Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Хаджи-Мурат, 1912 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Karel (2019)
Издание:
Автор: Лев Толстой
Заглавие: Отец Сергий
Преводач: Зорка Иванова; Константин Константинов
Език, от който е преведено: руски
Издание: второ; четвърто
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1979
Тип: сборник; разказ; повест
Националност: руска
Печатница: Държавна печатница „Д. Найденов“ — В. Търново
Излязла от печат: декември 1979
Редактор: Мариана Шопова
Художествен редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Стоян Панчев
Художник: Владимир Коновалов
Коректор: Евдокия Попова; Сивляна Йорданова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6473
История
- — Добавяне
III
Прозорците на казармите и на войнишките къщурки отдавна вече бяха тъмни, но в една от най-хубавите къщи на крепостта всички прозорци още светеха. Тая къща бе заета от командира на Куринския полк, син на главнокомандуващия, флигеладютанта княз Семьон Михайлович Воронцов. Воронцов живееше с жена си Маря Василиевна, прочута петербургска красавица, в малката кавказка крепост и живееше тъй разкошно, както никой никога не бе живял тук. На Воронцов, и особено на жена му, се струваше, че живеят тук не само скромен, но изпълнен с лишения живот; а тукашните жители се учудваха на необикновения разкош на тоя живот.
Сега, в дванадесет часа през нощта, в голямата гостна с килим, който покриваше цялата стая, със спуснати тежки завеси, около масичката за карти, осветена от четири свещи, бяха седнали домакините и гостите и играеха на карти. Един от играчите беше самият домакин, Воронцов — дълголик, рус полковник с флигел-адютантски вензели и акселбанти; негов партньор беше един отличник от Петербургския университет, рошав, мрачен на вид момък, изписан наскоро от княгиня Воронцова за учител на малкия й син от нейния първи мъж. Противници им бяха двама офицери: единият — широколик, румен, дошлият от гвардията ротен командир Полторацки, и седящият съвсем изправен, със студен израз на красивото си лице полкови адютант. Княгиня Маря Василиевна, едра, с големи очи, черновежда красавица, беше седнала до Полторацки, досягаше с кринолина си неговите нозе и надничаше в картите му. И в думите, и в погледите, и в усмивките й, и във всичките движения на тялото й, и в парфюма, който лъхаше от нея, имаше нещо, което караше Полторацки да забрави всичко освен съзнанието за нейната близост и той правеше грешка след грешка, като с това все повече и повече раздразваше своя партньор.
— Не, това е невъзможно! Пак изпусна аса! — каза адютантът, цял зачервен, когато Полторацки хвърли аса.
Полторацки, сякаш пробудил се от сън, гледаше объркано недоволния адютант със своите добри, раздалечени едно от друго черни очи.
— Хайде, простете му! — усмихваше се Маря Василиевна. — Виждате ли, аз ви казах — обърна се тя към Полторацки.
— Но вие ми казахте съвсем не това — усмихнато рече Полторацки.
— Нима не това ви казах? — рече тя и също се усмихна. И тая усмивка, в отговор на неговата, тъй страшно развълнува и зарадва Полторацки, че той съвсем се изчерви и като взе картите, почна да ги разбърква.
— Не е твой ред да ги бъркаш — строго каза адютантът и с бялата си ръка, на която имаше пръстен, започна така да раздава картите, като че искаше по-скоро да се отърве от тях.
В гостната влезе камердинерът на княза и му доложи, че го вика дежурният.
— Извинете, господа — рече Воронцов, говорейки руски с английски акцент. — Играй вместо мене, Marie.
— Съгласни ли сте? — попита княгинята, като се изправи бързо и леко в целия си висок ръст, зашумоля с коприната и се усмихваше със своята лъчиста усмивка на щастлива жена.
— Винаги и на всичко съм съгласен — каза адютантът, много доволен, че сега срещу него ще играе княгинята, която бе съвсем неопитна в играта. Полторацки, усмихнат, само разпери ръце.
Партията завършваше, когато князът се върна в гостната. Той дойде особено весел и възбуден.
— Знаете ли какво ще ви предложа?
— Какво?
— Да пием шампанско.
— За това съм винаги готов — каза Полторацки.
— Защо не, това е много приятно — рече адютантът.
— Василий! Донеси — рече князът.
— Защо те извикаха? — попита Маря Василиевна.
— Беше дежурният и още един човек.
— Кой? Какво? — бързо попита Маря Василиевна.
— Не мога да кажа — сви рамене Воронцов.
