Джеф Вандърмиър
Агенцията (13)

012: Нещо като подреждане

Сутринта, когато се върна на работа, Контрол откри, че в кабинета му е изгоряла една от флуоресцентните тръби. Столът и бюрото му тънеха в мрак. Той взе една лампа от лавиците с книги и я постави на рафта от лявата страна на бюрото си. Видя, че Уитби е изпълнил заплахата си и е оставил на бюрото дебела, малко по-измачкана папка, озаглавена „Тероар и Зона X: Цялостен подход“. Нещо в ръждата по масивния механизъм, захапал първата страница, в жълтеникавия цвят на напечатаните страници, в написаните на ръка и с различни химикалки анотации, а може би в откъснатите и залепени изображения убиваше желанието му да слиза в тази заешка дупка. Тя щеше да чака реда си, което на този етап вероятно означаваше другата седмица. Имаше още една среща с биолога, както и с Грейс относно препоръките му за агенцията, а после, в петък, беше планирано гледане на видеозаписите от първата експедиция. Да не говорим за другите належащи неща, като боядисване… Контрол отвори вратата с думите на стената. Направи няколко снимки. После взе кутия с бяла боя и четка, поискани от службата по поддръжка, и старателно боядиса всичко: до последната дума, до последния детайл от картата. Щеше да се наложи Грейс и останалите да минат без надписа „в памет“ на директора, защото той не можеше да живее с напрежението от тези думи, пулсиращи иззад вратата. Мерките за височина също, ако наистина бяха такива. Нанесе две ръце, дори три, докато остана само сянка, макар че мерките за височина, написани с различни мастила, продължаваха да прозират. Ако наистина бяха мерки, директорът беше пораснала с шест милиметра между измерванията, освен ако втория път не е носила токчета.

Като свърши тази работа, Контрол извади две от фигурките, издялани от баща му, които бе взел от шахматната дъска вкъщи, за да смени липсващите талисмани в чекмеджето. Малкият червен петел и лунносинята козичка бяха от серия, озаглавена просто „Mi Familia“. Петлето носеше името на един от чичовците му, а козата — на една леля. Баща му имаше снимки от младостта си, на които играе в задния двор с приятелите и братовчедите си, заобиколени от пилета и козички в градината, която се простираше по протежението на дървената ограда, докъдето стигаше погледът. Контрол обаче помнеше само собствените пилета на баща си — традицията или завета на пилетата, които имаха имена и никога не падаха под ножа. „Почетни пилета“, както го дразнеше Контрол.

Шахът бе хоби, което възприе, защото можеше да го споделя с баща си по време на химиотерапията и над който старият можеше да размишлява и да се мръщи, когато синът му не е в стаята. Преди рака общото им мъчение беше билярдът, в който и двамата бяха посредствени, въпреки че се забавляваха. Физическото заболяване на баща му обаче разкри и умственото му отслабване, така че това вече не беше вариант. Книги като спасение от скуката на телевизията? Не, защото книгоразделителят вече разделяше само едно море непрочетени думи от друго. Но с малко напомняне кой е на ред, шахът беше доказателство за миналото, дори когато към края баща му се объркваше.

Контрол беше нарочил издялканите животни на баща си за шахматни фигури; те бяха странна смесица, която не отговаряше особено на функцията си, защото два пъти бяха сменили предназначението си — веднъж от хора в животни, а после в шахматни фигури. Но той стана по-добър играч и интересът му нарасна, защото абстракцията се беше превърнала в нещо реално, а резултатите, макар и комични, като че ли станаха по-важни. Ходът „Абуела срещу офицера“ винаги ги караше да избухват в смях. „Братовчедът Умберто срещу Ла Собрина Мерседес“.

Сега тези фигурки щяха да му помогнат. Контрол постави петела в далечния ляв ъгъл на бюрото си, а козичката — в десния, като петелът гледаше навън, а козата — към него. Беше им залепил почти невидими нано видеокамери, които щяха да предават безжично към телефона и лаптопа му. Ако не друго, искаше поне кабинетът му да е сигурно място, да го превърне в бастион, да отстрани всички неизвестни и да ги замени само с това, което можеше да го успокои. Кой знае какво щеше да открие?

След това вече беше свободен да разгледа бележките на директора.

