Джеф Вандърмиър
Агенцията (19)

018: Възстановяване

Чейни се върна и закръстосва пред тоалетната, шепнейки: „Добре ли си, човече?“, като че ли бяха първи приятели. Най-после се махна, а малко след това, точно когато Контрол се намести на тоалетната чиния, мобилният му телефон иззвъня. Той го извади от джоба си. Гласът. Тоалетната изглеждаше идеалното място за този разговор. Студеният порцелан след затварянето на вратата носеше облекчение. Малките сини плочки на пода също. Дори лекият мирис на урина. Всичко.

Защо нямаше огледала в мъжката тоалетна?

— Следващия път отговаряйте, когато ви звъня — предупреди Гласът, намеквайки, че е зает мъж/жена, точно когато Контрол видя мигащия сигнал за съобщение.

— Бях на заседание.

Гледах видеозапис. Разговарях с биолога. Спасявах задника си от помощник-директора заради вас.

— В ред ли е домът ви? — попита Гласът. — В ред ли е?

Две хиляди бели заека, подгонени към невидима врата. Растение, което не умира. Невъзможни видеокадри. Повече теории, отколкото са рибите в морето. В ред ли беше домът му? Странен начин избра Гласът да се изрази, сякаш говореха с някакъв шифър, но Контрол не разполагаше с кода. Макар и да противоречеше на интуицията му, това го накара да се почувства сигурен.

— Там ли сте? — попита грубо Гласът.

— Да. Да, домът ми е в ред.

— Тогава какво имате за мен?

Контрол докладва накратко.

Гласът помисли за момент, после попита:

— Имате ли вече отговор?

— На какво?

— На загадката зад Зона X.

Гласът се засмя със странен металически смях. Хо-хо-хо. Хо.

Стига толкова.

— Престанете да се опитвате да изолирате Грейс от връзките й в Централата. Безполезно е, само затруднява положението — каза Контрол. Спомни си вниманието, с което тя пусна филма от първата експедиция, въпреки че беше твърде изцеден от обяда, за да го обмисли. Заедно с отвращението му от видимо неадекватната и екстремна тактика на Гласа, това породи внезапно, макар и ирационално убеждение, че някак си именно Гласът е виновен, че е попаднал в „Съдърн Рийч“. Ако Гласът наистина беше майка му, щеше да е прав.

— Слушайте, Джон — изръмжа Гласът, — аз не се отчитам пред вас. Вие се отчитате пред мен и не го забравяйте. — Това трябваше да прозвучи убедително, но кой знае защо не успя.

— Наистина престанете — помоли Контрол. — Вредите ми повече, а и тя знае. Просто престанете.

— Още веднъж, Контрол: аз не се отчитам пред вас. Не ми казвайте какво да правя. Помолихте ме да реша проблема и аз се опитвам да го реша.

Контрол отдалечи телефона от ухото си заради микрофонията.

— Знаете ли, тази сутрин гледах видеозаписа от първата експедиция — каза той. — Порази ме.

Полуискрено извинение. Дядо му го беше научил: пренасочвай, като привидно се грижиш за притесненията на другия. Достатъчно му го бяха прилагали в миналото.

По някаква причина обаче това ядоса Гласа.

— Мислите си, че това е шибано оправдание да не си вършите проклетата работа? Гледали сте филм? Извадете си главата от задника и следващия път ми докладвайте нещо съществено! Тогава може да имам повече желание да се съобразявам с вас. Схванахте ли, да ви го начукам?

Ругатните бяха изречени с особено рязък тон, сякаш Гласът следваше караоке, в което единствените написани думи бяха „шибано“, „проклета“, „задника“ и „да ви го начукам“. Но Контрол схвана. Гласът беше лайнар. И преди беше имал шефове лайнари. Освен ако Гласът не беше в почивка и това беше опитът на заместника му да се покаже. Мегалодонът е луд. Мегалодонът не е доволен. Мегалодонът тропа с крак.

Затова реши да се предаде и издаде някакви помирителни звуци. После се зае и му разказа историята за „напредъка“ си, структурирана и навързана не като жално хълцане „какво, по дяволите, беше това“, а като аналитично и нюансирано „пътуване“, което може да се изтълкува само като начало и среда, напредващо към удовлетворителен край.

— Достатъчно! — прекъсна го Гласът по някое време.

После добави:

— Това е по-добре.

Контрол не можеше да определи дали тонът, напомнящ на две рендета, стържещи едно върху друго, е олекнал.

