Лев Толстой
Хаджи Мурат (16)

XV

Това донесение бе изпратено от Тифлис на 24 декември. А в навечерието на новата петдесет и втора година един фелдегер^[1], след като съсипа десетина коня и би до кръв десетина колари, го занесе на княз Чернишев, тогавашен военен министър.

И на 1 януари 1852 година Чернишев взе, заедно с други преписки за император Николай, и това донесение на Воронцов.

Чернишев не обичаше Воронцов — и поради всеобщото уважение, с което се ползуваше Воронцов, и поради огромното му богатство, и поради това, че Воронцов беше истински благородник, а Чернишев все пак — parvenu, а най-главно — поради особеното разположение на императора към Воронцов. И затова Чернишев използуваше всеки случай да напакости колкото може на Воронцов. В предишния доклад по кавказките работи Чернишев бе успял да предизвика у Николай недоволство от Воронцов за това, че поради небрежността на началството неголям кавказки отряд беше почти изцяло унищожен от планинците. Сега имаше намерение да представи разпореждането на Воронцов за Хаджи Мурат в лоша светлина. Той искаше да внуши на царя, че Воронцов, който винаги и особено във вреда на русите проявява покровителство и дори снизхождение към местните жители, е постъпил неблагоразумно, като е оставил Хаджи Мурат в Кавказ, че Хаджи Мурат навярно е преминал към нас само за да огледа нашата отбрана и че заради това по-добре е да се изпрати Хаджи Мурат в центъра на Русия и да се използува едва след като семейството му бъде освободено и ще можем да се уверим в неговата преданост.

Ала планът на Чернишев не успя само защото сутринта на 1 януари Николай беше в особено лошо настроение и не би приел от когото и да било каквото и да е предложение само от чувството на противоречие; още по-малко той бе склонен да приеме предложението на Чернишев, когото само търпеше, като го смяташе засега незаменим, а понеже знаеше старанието му да погуби в процеса на декабристите Захар Чернишев и опита му да заграби неговия имот, смяташе го за голям подлец. Тъй че благодарение лошото настроение на Николай Хаджи Мурат остана в Кавказ и съдбата му не се промени така, както би могла да се промени, ако Чернишев бе направил доклада си в друго време.

Беше девет и половина часът, когато в мъглата на двадесетградусовия студ дебелият брадат кочияш на Чернишев, с небесносин кадифен калпак с остри краища, седнал върху капрата на мъничка шейна, също като тая, с която се возеше Николай Павлович, спря до малкия вход на Зимния дворец и дружелюбно кимна на своя приятел, кочияша на княз Долгоруки, който, след като бе довел господаря си, вече отдавна чакаше пред дворцовия вход и подложил под ватирания си задник поводите, търкаше измръзналите си ръце.

Чернишев беше в шинел с пухкава сива боброва яка и с триъгълна шапка с пера от петел, сложена както бе прието. Като отметна завивката от меча кожа, той предпазливо измъкна от шейната измръзналите си без галоши нозе (гордееше се, че не носи галоши), придаде си бодър вид и подрънквайки с шпорите, тръгна по килима през почтително разтворената пред него врата от портиера. Като смъкна в преддверието и даде в ръцете на завтеклия се стар камерлакей шинела си, Чернишев приближи до огледалото и предпазливо сне шапката от накъдрената си перука. Той се огледа, приглади с привично движение на старческите си ръце косите на слепите очи и перчема, оправи кръста, акселбантите и големите, с вензели еполети и стъпвайки бавно с неподчиняващите се вече старчески нозе, почна да се качва по килима на полегатата стълба.

След като мина покрай изправените в парадна униформа до вратите камерлакеи, които раболепно му се кланяха, Чернишев влезе в приемната. Дежурният, новоназначен флигел-адютант, блеснал с новия си мундир с еполети, акселбанти и румено, още непохабено лице, с черни мустачки и сколуфи, причесани към очите, също както ги причесваше Николай Петрович, го посрещна почтително. Княз Василий Долгоруки, помощник на военния министър, със скучаещо изражение на тъпото лице, украсено със също такива бакембарди, мустаци и сколуфи, каквито носеше Николай, стана да посрещне Чернишев и се ръкува с него.