— Не можеш да кажеш — повтори Маря Василиевна. — Ще видим.
Донесоха шампанско. Гостите пиха по една чаша и след като довършиха играта и се разплатиха, почнаха да се сбогуват.
— Вашата рота ли е определена утре за гората? — попита князът Полторацки.
— Моята. Защо?
— Тогава ще се видим утре с вас — рече князът леко усмихнат.
— Много се радвам — каза Полторацки, без да разбира добре какво му казваше Воронцов, зает само с мисълта, че ей сега ще стисне голямата бяла ръка на Маря Василиевна.
Маря Василиевна както винаги не само здраво стисна, но и силно раздруса ръката на Полторацки. И като припомни още един път грешката му, че бе играл каро, тя му се усмихна, както се стори на Полторацки, с прелестна, ласкава и многозначителна усмивка.
Полторацки се връщаше у дома си в онова възторжено настроение, което могат да разберат само хора като него, израсли и възпитани във висшия свят, когато след месеци усамотен военен живот отново срещат жена от своя предишен кръг. И то жена като княгиня Воронцова.
Стигнал до къщичката, в която живееше с другаря си, той блъсна входната врата, но тя беше заключена. Почука. Вратата не се отвори. Ядоса се и почна да тропа по нея с крак и със сабята. Зад вратата се чуха стъпки и Вавило, крепостният слуга на Полторацки, отключи.
— Отде ти хрумна да заключиш?! Дръвник!
— Че мигар може, Алексей Владимир…
— Пак си пиян! Ще ти дам да разбереш как може…
Полторацки понечи да удари Вавило, но се отказа.
— Хайде, върви по дяволите! Запали свещ.
— Ей сегичка.
Вавило наистина беше пийнал, а беше пийнал, защото бе ходил на имен ден у ключаря. Като се върна в къщи, той се бе замислил за своя живот, сравнявайки го с живота на Иван Макеич, ключаря. Иван Макеич имаше доходи, беше женен и се надяваше след година да го уволнят. А Вавило от малък още беше взет горе, тоест за прислуга на господарите, и ето на̀, беше вече надхвърлил четиридесет години, но не бе се оженил и живееше походен живот при своя небрежен господар. Господарят беше добър, не биеше много — но какъв живот беше това! „Обеща да ме освободи, като се върне от Кавказ! Но де ще вървя, като стана свободен… Кучешки живот!“ — мислеше Вавило. И тъй му се доспа, че като се страхуваше да не влезе някой и да отмъкне нещо, обърна кукичката и заспа.
Полторацки влезе в стаята, в която спеше заедно с другаря си Тихонов.
— Е, загуби ли? — рече събудилият се Тихонов.
— А не, спечелих седемнадесет рубли и изпихме бутилка клико[1].
— И гледа Маря Василиевна, нали?
— И гледах Маря Василиевна — повтори Полторацки.
— Скоро ще трябва да ставаме — каза Тихонов, — в шест трябва да тръгваме.
— Вавило! — викна Полторацки. — Отваряй си очите добре, утре в пет да ме събудиш.
— Как да ви събуждам, като ме биете?
— Казвам ти да ме събудиш. Чу ли?
— Слушам.
Вавило излезе, понесъл ботушите и дрехите. А Полторацки си легна и усмихвайки се, запали цигара и угаси свещта. В тъмнината той виждаше пред себе си усмихнатото лице на Маря Василиевна.
Воронцови също не заспаха веднага. Когато си отидоха гостите, Маря Василиевна приближи до мъжа си, спря се пред него и каза строго:
— Eh bien, vous allez me dire ce que c’est?[2]
— Mais, ma chère…[3]
— Pas de „ma chère“! C’est un émissaire n’est ce pas?[4]
— Quand même je ne puis pas vous le dire.[5]
— Vous ne pouvez pas. Alors c’est moi qui vais vous le dire![6]
— Vous?[7]
— Хаджи Мурат? Нали? — каза княгинята, която от няколко дни бе слушала за преговорите с Хаджи Мурат и предполагаше, че при мъжа й е бил самият Хаджи Мурат.
Воронцов не можа да отрече, но разочарова жена си — че не е бил самият Хаджи Мурат, а само пратеник, който е съобщил, че утре Хаджи Мурат ще отиде при него на мястото, определено за сечене на дърва.
След еднообразието на живота в крепостта младите Воронцови — и мъжът, и жената — много се зарадваха от това събитие. Като поговориха колко приятно ще бъде известието за баща му, мъжът и жената си легнаха да спят след два часа.