Джеф Вандърмиър
Агенцията (23)

022: Гамбит

Късна сутрин. Опит за възвръщане на… контрола. Познатата стая за дебрифинг, чиито недостатъци бе престанал да забелязва, в очакване на обаждане от майка му със сведения за къщата на директора, което нямаше да дойде още часове.

Беше уведомил Грейс, че възнамерява да интервюира биолога, и че иска този път и тя да присъства. След няколко минути помощник-директорът влезе с яркожълта рокля на цветя и черен колан на талията — нещо като неделна премяна — без да наднича зад вратата и да се оглежда подозрително, сякаш всеки миг ще я замери с граната. Той веднага се изпълни с подозрения.

— Къде е биологът? — попита тя със заговорнически тон, като видя, че Контрол е сам.

Вместо да отговори, той избута отсрещния стол с крак, придавайки си твърде зает вид над бележките си.

— Съжалявам — каза след малко. — Току-що изпуснахте биолога. Но имаше да ми каже някои много интересни неща. Знаете ли какво ми каза за вас например?

Донякъде очакваше Грейс да съзре в това капан, да стане и да се опита да си тръгне, а той да я убеждава да остане. Но тя не помръдна от мястото си и продължи да го гледа преценяващо.

— Преди да ви кажа, трябва да знаете, че всички записващи устройства са изключени. Това е само между нас двамата.

Грейс скръсти ръце.

— Не възразявам. Продължавайте.

Контрол се почувства фаулиран. Очакваше тя да провери думите му. А може би го беше направила, преди да влезе. Някога дядо Джак казваше, че за такава работа „винаги ти трябва втори човек“. Е, той си нямаше втори човек. Въпреки това продължи нататък.

— Да минем към същественото. Точно преди единайсетата експедиция директорът е прекосила тайно границата, сама. Знаехте ли предварително за намеренията й? Осигурихте ли й материална помощ? Осигурихте ли командване, което да взима решения? Бяхте ли й съучастник? Защото точно това ми каза биологът, че е споделила директорът.

Нито едно от тези неща не присъстваше в официалните доклади по случая, които Гласът му беше изпратил по електронната поща преди резкия им разрив по телефона. Според докладите директорът твърдеше, че е действала сама.

— Интересно. И какво друго ви каза?

Не се долавяше напрежение зад думите. На лицето й дори играеше нещо като полуусмивка.

— Директорът ви е дала инструкции да я чакате на границата всяка вечер в продължение на една конкретно определена седмица три месеца след влизането й в Зона X. За да й помогнете да се върне.

Според дневниците на охраната през тази седмица Грейс си бе тръгвала по-рано от агенцията, макар присъствието й да не беше отбелязано на контролните пунктове.

— Всичко това е минало — каза Грейс. — Какво се опитвате да докажете? Точно.

Контрол вече се чувстваше като шахматист, който мисли, че е изиграл страхотен ход, но противникът му е или гениален, или блъфира, или е намислил нещо за четири хода напред.

— Сериозно? Това ли е реакцията ви? Защото и двете обвинения биха били достатъчни, за да се подаде допълнение към доклада на Централата. За заговора ви с директора да нарушите грубо правилата и протоколите за сигурност. За осигуряването на материална подкрепа. Тя е била наказана с временно отстраняване. Какво, мислите, ще бъде вашето наказание за лъжата ви?

Грейс се усмихна:

— Какво искате?

Не беше точно признание, но му позволяваше да продължи с намисления сценарий, заглушавайки предупредителните лампички в главата си.

— Не е, каквото си мислите, Грейс. Не ви притискам да напуснете и не искам да докладвам на Централата. Вие не застрашавате мястото ми. Целта ми не е да заловя вас или директора в прегрешение. Искам да я разбера, това е всичко. Добре, тя е преминала границата. Трябва да знам защо и как точно го е направила и какво е намерила. Докладът е много мъгляв в това отношение.

Почуди се дали Грейс го е писала или е надзиравала писането му.

Докладът се фокусираше предимно върху наказанието на директора и стъпките, предприети за затягане на достъпа. Имаше едно кратко изявление от директора, написано сякаш от адвокат: „Макар че единственото ми намерение беше да работя в интерес на «Съдърн Рийч» и изискванията на заемания от мен пост, искрено се извинявам за действията си и признавам, че те бяха безразсъдни, опасни и не отговаряха на мисията на агенцията. Ако ми бъде разрешено да се върна, ще се стремя да спазвам стандартите, които се очакват от мен и длъжността ми“. Споменаваше се за „измервания и проби“, но Контрол още не бе успял да ги проследи. Знаеше само, че не се съхраняват в хранилището-катедрала. Освен ако не се свеждаха до растение, мишка и стар телефон.

