Лев Толстой
Хаджи Мурат (7)

VI

Воронцов беше много доволен, че той, именно той, беше успял да подмами и приеме най-главния, най-могъщия, втори след Шамил враг на Русия. Едно нещо само беше неприятно: командуващ войските във Воздвиженска беше генерал Меллер-Закомелски и всъщност цялата работа трябваше да се свърши чрез него. А Воронцов направи всичко сам, без да му долага, тъй че можеше да излезе някоя неприятност. И тая мисъл отравяше донякъде удоволствието на Воронцов.

Като стигна до своята къща, Воронцов повери на полковия адютант мюридите на Хаджи Мурат, а самият той въведе Хаджи Мурат в дома си.

Княгиня Маря Василиевна, пременена, усмихната, заедно със сина си, шестгодишен красавец, къдрокосо момченце, посрещна Хаджи Мурат в гостната и Хаджи Мурат сложи ръце на гърдите си и каза малко тържествено чрез преводача, който бе влязъл с него, че се счита за кунак на княза, тъй като той го е приел в къщата си, и че цялото семейство на кунака е също тъй свещено за него, както и самият той. И външността, и обноските на Хаджи Мурат се харесаха на Маря Василиевна. А това, че той пламна и се изчерви, когато тя му подаде своята голяма бяла ръка, още повече я разположи към него. Тя го покани да седне, попита го пие ли кафе и поръча да донесат. Но когато му донесоха кафе, Хаджи Мурат отказа. Той поразбираше руски, но не можеше да говори и когато не разбираше — усмихваше се и тая усмивка се хареса на Маря Василиевна, както се бе харесала и на Полторацки. А къдрокосото с живи очи момченце на Маря Василиевна, което майка му наричаше Булка, изправено до майка си, не откъсваше поглед от Хаджи Мурат, за когото бе слушало, че е необикновен воин.

Воронцов остави Хаджи Мурат при жена си и отиде в канцеларията, за да разпореди да съобщят на началника, че Хаджи Мурат е напуснал своите. След като написа донесението за началника на левия фланг генерал Козловски, в Грозная, и писмо до баща си, Воронцов побърза за в къщи, страхувайки се от недоволството на жена си, че й е натрапил чужд, страшен човек, с когото трябваше да се държи така, че хем да не го оскърби, хем и да не любезничи прекалено. Ала страхът му беше напразен. Хаджи Мурат седеше в креслото, взел на коляното си Булка, доведения син на Воронцов, и навел глава, внимателно слушаше какво му говореше преводачът, който предаваше думите на смеещата се Маря Василиевна. Маря Василиевна казваше, че ако Хаджи Мурат дава на всеки кунак всяка своя вещ, която този кунак би похвалил, скоро ще трябва да тръгне като Адам…

Щом влезе князът, Хаджи Мурат сне Булка от коленете си, който беше учуден и оскърбен от това, и стана, като промени тутакси игривия израз на лицето си със строг и сериозен. Той седна само когато Воронцов седна. Продължавайки разговора, той отговори на Маря Василиевна, че техният закон е такъв — всичко, което кунакът харесва, трябва да се даде на кунака.

— Твойта син кунак — каза той на руски, милвайки рошавата коса на Булка, който пак се бе покатерил на коляното му.

— Той е чудесен, този твой разбойник — каза на френски Маря Василиевна на мъжа си. — Булка почна да се възхищава от кинжала му и той му го подари.

Булка показа на пастрока си кинжала.

— C’est un objet de prix^[1] — каза Маря Василиевна.

— Il faudra trouver l’occasion de lui faire cadeau.^[2] — каза Воронцов.

Хаджи Мурат седеше, навел очи, и милвайки момченцето по рошавата глава, повтаряше:

— Джигит, джигит.

— Чудесен, кинжалът е чудесен — каза Воронцов, като извади до половина изострения стоманен кинжал с жлебче по средата. — Благодаря.

— Попитай го с какво мога да му услужа — каза Воронцов на преводача.

Преводачът предаде и Хаджи Мурат веднага отговори, че няма нужда от нищо, но моли да го заведат някъде, дето би могъл да си прочете молитвата. Воронцов извика камердинера и му поръча да изпълни желанието на Хаджи Мурат.

Веднага щом Хаджи Мурат остана сам в отредената му стая, лицето му се промени: изчезна изразът на задоволство, както и на любезност или на тържественост и се появи израз на угриженост.

Приемът, който Воронцов му направи, бе много по-добър от тоя, който бе очаквал. Но колкото по-добър беше приемът, толкова по-малко Хаджи Мурат се доверяваше на Воронцов и на неговите офицери. Той се страхуваше от всичко: и че ще го хванат, оковат и изпратят в Сибир или че просто ще го убият и затова беше нащрек.

Той попита влезлия Елдар де са настанили мюридите, де са конете им и дали не са им взели оръжието.

Елдар доложи, че конете са в конюшнята на княза, хората са в сайванта, оръжието им е оставено и преводачът ги гощава с ядене и чай.

Хаджи Мурат в недоумение поклати глава, съблече се и започна молитвата си. Когато свърши, заповяда да му донесат сребърния кинжал и облечен, опасан, седна по турски на миндера, като чакаше да види какво ще стане по-нататък.