— L’empereur?^[2] — обърна се Чернишев към флигел-адютанта, сочейки въпросително с очи вратата на кабинета.

— Sa Majesté vient de rentrer^[3] — каза флигел-адютантът, очевидно слушайки с удоволствие собствения си глас, и като стъпваше така леко и плавно, че пълна чаша вода, сложена на главата му, не би се разляла, се приближи до беззвучно отварящата се врата, изразявайки с цялото си същество почит към мястото, в което влизаше, и изчезна зад вратата.

През това време Долгоруки бе разтворил папката си и проверяваше книжата, които бяха вътре.

А Чернишев се разхождаше намръщен, разкършваше нозе и си припомняше всичко, което трябваше да доложи на императора. Чернишев беше пред вратата на кабинета, когато тя пак се отвори и от нея излезе — още по-сияещ и по-почтителен — флигел-адютантът и покани с жест министъра и помощника му при царя.

След пожара Зимният дворец отдавна вече бе възстановен, но Николай все още живееше в него на горния етаж. Кабинетът, дето приемаше министрите и висшите началници на доклад, беше стая с твърде висок потон и с четири големи прозореца. Голям портрет на император Александър I беше окачен на главната стена. Между прозорците имаше две писалищни маси. Край стените бяха наредени няколко стола. Насред стаята — огромна писмена маса, пред нея креслото на Николай и столове за приеманите лица.

Николай, в черен сюртук без еполети, с полупагони седеше до масата, облегнал назад огромната си снага, плътно стегната с колан върху издутия корем, и с безжизнения си поглед гледаше ония, които влизаха. Дългото бяло лице с огромно полегато чело, което изпъкваше над пригладените сколуфи, изкусно слети с перуката, която скриваше плешивата глава, днес беше особено студено и неподвижно. Очите му, винаги мътни, гледаха сега по-мътно от обикновено, стиснатите устни изпод засуканите нагоре мустаци и подпрените от високата яка затлъстели, прясно обръснати бузи с оставени като равни суджучета бакембарди и натиснатата към яката брада придаваха на лицето му израз на недоволство и дори на гняв. Причина за това настроение беше умората. А причина за умората бе, че миналата вечер той беше на маскараден бал и както обикновено, разхождайки се със своята кавалергардска каска с орел отгоре, посред публиката, която се тълпеше наоколо му и се отстраняваше плахо пред неговата огромна и самоуверена фигура, той пак бе срещнал оная маска, която на миналия маскарад, след като възбуди с белотата, с прекрасната си снага и с нежния си глас неговата старческа чувственост, се бе скрила от него, като му бе обещала, че ще го срещне на следния маскараден бал. През вчерашния маскарад тя дойде при него и той вече не я пусна. Поведе я към ложата, отредена специално да бъде готова за тая цел, дето той можеше да остане насаме с дамата си. Като стигна мълчаливо до ложата, Николай се озърна, търсейки с очи капелдинера, но го нямаше. Николай се намръщи и сам блъсна вратата на ложата, като пропусна пред себе си своята дама.

— Il у a quelqu’un^[4] — рече маската, като се спря.

Ложата наистина беше заета. На кадифения малък диван седяха близо един до друг улански офицер и младичка, хубавка русокъдра жена с домино, със свалена маска. Като видя изправената в цял ръст гневна фигура на Николай, русата жена бързо се закри с маската, а уланският офицер, вкаменен от ужас, без да стане от дивана, гледаше Николай с втренчени очи.

Колкото и да бе свикнал с ужаса, който всяваше в хората, тоя ужас винаги му биваше приятен и понякога той обичаше да слисва хората, поразени от ужас, чрез контраста на любезните думи, с които се обръщаше към тях. Тъй постъпи и сега.

— Хайде, драги, ти си по-млад от мене — рече той на смразения от ужас офицер, — можеш да ми отстъпиш мястото.

Офицерът скочи и ту блед, ту червен, прегънат излезе мълком след маската и Николай остана сам с дамата си.

Маската се оказа хубавичка двадесетгодишна невинна девойка, дъщеря на една гувернантка шведка. Девойката разказа на Николай, че още от детинство се била влюбила в него по портретите му, боготворяла го и решила на всяка цена да обърне вниманието му върху себе си. И ето че успяла и както казваше, нищо повече не й трябвало. Девойката бе заведена на мястото, отредено за обичайните срещи на Николай с жени, и той прекара с нея повече от час.