— Директорът не споделяше всяка мисъл с мен — отвърна Грейс подразнено, сякаш този факт я безпокоеше, но със същата полуусмивка на лицето.

— Трудно ми е да повярвам, че не знаете повече, отколкото ми казвате.

Грейс отново не отговори и той продължи да я притиска:

— Не съм дошъл, за да унищожа наследството на директора или вашето собствено. Повиках ви не само заради това, което ми каза биологът, но и защото мисля, че и двамата можем да имаме автономия тук. Да управляваме агенцията така, че вашата позиция да не се промени.

Защото, що се отнасяше до него, агенцията беше прецакана и сега той беше агент под прикритие, навлизащ във враждебна територия. И можеше да използва всичко, за което не му пука, като средство за размяна. Може би дори, преди да напусне, щеше да удовлетвори желанието на Уитби и да го премести. Може би щеше да се върне в Централата и да изпие една бира с Лаури.

— Колко великодушно от ваша страна — отбеляза Грейс. — Ученикът предлага на учителя да си поделят властта.

— Не бих използвал тази аналогия. По-скоро…

— Каквото и да правеше директорът, правеше го, защото вярваше, че е важно.

— Да, но какво точно е направила? Какво е била намислила?

— Намислила? — скептично повтори Грейс.

— Грейс, аз вече съм тук. — Контрол подбираше думите си много внимателно. — Стигнал съм до средата. Трябва да ми кажете какво става. — Как трябваше да я погледне, за да й покаже без думи, че вече е видял достатъчно странни неща? — Всичко това не се записва.

Грейс помисли за секунда, сякаш развеселена. После започна да говори.

 

 

— Трябва да разберете позицията на директора. Първата експедиция беше задала тона в организацията. Въпреки че когато Синтия дойде, тогавашният директор се опитваше да го промени. — Синтия? Контрол за миг се почуди за кого става дума; твърде дълго я бе наричал просто „директора“. — Служителите усещаха, че първата експедиция се е провалила, защото агенцията не е знаела какво прави. Че сме ги изпратили там и те са загинали, защото не сме знаели какво правим, и никога не бихме могли да компенсираме това. — Първата експедиция: жертва на липсата на контекст. Стон, разпознат едва когато е било прекалено късно. — А присъствието на Лаури в агенцията почти десет години… — Нима четеше мислите му? Нима някак беше научила? — … според мен само влоши положението. Той беше жив призрак, прославен като герой, докато всъщност той само беше оцелял. Затова и препоръките му имаха по-голяма тежест, дори когато бяха погрешни. Директорът имаше възможност да наложи собствените си виждания, едва след като Лаури беше повишен в Централата, макар че и тогава не беше лесно. Лаури настояваше за повече експедиции, докато директорът искаше по-малко, и ако преди тя можеше да го овладява, сега той беше напълно извън контрола й. Затова ние продължавахме да изпращаме хора, да ги хвърляме в неизвестността. Това никак не й беше приятно, но следваше заповеди, защото така трябваше.

Контрол се улови, че се е увлякъл от разказа й.

— Как успяваше да налага вижданията си? По какъв начин?

— Обсеби я идеята за метриката, за промяната на контекста. Ако можеше да използва собствената си метрика, Лаури, макар и с неохота, можеше да си прави експедициите, кондиционирането и хипнозата, в които беше шампион, макар че след време разбра защо той толкова държи на последното.

Контрол продължаваше да вижда Лаури в контекста на камера, носеща се във въздуха: Лаури пълзи, камерата се издига, истината — може би някъде по средата. А после Лаури принуждава Контрол да пълзи и да се издига.

Всичко това обаче не казваше нищо за тайната мисия на директора през границата. Дали Грейс не му подхвърляше друга информация, само и само да избегне темата? Досега никога не бе говорила толкова много пред него.

— Какво друго? — попита той. — Какво друго правеше директорът?

Тя разпери многозначително ръце, а усмивката на лицето й стана почти блажена.

— Обсеби я идеята да я накара да реагира.

— Зона X?

— Да. Смяташе, че ако успее да накара Зона X да реагира, ще може някак си да я отклони от курса й. Макар да не знаеше по какъв курс се движи.

— Но тя е реагирала: убила е много хора.

— Директорът вярваше, че нито едно от нещата, които правим, не е засегнало онова, което стои зад Зона X. Че то се справя прекалено лесно с всичко, което му изпращаме. Почти без да мисли. Доколкото изобщо може да се говори за мислене.