* * *

Подготовката за четенето на бележките на директора приличаше много на ритуала по пролетното почистване. Махна всички столове, освен своя, и ги нареди в коридора, където на практика щяха да служат като барикада срещу хора, намислили да го обезпокоят. После се зае да направи купчини по средата на пода. Опитваше се да не обръща внимание на многозначителните петна по мокета. Кафе? Кръв? Сос? Котешко повръщано? Очевидно чистачките от доста време не бяха допускани в кабинета на директора. Представи си как Грейс нарежда кабинетът да се запази в същия вид, точно както родителите на убити деца не позволяват и прашинка да падне върху свещените им стаи. Грейс бе държала кабинета заключен до неговото пристигане и не беше върнала резервния ключ, но той не мислеше, че ще я види на записите от камерите си.

Той седна на една табуретка, пусна си любимия неокласически композитор на лаптопа и остави музиката да изпълни стаята, за да създаде някакъв ред в хаоса. Не пропускаме нито едно стъпало, дядо, макар и стъпалата да са несигурни. Сутринта беше получил папките от Грейс чрез трето лице — един административен сътрудник, за да избегнат необходимостта да разговарят помежду си. Тези папки съдържаха най-подробно всички официални записки и доклади на директора, с които той трябваше да сравни всички дреболии и фрагменти. „Инвентарен списък“, както го беше нарекъл мислено Контрол. Беше му хрумнало да помоли Уитби да подреди бележките, но степента им на секретност се променяше — „секретно“, „строго секретно“, „мамка-му-колко-секретно“ — като колебанията на фючърсите на борсата.

Заглавието на Грейс беше твърде функционално: „ДИРЕКТОРСКИ ПАПКИ — ПМД НА ВАЖНИ И МАЛОВАЖНИ БЕЛЕЖКИ И ДОКЛАДИ“. ПМД, или иначе казано, Програма за менажиране на данни, беше патентованата система за получаване и преглеждане на изображения, която агенцията беше закупила и внедрила през деветдесетте. Контрол би избрал нещо по-съдържателно като например „ДОКУМЕНТИ НА ДИРЕКТОРА“ или пък по-драматично, „РАЗКАЗИТЕ НА ЗАБРАВЕНАТА АГЕНЦИЯ“ или „ДОСИЕТАТА ОТ ЗОНА X“.

Купчините трябваше да се организират тематично, така че поне донякъде да съответстват на ПМД на Грейс: граница, фар, кула, остров, базов лагер, естествена история, неестествена история, обща история, неизвестни. Реши също така да направи купчина „несъществени“, макар че това, което на него му изглеждаше несъществено, можеше да се окаже Розетски камък за друг — ако изобщо имаше такъв камък или камъче сред всички тези бумаги.

Чувстваше се удобно — на това място, с тази задача, близка и позната като наказание в период на срам и понижение, и можеше да се потопи в нея, почти без да мисли, също както миеше чиниите след вечеря или оправяше леглото си сутрин.

Само че с огромната разлика, че част от тези купчини изглеждаше така, сякаш е донесъл мръсотия с обувките си отвън. Бившият директор го превръщаше в някакъв нов вид градски фермер, компостиращ секретни материали, добили богата история навън в света. Дъбовете и магнолиите бяха доставили част от суровия материал под формата на листа, към които директорът беше добавила салфетки, касови бележки, дори понякога тоалетна хартия, за да се получи гъст тор.

От заведението, в което Контрол закусваше, бяха запазени няколко интересни касови бележки, както и от магазина, който директорът бе посещавала от време на време. От бележките го гледаха хаотични покупки, които не приличаха на обичайното пазаруване. Руло хартиени кърпи веднъж, плодов сок и зърнена закуска друг път, хотдог, литър обезмаслено мляко и поздравителна картичка трети път. От множеството салфетки, бележки и рекламни брошури от ресторант за барбекю в родния й град Блийкърсвил на Контрол му се приядоха ребърца. Блийкърсвил беше само на четвърт час от „Съдърн Рийч“ по отбивката от шосето към Хедли. Според Грейс от къщата на директора беше иззето всичко, свързано с агенцията, и подредено в специален раздел „КЪЩАТА НА ДИРЕКТОРА“.