Когато през нощта се върна в стаята си и легна на тясното твърдо легло, с което се гордееше, и се покри с плаща си — който той смяташе (и така казваше) толкова знаменит, колкото и шапката на Наполеон, — дълго не можа да заспи. Спомняше си ту изплашения и възторжен израз върху бледото лице на това момиче, ту мощните пълни рамене на своята постоянна любовница Нелидова и сравняваше едната с другата. Че разпътството на женен човек не е хубаво — не му и минаваше през ум и той много би се учудил, ако някой би го осъдил за това. Ала макар да бе уверен, че е постъпил както трябва, усещаше в себе си някаква неприятна утайка и за да потъпче това чувство, почна да мисли за онова, което винаги го успокояваше: какъв велик човек е той.

Макар че бе заспал късно, той стана както винаги в осем часа, направи обикновения си тоалет, натърка с лед едрото си охранено тяло, помоли се богу, като прочете обикновените, произнасяни още от детинство молитви „Богородице“, „Верую“, „Отче наш“, без да придава на произнасяните думи никакво значение, и през малкия вход излезе на крайбрежната улица, облечен в шинел и с фуражка.

На крайбрежната улица той срещна такъв като него, огромен на ръст ученик от юридическото училище, с мундир и шапка. Като видя мундира на учебното заведение, което не обичаше заради свободомислието му, Николай Павлович се намръщи, но високият ръст и изпъчената стойка при отдаване на чест с подчертано издаден лакът на ученика смекчиха недоволството му.

— Как се казваш? — попита тон.

— Полосатов, ваше императорско величество.

— Юнак!

Ученикът стоеше така с ръка до шапката. Николай се спря.

— Искаш ли да постъпиш на военна служба?

— Съвсем не, ваше императорско величество!

— Дръвник! — И Николай се обърна, продължи да върви и почна гласно да произнася първите думи, които му хрумваха. „Копервайн, Копервайн“ — повтори няколко пъти той името на вчерашното момиче. „Отвратително, отвратително.“ Той не мислеше за това, което казваше, но заглушаваше чувството си с вниманието към това, което казваше. „Да, какво би била Русия без мене — каза си той, като усети пак, че неприятното чувство приближава. — Да, какво би била без мене не само Русия, но и Европа.“ И си спомни за шурея си, пруския крал, за неговата слабост и глупост и поклати глава.

Когато се върна, при стълбището видя каретата на Елена Павловна, с облечения в червено лакей, която спираше пред Салтиковския вход. За него Елена Павловна беше олицетворение на ония празни хора, които разсъждават не само за наука и поезия, но и за управлението на хората, въобразявайки си, че те могат да се управляват сами по-добре, отколкото той, Николай, ги управляваше. Той знаеше, че колкото и да тъпче тия хора, те пак изплуваха и изплуваха отгоре. И си спомни за своя умрял наскоро брат Михаил Павлович. И го обзе раздразнително и тъжно чувство. Той се намръщи мрачно и пак зашепна първите думи, които му хрумнаха. Едва когато влезе в двореца, спря да шепне. Като влезе в стаите си, приглади пред огледалото бакембардите и косите над слепите си очи и перуката на темето, той позасука мустаци и отиде направо в кабинета, дето приемаше докладите.

Най-напред прие Чернишев. Чернишев веднага — по лицето и най-вече по очите на Николай — разбра, че днес той е в особено лошо настроение и знаейки за вчерашното му похождение, разбра отде идва това. Като поздрави студено Чернишев и го покани да седне, Николай втренчи в него безжизнените си очи.

Първата преписка в доклада на Чернишев беше преписката за разкритата кражба на интендантски чиновници; сетне идваше преписката за преместване войски на пруската граница; сетне — определяне награди за Нова година на някои пропуснати в първия списък лица, сетне донесението на Воронцов за присъединяването на Хаджи Мурат и най-сетне неприятната преписка за студента от медицинската академия, който се бе опитал да убие един професор.

Стиснал мълком устни, Николай гладеше листовете хартия с големите си бели ръце, с по един златен пръстен на безименния пръст, и слушаше доклада по кражбата, като не откъсваше очи от челото и перчема на Чернишев.