След четири часа го поканиха да обядва у княза.

На обеда Хаджи Мурат яде само пилаф, като си отсипа от същото място, отдето си бе взела Маря Василиевна.

— Страхува се да не го отровим — каза Маря Василиевна на мъжа си. — Взе оттам, отдето аз взех. — И веднага се обърна чрез преводача към Хаджи Мурат, като го запита кога пак ще се моли. Хаджи Мурат дигна пет пръста и посочи слънцето.

— Значи, скоро.

Воронцов извади брегета^[3] си и натисна пружинката, часовникът удари четири и четвърт. Хаджи Мурат очевидно се учуди на тоя звън и помоли пак да звънне и да види часовника.

— Voilà l’occasion. Donnez-lui la montre!^[4] — рече Мария Василиевна на мъжа си.

Воронцов веднага предложи на Хаджи Мурат часовника. Хаджи Мурат сложи ръце на гърдите си и взе часовника. Той няколко пъти натисна пружинката, слуша и одобрително клатеше глава.

След обеда съобщиха на княза, че е дошъл адютантът на Меллер-Закомелски.

Адютантът предаде на княза, че като узнал за решението на Хаджи Мурат, генералът бил много недоволен, задето не му е било съобщено за това и че иска Хаджи Мурат веднага да бъде изпратен при него. Воронцов каза, че заповедта на генерала ще бъде изпълнена и като предаде чрез преводача на Хаджи Мурат искането на генерала, помоли го да отиде заедно с него при Меллер.

Щом Маря Василиевна узна за какво е дохождал адютантът, веднага разбра, че между мъжа й и генерала може да стане някоя неприятност и въпреки увещанията на мъжа й приготви се да отиде заедно с него и с Хаджи Мурат при генерала.

— Vous feriez beaucoup mieux de rester, c’est mon affaire, mais pas la vôtre.^[5]

— Vous ne pouvez pas m’empêcher d’aller voir madame la générale.^[6]

— Би могло и в друго време.

— А пък аз искам сега.

Нямаше какво да се прави. Воронцов се съгласи и тръгнаха тримата.

Когато влязоха, Меллер с мрачна учтивост заведе Маря Василиевна при жена си, а на адютанта си заповяда да заведе Хаджи Мурат в приемната и да не го пуска никъде без негова заповед.

— Моля — каза той на Воронцов, като отвори вратата на кабинета си и пусна княза пред себе си.

Щом влезе в кабинета си, той се спря пред княза и без да го покани да седне, каза:

— Тук аз съм военният началник и затова всякакви преговори с неприятеля трябва да се водят чрез мене. Защо не ми доложихте, че Хаджи Мурат е напуснал своите?

— При мене дойде пратеник и ми съобщи желанието на Хаджи Мурат да се предаде на мене — отговори Воронцов, побледнял от вълнение, очакващ грубо избухване на разсърдения генерал и в същото време сам заразен от неговия гняв.

— Питам: защо не ми доложихте?

— Смятах да направя това, бароне, но…

— Аз не съм ви барон, а ваше превъзходителство.

И сега дълго сдържаното раздразнение на барона се отпуши. Той издума всичко, което отдавна бе накипяло в душата му.

— Затова ли аз двадесет и седем години служа на своя цар, за да могат хората, почнали от вчера да служат, използувайки роднинските си връзки, да се разпореждат под носа ми за работи, които не се отнасят до тях?

— Ваше превъзходителство! Моля ви да не говорите несправедливи неща — прекъсна го Воронцов.

— Аз говоря истината и няма да позволя… — започна още по-раздразнено генералът.

В това време, шумолейки с фустите си, влезе Маря Василиевна и след нея — ниска, скромна дама, жената на Меллер-Закомелски.

— Хайде, бароне, стига, Simon не е искал да ви причини неприятност — каза Маря Василиевна.

— Аз не приказвам за това, княгиньо…

— Вижте, хайде по-добре да оставим това. Нали знаете: лошата препирня е по-добра от доброто скарване. Какво казвам… — Тя се засмя.

И ядосаният генерал се подчини на пленителната усмивка на красавицата. Под мустаците му се мярна усмивка.

— Признавам, че не бях прав — каза Воронцов, — но…

— Ех, и аз кипнах — рече Меллер и подаде ръка на княза.

Мирът бе възстановен и решиха Хаджи Мурат да остане засега у Меллер, а после да го изпратят при началника на левия фланг.

Хаджи Мурат седеше в съседната стая и макар да не разбираше какво говореха, разбра, което му трябваше да разбере: че се препираха за него и че неговото отделяне от Шамил е от огромна важност за русите и че поради това, ако само не го заточат или убият, той може да иска много неща от тях. Освен това той разбра още, че Меллер-Закомелски, макар и да е началник, няма такова значение, каквото има Воронцов, негов подчинен, и че важен е Воронцов, а Меллер-Закомелски не е важен; и затова, когато Меллер-Закомелски извика при себе си Хаджи Мурат и го заразпитва, Хаджи Мурат се държеше гордо и тържествено, като каза, че е дошъл от планините да служи на белия цар и за всичко ще даде отчет само на неговия сардар, тоест на главнокомандуващия княз Воронцов в Тифлис.