— Затова е отишла в Зона X — за да я накара да реагира.

— Няма да потвърдя, че съм знаела за пътуването й или че по какъвто и да било начин съм го подпомогнала. Ще ви кажа какво мисля въз основа на това, което тя ми разказа след завръщането си.

— Не е постигнала реакцията, която е търсела.

— Не, не е. И обвиняваше себе си. Директорът може да бъде много строга, но най-строга беше към себе си. Когато Централата реши да изпрати последната единайсета експедиция, директорът, убедена съм, е вярвала, че е променила нещо. И може така да е било. Вместо обичайното, се върнаха болни от рак зомбита.

— Затова тя е настояла да се включи в дванайсетата експедиция.

— Да.

— Затова методите й са били подозрителни.

— Не бих се съгласила с това определение. Но да, някои биха казали така.

— Защо Централата й е позволила да замине с дванайсетата експедиция?

— По същата причина, по която я порицаха след самоволното й преминаване на границата, но не я уволниха.

— И по-точно?

Грейс се усмихна победоносно. Защото знаеше нещо, неизвестно за него? Или по някаква друга причина?

— Питайте майка си. Мисля, че имаше пръст и в двете.

 

 

— Така или иначе бяха изгубили вяра в нея — продължи Грейс след малко, а в гласа й се промъкна горчивина. — Не им пукаше дали ще се върне. Може би някои в Централата дори си мислеха, че така се решава проблем.

Например Лаури.

Контрол обаче продължаваше да мисли за Джаки Миранда Севърънс, Севърънс накратко, „Джак“ винаги беше дядо му. Майка му го беше изпратила в „Съдърн Рийч“, насред всичко това. Самата тя беше работила за кратко в агенцията, когато той беше тийнейджър, за да бъде близо до него — поне така му беше казала. Сега, докато разпитваше Грейс, се опитваше да синхронизира данните, да добие представа кой е бил по това време в „Съдърн Рийч“ и кой не е бил, кой вече е напуснал и кой точно е постъпвал, воден от компаса на груповата снимка в столовата. Директорът, разбира се. Грейс — не. Уитби — да? На ръба. Лаури — да, не? Къде беше отишла след това? Беше ли запазила връзките си? Очевидно, да, ако можеше да се вярва на Грейс. Свързана ли беше появата й с неочаквано предложение за работа с възникването на спешен случай, с който трябваше да се справи? Или беше част от някакъв по-сложен план? Разплитането на думите й беше уморително. Дядо му поне беше по-прям. Я, виж. Пистолет. Каква изненада. Искам да се научиш да стреляш. Свикни да използваш всичко по различни начини. Понякога се налага да минеш по прекия път. Намигане. Майка му никога не намигаше. И защо да го прави? Тя не искаше да се сприятелява, а ако не можеше да убеди някого, намираше друг, когото да убеди. Контрол можеше никога да не разбере с какви остатъци от нейното преминаване през „Съдърн Рийч“ се сблъсква.

Но мисълта, че директорът може да е използвала други хора в агенцията и дори Централата, го успокояваше. Вече не му изглеждаше толкова ексцентрична и поведението й не беше „едноклетъчен заговор“, както се бе изразила майка му, а по-скоро човек, който се е опитвал да реши проблем.

— Какво се е случило при преминаването на границата? — продължи да я притиска Контрол.

— Така и не ми каза. Твърдеше, че е за моя защита, в случай че ме призоват за свидетел.

Той си отбеляза да се върне към този момент по-късно.

— Съвсем нищо ли?

— Нищо.

— Даде ли ви някакви специални указания, преди да тръгне или след като се върна?

Доколкото схващаше от документите, Грейс се бе чувствала по-ограничена от правилата и протоколите и директорът може да е смятала, че заместничката й подкопава усилията й, като се придържа относително стриктно към тях. Или тъкмо това е била целта: Грейс да я държи на земята. В такъв случай почти със сигурност Грейс трябва да е отговаряла за оперативните детайли.

Грейс се поколеба, но Контрол не знаеше дали се кани да разкрие нещо повече или да каже някоя безсмислица.

— Помоли ме да отворя отново разследването на тъй наречената Бригада СС и да натоваря някого да докладва по-подробно за фара и най-вече за цялата история на светещото тяло на фара.

— На кого възложихте задачата?

— На Уитби.

На смахнатия Уитби. Логично.

— И какво стана с разследването?

Не си спомняше да е срещал такава информация в документите, които му бяха предоставени преди идването му в „Съдърн Рийч“.