Николай беше убеден, че всички крадат. Той знаеше, че ще трябва да накаже интендантските чиновници, и реши да ги изпрати всичките войници, но знаеше също така, че това няма да попречи на ония, които ще заместят уволнените, да вършат същото. Характерното за чиновниците беше това — да крадат, а неговата длъжност — да ги наказва, и колкото и да му беше омръзнало това, добросъвестно го изпълняваше.

— Изглежда, че у нас в Русия има само един честен човек — рече той.

Чернишев веднага разбра, че тоя единствен честен човек в Русия беше самият Николай, и се усмихна одобрително.

— Изглежда, че е така, ваше величество — отговори той.

— Остави я, аз ще сложа резолюция — рече Николай, взе преписката и я премести отляво на масата.

След това Чернишев започна да докладва за наградите и за разместването на войските. Николай прегледа списъка, зачерта някои имена и сетне кратко и решително разпореди да се придвижат две дивизии към пруската граница.

Николай никак не можеше да прости на пруския крал дадената от него след четиридесет и осма година конституция и затова, като изказваше на шурея си най-приятелски чувства в писма и устно, смяташе за потребно да има за всеки случай войски на пруската граница. Тия войски можеха да потрябват и в случай на разбунтуване на народа в Прусия (Николай виждаше навред готовност за бунт), за да ги изпрати да защищават престола на шурея му, както бе пратил войски в защита на Австрия против унгарците. Тия войски трябваше да бъдат на границата още и за да придадат по-голяма тежест и значение на съветите, които даваше на пруския крал.

„Да, какво би станало сега с Русия, ако не бях аз“ — пак помисли той.

— Е, какво има още? — запита Николай.

— Фелдегер от Кавказ — каза Чернишев и почна да докладва онова, което пишеше Воронцов за преминаването на Хаджи Мурат.

— Виж ти — рече Николай. — Добро начало.

— Очевидно съставеният от ваше величество план почва да дава своите плодове — каза Чернишев.

Тая похвала на неговите стратегически способности беше особено приятна на Николай, защото, макар да се гордееше със своите стратегически способности, дълбоко в душата си той съзнаваше, че няма такива. И сега искаше да чува по-подробни похвали за себе си. — А ти как мислиш? — попита той.

— Мисля, че ако по-отдавна беше следван планът на ваше величество — да се придвижваме постепенно, макар и бавно, напред, като изсичаме горите и унищожаваме запасите, Кавказ отдавна щеше да е завладян. Преминаването на Хаджи Мурат към нас отдавам само на това. Той е разбрал, че вече не може да удържат.

— Вярно — каза Николай.

Макар че планът за бавно придвижване в неприятелската област чрез изсичане на горите и унищожаване на продоволствието беше план на Ермолов и на Веляминов^[5], съвсем противоположен на Николаевия план, според който трябваше из един път да се завладее резиденцията на Шамил и да се разори това разбойническо гнездо, по който план беше предприета в 1845 година Даргинската експедиция, струвала толкова човешки живота, Николай приписваше и плана за бавното движение, за изсичане на горите и за унищожаване на продоволствието пак на себе си. На пръв поглед, за да се вярва, че планът за бавното движение, изсичане на горите и унищожаване на продоволствието е бил негов план, би трябвало да се скрива, че той именно е настоявал за съвсем противното военно предприятие от четиридесет и пета година. Но той не криеше това и се гордееше и с оня план на своята експедиция от четиридесет и пета година, и с плана за бавното движение напред, макар че тия два плана явно си противоречеха един на друг. Постоянното, явно противоречащо на очевидните неща ласкателство на окръжаващите го хора го докара дотам, че той вече не виждаше своите противоречия, не съобразяваше вече постъпките и думите си с действителността, с логиката или дори с простия здрав смисъл, а беше напълно уверен, че всичките му разпоредби, колкото и да са безсмислени, несправедливи и несъгласувани помежду си, ставаха и смислени, и справедливи, и съгласувани само защото той ги даваше.

Такова беше и решението му за студента от медико-хирургическата академия, за когото почна да му докладва Чернишев след кавказкия доклад.