— Засега продължавайте да събирате данни и да разпитвате биолога, но я натиснете повече.

Вече се пробва. Мина зле. Набирането на информация често е дългосрочен проект и изслушване на маловажни неща, за да стигнеш до важните.

След още една пауза Гласът каза:

— Разполагам с информацията, която поискахте.

— Коя информация? — За растението, мишката или…?

— Мога да потвърдя, че директорът наистина е преминавала границата.

Контрол се изправи на тоалетната чиния. Някой чукаше плахо на вратата. Да почака.

— Кога? Точно преди последната единайсета експедиция ли?

— Да. Напълно неоторизирано, без ничие знание и позволение.

— И й се е разминало.

— Какво имате предвид?

— Не е била уволнена.

— Без съмнение е трябвало — съгласи се Гласът след кратка пауза. — Но не, получила е пробация. Мястото й е било заето от помощник-директора за шест месеца.

Нетърпеливо, сякаш това беше без значение.

Какво трябваше да направи с тази информация? Това вероятно беше въпрос за майка му. Защото със сигурност някой по-нависоко е знаел, че директорът е преминала границата и я е защитил след завръщането й.

— Знаете ли колко дълго е отсъствала? Има ли доклад какво е открила?

— Три месеца. Няма доклад.

Три месеца!

— Трябва да е преминала дебрифинг. Трябва да има запис.

Още по-дълга пауза. Дали Гласът се консултираше с друг Глас или Гласове?

Накрая чу:

— Има заключение от дебрифинга. Мога да ви изпратя копие.

— Знаехте ли, че според директора границата се придвижва напред?

— Запознат съм с тази теория — отвърна Гласът. — Но това не е от вашата сфера на компетентност.

Как така не беше от неговата сфера на компетентност? И как така Гласът ту ругаеше, ту използваше фрази като „сфера на компетентност“? Или беше лош актьор, или имаше лош сценарий, или го правеше нарочно.

В края на разговора Контрол реши просто така да се пошегува:

— Какво е кафяво и лепкаво?

— Знам го това — отвърна Гласът. — Кафява лепенка.

— Лайно.

Цък.

* * *

„Я провери под седалките за дребни монети, Джон.“ Контрол отново беше в кабинета си, изтощен, обграден от странно проблясващи спомени. Последното му работно място, колега идва след презентацията му и с обвинителен тон казва: „Вие ми противоречахте“. Не, само изразих несъгласие. Жена в колежа, брюнетка с широко лице и красиви кафяви очи, от които сърцето го заболяваше. Влюби се в нея в курса по „Основи на математиката“, но когато й посвети стихотворение, тя го попита: „Да, но танцувате ли?“ Не, пиша стихове. И ще стана шпионин. Един от преподавателите му по политология в колежа го караше да пише поезия, „за да раздвижи соковете си“. През по-голямата част от времето обаче учеше, тренираше на стрелбището и в залата и ходеше по купони, за да се упражнява за цял живот в правенето на краткотрайни връзки.

„Я провери под седалките за дребни монети, Джон.“, каза дядо Джак. Контрол беше на дванайсет и по изключение гостуваше на север на майка си, което не включваше ходене в бунгалото и риболов. Още се опитваха да намерят баланса, разводът тепърва се финализираше.

Един мразовит неделен следобед Джак се появи с „ръмжащия звяр“, по собствения му израз. Беше събудил колата от зимния й сън, защото тайно бе намислил да заведе Контрол да гледат ревю на дамско бельо в местния търговски център. Контрол имаше само смътна представа какво значи това, но му звучеше смущаващо. Не искаше да ходи, най-вече защото дъщерята на съседите беше на неговата възраст и той си падаше по нея още от лятото, но трудно щеше да обясни това на дядо си. Особено при положение че дядо му никога не го бе водил някъде без майка му.

И така, Контрол претърси под седалките за монети, а дядо му запали двигателя на яркосинята спортна кола, която бе чакала два часа, докато говори с майка му вътре. Според момчето обаче дядо му искаше да си припомни как работи. Жегата беше непоносима и Контрол се потеше с якето си, докато енергично ровеше и се чудеше дали дядо му не е оставил някакви пари нарочно. Тогава можеше да купи на съседското момиче сладолед. Още беше в лятно настроение.