— Синтия го пазеше. Поиска разпечатка и настоя електронните файлове да не влизат в доклада… В същите заешки дупки ли възнамерявате да ровите?

— Значи според вас е било загуба на време?

— За нас да, но не непременно и за Синтия. На мен ми се струваше безпредметно, но каквото и да откриехме, нямаше да ни изглежда съществено, ако не знаем какво се върти в главата й. А ние невинаги знаехме.

— Има ли нещо друго, което искате да ми кажете?

Сега, когато Грейс най-после проговори, дързостта му нарасна.

Съчувствено изражение, насочено към него.

— Пушите ли?

— Понякога.

Миналия уикенд. Докато пропъждаше демони и гласове.

— Да излезем тогава навън за по една цигара.

Стори му се добра идея. Ако трябваше да е напълно откровен със себе си, стори му се прекрасно.

 

 

Срещата продължи в края на двора, близо до блатото. Краткият път от стаята до чистия въздух навън не мина без ново разкритие: най-после срещна портиера — дребен бял мъж с огромни очила, светлозелен гащеризон и гъба за под в ръка. Беше не повече от метър и петдесет. Контрол едва се сдържа да не изостане от Грейс, за да му каже да смени препарата.

На двора Грейс изглеждаше още по-спокойна, отколкото вътре, въпреки влажността и дразнещия хор от насекоми, който се носеше откъм храстите. Контрол вече се потеше.

Тя му подаде цигара.

— Вземете.

Да, щеше да вземе, липсваха му още от пиянския уикенд. В мига, в който запали, усети острия вкус на ментоловите й цигари без филтър като шип, пробождащ го в окото, за да излекува главоболието му.

— Харесва ли ви блатото? — попита той.

Тя сви рамене.

— Понякога ми харесва тишината тук. Спокойно е. — Усмихна се накриво. — Ако стоя с гръб към сградата, мога да се преструвам, че я няма.

Той кимна, помълча за момент, после каза:

— Какво ще правите, ако директорът се върне като антрополога и геодезиста?

Просто продължение на лекия разговор. Просто гаф, както осъзна, още щом го изрече.

Грейс остана невъзмутима.

— Няма.

— Откъде сте толкова сигурна?

Едва не наруши обещанието към майка си да не казва на Грейс за надписа на стената в дома на директора.

— Трябва да ви кажа нещо — отвърна Грейс, като се обърна към него. — Ще ви шокирам, макар да не е това целта ми.

Макар и твърде късно, той усети удара още преди да го достигне, като на забавен каданс.

Въпреки това го събори.

— Ето какво трябва да знаете: Централата отведе биолога късно в петък вечерта. Няма я целия уикенд. Така че явно сте говорили с призрак, защото знам, че не бихте ме излъгали, Джон. Не бихте ме излъгали, нали?

Погледът й беше сериозен, сякаш помежду им имаше здрава връзка.

 

 

Контрол се чудеше дали жената с военната куртка се е върнала пред магазина за алкохол. Дали скейтбордистът изсипва нова кутия с кучешка храна на тротоара, дали мъжът с шлифера пак ще се разкрещи на някой минувач. Чудеше се дали да не иде при тях. В себе си хранеше топлина към всички тях, топлина и нарастваща тъга. Колиба в пустошта. Коледни лампички върху елха. Щъркели.

Не, не беше говорил с биолога тази сутрин. Да, мислеше, че тя още е в „Съдърн Рийч“, и разчиташе на това. Вече беше планирал най-подробно следващата им среща. Щеше да я проведе отново в стаята за разпити, не навън. Тя щеше да седи срещу него, може би в по-различно настроение от друг път, а може би не, и щеше да очаква вече познатите въпроси. Но той нямаше да задава въпроси. Беше време за смяна на парадигмата. Да вървят по дяволите процедурите.

Щеше да побутне папката към нея и да каже: „Това е всичко, което знаем за вас. За съпруга ви. За предишните ви служебни назначения и за интимните ви връзки. Включително запис на първите ви интервюта с психолога“. Нямаше да му бъде лесно: тя можеше да се превърне в друг човек впоследствие, той можеше да допусне Зона X да се разпространи в света по някакъв странен начин. Можеше да предаде майка си.

Тя би направила някоя забележка от сорта, че вече го е надживяла, а той би отвърнал, че не иска да играе повече игрички, че се е уморил от игричките на Лаури. Тя би повторила същата реплика, която той й бе казал край водния резервоар: „Не благодарете за това, което ви се полага“. „Не търся благодарности“, би отговорил той. „Напротив — би възразила тя без сянка от упрек, — така е устроен човекът.“

— Вие ли наредихте да я отведат? — попита той толкова тихо, че Грейс го помоли да повтори.

