше.

Майка му излъчваше заплаха, каквато Контрол никога не бе виждал в такава концентрирана форма. Говореше тихо и той не чуваше по-голямата част от думите й, но тонът и бързината му напомняха на наточен касапски нож, с лекота прерязващ суровото месо. Дядо му кимаше по особен начин, сякаш го натискаше невидима сила или майка му движеше главата му.

Тя отпусна ръце, обърна се към дядо му и Контрол чу: „Не по този начин! Не по този начин. Не можеш да го принудиш.“ По някаква причина той се зачуди дали говори за пистолета или за тайния план на дядо му да го заведе на ревюто на дамско бельо.

После тя се върна при колата, за да го вземе, а дядо му се качи и бавно потегли. Когато си влязоха обратно вкъщи, Контрол изпита облекчение. Не се налагаше да ходи на ревюто на бельо. По-късно можеше да отскочи до съседите.

Майка му спомена инцидента само веднъж, след като влязоха вътре. Свалиха палтата си и отидоха в дневната. Тя извади пакет цигари и запали една. С буйната си къдрава коса и слабо телосложение, облечена в бяла блуза, червен шал, черни тесни панталони и високи токчета приличаше на модел от списание. Пушещ модел. Развълнуван модел. След като току-що бе открил, че е способна да се бори свирепо за него, той научи още едно ново нещо: досега не знаеше, че пуши.

Само че сега тя обърна всичко срещу него, сякаш той беше виновен:

— Какво, по дяволите, си мислеше, Джон? Какво си мислеше?

Изобщо нищо не мислеше. Беше видял как дядо му намигва, когато споменава за ревюто; харесало му бе, че човекът, който понякога беше строг и му се караше, сега му се доверяваше и разчиташе, че ще пази тайна от майка си.

— Не пипай оръжия, Джон — каза майка му, като крачеше напред-назад. — Никога не пипай оръжия. И не прави всяка глупост, която дядо ти иска от теб.

По-късно Контрол реши да пренебрегне първата заповед, дори наричаше пистолетите си „дядо“ и „деди“, но спазваше втората, която бездруго изглеждаше по-важната. Използваше оръжия, но не ги харесваше и не обичаше да разчита на тях. Миришеха като перспективата си.

Контрол никога не разказа това на баща си, защото се боеше да не го използва срещу майка му. И едва по-късно осъзна, че цялото пътуване всъщност е било заради пистолета, че целта е била да го намери. Че вероятно е било нещо като изпит.

Докато седеше в кафенето, след като майка му затвори, в съзнанието му се промъкна мисълта, че може би гневът на майка му за оръжието е бил сам по себе си жива картина, тероар, със съучастниците Джак и Джаки — актьори в сцена, замислена да му повлияе или да го насочи по определен път още на тази невръстна възраст. Да постави началото на нещо като индоктринация в семейната империя.

Вече не беше сигурен, че различава нещата, които някой иска той да намери, от другите, които открива самостоятелно. Кулата можеше да се превърне в яма. Разпитите на биолога — в капан. Член на експедицията можеше да се завърне трийсет години по-късно под формата на глас, шепнещ странни неща в ухото му.

 

 

Когато в неделя вечер се прибра вкъщи, провери записа от разговора си с майка си и изпита огромно облекчение, след като не намери празни места и знаци, че майка му го лъже.

Убеден беше, че в Централата цари хаос и че го е управлявала фракция с помощта на хипнотичен контрол. Сега таванът без съмнение се срутваше върху тайното мазе, а мегалодонът нервничеше в пропукания си аквариум. Грейс го беше окървавила. Него. После Контрол му беше нанесъл втори удар.

„Само Лаури имаше достатъчно опит от «Съдърн Рийч» и Зона X, за да бъде полезен“, беше обяснила майка му, след което бе продължила да говори за Лаури, докато Контрол не се почувства така, сякаш някаква историческа фигура бе оживяла от портрета си, за да му се представи. Съсипана, френетична, реабилитирана историческа фигура, която твърдеше, че не си спомня нищо извън видеозаписите. Някой, повишен вероятно само от съжаление или от разкаяние, или по друга причина, но не и поради компетентност.

— Лаури е задник.

За да я накара да млъкне. Само защото някой е оцелял, само защото са му лепнали етикет на герой, не значи, че не може да бъде и задник. Трябва да е била отчаяна, да е нямала друг избор.

— Знаех, че може да има неща, които би казал на него, но не и на мен. Знаехме, че може би ще бъде по-добре, ако не знаеш… някои от нещата, които трябваше да направиш.

Гневът се примеси със задоволството, че ги беше надушил, че поне една променлива беше отстранена. Потребността да научи повече се бореше с чувството, че вече знае твърде много. В същото време се опитваше да пропъди нова тревожна мисъл: че властта на майка му има граници.

— Има ли нещо, което не ми казваш?

— Не — отвърна тя. — Не. Мисията е все още същата: да разбереш какво се случва, което ние не знаем. Фокусирай се върху биолога и изчезналия директор.

Това ли беше мисията? Може би мисията на Гласа, която сега беше негова. Предпочете да приеме лъжата, че му е казала всичко; може би най-лошото вече беше останало зад гърба му. Беше свалил оковите. Беше взел всичко, което Грейс можеше да му даде. Беше видял филмите.

Контрол отиде в кухнята и си наля едно уиски — единственото за деня, и го глътна на един дъх, убеждавайки сам себе си, че то като по магия ще му помогне да заспи. Когато остави празната чаша на плота, забеляза мобилния телефон на директора до стационарния. Все още приличаше на голям черен бръмбар.

Обзе го предчувствие; спомни си трополенето по покрива по-рано тази седмица. Взе една кърпа за чинии, вдигна телефона с нея, отвори задната врата с Чори в краката си и изхвърли телефона заедно с кърпата в задния двор. Той се удари в едно дърво, отскочи от него и падна във високата трева край оградата. Разкарай се, телефон. Не се връщай. Върви да правиш компания на телефона на Гласа/Лаури в телефонния ви задгробен живот. Предпочиташе да се чувства параноичен или глупав, отколкото засрамен. Зарадва се, че Чори-Чорикинс отказа да хукне след телефона и пожела да остана вътре. Добър избор.