Нямаше пари, само мъхчета, кламери, едно-две листчета хартия и нещо студено, гладко, лепкаво, с формата на малко мозъче, от което му се повдигна: стара дъвка. Разочарован, той реши да потърси и под дългата задна седалка и тъмната пещера под предните седалки. Мушна непохватно ръка отдолу, така че да може да я върти в китката, и напипа нещо обемисто, но меко. Не, не беше меко, а увито в парцал. Най-после успя да го издърпа навън, а то тупна глухо и тежко на пода на колата. Усети смътна миризма на метал и масло. Вдигна го, разви парцала и се облегна, хванал грубото му студено тяло с две ръце. В този миг забеляза, че дядо му го гледа съсредоточено.

— Какво държиш? — попита старецът. — Къде го намери?

Контрол си помисли, че това е глупав въпрос, по-късно разбра, че е бил просто неискрен. Джак се беше обърнал и го гледаше нетърпеливо, все още с ръка на волана.

— Пистолет — отвърна Контрол, макар че дядо му виждаше това. По-късно си спомняше най-вече тъмнината му, тъмнината на силуета и неподвижността, която тя носеше със себе си.

— Прилича ми на „Колт“ .45. Тежи, а?

Контрол кимна. Започваше да се плаши. Потеше се от жегата. Вече беше намерил пистолета, но дядо му го гледаше като човек, който очаква детето да развие подаръка и да го вдигне високо, а той беше твърде малък, за да усети опасността. Но вече бе взел грешното решение. Изобщо не биваше да се качва в тази кола.

Що за психопат би дал оръжие на дете, ако ще и незаредено? Сега му хрумна. Може би психопат, който не би имал нищо против да остави пенсионерския живот в далечното си бунгало и отново да започне работа за Централата, за да управлява собствения си внук.

* * *

Към средата на следобеда. Опитайте. Опитайте пак.

Контрол и биологът стояха заедно, облегнати на масивната дървена ограда, която ги делеше от водния резервоар. Сградата на „Съдърн Рийч“ се възправяше зад гърба им, а чакълестата пътека се виеше през моравата като грапава черна река. Само двамата… и тримата охранители, които я бяха довели. После се бяха пръснали на десетина метра един от друг и се бяха обърнали така, че да наблюдават всички възможни пътища за бягство.

— Да не мислят, че ще избягам? — попита Призрачната птица.

— Не — отвърна Контрол. А ако го направеше, все пак щеше да обвини тях.

Водният резервоар имаше почти квадратна форма. От вътрешната страна на ограждението, на далечния бряг, откъм най-близката до блатото страна, гниеше стара барака. До нея стърчеше хилав бор, украсен до средата с ръждиви коледни лампички. В резервоара растяха водна леща, хортензии и лилии. Водните кончета неуморно патрулираха над сивата, на места черна повърхност. Жабите предупреждаваха за дъжд толкова шумно, че заглушаваха щурците, а от края на тревата и храстите от другата страна на резервоара се носеше бърборенето и оживлението на мушитрънчета и щръклици.

Една самотна синя чапла стоеше тържествена и притихнала по средата на резервоара. В небето продължаваха да се трупат буреносни облаци и перата й изглеждаха матови на гаснещата светлина.

— Трябва ли да ви благодаря за това? — попита Призрачната птица. Двамата се бяха облегнали на оградата. Лявата й ръка беше съвсем близко до неговата дясна и той леко се отдръпна.

— Не благодарете за това, което ви се полага — отвърна Контрол и тя леко обърна глава към него. Видя едната й повдигната вежда над замисленото й око и неопределената уста. Беше го чул някога от дядо си по бащина линия по времето, когато продаваше щипки за пране от врата на врата. — Не съм изгонил щъркелите — добави той, защото всъщност не бе искал да казва първото.

— Миещите мечки са най-лошите хищници на гнездата им — каза тя. — Знаете ли, че съществуват отпреди последната ледникова епоха? На юг живеят в колонии, но тук са застрашен вид и затова са по-самотни.

Контрол беше проверил. Щъркелите трябваше вече да са се върнали, ако изобщо имаха такова намерение. Но обикновено се връщаха на едни и същи места.

— Мога да ви дам само трийсет-четирийсет минути — каза той. Идването им тук вече му се струваше ужасен каприз, даже опасен, макар да не знаеше за кого. Но също така знаеше, че след сутрешната среща не може да остави нещата просто така.

— Мразя, когато косят и се опитват да махнат водната леща — отбеляза тя, без да му обръща внимание.