Работата се състоеше в това, че момъкът, който на два пъти не можал да издържи изпита си, държал го трети път и когато професорът, който го изпитвал, пак не го пуснал, болезнено нервният студент, като сметнал това за несправедливо, грабнал от масата едно джобно ножче и в припадък на самозабрава се хвърлил върху професора и му нанесъл няколко незначителни рани.

— Как се казва? — попита Николай.

— Бжезовски.

— Поляк ли е?

— От полски произход и католик — отговори Чернишев.

Николай се намръщи.

Той беше сторил много злини на поляците. За да се обяснят тези злини, трябваше да е уверен, че всички поляци са негодници. И Николай ги смяташе за такива и ги мразеше наспроти злото, което им бе сторил.

— Почакай малко — рече той, затвори очи и наведе глава.

Чернишев знаеше, тъй като неведнаж бе чувал това от Николай, че когато трябваше да реши някой важен въпрос, бе му необходимо да се съсредоточи само за няколко мига и че тогава му идваше вдъхновение и най-вярното решение се вземаше само, като че някакъв вътрешен глас му казваше какво трябва да прави. Сега той мислеше как по-пълно да задоволи чувството на злоба към поляците, което историята на тоя студент възроди у него, и вътрешният глас му подсказа следното решение. Той взе доклада и с едрия си почерк написа върху полето му:

„Заслужава смъртно наказание. Но, слава богу, у нас няма смъртно наказание. И няма аз да го въвеждам. Да бъде прекаран 12 пъти през хиляда души. Николай“ — подписа се със своята неестествена, огромна извивка под подписа.

Николай знаеше, че дванадесет хиляди шпицрутена^[6] бяха не само сигурна, мъчителна смърт, но и излишна жестокост, тъй като стигаха само пет хиляди удара, за да бъде убит най-як човек. Но му бе приятно да бъде неумолимо жесток и приятно му бе да мисли, че у нас няма смъртно наказание.

Като написа резолюцията си за студента, той я побутна към Чернишев.

— Ето — рече той. — Прочети.

Чернишев прочете и в знак на почтително учудване пред мъдростта на решението наведе глава.

— И да се изведат на плаца всички студенти, за да присъствуват на наказанието — добави Николай.

„Ще бъде от полза за тях. Аз ще изтръгна тоя революционен дух, ще го изкореня“ — помисли си той.

— Слушам — каза Чернишев и след като помълча малко и поправи перчема си, отново се върна към кавказкия доклад.

— А какво ще заповядате да пиша на Михаил Семьонович?

— Да се придържа твърдо към моята система на разрушаване жилищата, унищожаване на продоволствието в Чечня и да ги безпокои с нападения — рече Николай.

— Какво ще заповядате за Хаджи Мурат? — попита Чернишев.

— Ами нали Воронцов пише, че иска да го използува в Кавказ.

— Дали това не е рисковано? — каза Чернишев, като избягваше погледа на Николай. — Страхувам се, че Михаил Семьонович е прекалено доверчив.

— А ти какво мислиш? — рязко му отвърна с въпрос Николай, доловил намерението на Чернишев да представи в лоша светлина разпоредбите на Воронцов.

— Мисля, че би било по-безопасно да го изпрати в Русия.

— Ти мислиш — подигравателно каза Николай. — А аз не мисля и съм съгласен с Воронцов. Така ще му пишеш.

— Слушам — рече Чернишев, стана и почна да се покланя за сбогуване.

Поклони се и Долгоруки, който през всичкото време на доклада бе казал, запитан от Николай, само няколко думи по преместването на войските.

След Чернишев бе приет дошлият да се сбогува генерал-губернатор на Западния край, Бибиков.

Той одобри взетите от Бибиков мерки против разбунтуваните селяни, които не искаха да станат православни, и заповяда всички, които не се подчиняват, да бъдат съдени от военен съд. Това значеше да ги осъжда на прекарване през строй. Освен това той заповяда още редакторът на вестника, който бе напечатал сведения за зачисляването на няколко хиляди души държавни селяни за уделни, да се изпрати войник.

— Правя така, защото го смятам за необходимо — каза той. — И не позволявам да се разсъждава повече.