— Бяхте изградили твърде голяма привързаност. Губехте перспектива.

— Не е било ваша работа!

— Не аз я отпратих.

— Какво имате предвид?

— Питайте висшестоящите си, Контрол. Питайте своята клика в Централата.

— Нямам клика.

Клика срещу фракция. Кое беше по-лошото? Това беше рекорд в неоправянето на каши. Рекорд в изпращането, само за да те накарат да замълчиш. Каква ли кървава баня се разиграва в този момент в Централата?

Той всмукна продължително от цигарата и се загледа в отвратителното тресавище. Някъде отдалеч чу гласа на Грейс, която го питаше дали е добре, и отвърна: „Дайте ми секунда“.

Добре ли беше? Общо взето, имаше всички основания да не е. Чувстваше, че нещо е било съсечено твърде без време, че е имало много още какво да се каже. Потисна импулса да се прибере вътре и да се обади на майка си, защото тя, разбира се, би трябвало да знае и просто щеше да му върне усилено ехо на онова, което Грейс вече му беше казала, независимо че звучеше като наказание от Лаури: „Приближаваш се прекалено бързо. Премина от сценарий за разпити към разговори в килията й и дъвчене на тръстика, докато я развеждаш около сградата — само за четири дни. Какво щеше да последва, Джон? Купон за рожден ден? Карнавални танци? Апартамент специално за нея в «Хилтън»? Може би едно тънко гласче започва да казва: «Дай й папките», а?“

Тогава той щеше да излъже и да каже, че не е вярно или не е честно, а тя щеше да използва старата обидна фраза на Джак, че „честното е за лигльовци и загубеняци“. Той щеше да заяви, че тя му пречи да свърши работата, за която го е изпратила, а тя щеше да възрази с идеята да му осигури записи от всички следващи интервюта, което щяло „да има същата полза“. След което той неуверено щеше да каже, че не е там работата. Че има нужда от подкрепа. После щеше смутено да млъкне, защото е стъпил на тънък лед с тези приказки за подкрепа, а тя нямаше да му помогне и да го измъкне оттам. Никога не говореха за Рейчъл Маккарти, но призракът й винаги присъстваше. Той така и не бе благодарил на майка си за помощта.

— Тогава трябва да поговорим за разделението на задълженията — предложи Грейс.

— Да, трябва.

И двамата знаеха, че сега тя държи нещата в свои ръце.

Мислите му обаче бяха другаде, докато Грейс унищожаваше войските му, преди да си тръгне. Тя щеше да движи повечето неща, а Джон Родригес щеше да се откаже от всички отговорности, освен на представително лице на най-важните срещи. Той щеше да даде нови препоръки, като махне безсмислените, а тя щеше да реши кои да приложи и кои — не. Щяха да се координират така, че работното им време да се застъпва възможно най-малко. Грейс щеше да му помогне да разбере бележките на директора, а след като се приспособеше към новите правила, това щеше да бъде основната му задача, макар Грейс да не признаваше, че директорът може да е мъртва или напълно да е излязла от релси и откачила още в последните си дни в „Съдърн Рийч“. Все пак признаваше, че мишката и растението са ексцентрични, и приемаше постфактум, че той вече е боядисал стената зад вратата.

Нито един елемент в това отстъпление — той нямаше нито авангард, нито ариергард, само група отчаяни мъже, газещи през тинята на блатото със старовремски саби, докато казаците ги чакат в равнината — всъщност не противоречеше на действителните желания на Контрол, но не така си го бе представял. Не и Грейс да диктува условията на поражението му. И нищо не можеше да го спаси от мъката не по изгубената власт, а по изгубения човек.

* * *

Грейс си тръгна, но той остана навън да пуши. Усети потупване по рамото, което трябваше да бъде израз на съчувствие, но той го възприе като провал. Макар сега тя да му беше колежка, ако не точно приятел. Той се опитваше да съживи идеята за биолога, образа й, гласа й.

— Какво да правя?

— Аз съм затворник — отвърна тя от нара си с лице към стената. — Защо да ви казвам каквото и да било?

— Защото се опитвам да ви помогна.

— На мен или на себе си?

Не можеше да отговори на този въпрос.

— Един нормален човек би се отказал. Това би било съвсем нормално.

— А вие?

— Не. Но аз не съм нормална.

— Аз също.

— И докъде стигнахме?

— Където винаги сме били.

Но не. Когато най-после видя портиера, му хрумна нещо. Нещо, свързано със стълба и крушка.