Не беше сигурен как да отговори. Това беше само един резервоар за вода, подобен на хиляди други. Целта му не беше да бъде нечий хабитат. Но да не забравяме, че биологът беше открита на запустял паркинг.

— Вижте, още има попови лъжички — каза тя и посочи, а по лицето й премина нещо, наподобяващо доволство. Контрол започваше да разбира колко жестоко е било да я държат затворена вътре. Може би сега тя нямаше да възприеме разговора им само като разпит.

— Хубаво е тук — каза той, колкото да не мълчи, но наистина беше хубаво. Излизането от сградата се оказа дори по-приятно, отколкото беше очаквал. Мислеше си да я поразпита, но силната миризма на дъжд и тъмните поройни завеси в далечното небе бързо приближаваха и той се отказа.

„Питайте я за директора — беше наредил Гласът. — Питайте я дали директорът е споменавала, че вече е пресичала границата.“ Изблъска тия мисли. Ти си холограма. Ти си конструкт. Ще хвърлям стръв през борда, докато кръвта ти кипне от гняв и вече не можеш да плуваш.

Призрачната птица побутна с обувката си голям черен бръмбар, който неистово и неспирно се луташе между брънките на оградата.

— Знаете ли защо се държи така?

— Не — призна Контрол.

През последните четири дни бе осъзнал, че доста неща не знае.

— Просто пръскат с инсектициди. Надушвам ги. Можете да видите следите от пяна по черупката му. Това ги обърква и убива; не могат да дишат от химикала. Може да се каже, че изпадат в паника. Мъчат се да се махнат от това, което вече е проникнало вътре в тях. Накрая се успокояват, но само защото кислородът вече не им стига, за да се движат.

Тя изчака бръмбарът да стъпи на плоска земя, след което тежко и рязко стовари крака си отгоре му. Чу се изхрущяване. Контрол извърна очи. Някога, в желанието си да прости на приятелка, която го беше разстроила, баща му бе казал, че тя чува различна музика.

„Питайте я за празния паркинг“, бе наредил Гласът.

— Защо според вас в крайна сметка се озовахте на онзи празен паркинг? — попита Контрол най-вече с умиротворителна цел. Всеки от ония тримата можеше да докладва на Грейс.

— В крайна сметка се озовах тук, в „Съдърн Рийч“.

В гласа й се бе промъкнала предпазлива нотка.

— Какво означава за вас онова място?

— Същото като това или нещо повече?

— Не мисля, че там е трябвало да отида — отвърна тя след кратко мълчание. — Просто усещане. Помня как стигнах дотам и в началото не го познах, а после се разочаровах.

— Как така се разочаровахте?

Призрачната птица сви рамене.

Линиите на светлината чертаеха фантастични земи в небето. Гръмотевиците звучаха като обвинителни гласове.

Питайте я дали е оставила нещо на паркинга. Това негов въпрос ли беше или на Гласа?

— Оставихте ли нещо там?

— Не, или поне не помня.

Контрол каза нещо, което беше репетирал предварително:

— Скоро ще трябва да бъдете по-откровена по отношение на спомените си. Ако не получат резултат, ще ви отведат оттук. И аз няма да имам думата къде да ви изпратят. Може да се окаже по-зле оттук, много по-зле.

— Нали ви казах, че не съм биологът? — попита тя тихо, но с жлъч в гласа.

Питайте я какво е.

Той неволно потръпна, макар да бе искрен, когато каза, че тя не му дължи нищо, задето я е довел при водния резервоар.

— Старая се да бъда откровена. Аз не съм тя… и вътре в мен има нещо, което не разбирам. Някакво… сияние… вътре.

В медицинските картони не пишеше нищо, освен за повишената й температура.

— Нарича се „живот“ — отвърна Контрол.

Тя обаче не се засмя, а тихо каза:

— Не мисля.

Ако в нея имаше „сияние“, то в него се криеше мрак. Дъждът приближаваше. Силен повей пропъди влажността от въздуха. По водата се надигнаха вълнички, а вятърът засвири в бараката. Малката елхичка се заогъва напред-назад.

— Съвсем сам сте тук, Джон, нали?

Не се наложи да й отговори, защото заваля, и то силно. Искаше му се бързо да се приберат, за да не се намокрят, но Призрачната птица не беше на същото мнение. Тя държеше да пристъпва бавно и премерено, докато дъждовните капки бодяха лицето й като иглички, спускаха се по шията й и пропиваха блузата й.

Синята чапла не помръдваше, съсредоточена върху плячката си под повърхността.