Бибиков разбираше цялата жестокост на разпоредбата за униатите^[7] и цялата несправедливост на превръщането на държавните, тоест на единствените в онова време свободни хора в уделни, сиреч в крепостни на царското семейство. Но не можеше да възразява. Да не се съгласеше с разпореждането на Николай, значеше да се лиши от цялото онова блестящо положение, което бе придобивал четиридесет години и от което се ползуваше. И затова покорно наведе черната си, почнала да побелява глава в знак на покорност и готовност да изпълни жестоката, безумна и нечестна височайша воля.

Като освободи Бибиков, Николай, със съзнанието за добре изпълнен дълг, се протегна, погледна часовника и отиде да се приготвя за излизане. Той облече мундир с еполети, с ордените и лентата и влезе в приемните зали, дето повече от сто души мъже в мундири и жени в деколтирани официални рокли, всички наредени по определените места, с трепет очакваха неговата поява.

С безжизнен поглед, с изпъчени гърди и пристегнат, но излязъл отгоре и отдолу поради прекаленото пристягане корем той влезе при очакващите го и чувствувайки, че всички погледи с трепетно раболепие са насочени към него, прие още по-тържествен вид. Срещна познати лица, припомняше си тоя-оня, спираше и им казваше по няколко думи ту на руски, ту на френски и като ги пронизваше със своя студен, безжизнен поглед, слушаше какво му говореха.

След като прие поздравленията, Николай влезе в църквата.

Бог, чрез слугите си, също както и миряните, поздравяваше и възхваляваше Николай и той приемаше тия поздрави и възхвали като нещо, което му се полагаше, макар и да го отегчаваше. Всичко това трябваше да бъде така, защото от него зависеше благоденствието и щастието на целия свят, и макар че се уморяваше, той все пак не отказваше на света своето съдействие. Когато в края на литургията великолепният, с бухнали коси дякон произнесе „многая лета“ и певците с прекрасни гласове подхванаха дружно тия думи, Николай се озърна и видя изправената до прозореца Нелидова с нейните разкошни рамене и като я сравни със снощното момиче, преценката бе в нейна полза.

След службата той отиде при императрицата и прекара няколко минути в семеен кръг, като се шегуваше с децата и с жена си. След това през Ермитажа се отби при министъра на двора Волконски и между другото му поръча да дава от специалните негови суми годишна пенсия на майката на вчерашното момиче. И оттам тръгна за обикновената си разходка.

Тоя ден обедът беше в Помпейската зала; освен по-малките му синове Николай и Михаил бяха поканени: барон Ливен, граф Ржевуски, Долгоруки, пруският посланик и флигел-адютантът на пруския крал.

Докато чакаха влизането на императрицата и императора, между пруския посланик и граф Ливен почна интересен разговор по повод последните тревожни известия, получени от Полша.

— La Pologne et le Caucase, се sont les deux cautères de la Russie — каза Ливен. — Il nous faut cent mille hommes à peu près dans chacun de ces deux pays.^[8]

Посланикът престорено се учуди, че това е така.

— Vous dites la Pologne^[9] — рече той.

— Oh, oui, c’etait un coup de maître de Maeternich de nous en avoir laissé d’ambarras…^[10]

В тоя миг влезе императрицата със своята трепереща глава и замръзнала усмивка и след нея Николай.

На трапезата Николай разказа за присъединяването на Хаджи Мурат и че сега кавказката война навярно скоро ще свърши поради неговото разпореждане да се изтикват планинците с изсичане на горите и със системата на укрепления.

Посланикът размени бърз поглед с пруския флигел-адютант, с когото тая заран беше говорил за злощастната слабост на Николай да се смята велик стратег, и похвали много тоя план, който още веднъж доказваше великите стратегически способности на Николай.

След обяда Николай отиде на балет, дето маршируваха стотици разголени жени. Една от тях особено му хареса и като повика балетмайстора, Николай му благодари и заповяда да му се подари пръстен с брилянти.

На следния ден, при доклада на Чернишев, Николай още веднъж потвърди разпореждането си до Воронцов в смисъл, че сега, когато Хаджи Мурат е преминал към нас, Чечня трябва усилено да бъде безпокоена и да се притиска с линия от военни кордони.

Чернишев написа на Воронцов писмо в тоя смисъл и друг фелдегер, като съсипваше коне и разбиваше лицата на коларите, запрепуска към Тифлис.