Паническа мисъл след около час: ами ако привидно случайните повърхности, на които директорът беше записвала бележките си, също имаха значение? Ами ако думите не бяха цялото послание, също както налудната проповед на пазача на фара не даваше цялата история? Сети се за хранилището-катедрала и макар да изглеждаше невероятно, параноично се запита дали някои от тези листа не са дошли от Зона X; после отхвърли подозренията си като спекулативни и непродуктивни.

Не, голямото разнообразие от материали на директора показваше „само“, че е била погълната от задачата си, сякаш отчаяно е бързала да запише наблюденията си на мига; бояла се е да не забрави нещо или да не допусне редактора в самата себе си да прекъсне пътя й към разбирането. Или някой хакер да не надникне в диренията на ума й, макар и сведени до ПМД.

В резултат на това се налагаше не само да подреди купчините с основни „документи“, но и разпилените късчета информация за живота на директора, броденията й в света извън сградите на „Съдърн Рийч“. Това му беше от полза, защото разполагаше само с късчета от официалната й папка — или поради намесата на Грейс, или защото директорът лично беше успяла да пресее информацията и да я сведе до минимум. Знаеше, че родителите й са били разведени, че е израснала с баща си в Средния запад, че майка й е починала. Че е преминала тежка програма на обучение в Централата, чиято цел е била да се доказва отново и отново и по този начин да компенсира досегашната си безлична кариера. По онова време „Съдърн Рийч“ вероятно е изглеждала по-привлекателна работа — и място, където оскъдната информация се бе превърнала в купища бележки в кабинета й. Така че се налагаше сам да си изгради истинска визия за тероара на директора — нейните мотиви и основания — от всичко, което преглеждаше и да направи ново разслоение по други, не — ПМД категории. Беше абонирана за програмата на кабелната телевизия, както и за няколко списания за култура и изкуство, което личеше не само от откъснатите страници, но и от договорите за подновяване на абонамента. По едно време бе задлъжняла със 72,12 долара на зъболекаря си за непокрито от застраховката й почистване на зъбите, и не се интересуваше кой ще научи. Беше посещавала често една зала за боулинг извън града. Получавала бе картички за рождените си дни от някаква леля, но или не е изпитвала сантименти към картички, или не е била особено близка с жената. Обичаше свински пържоли и скариди. Обичаше да се храни сама, но на една от касовите бележки от барбекюто имаше две поръчки. Компания? Може би и тя като Контрол понякога си бе поръчвала храна за вкъщи, за да обядва на следващия ден.

В бележките не се споменаваше много-много за границата, но онази бяла спирала, онова огромно пространство не го напускаше. Някаква странна синхроничност в работата му свързваше спиралата с проблясъка от светлина в небето; буквалното и метафоричното се сливаха през равнината от време и контекст, толкова обширна, че само мислите можеха да я прекосят.

Утаечните пластове под растението и мишката се оказаха най-трудни за разделяне. Някои страници бяха крехки и тънки, листчетата и оръфаните колажи от листа бяха залепнали едно за друго, а в тях се бяха впили остатъци от прозрачни корени с алени жилки. Докато Контрол усърдно отделяше страниците една от друга, дремещата до този момент миризма на плесен се разнесе из стаята и ставаше все по-силна и люта. Стараеше се да не я сравнява с миризмата на мръсни чорапи.

Пластовете продължаваха да потвърждават, че директорът е била любител едновременно на природата и студената закуска. Когато отдели картончето на една кутия от овесени ядки от дъбово листо, зацапано със синьо от думи, размазани в почти нечетливи мастилени петна, му стана ясно, че то никога не се е разделяло с дъбовата си невеста. „Прегледай записите от X.10.C, особено антр. на площ. на Ф“, пишеше на него. „Да предложа да се прекрати използването на черни кутии с цел кондициониране“, пишеше на листото. Той го остави върху купчината неизвестни — като „неизвестна величина“

Намери и други интригуващи фрагменти — някои подаващи се от купчините книги или пъхнати между страниците, не като книгоразделители, а по-скоро защото я бяха раздразнили и наказваше самите думи, които беше надраскала по тях. Между страниците на учебник по биология, достатъчно стар, за да е принадлежал на самия директор, Контрол намери бележка за дванайсетата експедиция. Въпреки че датата беше само отпреди осемнайсет месеца, бележката беше разпечатана — колкото и да беше чудно — с матричен принтер на истинска хартия.

На тази бележка, която не беше стигнала до ПМД файла на Грейс, директорът наричаше геодезиста „човек със силно чувство за реалност, добро, слепващо фолио за другите“. Лингвиста, останала на границата, определяше като „полезна, но не важна; може би опасно допълнение, състрадателен характер, но без широта, който може да отклони вниманието“. Състрадателен към кого? Да отклони вниманието от какво? И желателно ли е това отклоняване или…? Антрополога директорът наричаше с малкото й име, което леко обърка Контрол, докато изведнъж не го позна. „Хилди ще бъде на борда, ще разбере“. Той се взира известно време в тази бележка. На кой борд? Какво ще разбере?

Освен фрустриращата липса на контекст, бележките внушаваха чувството, че директорът е направила кастинг като за пиеса или филм. Бележки за актьори. Екипите имаха нужда от сцепление и единство, но директорът като че ли не се интересуваше толкова от духа и динамиката на групата, колкото от… някакво друго качество.

Бележката за биолога беше най-подробната и нарои нови въпроси у Контрол.

„Не е особено добър биолог. В традиционния смисъл. Показва повече емпатия към околната среда, отколкото към хората. Забравя по какви причини е отишла някъде и кой й плаща заплатата. Но се вглъбява изключително много. Ще опознае Зона X по-добре от мен, още щом стъпи там. Опит с подобни неща. Самодостатъчна. Необременена. Връзка чрез съпруга й. Какво ще бъде тя в Зона X? Сигнал? Пламък? Или невидима? Ще проверим.“

Друга бележка, намерена наблизо, в том 2 на тънък сборник от три свитъка по ксенобиология: „био: изл. на зам. от ТА?“ Най-доброто му — и лесно — предположение беше: „биологът — изложена на замърсяване от топографската аномалия“. Само че нямаше дата и не можеше да бъде сигурен дали изобщо се отнася до същата експедиция. Аналогично, когато попадна на „Пази от А.“ и „А. каза не — не ме изненада“ на две различни листчета, А. може би беше Лаури, а може би някой съвсем друг.

Остави всичко това да се намести в съзнанието му. Знаеше, че трябва да бъде търпелив. Имаше много бележки и много страници от ПМД-файла на Грейс, но дотук нищо за предишно пътуване на директора от другата страна на границата. Той обаче започваше да добива усещане за подводните течения; откриваше в теорията на Уитби за тероара нещо, което сякаш важеше повече за „Съдърн Рийч“, отколкото за Зона X, може би затворено в нечие съзнание. Идеята, че една объркана мисъл може да пусне корени във вакуум; индивид, анонимен и призрачен, непознаваем, защото поне в началото не е имал никакъв контакт с други хора. Защото все повече в съвременната интернет епоха човек се сблъскваше с изолирани случаи на психически вируси и червеи; самопромити мозъци, тънещи във възприети идеологии, спуснати отвисоко, които можеха да спят или да се крият с години, мълчаливи като смъртта, докато не нанесат удар. Сега можеше да се случи почти всичко и то се случваше. Правителството не можеше да разследва всеки фермер, който си купува азотен тор и фойерверки, не можеше да проследи всеки мозък с отклонения дори в собствените си редици.

Докато подреждаше парчетата, му хрумна, че ако човек управлява агенция, посветена на опознаването и побеждаването на сила, заплашваща обществения ред, и вярва, че границата, поне в някакъв смисъл, напредва, може и да се отклони от официалните протоколи. Че ако висшестоящите и колегите му не са съгласни с преценката му, той може да измисли алтернативен план и да започне да действа самостоятелно. Че тогава и само тогава, за да осъществи плана си, може внимателно и предпазливо да си осигури помощ от хора, които му вярват или поне не са враждебни. Независимо дали ще ги посвети в детайлите. И може — би могъл — да започне да крои плана си по гърбовете на касови бележки, докато гледа телевизия или чете списание.

Когато стана време да тръгва за срещата с Грейс, Контрол вдигна очи и установи, че се е заградил с купчини от хартии и папки. След като се откопа от тях, видя вратата, препречена със столове, и малката сгъваема масичка, и ги заобиколи с толкова усилия, че си помисли дали подсъзнателно не се е опитвал да се предпази от нещо.